Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (12)

Глава 11

Катрин беше унижена. Напълно унижена. Седеше на пейка в коридора и се бореше да овладее треперенето си. Тя беше разговаряла с мъж в неговата спалня. (Още по лошо! В леглото му!) Сякаш седяха в градината, отпиваха чай и похапваха бисквити. С нищо друго помежду им, освен един тънък чаршаф, който криеше съкровищата на тялото му.

Как й се искаше да изследва тези съкровища! Да заспи върху гърдите му, беше чудесно. Той беше толкова снажен. Дори белезите не накърняваха грубата му красота. Предполагаше, че не ги е получил, след като е дошъл да живее тук. Не, сигурно ги беше придобил като момче, докато е живял на улиците. Доплака й се, като си помисли за това, което вероятно е изтърпял.

Кой би могъл да го обвини, че е прибегнал към измама, за да си осигури по-добър живот?

Тя искаше да го държи близо, да го погали и да отнеме всички лоши спомени, които сигурно го преследваха. Нищо чудно, че имаше изтощителни главоболия. Кой не би имал при ужасяващите спомени, с които несъмнено живееше той?

И дали тя не добавяше още проблеми към бремето му, като искаше от него да убие вместо нея? Когато отдадеше последната част от душата си, щеше ли да предаде и последната част от човечността си?

Тя не беше очаквала той да е мил. Не беше очаквала да е нежен.

Ако преди време някой я беше попитал кой е най-лошият избор за съпруг в цяла Англия, кой би бил жена си и тероризирал децата си, кой егоистично би се грижил само за своите собствени желания, кой би поставял себе си на първо място пред всички останали, тя щеше да каже Клейборн без колебание. Беше дошла при него, защото беше вярвала, че е по-лош от Евъндейл, а човек не отиваше да моли ангел да унищожи дявола. Човек молеше друг дявол.

Но той изобщо не беше такъв, какъвто си го беше представяла.

Боже мой, та той дори не се беше възползвал от нея, докато беше в леглото му, и това джентълменско поведение, за неин безкраен срам, я беше разочаровало.

Вратата на спалнята му се отвори и той излезе. Облечен. Напълно облечен.

— Чувствам се като глупачка — каза тя. — Наистина няма причина да ме придружавате до дома. Ако просто осигурите карета…

— Не съм сигурен, че след срещата ни с онези главорези и опасенията ви, че може би сте следена, да ви оставя в карета, без да се уверя, че сте се прибрали безопасно у дома.

Преди тя да може да изрече довода си, стомахът му закъркори и Катрин помисли, че Клейборн се изчервява. Кой би помислил, че граф Дявол толкова лесно би се смутил? Тя би го сметнала за нещо превзето, ако той не беше толкова мъжествен. О, той можеше да бъде застрашителен, когато искаше. Тя нямаше да забрави как я беше накарал да се разтрепери в библиотеката и да се усъмни доколко мъдро е било да отиде да го види. Но можеше да бъде и също толкова нежен.

— Моите извинения — каза той. — Не мога да ям, когато имам главоболие и сега, след като се чувствам по-добре, имам апетит. — Той погледна към часовника в коридора. — Имаме няколко часа преди съмване. Ще се присъедините ли към мен за малка закуска?

Тя възнамеряваше да е благоприлична и да каже не, но се чу как казва:

— Да.

Слава богу, беше достатъчно мъдра, за да не добави, че много би й харесало. След като икономът изглежда не знаеше коя е, тя мислеше, че ще бъде пощадена от клюките.

За нейна изненада, след като я придружи до кухнята, Клейборн не събуди готвачката. Вместо това настани Катрин на стол край масата за прислугата, намери парчета плат и пое ръката й в своята.

— Мислех, че ще закусваме — каза тя, докато той развиваше превръзката.

— Ще ядем. — Когато свали бинта, той огледа ръката й. — Не изглежда много зле. Боли ли?

— Малко, но не е нещо, с което да не мога да живея.

Той вдигна очи към нейните и тя беше поразена от погледа му, сякаш имаше силата да проникне в сърцето й.

— Снощи ме излъгахте, когато казахте, че не боли.

— Не беше толкова лошо, наистина.

— Било е достатъчно, за да прокърви.

— Ядосан сте, което означава че не сте благодарен, след като се постарах болката ви да отмине.

