Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (8)

Глава 7

— От достоверен източник знам, че мистър Маркъс Лангдън е подал иск във Върховния съд с претенция към английските си имения. С това предявява иск да си върне полагащата му се титла — каза лейди Шарлот.

Катрин, Уини и графиня Чесни пиеха чай в градината на лейди Шарлот. И въпреки че тя беше представена съвсем скоро, баща й — граф Милбанк, беше нетърпелив да я омъжи. Кой можеше да го обвини? Шарлот беше най-голямата от четирите клюкарстващи дъщери, което беше една от причините да има чести посетители. Тя изглежда научаваше доста неща преди повечето хора.

— Тогава не трябва да правите нищо, за да отблъснете интереса му — каза графиня Чесни.

Лейди Шарлот се усмихна многозначително. Очевидно достоверният й източник беше самият мистър Лангдън. Катрин ги беше виждала да танцуват заедно на балове и да се разхождат в Хайд парк. Но не беше осъзнала, че интересът на лейди Шарлот към джентълмен без титла е толкова силен.

— Но Короната вече обяви Лушън Лангдън за законен граф. — Катрин почувства потребност да посочи фактите. Тя познаваше мистър Маркъс Лангдън. Той беше доста общителен. И тя го харесваше. Той без съмнение беше законният граф. Лушън Лангдън не беше отрекъл истината по този въпрос, пред нея поне. Но все пак й беше трудно да си представи Маркъс Лангдън като граф. Или може би просто не можеше да си представи, че Лушън Лангдън не е граф.

— Твърдението на мистър Лангдън е, че крал Уилям е бил заблуден и са се възползвали от него, тъй като е бил на доста години. Бил е почти на седемдесет по онова време. Кралица Виктория може да поправи нещата. Ако мистър Маркъс Лангдън може да накара съда да признае, че собствеността е наистина негова, тогава ще има тежестта на съда в своя защита, когато подаде молба до Нейно величество.

— Не се съмнявам, че вашият мистър Маркъс Лангдън е много смел мъж — промърмори Уини. Всички очи се впиха в нея и тя сякаш повехна под критичните погледи.

Катрин мразеше Евъндейл затова че е превърнал някога изпълнената с енергия млада жена в такава мишка. Тя се пресегна през масата и стисна ръката на Уини.

— Несъмнено си права за мистър Лангдън. Но все пак Клейборн не е наречен граф Дявол току-така. Не очаквам да си отиде тихо в нощта.

Не, наистина. Той би се борил с този последен опит да бъде отнета позицията му. Той беше мъж, който носеше властта като удобно старо наметало и нямаше да я даде лесно.

— Винаги се удивлявам колко убедителен е Клейборн — каза лейди Чесни.

Катрин усети как сърцето й трепна.

— Говорили сте с него?

Лейди Чесни притисна ръка към огромната си гръд и съдейки по шока, изписан на лицето й, въпросът на Катрин я беше засегнал така, все едно я беше попитала дали е била в леглото с него.

— Не, разбира се. Само мисълта да водя разговор с този мъж ускорява пулса ми. Не се съмнявам, че ако някога се обърне към мен, ще издъхна на място. Не, не, не. Говоря за това, което е публикувал в „Таймс“.

Стомахът на Катрин се сви от притеснение.

— Какво е публикувал?

— Той твърди, че е нечестно деца по-възрастни от седем години да бъдат съдени според законите за възрастните.

— Е, разбира се, той би смятал, че е нечестно — каза лейди Шарлот. — Все пак е прекарал известно време в затвора, преди да убие бащата на скъпия мистър Лангдън. Можете ли да си представите да израснете със знанието, че баща ви е бил убит и че дядо ви не само е посрещнал с добре дошъл убиеца му в своя дом, но се е отнасял с него като със син? Или внук, както беше. Абсолютно възмутително. Може ли някой да обвини мистър Маркъс Лангдън, че се стреми да се сдобие с това, което в сърцето си знае, че е негово?

— Разбира се, никой не може да го обвини — каза лейди Чесни. Мисля, че е ужасно и позорно, че сред аристокрацията имаме лорд, който носи затворническо клеймо на ръката си.

