Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (10)

Глава 9

— Пострадала е ръката ми, не краката ми — каза Катрин, когато Люк я пое в ръцете си, още щом тя се появи на вратата на каретата с намерението да слезе.

Люк беше наредил на кочияша да отиде право в жилището му от задната страна, където никой не можеше да види кой влиза вътре.

— Да, но колкото по-бързо се озовете вътре, толкова по-бързо ще мога да погледна.

— Напълно съм способна да се движа бързо.

— Спрете да се оплаквате и просто приемете, че няма да спечелите този спор.

— Какъв грубиян! — измърмори тя, преди да положи глава на сигурното му рамо.

Люк не разбра кога се беше усмихнал. Как успяваше тя да съживи всяка възможна емоция в него? Първо го ядоса дяволски, а сега се опитваше да го защити. Беше се завъртял навреме, за да я види, да види как ножът сряза… и стомахът му се сви на топка. Яростта почти го заслепи. Точно в този момент мислеше, че би могъл да убие и шестимата главорези, без дори да се изпоти. Сигурно бяха осъзнали грешката си да се обърнат срещу нея, трябва да бяха видели в очите му жажда за кръв, за да избягат така бързо. Люк не можеше да понесе мисълта да я изгуби, но същевременно осъзнаваше, че тя не е негова, за да я изгуби.

Те бяха просто партньори. Трябваше да е безпристрастен към нея, но той беше започнал да я оценява. Тревожеше го, че започва да я харесва, че мисли за нея повече, отколкото би трябвало.

Слугата се стрелна напред и отвори вратата, която водеше към кухнята. Люк влезе с рамото напред.

— Върви и доведи лекаря ми! Бързо!

— Да, милорд.

Катрин се възпротиви:

— Не, не! Никой не трябва да знае, че съм тук.

— Всичко е наред. Той е много дискретен.

Люк внимателно я постави на стола. Пресегна се и засили пламъка на лампата, която готвачката оставяше на масата всяка нощ. Той обичаше стаите в къщата да са осветени. Беше преживял твърде много нощи в пълен мрак.

Обърна се и грабна един нож. После придърпа стол, настани се пред нея и постави ножа на масата.

— Какво ще правите с това? Ръката ми вече е срязана.

Ако не беше толкова бледа и над веждите й нямаше лек блясък от пот, ако не беше толкова проклето смела, можеше да й се скара. Вместо това попита тихо:

— Изобщо ли не ми се доверявате?

Тя кимна и той не беше сигурен дали това кимване означаваше, че не му вярва или че му вярва. Внезапно му дойде наум, че нямаше голямо значение. Имаше значение единствено, че той й се доверяваше.

Той пое ръката й много нежно. Можеше да усети лекото й треперене.

— Възможно е да боли — каза той и започна да отвива кърпичката.

— Казвате го така, сякаш сега не боли.

— Много силно ли боли?

Катрин се опитваше да не гледа. Насилваше се да не гледа, но имаше толкова много кръв, че сякаш всяка капка беше магнит за очите й.

— Боли дяволски.

Той се засмя тихо.

— Вие сте толкова смело момиче.

Тя не знаеше защо думите му я стоплиха, защо доброто му мнение за нея я интересуваше.

— Има толкова много кръв.

— Да — каза той тихо, махайки последната част от плата. Разкри се ужасна рана, от която изтичаше пурпурна река. Катрин се зачуди колко по-лошо ли щеше да бъде, ако ножът не трябваше първо да среже ръкавицата й.

— Боже мой! — тя извърна главата си настрани, сякаш не беше достатъчно да затвори очите си.

Той стисна другата й ръка.

— Не припадайте!

— Няма да припадна. — Тя не си направи труда да скрие раздразнението в гласа си. — Не мога да понеса мисълта, че ме смятате за глупачка.

— Уверявам ви, Катрин, точно тази мисъл за вас нито веднъж не е минавала през ума ми.