Устата му трепна леко.

— Предполагам, доводът ви е добре обоснован.

Той започна да увива чиста ивица плат около ръката й много нежно.

— Сега ще си приличаме — каза тя. И двамата ще имаме белег на ръката. Вашият е от затвора, нали?

— Да.

— Забелязах, че и мистър Доджър има. Вашият е много различен.

— Срамувах се от моя. Опитах се да го изрежа. Но само го направих по-забележим.

Стомахът й се сви при мисълта, че той сам си е причинил още болки с ножа. Колко ли отчаяно трябва да е искал да се отърве от белега?

— За дълго ли бяхте в затвора?

— Три месеца.

— Какво беше престъплението ви?

Той й се усмихна наперено.

— Че ме хванаха.

Той се изправи и тя хвана китката му.

— Какво направихте?

— Откраднах сирене. Не е лесно да се тича с калъп сирене. Урокът бе научен: кради по-малки предмети!

Той се обърна и каза:

— Вещ съм в приготвянето на омлет с шунка и сирене. Интересува ли ви?

— Не допусках, че след като кражбата, която е била провал за вас, все още ще харесвате сирене.

— Много го обичам. Защо мислите, че се опитах да открадна?

Тя гледаше как той сваля сакото си, поставя го на един стол и започва да навива ръкавите си.

— Наистина ли ще го сготвите сам? — попита тя.

Той й се усмихна скромно.

— Буден съм в странни часове. Често не мога да спя. Не би било честно да искам готвачката ми да ме обслужва в малките часове.

— Но това е смисълът да имате прислуга. Те трябва да са винаги на ваше разположение.

— Тук са, когато се нуждая от тях. В момента не се нуждая. — Той запали дървата, вече подредени в печката. — Виждате ли? Готвачката ми държи всичко готово за мен. — Той я погледна с вдигната вежда. — Омлет?

— Да, моля. С какво мога да помогна? — Тя започна да се изправя, но той я спря, вдигайки ръката си.

— Направихте достатъчно, Катрин. Сега е мой ред да направя нещо за вас. Отпуснете се и се наслаждавайте на глезенето!

Тя го гледаше как се движи из кухнята. Той знаеше къде е всичко. Катрин се наведе напред, постави лакти на масата и облегна брадичка на здравата си ръка.

— Това на лицето ви намек за усмивка ли е? — попита тя замислено. Усмивката го преобразяваше.

— Готвенето ми доставя удоволствие. — Той счупи яйца в купата и ги разби. — Носи ми добри спомени.

— От дома ви? Преди да останете сирак?

Той замръзна за миг, поклати глава и се върна към приготвянето на яйцата.

— Не. Докато растяхме, Франи започна да се занимава с готвенето. Доставяше ми удоволствие да я гледам. Тя беше като малка майка.

— Когато сте живели с онзи мъж? Фейгън ли беше?

— Да, Фейгън. — Клейборн добави шунката и сиренето, после разбърка още малко яйцата, преди да изсипе сместа в тигана, който се затопляше на печката.

— Наказанието ви за кражба на сирене изглежда доста сурово — му каза тя.

— И аз мислех същото. Бях решен никога да не ме хванат отново.

— Какво беше да израснете така?

Той загледа яйцата, които се пържеха в тигана. Катрин помисли, че няма да й отговори, но той каза:

— Претъпкано. Много претъпкано. Живеехме и спяхме в една стая, сгушени един в друг, за да се топлим. Но не бяхме гладни. Чувствахме се добре дошли. Първия път, когато попаднах при Фейгън, изживяването беше много различно от първото ми влизане в бална зала.

— Подозирам, че възрастта има нещо общо с начина, по който сте били посрещнат. Децата винаги са по-нетърпеливи да имат нови другарчета за игра, отколкото възрастните.

— Може би.

— Чета „Оливър Туист“ на баща ми. Това е историята…

— Чел съм я.

— Описал ли я е правилно Дикенс?

— Обрисувал е много точен портрет на живота в бедняшкита къщи, да.

— Не е много приятен живот.

— За кого бихте умрели, Катрин?

Въпросът изглеждаше странен. Клейборн я гледаше през рамо, сякаш наистина очакваше отговор.

— Никога не съм мислила за това. Предполагам… Не знам, наистина. За баща ми, мисля. За брат ми. Не зная.