— Виждали ли сте го? — попита лейди Шарлот, явно ужасена от мисълта.

— Трябва да кажа, че не съм. Скъпият ми Чесни го е виждал обаче. В клуба, когато Клейборн не носи ръкавици. Направо е страховит, но моят Чесни не е от тези, чийто стомах лесно се свива от страх.

— Мисля, че ако аз носех белега на греха, щях винаги да го крия — каза лейди Шарлот.

Катрин помисли за белега, който беше видяла на ръката на Клейборн в нощта, когато беше отишла да го посети. За белега от изгорено на палеца на Джак Доджър. Защо този на Клейборн изглеждаше толкова различен, толкова ужасен? Не можеше да си представи как някой умишлено притиска нагорещено желязо върху мъничка детска ръка.

— Знаете ли на колко години е бил, когато е бил в затвора?

— Не, като се замисля, не. Било е преди години. Смятам, че тогава е бил дете. Както разбрах, бил е заловен да краде.

— Трябвало е да бъде пратен в затвора за убийството на бащата на мистър Лангдън — каза лейди Шарлот с възмущение.

— Мило момиче, той е трябвало да бъде обесен — каза лейди Чесни, — но всъщност никога не е бил изправян пред съда, избегнал е и двете последствия. Бил е в тъмницата за кратко, очаквайки процес, но това едва ли е достатъчно наказание.

— Трябва ли да говорим за Клейборн? — попита Уини, оглеждайки се наоколо, сякаш очакваше да изскочи иззад розовите храсти. — Ако не сме внимателни, той ще започне да се бърка в нашите дела.

— Права сте, херцогиньо. Той е ужасен мъж. Ще се моля усърдно ден и нощ съдът и Короната да присъдят на мистър Маркъс Лангдън това, което е негово по закон — каза лейди Шарлот.

На Катрин й хрумна нелюбезната мисъл, че лейди Шарлот се моли толкова силно, защото иска да е графиня. Колко егоистични молитви! Нямаше ли да е по-добре да се моли за децата?

Вече три нощи, в които учеше Франи на подходящ етикет, Катрин чуваше за детския дом, който Франи строеше на земя, която Клейборн беше купил за нея. Намираше се извън Лондон. Франи възнамеряваше да бъде място, където децата можеха, по нейните думи, да изживяват детството си.

Катрин беше вършила добри дела. Беше дарявала дрехи на бедните. Беше давала монети на просещи деца. Но не ги беше прегръщала, както подозираше, че прави Франи. А сега да чуе, че дори Клейборн се застъпва публично срещу това, което смята за нечестна практика… почувства се доста засрамена.

* * *

— Не мисля, че е толкова лош — промърмори Катрин по-късно, когато откритата карета трополеше по улицата, откарвайки нея и Уини до жилището на Уини.

— Кой? — попита Уини.

— Клейборн.

— О, моля те, наистина не искам да говоря за него. Трябва да обсъждаме бала, на който ще сме домакини в края на месеца. Това е много по-приятен разговор. Успя ли да уредиш оркестър?

Катрин се усмихна.

— Да, успях. А поканите трябва да са готови утре. Ще ги взема от книжаря и после можем да прекараме вълнуващ следобед, докато ги адресираме.

Уини се засмя тихо. Катрин винаги се чувстваше по-добре, когато чуеше приятелката си да се смее.

— Ти не обичаш да адресираш покани — каза Уини.

— Не, трябва да призная, че не обичам. Наслаждавам се на организацията на един бал, но досадните задачи ме отегчават до смърт.

— Аз ще адресирам всички. Не възразявам. Предпочитам да имам точна цел, която лесно може да бъде изпълнена.

— Но това изглежда толкова малка цел.

Уини стана сериозна. „Проклятие!“ Катрин я беше наранила. Толкова лесно можеше да бъде наранена напоследък и кой можеше да я обвини? Самоувереността й беше разбита. Катрин се пресегна и стисна ръката й.

— Съжалявам, но напоследък се чувствам твърде обикновена. Да чуя, че известен разбойник като Клейборн отделя време да говори в полза на децата, ме кара да се чувствам така, сякаш бих могла да правя нещо повече.

— Ти имаш баща, за когото да се грижиш.