Тя чу стърженето на метал в дърво и отвори очи навреме, за да види как вдига ножа. Той го използва много предпазливо, за да среже ръкавицата й до края. После съвсем внимателно отстрани плата и бавно отдели материята, нежно издърпвайки я от всеки пръст. На Катрин внезапно й стана много трудно да си поеме въздух, стаята беше ужасно гореща и тя се страхуваше, че наистина може да припадне, въпреки че го беше уверила, че няма да го направи.

Тя си представи как в спалнята той разсъблича дрехите от жена — от нея — със същата загриженост. Как разкрива всеки сантиметър от плътта й, за да се наслади. Клейборн изучаваше дланта й, сякаш никога преди не беше виждал голи пръсти. Той бавно проследи с пръст очертанието на раната й.

— Не мисля, че е много лошо — каза той тихо.

Тя преглътна и кимна.

— Ако отново се поставите на опасност по този начин, ще ви преметна на коляното си.

— И какво ще направите? — попита тя възмутено.

Той вдигна поглед към лицето й и тя видя тревогата в очите му, преди той да се усмихне.

— Ще целуна голото ви дупе.

Лицето й сигурно беше показало шок при думите му (тя можеше само да се надява, че е разкрило шок, а не желание), защото той поклати глава.

— Моите извинения! Това беше напълно неуместно. Забравих коя сте.

— И коя съм?

— Не сте едно от момичетата на Джак.

Тя не искаше да размишлява как целува голото дупе на жена, как целува изобщо.

Той я гледаше втренчено, задържа ръката й. Да гледа в очите му, беше много по-приятно, отколкото в срязаната си длан. Очите му я привличаха, караха я да забрави, че той едва не беше убит. Тя се пресегна със здравата си ръка и отмести косата от челото му. Трябваше да го помоли да среже и тази ръкавица, за да може да усети кожата му под пръстите си. Очите му потъмняха, погледът му стана по-напрегнат, Люк се приближи и когато се наведе…

Вратата се отвори и двамата подскочиха.

— В каква беля си се забъркал пак, Люк? — попита мъжът, затваряйки вратата зад себе си. Той напомняше на Катрин на ангел с ореола от руси къдри около главата му. Очите му, сини като небето, се разшириха. — Какво имаме тук?

— Малка злополука — каза Клейборн, докато ставаше от стола.

Мъжът постави черната си чанта на масата и зае стола, който Клейборн беше освободил.

— Коя е дамата?

— Няма нужда да знаеш — каза Клейборн.

Мъжът се усмихна.

— Лекувам твърде много хора, за да запомня имената на всички. Аз съм Уилям Грейвс.

— Вие сте лекар? — попита Катрин.

— Точно така. — Той постави ръка под нейната с изключителна нежност, но тя не се стопли, дъхът й не секна и тя не усети опасност да припадне.

— Аз съм Катрин — почувства се тя задължена да каже.

— Да не си някое от спасените му агнета? — попита той, докато изучаваше раната й.

— Не, не е — сопна се Клейборн. Той дръпна стол и седна до нея. — Не си дошъл да клюкарстваш. Колко зле е ранена?

— Доста е гадно, но можеше и да е по-зле. — Той вдигна поглед към очите й. — Искам да зашия раната. Няма да е приятно, но ще зарасне по-добре и по-бързо.

Изглежда искаше разрешението й, затова тя кимна.

— Много добре. — Той притисна кърпа към дланта й. — Дръжте това на място, докато подготвям нещата! Люк, донеси уиски!

Той извади някакви предмети от чантата си и ги постави на масата. После, сякаш си беше у дома, започна да се движи свободно в кухнята и постави чайник с вода на печката.

— Не си правете труда с чай! — каза Катрин. — Наистина не мисля, че бих могла да го изпия.

Той й се усмихна.

