Том Фокс
Dominus (42)

42

11:49 часът

Апостолският дворец

Кардинал Риналдо Трекио излезе от кабинета на папата като преобразен човек. През целия си живот не се беше чувствал… по този начин.

Светият отец беше поканил висшите членове на курията в своя личен офис, за да се срещнат най-накрая с мъжа, който беше изолиран заедно с тях от предния ден. Риналдо беше дошъл до огромните дървени врати на стаята, изпълнен от трепет. Който и да беше този човек, той беше нарушил нормалния ред в духовенството и беше подтикнал папа Григорий към действия, които подронваха авторитета му. Колкото повече кардинал Риналдо се приближаване до кабинета, толкова по-силни ставаха емоциите му. Беше изпълнен от подозрение. Беше разгневен. Беснееше, че един напълно непознат се появява сред тях и заплашва да нанесе толкова много вреди на папата и на Църквата.

И тогава мина през вратите и всичко се промени.

Когато излезе през тях десет минути по-късно, светът на Риналдо Трекио беше променен. Гневът му си беше отишъл. Беснеенето го нямаше вече, както и подозрението. Нямаше го вече и страха. Риналдо беше смирен човек, изпълнен с най-чистата любов. А човекът, когото срещна, не каза почти нищо. Беше достатъчно само да бъде с него, да стои до него. Почувства, че светът е наред, че Бог е в небесата и че болката ще бъде преборена.

Докато напускаше кабинета в края на кратката среща, папа Григорий беше поставил ръка на рамото на своя стар приятел и го беше погледнал право в очите. Дългият поглед, който двамата другари си размениха, казваше всичко, което беше необходимо да се изрече. Вече нямаше от какво да се страхуват. Нещата бяха така, както трябваше да бъдат.

Но тогава Риналдо напусна кабинета. Вратите се затвориха зад него, той тръгна по коридорите на Апостолския дворец и страхът му започна да се завръща.

Онова, с което разполагаха, беше истинско, вече нямаше съмнения. Това означаваше, че враговете им по мирно време щяха да бъдат още по-голяма заплаха сега. Този факт го наведе на една-единствена мисъл.

Трябваше да предупреди племенника си.

* * *

11:58 часът

Централен Рим

Александър поведе Габриела през главните врати на офисите на „Ла Република“, обратно към натоварената Пиаца дел’Индипенденца, където бяха паркирали колата си. Почти не говореха, след като научиха, че дъщерята на Джани Дзола се е върнала към живот. Това събитие беше извървяло своя път между блоговете и постовете в Туитър, за да стигне до специални бюлетини по телевизията и извънредни прекъсвания по радиото. Италия беше изумена от новината.

— Няма доказателства за връзка между завръщането на момичето и речта на папата — констатира Габриела, докато вървяха по павираната настилка. Този път тя играеше ролята на гласа на съмнението. Лекуването на болните беше едно нещо — нещо, което да благославяш и да бъдеш благодарен за него. Съживяването на мъртвите обаче беше толкова чудодейна територия, че за нея беше отблъскваща. Може и да е било нещо прекрасно в Древна Галилея^[1], но не и в модерния свят.

— Само защото Григорий говори по телевизията, че мъртвите ще се завърнат към живот — продължи жената, — не означава, че… В неговите думи… Според мен го каза като метафора.

Инспекторката търсеше някакъв логичен отговор.

— Няма нищо метафорично в това, едно деветнайсетгодишно момиче да се изправи в ковчега си — отбеляза Александър.

Габриела въздъхна през стиснати устни. Тя беше отвратена от всичко — смърт, трупове, ковчези, възкресения. Заедно с това в нея се надигаше и надежда._ Можеше ли да е истинска?_ Все пак тя беше отдадена на вяра, изградена върху живота на мъж, въздигнал се от мъртвите и обещал да съживи и други. Нима беше възможно това обещание да бъде изпълнено?

— Но — продължи Александър и поклати глава — все още не ми харесва. Нека приемем за момент, че съживяването на мъртвите не е невъзможно. Не можем да отречем факта, че другите чудеса, на които светът стана свидетел от вчера насам, сега изглеждат много подозрителни.

— Подозрението е много хлъзгаво нещо — отбеляза Габриела. Ролите на скептика и вярващия се бяха разменили между тях, в отговор на объркването и на двама им. — Връзките, които открихме, са незначителни.