— Да, но той си има гледачки.

— И трябва да надзираваш именията.

— Това е вярно, предполагам. Въпреки че дори тогава е само въпрос на одобрение на решения, които управителите на именията сериозно са обмислили.

— Кога мислиш, че брат ти ще се върне у дома?

— Не знам.

— Кога за последно получи вест от него?

Катрин погледна към магазините, които подминаваха. Пазаруваше твърде много напоследък, за да отклони ума си от сделката, която беше сключила с Клейборн. Сякаш искаше да избяга от решението си, въпреки че истински вярваше, че това е единственият начин да спаси Уини. Ако заплаши Евъндейл, това само щеше да го разгневи повече и той щеше да изкара яростта си върху приятелката й, а вероятно и върху Катрин. Да, убийството му беше единственият начин, който гарантираше безопасност за Уини.

— Мина почти година — каза Катрин тихо.

— Не допускаш, че нещо ужасяващо му се е случило, нали?

— Не. Никога не си е падал по писането. В това отношение е егоист. Интересува се само от своите удоволствия.

— Това ще се промени, щом се върне у дома.

— Вероятно. — Тя се надяваше да е така. Въпреки че смяташе, че добре управлява имотите. Всъщност, тази дейност доста й харесваше.

— Наистина трябва да ти намерим съпруг — каза Уини. — Няма ли някой, който ти харесва?

Катрин си представи едни сребристосиви очи и как излъчваха топлина, когато Клейборн поглеждаше към Франи. Спомни си как потъмняха, когато Клейборн я беше целунал. Той беше толкова грижлив, когато ставаше дума за Франи. Как можеше тя да не иска това, което Клейборн предлагаше?

Когато за първи път беше казал на Катрин, че иска да се ожени за жена, която има опасения да се омъжи за него, тя беше помислила, че разбира тези опасения. Но колкото повече време прекарваше в компанията на Клейборн, толкова повече нови черти от характера му откриваше и смяташе, че цял живот не би бил достатъчен да го опознае. И какъв интересен живот би бил това. Но той не беше за нея и тя го знаеше добре.

— Не, наистина — каза Катрин.

— Не мога да повярвам, че лейди Шарлот харесва мистър Маркъс Лангдън. Той е доста приятен, предполагам, но мисля, че интересът й може да се изчезне, ако не успее да си възвърне титлата.

— Не смятам, че Клейборн ще я даде лесно. — Честно казано, тя не смяташе, че изобщо ще я даде и въпреки че тя си даваше сметка, че той е откраднал титлата, Катрин не можеше да си го представи като нещо друго, освен като лорд. Просто в начина, по който се държеше, имаше нещо, което сякаш показваше, че е роден за това право.

— Понякога, например както звучеше днес, когато каза неговото име, изглежда сякаш го познаваш.

— Той е толкова тайнствен, Уини. Може би трябва да го поканим на нашия бал.

— Опасявам се, че появата му определено би предизвикала приказки в Лондон.

„Да — помисли Катрин, — определено.“

Каретата спря пред жилището на Уини.

— Искаш ли да влезеш за малко? — попита Уини.

— Да, бих искала да видя Уит.

— Това, скъпа приятелко, е самата причина, поради която трябва да се омъжиш. Ти толкова се радваш на децата.

— Мисля, че е важно да се радвам и на баща им. — Уини пребледня. Катрин се пресегна и докосна ръката й. — Нямах нищо предвид с това, Уини.

— Знам.

— Вярвам, че трябва да има нещо специално между мен и мъжа, за когото ще се омъжа.

— Надявам се да го намериш.

В гласа на Уини Катрин усети отчаянието на жена, която не е намерила щастие.

Слугата им помогна да излязат от каретата. Те се качиха по стъпалата и влязоха в къщата.

— Къде бяхте?

Гласът беше рязък, настоятелен. Уини изписка и скочи настрани, блъсвайки се в Катрин, и двете изпълниха странен малък танц, докато се опитваха да запазят равновесие.

Евъндейл се изсмя злобно.

— Нямах намерение да ви стряскам.

Катрин не повярва на думите му. Той се премести от прозореца, откъдето явно ги беше наблюдавал.

