Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (9)

Глава 8

Пътувайки в каретата си, Люк не можеше да не се ядосва на времето, което прекарваше в подготовка за нощните си посещения при Доджър. Никога преди не беше имал график. Сега вече имаше всяка вечер. Не само кога да отива у Доджър, но и кога да си тръгва. Катрин настояваше да си тръгват в три най-късно. Все пак, тя се нуждаеше от почивката си за разкрасяване. Не че той приписваше красотата й на количеството сън, което тя си позволяваше. Той имаше чувството, че тя може да изкара седмица без сън и да бъде все така прелестна. Красотата й беше нещо повече от алабастрова кожа и медноруса коса. Беше увереността, която тя излъчваше — сякаш някак изискваше, когато един мъж я погледне, да не вижда нищо друго, освен съвършенството й.

Той познаваше много красиви жени, но никога не се беше замислял особено какво точно ги правеше красиви. Катрин го озадачаваше особено. Тя не беше поразяваща, но на него му беше трудно да си спомни за някоя, която да му се струва по-привлекателна.

Дори Франи не можеше да се съревновава с нея, а той виждаше повече съвършенство в нейните черти, така че беше логично тя да е по-красивата от двете. Да я гледа, винаги му беше носило удоволствие, но когато погледнеше Катрин, той виждаше нещо друго. Нещо, което не можеше да определи. Нещо, което не можеше да разбере.

Но не заради Катрин той се подготвяше толкова внимателно за късните си нощни излизания. Беше заради Франи. Той отделяше прекомерно много време всяка вечер заради Франи.

Преди да помоли Франи да се омъжи за него, той просто отиваше у Доджър, когато искаше, и въпреки че никога не се беше обличал като просяк, определено никога не беше отделял време да се бръсне, къпе и преоблича в чисти дрехи, да сресва косата си, да слага одеколон и винаги да бъде подходящо облечен.

Вече няколко вечери си създаваше всички тези грижи. Сякаш Франи имаше възможност да забележи. Щом отведеше Катрин през задната врата в частния коридор, където беше забранено за клиенти, тя изчезваше в кабинета на Франи, затваряше вратата и се усамотяваха, докато Катрин излезе, готова да се прибере у дома.

Франи му се усмихваше мило, но тогава дъхът му лъхаше на уиски, косата му беше разрошена от безбройните пъти, когато прокарваше пръсти през нея и вече не беше в приятно настроение, защото за първи път в живота си губеше на игралните маси. Той беше разсеян и не се концентрираше върху другите играчи, защото искаше да знае какво става зад проклетата затворена врата.

Сякаш за да засилят раздразнението му, докладите на Джим бяха почти безполезни. Днес Катрин отново беше посетила херцогиня Евъндейл — очевидно помагаше на херцогинята с някакъв бал, който даваше, беше купила ветрило и нов слънчобран, беше отишла в книжарница и си беше излязла с книга, за която Джим с няколко добре похарчени монети беше научил, че е „Дейвид Копърфийлд“. Според собственика лейди Катрин Мабри харесвала Дикенс.

Беше спряла и при сиропиталището на Франи. Просто беше стояла на улицата и го беше гледала. За какво беше това? Как изобщо знаеше, че сиропиталището съществува?

Сега се бяха отправили към дома й и точно в този момент той не знаеше повече, отколкото когато я беше взел няколко часа по-рано.

— И така, кога ще видя някакъв напредък? — попита той рязко.

— Когато сме готови.

— Със сигурност досега сте я научили на нещо.

— Научих я на много неща.

— Дайте ми пример!

— Няма да изброявам нашите постижения. Ще ги видите, когато сме готови.

— Можете ли да ми дадете приблизително време кога ще се случи това?

— Не.

— Изгарям от нетърпение да се венчая за нея.

— Да, знам.

Тя го каза с въздишка, сякаш едва ли можеше да я интересува.

— Мислех, че също толкова горите от желание да се погрижа за вашия въпрос — напомни й той.

— Да, аз…

— Размислили сте?

— Не, не съм. Просто… Чух, че Маркъс Лангдън иска да докаже, че не сте законният наследник.

Какво общо имаше това с уговорката им? Как беше чула? И как така той не беше? Все пак нямаше да покаже, че думите й са го изненадали.

— Изглеждате загрижена. Уверявам ви, че няма причина за тревога. Заплашвал е да го направи и в други случаи. Обикновено когато иска увеличаване на издръжката.

— Вие му осигурявате издръжка?

— Не бъдете толкова шокирана! Обичайно е за един лорд да се грижи за поверените му. Старият джентълмен пожела да се грижа за тях и аз го правя.

— От вина?

— Защо да не е от доброта?

— Тогава значи сте добър човек?

Той се засмя.

— Едва ли. Вие знаете какво съм аз, Катрин. Или по-важното — какво не съм. Аз не съм законният наследник. Аз не съм истинският внук на предишния граф Клейборн. Но той довери титлите и именията си на мен и аз ще се грижа за тях.

— Не се ли тревожите, че ще отида в съда и ще говоря в полза на мистър Лангдън?

— Ни най-малко. Вече сме съучастници, Катрин, вие и аз. Ако искате да ме повлечете надолу и вие ще пропаднете с мен. Ще трябва да обяснявате, когато ви посоча. А когато стане ясно, че сте били в компанията ми всички тези нощи…

Гласът му заглъхна в мрака с неизказано обещание за възмездие. Каквото той никога не би изпълнил. Нямаше навика да наранява жени по никакъв начин. Не че тя го знаеше. Катрин би очаквала най-лошото от него. Имаше моменти, когато мислеше, че тя е различна, но знаеше, че дълбоко в себе си го вижда като всички останали — като мерзавец и разбойник, като мъж, чийто живот е изграден върху измама, чиято фасада рано или късно ще се сгромоляса.