— Вие ще пиете уискито. Водата ми трябва, за да държа инструментите чисти. Забелязал съм, че тези, които лекувам в мръсотия, умират от инфекция по-често от тези, които лекувам в спретнати къщи.

Клейборн се върна, държейки бутилка и чаша, пълна до ръба.

— Ето, изпийте това!

Тя отпи от горчивата течност и направи гримаса.

— Всичкото! — нареди той.

— Не знам дали ще мога.

— Колкото повече пиете, толкова по-добър е вкусът.

Тя отпи още веднъж. Вкусът изобщо не беше по-добър.

— Това не е чай. Гълтайте! — нареди той нетърпеливо.

— Не бъдете язвителен с мен! Аз ви спасих живота.

Той постави бутилката на масата и седна отново до нея.

— Да, така е.

Той прокара пръсти нежно по бузата й. Катрин едва се сдържа да не целуне дланта му. Тя отмести глава от ръката му и се концентрира да поеме няколко глътки от уискито. Изглежда колкото повече пиеше, толкова по-добър вкус имаше. Главата й започваше да се замайва, от което й се искаше да се свие в скута на Клейборн и да спи на безопасно и сигурно място.

Доктор Грейвс застана пред нея, взе ранената й ръка и я постави на масата.

— Затворете очи и мислете за нещо друго!

Тя затвори очи и започна да мисли за…

Пое си дълбоко въздух и очите й се отвориха рязко, когато върху дланта й се изля течен огън.

— Боже мой, какво беше това?

— Уиски — каза доктор Грейвс.

— Вие изляхте…

— Мисля, че убива микробите. Опитайте се да се отпуснете! Ще усетите бодване…

— Катрин?

Една топла ръка покри бузата й и обърна главата й и тя се взря в сребристите очи, изпълнени със загриженост.

— Мислете за нещо друго! — нареди Клейборн.

Тя поклати глава и се опита. За неин ужас трепна и изписка леко, когато усети нещо остро да се забожда в ръката й.

Клейборн се наведе над нея и устата му притисна нейната, умело разделяйки устните й. О, какъв глупак! Не се ли страхуваше, че тя може да захапе…

Той имаше вкус на уискито, което й беше наредил да изпие, и тя се зачуди дали не му е било нужно, за да се подкрепи за това, което тя трябваше да изтърпи. Тя не знаеше дали защото неговото уиски се смесваше с нейното, или това, че я целуваше, беше толкова разсейващо, но внезапно започна да осъзнава съвсем смътно, че нещо се случва с дланта й и невероятно ясно с вкуса, усети и острия аромат на Клейборн. Ръцете му бяха в косата й. Тя чу как една от фибите й пада на пода. Беше изненадана, че не са изпопадали всичките.

Целувката му ставаше все по-страстна, той завъртя език върху нейния и тя помисли, че ако стоеше права, краката й щяха да се подкосят. Знаеше, че трябва да се отдръпне, че трябва да го удари със здравата си ръка, но той беше толкова невероятно възхитителен. Тя знаеше, че не желание е подтикнало действията му, а намерението му да я разсее, но все пак беше благодарна за мига, беше благодарна да има още една възможност да се наслади на целувката му. Тя беше преследвана от нея, откакто Клейборн я беше целунал в библиотеката. Тогава целувката изобщо не беше толкова дълга и тя знаеше, че независимо кога щеше да завърши тази, също нямаше да е достатъчно дълга.

Тази целувка пробуждаше нейната женственост и събуждаше копнежи, които преди не беше познавала. Желанието й я обсеби, замъглявайки всичко останало. Тя знаеше, че е безнравствена и разпусната, срамуваше се, че таи такова силно желание той да притисне още повече устни към нейните. Помисли за всички предупреждения, които й беше дал през онази първа нощ. Тя рискуваше нещо повече от репутацията си с него. Рискуваше сърцето си.

— Люк? Люк, свърших.