— Отговорете, херцогиньо!

Толкова официално. Уини беше негова съпруга, за бога! Катрин я чу да преглъща.

— Прекарахме следобеда на гости у лейди Шарлот — каза Уини.

— Тя не е нищо повече от една клюкарка. Защо сте прекарали следобеда с нея?

— Отделяме време да посещаваме много от дамите. Това правим ние — възрази Уини.

Той присви тъмните си очи. Косата му беше почти черна. Косата на Клейборн беше дори по-тъмна, но въпреки това той не изглеждаше застрашителен. Евъндейл не беше толкова висок, колкото Клейборн, но това, което му липсваше на височина, той компенсираше с ширина. Катрин обаче смяташе, че Клейборн може да се справи с него съвсем лесно.

Евъндейл прехвърли вниманието си към Катрин, а за разлика от Уини тя не се сви.

— Не трябва ли да се грижите за баща си?

Тя искаше да му каже, че не е негова работа. Вместо това отвърна:

— Той има гледачки. Само ще му досадя, ако прекарвам цялото си време с него.

— Къде казахте, че сте прекарали следобеда? — Защо, за Бога, изглеждаше толкова подозрителен?

— У лейди Шарлот.

— Къде?

— В градината й.

— За колко време?

— Около двайсет минути или там някъде.

— А преди това?

Катрин погледна Уини, която изучаваше върховете на обувките си. Винаги ли минаваше през такава инквизиция?

— Отбихме се да посетим графиня Чесни. След посещението ни тя ни покани да отидем с нея у лейди Шарлот.

— А преди това?

— Искате ли да ви предоставя писмен график?

Той се ухили, но по-скоро с усмивка на разгневен човек, а не на развеселен.

— Няма нужда. Не ви харесва да ви подлагат на съмнение, нали?

— Не, Ваша светлост, не ми харесва. Но посочете ми една личност, на която й харесва!

— Боя се, че не мога.

Уини се изкашля тихо.

— Нуждаехте ли се от мен?

Погледът му се плъзна обратно към Уини и Катрин видя как тя се сви.

— Да, всъщност. Ботушите ми не бяха лъснати както го изисквам. Използвах каиша за момчето. Мисля, че на сутринта ще свърши много по-добра работа, но бихте ли се погрижила да ги проверите, преди да имам нужда от тях?

— Да, разбира се.

— Използвали сте каиша за момчето, което е лъснало ботушите ви, защото те не са били достатъчно лъскави? — попита Катрин.

— Да не оспорвате действията ми в дома ми, лейди Катрин?

— Да, мисля, че да.

Той изсумтя.

— Имате нужда от мъж, който да ви постави на мястото ви.

Катрин усети в ръката й да се забиват пръсти. Знаеше, че Уини я предупреждава. Не мушкай тигъра с пръчка! О, но беше изкушаващо, толкова изкушаващо.

— Късно е, баща ми ме очаква. Трябва да вървя. — Без да види Уит. Но знаеше, че е изложена на опасност да каже нещо, което не би трябвало.

— Ще ви изпратя — каза Евъндейл.

Той я последва навън, където я очакваше каретата й. Катрин се принуди да постави ръка в неговата, когато й предложи да й помогне. Пръстите му се сключиха болезнено около нейните.

— Вярвам, че влияете доста зле на съпругата ми — каза той с тих глас.

Сърцето на Катрин туптеше в гърдите й.

— Заплашвате ли ме?

— Не, разбира се, но не съм сигурен, че осъзнавате къде е мястото на една съпруга в света.

Тя го погледна в очите продължително.

— Напротив, Ваша светлост. Боя се, че вие не си давате сметка къде е мястото на една жена.

Преди той да може да каже още нещо, тя влезе в каретата и изтръгна ръката си от неговата.

— Внимавайте, лейди Катрин! Никога не знаете какви опасности ви дебнат.

О, тя имаше много добра представа какви са опасностите, които я дебнат. Каретата тръгна напред и Катрин пое дълбоко въздух няколко пъти, за да успокои туптенето на сърцето си. Точно преди да завие по улицата, тя погледна през рамо.

Евъндейл все още беше там и я наблюдаваше.