— Но едно нещо не е. Всичко започна с пристигането на странника в „Сан Пиетро“. Той е в центъра на тези събития, Габриела. И докато целият свят го нарича „ангел“ или „завърналия се Христос“, аз и ти, изглежда, сме сред малкото, които знаят истината.

— Така ли е наистина? — попита Фиеро, беше искрено изненадана. Тази жена постоянно спираше напредъка им. — Какво всъщност знаем, Алекс?

— Като за начало смятам, че няма нищо божествено в странника. Може и да съм напуснал Църквата, но съм доста сигурен, че ангелите нямат мъртви братя близнаци, удавени в италианските реки.

Близнакът. Габриела все още не знаеше какво да мисли за снимката на мъртвото тяло в Тибър.

— Единственото логично обяснение е — продължи Александър, — че непознатият е част от нещо много по-опасно от обикновено манипулиране на финанси или религиозни убеждения. — Трекио се обърна, за да погледне инспекторката право в очите. — Някак си този човек е успял да се добере до сърцето на Църквата. Успял е да привлече вниманието на папата, а чрез него и на целия свят. Нарича се „избраният“ и притежава всички качества за ролята: дългата коса, същото телосложение, харизматичния поглед. Не може да позволи някой да разбере, че е обикновен човек, който има напълно идентичен с него брат. И тогава намираме другия. Мъртъв!

Габриела запелтечи:

— Алекс, той изцери папата пред очите на целия свят. Сам гледа видеото. Това не беше някой евтин трик.

— Видях как понтификът се изправи на крака, не отричам. И да, не мога да го обясня. Но навярно си има причини това да се случи.

— Папата е бил сакат през целия си живот!

— Може да е получавал някакво лечение. Може би това просто е бил първият случай, в който резултатите са били показани наяве.

— Смяташ, че светият отец лъже?

Александър категорично заклати глава.

— Не, Григорий е честен човек. Но, Габриела, силата на внушението може да бъде много сериозна. Помисли над това: той преминава през някаква терапия, възможно е да е подложен на дневни тренировки за бог знае колко дълго време. Тогава, онази сутрин, някакъв мъж с невероятно харизматично излъчване застава пред него и му нарежда да се изправи. Папата се изпълва с религиозен плам. Изправя се на олтара, звучи ангелска музика. Мъжът е хипнотизирал тълпата и върви право към папата, който е въодушевен от този момент. За първи път той наистина се опитва да стане, вярва, че може да го направи — и всичката тази терапия дава резултат. Той се изправя, но не защото странникът го е изцерил. Той е получил лечение със съвсем земно обяснение.

Габриела слушаше внимателно. Бавно тръгна отново към колата им.

— Трябва да признаеш — настоя Александър, — че е много възможно точно това да се е случило. Много по-вероятно е от предположението, че непознатият е Христос, който се разхожда в центъра на Рим и лекува болните.

— Но болните са излекувани, Алекс. А и какво ще кажеш за момичето? Това е нещо повече дори и от изцеряване.

Стигнаха до грозния опел. Трекио отиде до вратата на пътническото място и я отвори за Габриела. Беше отключена, което изненада инспекторката. Не можеше да си спомни някога да не е заключвала инстинктивно вратите след себе си. Събитията от деня явно я бяха разсеяли.

— Нямам представа как да обясня тазсутрешното възкресение — призна си Александър. В гласа му се усещаше раздразнение. — Но на този етап, заедно с всичко останало, което знаем, съм сигурен, че е измамно, както и другите чудеса.

Габриела се намести на пътническото място, а Трекио заобиколи колата. Изненадващо изскърцване се разнесе от неговата врата, когато я отвори, сякаш се беше огънала на пантите си. Жената поклати глава. Трябваше да каже на леля си. Старата дама щеше да я оправи.

Доводите на Александър бяха много убедителни. И все пак някъде вътре в себе си се молеше всичко да е истина. Искаше й се да е подозрителна, но също така й се искаше и да вярва. Не точно в способностите на този човек, а във възможността тези чудеса да са реални. Болестите наистина да бъдат излекувани. Възкресението беше нещо много повече от мечта.

Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си. Думите от евангелието се завърнаха при нея.

Единият телефон иззвъня. Трекио бръкна в джоба си. Екранът на апарата светеше, номерът на вуйчо му беше изписан на него. Плъзна пръст по него.

— Александър. — Кардиналът заговори в момента, в който връзката беше осъществена. — Трябва да се срещнем.