Клейборн прекъсна целувката и се оттегли. Изглеждаше също толкова замаян, колкото и тя.

— Не съм сигурен, че съм виждал толкова изобретателно разсейване — каза докторът.

— Да. Е, свърши работа, нали? — Клейборн се изправи на крака, грабна чашата с уиски, която тя беше оставила, и пресуши съдържанието с една дълга глътка.

О, да, беше свършило работа. Ръката й не само беше зашита, но беше увита с бял бинт.

— Обичайно е да се чувствате замаяна след такова изпитание — каза доктор Грейвс. — Дайте си малко време!

Тя кимна.

— Благодаря ви! Благодаря за грижите ви. Допускам, че Клейборн ще ви плати за услугите.

— Той ми плати много отдавна.

— Вие сте едно от децата на Фейгън, нали?

Той й се усмихна принудено, преди да се изправи на крака и да започне да прибира инструментите си в чантата.

— След около седмица всеки ще бъде в състояние да свали конците. Но ако предпочитате аз да го направя, нека Люк ме уведоми!

— Благодаря! — каза тя отново.

— За мен беше чест да услужа. — Той затвори чантата, спря да прошепне нещо на Клейборн и после тръгна към вратата, оставяйки я сама в стаята с Клейборн. Тя много искаше Клейборн да се приближи, да я докосне, да я целуне. Уискито влияеше на мислите й. Или може би беше просто заради изпитанието от тази нощ. Оцеляването им беше създало връзка между тях, която преди не съществуваше.

— Как ще го обясните? — попита Клейборн.

— Моля? — Тя мислеше само за него. Как би обяснила това, че иска да я целуне отново?

— Ръката?

— О! — Тя я погледна и я обърна на едната и на другата страна. Болеше. Може би трябваше да пийне още малко уиски, преди да си тръгне. — Ще кажа просто, че съм се порязала на парче стъкло или нещо такова. Няма кой да ми задава въпроси. Това е едно от предимствата брат ми да се скита по света.

— Трябва да ви отведа у дома сега.

— О, да, наистина.

За нейна изненада, в каретата той не седна срещу нея, както подобаваше на джентълмен, а до нея. Ръката му беше около нея, държеше я близо като скъпа приятелка… или — смееше ли да помисли — като любовница?

— Съжалявам, че се случи — каза той. Гласът му беше тих и интимен в тясното пространство на каретата.

Тя беше невероятно изтощена. Искаше единствено да спи.

— Няма проблем.

— За целувката…

— Не се тревожете! Няма да я споменавам на Франи. Знам, че беше единственият начин да отклоните вниманието ми.

— Знам номера с монети, но не мислех, че ще бъдат толкова ефективни.

— Сигурна съм, че нямаше да бъдат — тя въздъхна. — Често ли ви нападат?

— От време на време има опасности.

— Мислите ли, че е бил мистър Маркъс Лангдън? — Тя знаеше, че няма смисъл да го нарича негов братовчед.

— Моята смърт определено ще ускори нещата за него, но за разлика от мен и вас той не е кръвожаден по природа.

Тя изправи глава рязко и веднага й се зави свят, затова я отпусна отново на рамото му.

— Смятате, че съм кръвожадна?

— Искате да убия човек.

— О, да. Наистина. — Тя почти беше забравила какво я беше довело до неговата врата. Понякога беше толкова лесно да забрави. Когато Уини не беше наранена. Когато изглеждаше щастлива.

Беше ли решението на Катрин прибързано?

Колкото и често да беше лежала будна нощем, обмисляйки положението, преди да се обърне към Клейборн, тя не беше намерила друг начин. И все пак понякога решението й изглеждаше крайно. Само ако и двете предишни съпруги на Евъндейл не бяха умрели мистериозно! Само ако не биеше Уини!

— Разкажете ми за спасените агнета! — каза тя, защото имаше нужда да се разсее от дискомфорта на мислите си и от болящата ръка.

