Том Фокс
Dominus (29)

29

8:40 часът

Апостолският дворец

Папа Григорий се обърна към странника, който стоеше мълчалив от другата страна на бюрото му. Бяха разговаряли заедно, бяха мълчали заедно. Имаше дълги моменти на размисъл и молитви. Но сега, с напредването на новия ден, папата беше изпълнен с решителност.

— Ще направя обръщение към света — нежно заговори той. — Вече споделих намеренията си с моите хора. Те ще уредят малка пресконференция тук, в двореца. Като гледам настроенията навън, убеден съм, че онова, което ще кажа, ще бъде предавано на живо по телевизията.

— Какво смяташ да е то?

Въпросът на мъжа беше спокоен и любезен.

— Ще разкажа на всички за хубавите събития, на които ставаме свидетели.

Отговорът на папата беше прям, макар зад него да се криеха притеснения, които нямаше да напуснат ума му. Чудесата, които се бяха случили извън Ватикана, достигнаха до неговото знание. Те бяха невероятни. Но и също толкова необясними, колкото и изцеряването му.

То също беше истинско. Знаеше, че е абсолютен факт. Останалите… В крайна сметка беше човек на вярата.

Макар че и той, папата, можеше да говори завоалирано.

— Най-важното е — продължи Григорий, — че ще ги призова да приемат тези събития като начало. Да приемат добруването за своя цел.

Папата погледна странника право в очите. За хиляден път го изпълни любопитство. Искаше да попита мъжа за името му — да го попита откъде е, защо е тук. Но също както и във всеки преден случай, изкушението се изпари също толкова бързо, колкото се беше и появило. Онова, което остана след него, беше чувството за спокойствие, за промяна, за безвремие, които съпровождаха понтифика, откакто срещна непознатия предния ден.

Изпълваше го надежда. Това чувство, поне засега, беше достатъчно за Григорий.

— Намеренията ти са благородни — отвърна странникът. В очите му блещукаше успокоителна усмивка. — Добротата, която виждаме в света, винаги трябва да ни стимулира към по-възвишени цели. Нали за това са чудесата?

Папата въздъхна дълбоко, беше благодарен на подкрепата. Замисли се за милионите вярващи извън тези стени, които толкова отчаяно се нуждаеха от надежда. От увереност, че са обичани и ценени. Ако можеше да им предложи думи, които да им вдъхнат тези неща, да ги вдъхновят благодарение на случващите се чудодейни събития около тях, самият той щеше да ликува. Това щеше да е най-великото дело, за което последователите на Рибаря^[1] бяха призвани.

— Има само едно нещо, за което искам да те помоля, ако ми позволиш — заговори странникът след неколкосекундна пауза.

Молба. Първата, която мъжът беше отправил. Папа Григорий се наведе напред в стола си.

— Разбира се.

— Искам да те помоля да кажеш онова, което таиш в сърцето си. — Непознатият наблюдаваше внимателно понтифика, докато плъзгаше ръка към джоба на ризата си. От него извади малко парче хартия, сгънато през средата. — Кажи това, което чувстваш, кажи това, което сърцето шепне в устата ти — повтори мъжът и плъзна листчето по бюрото на папата. — И тогава кажи това.