— Хубавото в начина, по който живях като момче, е, че спечелих приятели, за които бих умрял. Колкото и ужасни да бяха някои моменти, животът ни като цяло не беше толкова лош. Той ни свърза по начин, по който нямаше да ни свърже, ако бяхме израснали при по-добри условия.

Клейборн плъзна омлета в чиния. Присъединявайки се към нея на масата, той настани чинията между тях и й подаде вилица и нож, като се усмихваше шеговито.

— Мога да правя само един омлет наведнъж. Или ще оставим този да изстине, докато приготвям друг, или ще делим.

Той изглежда чакаше отговора й. Споделянето изглеждаше толкова интимно, но пък тя беше споделила леглото му, така да се каже.

— Напълно съм съгласна да деля — каза тя.

Той се ухили, сякаш отговорът й го развеселяваше.

— Искате ли мляко?

— Да, моля.

Той извади бутилка от кутия с лед, сипа мляко в чаша и я постави на масата. Разви ръкавите си и облече отново сакото си, преди да седне на масата до нея.

— Опитайте! — нареди той.

Тя отряза парче от омлета и го опита. После му се усмихна.

— Доста е добър.

— Да не очаквахте, че няма да е?

— Не зная някой лорд да готви.

— Но пък и двамата знаем, че съм повече разбойник, отколкото лорд. — Той си отряза много по-голямо парче и го изяде.

— Пих чай с едни дами онзи ден — започна Катрин — и една от тях спомена, че според вас децата не трябва да се подчиняват на закона.

— Откъде се е сдобила с такава идея?

— Тя каза, че сте писали нещо в „Таймс“.

— Не. Ставаше дума за това, че децата, дори ако са по-големи от седем години, не трябва да бъдат отговорни пред закона, следователно не трябва да бъдат наказвани, сякаш имат разсъдъка на възрастен.

— Но законът трябва да се прилага от всички.

— Да, трябва. Но едно дете не осъзнава, че нарушава закона.

— Ако бъде наказано обаче, то ще научи разликата между правилно и грешно.

— Вие допускате, че то е научено какво е правилно и какво е грешно, и че взима съзнателно решение да постъпи грешно. Но не е така, ако сте дете и растете на улицата. Казва ви се, че е игра. Виждате ли количката с ябълки? Трябва да донесете една ябълка, без да ви видят. А ако ви видят, трябва да тичате, колкото може по-бързо и не трябва да ви хванат. Донесете ми дузина ябълки и наградата ви ще бъде една от тях. И няма да си легнете гладна. Децата вярват, че количките са там, за да си играят. А когато ги хванат, ги наказват така, сякаш са знаели. Наскоро научих за осемгодишно момиче, пратено в затвора за три месеца, защото откраднало ментови бонбони, които вероятно са били оценени на не повече от пени.

Колкото повече говореше, толкова повече в гласа му зазвучаваше гняв, което я порази. Не беше допускала, че той се интересува от децата или от реформите в затворите. Беше смятала, че той е мъж, който мисли само за собственото си удоволствие.

Вече не й се ядеше, но беше направил усилие, за да й направи омлет.

— Така ли беше за вас?

Той поклати бавно глава.

— Не, аз знаех. Не знам как, но знаех. — Той отряза още едно парче от омлета и го загледа на върха на вилицата, преди да погледне към нея. — Вие сте чаровно сладкодумна по време на хранене. Надявам се да не учите Франи на това.

Независимо в каква посока тръгваше разговорът, винаги се връщаше към Франи. Катрин не можеше да си представи някой джентълмен да е загрижен за нея толкова, че тя винаги да е в ума му. Никога не беше завиждала на никого, но започваше да копнее за това, което младата жена имаше… което имаше и се боеше да приеме.

— Говорили ли сте по въпроса в парламента? — попита тя.

— Не. Трябва да бъда приет от лордовете, а докато това стане, те няма да изслушат нищо, което кажа, и няма да го приемат сериозно.

— Едва ли можете да ги обвините. Не посещавате балове или приеми…

— Не виждам да имат някакъв смисъл.

— Това ли е причината да пренебрегвате поканите ми?

— Звучите така, сякаш сте били засегната.

— Никой не обича да бъде отхвърлян.