Той изстена ниско, сякаш беше ядосан (или може би засрамен) от въпроса и тя реши, че той ще го остави без отговор. Накрая тихият му глас изпълни каретата, успокоявайки я с мъркащия си резонанс.

— Всеки от нас има своята слабост. За Франи са децата. За мен са неомъжените майки. Започна достатъчно невинно. Една от слугините ми имаше приятелка, която забременяла и била освободена. Подозирам, че бащата на бебето е лордът на имението, но той не го призна. Затова я пратих в едно от по-малките си имения. Не го използвах. Оттогава изпращам там „спасените агнета“.

Той го каза така, че да изглежда маловажно.

— Добрите ви дела сигурно ви струват цяло състояние.

— Казвате го, сякаш смятате, че съм щедър. Ако няма да ме сметнете за самохвалко, ще ви призная, че притежавам състояние. Много добро състояние. Това, което давам, е нищо. Истински щедрият човек е този, който дава последното си пени, когато трудно може да си го позволи.

„Или който дава последната част от душата си — помисли тя мрачно, — когато само това му е останало.“ Твърде много ли искаше тя?

Когато стигнаха до жилището на Катрин, каретата спря в страничната уличка. Клейборн не спря при портата, а я придружи чак до входа за прислугата и ръката му я държеше здраво под лакътя, сякаш тя имаше нужда от подкрепа. Може би имаше. В един момент имаше чувството, че се носи и всичко е на голямо разстояние… а после изведнъж то се оказваше пред нея.

— Ще се оправите ли? — попита.

Тя кимна.

— Ще се видим довечера в полунощ. Или е утре? Никога не съм сигурна как да наричам следващата нощ, когато зората още не е отнесла тази.

Той обви с пръсти брадичката й и потърка с палец устните й. Беше толкова тъмно и мъгливо, че тя не можеше да определи за какво мисли той.

— Смятате ли, че ще бъдете в състояние да обучавате Франи? — попита той.

Въпросът му я изненада. Беше очаквала нещо по-интимно след всичко, което бяха споделили тази нощ.

— Да — тя звучеше задъхана. Ядоса я, че той има такава власт над нея.

— Добре. Тогава довечера.

И той изчезна бързо в мъглата, като призрак. Тя отвори вратата, влезе безшумно и подпря гръб на дървото. Не беше очаквала, че ще хареса Клейборн. Беше искала само да го използва, а после да го забрави.

Но сега знаеше, че независимо от изхода на тяхната сделка, тя никога нямаше да го забрави. Никога.

* * *

Люк слушаше звуците на събуждащия се град, докато каретата му пътуваше към целта си. Винаги се беше наслаждавал на суетнята и блъсканицата в Лондон и особено в ранните сутрешни часове. Като момче винаги беше усещал, че това предлага възможности: да бъдат пребъркани джобове, да бъде открадната храна, да бъдат изиграни номера на неподозиращите. И там винаги беше Франи.

Той я обичаше от първата нощ, когато Джак го беше завел при Фейгън, първата нощ, когато беше забелязал малкото момиче, седящо до огъня, първата нощ, когато тя се беше свила върху купчина одеяла, беше пъхнала малката си ръка в неговата и му беше казала да не се страхува.

Не помнеше нищо от живота си, преди Джак да го намери. Маркъс Лангдън и опитите му да претендира за титлата бяха накарали Люк да се опита да си спомни каквото можеше от миналото си. Но нямаше нищо. Всичките му спомени бяха от улиците.

Може би трябваше да се върне към тях, да се върне с Франи. Да остави Лангдън да получи титлата. Люк определено не се нуждаеше от приходите. Благодарение на партньорството си с Джак той беше достатъчно богат. Но не можеше да се принуди да се откаже от титлата, която старият джентълмен го беше уверил, че принадлежи на него. Беше започнал да харесва стареца по негов си начин и си мислеше, че да се откаже от титлата, щеше да бъде предателство към този, който го беше спасил от бесилката и се беше грижил за него толкова добре.