А той я виждаше като… дама. Благородна. Елегантна. Ароматът й на рози беше започнал да се пропива в дрехите му и се беше настанил трайно в ноздрите му. Денем му се беше струвало, че може да я подуши. Беше се хващал да се оглежда наоколо и да се чуди дали не е наблизо, дали някак не е успяла да се промъкне до него. Когато вървеше по многолюдните улици, понякога мислеше, че чува гласа й. Той искаше да запази колкото е възможно по-голямо разстояние между тях, но тя някак успяваше да се вмъкне в живота му.

Искаше да я попита как е минал денят й. Какво е говорила с приятелките си. Искаше да знае коя от творбите на Дикенс й е любима. Какво още е чела? Какво правеше, когато Джим не беше в състояние да я шпионира? Какво я правеше щастлива? Какво я натъжаваше?

Внезапно изцвили кон, каретата се блъсна и спря.

— Какво, по дяволите?

— Какво става? — попита тя.

Люк се пресегна към бастуна със скрита в него шпага, който държеше под седалката, защото никога не знаеше кога може да се наложи да върви по лондонските улици.

— Стойте тук!

Той скочи от каретата и затвори здраво вратата след себе си. Беше много късно и улицата беше празна.

Освен шестимата главорези, които стояха пред него. Един беше опрял нож във врата на слугата му, друг правеше същото с коларя му. Предположи, че са изскочили от сенките върху каретата, изненадвайки и двамата мъже, въпреки че Люк ги беше обучил добре.

Беше много лесно да станеш самодоволен.

— Това обир ли е, господа? — запита той спокойно. Виждаше други ножове, както и дървени инструменти, които можеха да се използват като тояги.

— Ще бъде, милорд, след като те пратим при дявола.

* * *

Сърцето на Катрин туптеше толкова силно, че едва можеше да диша. Дръпна завесата съвсем леко. Имаше повече сянка, отколкото светлина, но тя успя да види, че Клейборн е обграден. Единственото му оръжие беше бастунче.

После с едно светкавично движение той измъкна от него гадно изглеждащ инструмент, приличащ на шпага.

— Вярвам, господа, че вие ще закусвате с дявола тази сутрин, не аз.

Той скочи напред към мъжа, който държеше слугата му и слугата някак успя да се освободи от хватката и да прати главореза на земята. Движението на Клейборн беше фалшиво, осъзна Катрин. Маневра, която да разсее мъжа, за да получи слугата предимство, защото още щом Клейборн се задвижи, той промени посоката, мушкайки към мъжа, който държеше кочияша му. Но кочияшът вече беше сръгал с лакът този, който го държеше и умело отбягваше ножа.

Докато двамата му слуги вече се стараеха да отхвърлят нападналите ги мъже, Клейборн трябваше да се справи с останалите четирима, които нечестно се възползваха от ситуацията. Но тя предполагаше, че този тип мерзавци са свикнали да вършат това.

Клейборн някак беше успял да изрита един от тях в корема. Превит на две той изпусна оръжието си — голяма дървена сопа. Катрин помисли, че ако може да я вземе, би могла да го цапардоса няколко пъти по главата и да изравни шансовете поне малко. Преди да може да обмисли идеята докрай, тя беше отворила вратата и излязла навън.

Гърбът на Клейборн беше към нея и един мъж с гадно изглеждащ нож се приближаваше към него.

— Неее! — изкрещя тя.

Усети агонизиращия огън, който изригна през дланта й и едва тогава осъзна, че се е опитала с ръка да спре ножа да не прободе Клейборн. Мъжът, който размахваше оръжието, изглеждаше шокиран, че е нападнал дама.

Катрин погледна към пурпурния поток, който обхващаше ръкавицата й, и залитна назад.

— Да се махаме, момчета! — извика някой.

Смътно долови тропота от стъпки и че някой сумти.

— Катрин?

Тя примигна. Клейборн беше коленичил до нея. Какво правеше тя на земята? Кога беше паднала? Защо внезапно беше станало толкова тъмно?

— Той щеше да ви убие — промърмори тя. Или помисли, че го казва. Думите сякаш идваха от огромно разстояние.

— Това не е извинение да застанете на пътя на опасността.

Непоносимият неблагодарник я вдигна на ръце и я понесе към каретата, положи я удобно вътре и седна до нея.

— Така — каза той и тя усети как увива нещо около дланта й, когато каретата се наклони напред.

— Слугите ви…

— Те са добре.

— Какво е това?

— Моята кърпичка.

— Ще бъде съсипана.

— Боже мой, Катрин, ръката ви вероятно е съсипана. Не ми пука за парчето плат.

— Езикът ви е вулгарен, сър.

— Смятам, че случаят го оправдава.

— Да, наистина.

Той се засмя тихо. Звукът я накара да поиска да се пресегне и да прокара пръсти през косата му и да се увери, че наистина е невредим.

— Кои бяха те? — попита тя.

— Не зная — отвърна той тихо.

— Искаха да ви убият.

Той не каза нищо.

— Защо? — попита тя.

— Аз съм човек с много врагове, Катрин — той я притисна към себе си и я целуна по главата. — Но никога преди не съм имал такъв прекрасен ангел-хранител.