Каретата спря пред къща, която Люк рядко посещаваше. Той стъпи на павираната алея и закрачи по стълбите. Не почука, нито изчака да бъде приет, а отвори вратата и влезе вътре.

Една прислужница, която бършеше прах от перилата на близкото стълбище, изписка тихо, после го позна и направи реверанс.

— Къде са те? — попита той.

— В стаята за закуска, милорд.

Това го изненада. Беше очаквал да ги намери все още в леглата. Беше се наслаждавал на идеята да ги вдигне от сън. Но може би не трябваше да се изненадва. Гузната съвест не позволяваше да се спи до късно, не позволяваше да се спи изобщо. Без колебание той мина през жилището. Не носеше нито шапка, нито ръкавици, защото не смяташе, че се изисква официалност, когато изпращаше Катрин до дома й. Едва на връщане беше размислил и беше решил да се отбие първо тук. Дрехите му бяха размъкнати, но той никога не беше имал желание да ги впечатли.

Влезе в стаята за закуска, сякаш я притежаваше. Решителните му крачки несъмнено бяха подсказали на обитателите й идването му. Избутвайки стола си назад, Маркъс Лангдън се изправи толкова бързо, че едва не изгуби равновесие. Майка му ахна. Пълното й лице се тресеше, докато се мъчеше да стане.

— Нямате право да бъдете тук, сър — възкликна тя, пръскайки слюнка над чинията си. Чиния, пълна с достатъчно храна, за да нахрани четиричленно семейство.

— Напротив, мадам. Аз плащам наема за това жилище. — Той отиде до бюфета, взе чиния и започна да си подбира неща. Определено не се скъпяха, когато ставаше дума за небцето им. — Смея да кажа, че аз съм закупил стоките, осигурили тази чудесна закуска, както и слугите, които са я подготвили. — Той вдигна вежда към слугата, стоящ наблизо. — Погрижи се да ми донесат кафе!

— Да, милорд. — Слугата незабавно се отправи към вратата, която водеше към кухнята.

Люк отнесе чинията си до масата, зае стол срещу майката на Лангдън (не се и съмняваше, че тя е по-опасната от двамата) и се усмихна, сякаш всичко в света беше наред.

— Моля ви, нека не прекъсвам закуската ви!

Лангдън седна предпазливо, а майка му не толкова грациозно.

— Мили боже, това кръв ли е на ризата ви? — попита Лангдън.

Кръвта на Катрин. Люк изобщо не се бе замислил, че кръвта й беше текла по дрехите му. Като си спомнеше колко малко оставаше да я загуби, той винаги изпитваше странно усещане, сякаш е болен, но не можеше да си позволи това да отвлича вниманието му. Първо трябваше да се справи с тези двамата.

Люк започна да реже парче шунка, сякаш въпросът на Лангдън не беше от значение.

— Да, всъщност. Несъмнено ще ви бъде интересно. Нещо странно се случи, докато се прибирах от Доджър в ранните часове на сутринта. Каретата ми беше спряна и някакви разбойници заплашиха живота ми. Можете ли да си представите?

Лангдън пребледня. Майка му доби противен червен цвят. Люк подозираше, че преди да преживее горчивината от живота, тя е била прекрасна жена.

— Раниха ли ви? — попита Лангдън.

Люк не се изненада от истинската загриженост, която прозвуча в гласа му. Маркъс Лангдън беше с две години по-голям от Люк. Имаше прословутите сребристосиви очи на Клейборн, както и тъмната коса. Беше красив. Люк подозираше, че ако не беше възмущението на майка му към него, двамата можеше дори да бъдат приятели. Но лоялността на Лангдън беше към майка му, не към мъжа, който беше отнел правото му на титла.

— Не — увери го Люк. — Както можете да си представите, аз съм израснал на лондонските улици и съм достатъчно опитен да се справя с тези, които изпълзяват от недрата на града. Някаква идея кой може да иска смъртта ми напоследък?

Лангдън хвърли поглед към майка си, после обратно към Люк.

— Не.

— По-голямата част от Лондон, подозирам — каза госпожа Лангдън. — Вие не сте особено популярен, но пък крадците рядко са.

Люк й се усмихна снизходително.

— Пак ли се връщаме към това? Чух, че сте подали иск в съда.

Лангдън отново хвърли бърз поглед към майка си, която беше изправила предизвикателно рамене.

— Как научихте за това? — попита Лангдън.

— Имам си начини.

— Титлата по право принадлежи на моя син — каза майката на Лангдън.

— Старият джентълмен не беше съгласен.

— Вие никога не го наричате дядо. Маркъс го наричаше.

Люк се помъчи да не издава колко силата на думите й са му подействали.

— Напълно съм наясно с това, мадам, но няма да изтръгнете титлата от мен. Твърде много се наслаждавам на облагите, които идват с нея. — Той се изправи и погледна към мъжа, който никой в стаята не вярваше, че наистина е негов братовчед. — Ако някога пожелаете да спечелите прилично заплащане за честен труд, ме уведомете!

— Честен? С Доджър?

— Имам други бизнес интереси. Не носят толкова добра печалба, но са по-уважавани. Мога да се възползвам от добър мъж, който да ми помага да ги управлявам.

Лангдън се присмя.

— Вие не разбирате какво е това за един джентълмен. Никога не сте го разбирал. Ние не работим.

— Кажете ми, Лангдън, ако отрежа издръжката ви, как бихте платили на адвоката, когото сте наели да ви представлява в съда?

Мъжът запази мълчание. Люк знаеше, че го притиска и че не беше мъдро да го прави. Но изглежда не беше способен да спре.

— Следващия път, когато се срещна с моя управител, вероятно трябва да дойдете с мен, за да видите точно колко ще наследите, ако имате успех в съда. Уверявам ви, че приходите, които ще получавате от именията си, няма да бъдат изобщо толкова щедри, колкото съм аз. Помислете върху това!

Той се поклони присмехулно на двамата, преди да излезе. Едва беше стигнал до каретата си, когато болката разкъса главата му. Главоболията се появяваха, когато се срещнеше с Лангдън и майка му, несъмнено резултат на вина, защото той знаеше, че те са прави, а той не. Той държеше на нещо, което не му принадлежеше. Бог знаеше защо отказва да го даде. Може би защото мислеше, че от това да го смятат за лорд може да излезе нещо хубаво.

Или може би просто защото старият джентълмен толкова пламенно беше вярвал, че мястото на Люк е тук, а по някаква причина, която не успяваше да долови, Люк не искаше да го разочарова.

* * *

— Опитали сте се да го убиете? — попита Лангдън, докато крачеше пред камината.

— Това изглеждаше най-ефикасният начин да постигна целите си.

— Но както обясних, аз искам да мина през съда. Искам всичко да е законно.

— Това би могло да отнеме години.

— Искам да няма съмнение, че аз съм истинският граф Клейборн.

— Няма съмнение и сега. Цял Лондон знае, че той е самозванец.

Маркъс презираше спокойния глас и абсолютната липса на емоция.

— Не искам да бъда част от това…

— Твърде късно е за опасения сега.

Маркъс поклати глава.

— Защо имате такива угризения? Той уби баща ви.

— Това така и не беше доказано.

— Той никога не го е отричал.

— Честно казано, той не прилича на убиец.

Мрачен смях отекна из стаята.

— Но пък и аз не приличам.

Маркъс винаги беше смятал, че омразата е кипяща емоция, но гледайки в тъмните очи на лицето, стоящо срещу него, той осъзна, че беше студена, много студена… и много, много опасна.