Той постави лакът на масата и се наведе към Катрин.

— Защо ме канехте?

Тя вирна брадичка високомерно. Нямаше намерение да разкрие, че той винаги я е интересувал.

— Изглеждаше вежливо да го направя.

Той имаше дързостта да се засмее и тя бе поразена колко радостно звучеше. Сякаш беше наистина развеселен, сякаш подозираше, че тя не казва цялата истина.

— А аз мислех, че ме каните, защото притежавате малко порочност и искате да играете с дявола. Вярвате ли, че е важно да бъдете вежлива? — попита той.

— Да. По всяко време. Например, много е грубо да поставяте лакът на масата, докато се храним. Трябва да запитам дали вие, както и Франи, се нуждаете от уроци по обноски.

— Гарантирам ви. Когато ситуацията го изисква, имам безупречни обноски.

— Така казвате. Може би се нуждая от доказателство. Мислите ли, че е възможно ние тримата — вие, Франи и аз, да вечеряме тук някоя вечер? Слугите ви запознати ли са какво е необходимо, за да обслужват гости?

— Мисля, че са. Старият джентълмен наемаше само най-добрите.

— Никога не говорите за него като за ваш дядо.

— Както добре знаете, той не беше.

— Напълно ли сте сигурен?

Той погледна към масата и едва тогава тя осъзна, че се е облегнала напред, поставяйки лактите си на масата. Много по-лоша обида. Тя се изправи.

— Отбягвате въпроса ми.

— Синът и съпругата на стария джентълмен отвели техния шестгодишен син да види менажерия. Синът и съпругата му са намерени мъртви в една уличка, заобиколени от боклук. Мисля си, че ако аз бях това дете, нямаше да забравя как съм гледал ужаса да убиват родителите ми.

— Освен ако не сте избягали и просто не сте видели убийството.

Той сякаш го обмисли за миг, после поклати глава.

— Все пак щях да ги помня. А аз не ги помня.

— Но имената Лушън и Люк толкова си приличат…

— Съвпадение.

Той беше вбесяващо решен да не вярва, че е законният наследник. По причини, които не можеше да обясни, тя искаше той да е. Отчаяно. Не искаше той да е разбойник, присвоил си това, което по право принадлежи на друг.

— Тогава кои са родителите ви?

— Нямам представа. В паметта ми няма нищо от времето преди Джак да ме отведе при Фейгън.

— Значи може вие да сте момчето.

— Немислимо е да съм аз. — Той притисна пръсти към веждата си. — Когато Джак ме прибра, Фейгън щеше да е разпознал по облеклото ми, че съм аристократ. Щеше да се е възползвал.

— Може би дрехите ви вече са се били разкъсали по времето, когато…

Той тупна с длан по масата и Катрин подскочи.

— Защо сте толкова решена да ме изкарате този, който не съм?

— Първият граф Клейборн е получил титлата си за вярна служба на крал или кралица. Заслужил е правото да предава тази титла на сина си. Ако не сте наследник на този първи граф, колкото и да ви харесвам, би било безчестно да задържате титлата.

— Както добре ви е известно, аз живея безчестно.

— Не е вярно. Говорите, сякаш го правите, но действията ви показват, че сте лъжец. Вие сте много по-почтен, отколкото си признавате.

Той присви очи.

— Предполагам смятате, че трябва да дам титлата на Маркъс Лангдън.

— Не е въпрос на даване. Въпросът е на кого принадлежи по право.

— Старият джентълмен вярваше, че принадлежи на мен. От уважение към желанията му ще я задържа до последния си дъх.

Тя не можеше да повярва на разочарованието, което изпита от думите му, нито на облекчението. Въпреки всички причини, които беше изтъкнала срещу това той да е граф, тя трябваше да признае, че не би могла да си представи някой друг да носи титлата граф Клейборн.

Той въздъхна тежко и разтри слепоочията си.

— Как, за бога, изпаднахме в този спор?

— Главата отново ли започва да ви боли?

— Малко. Болката ще си отиде. И като стана дума за отиване, трябва да ви изпратя до дома.

Тя се изненада, че омлетът им беше свършил, въпреки че той беше изял лъвския дял. Катрин чу далечно тропане.

— Слугите ми стават — каза той.

И двамата се изправиха. Той обиколи масата, взе наметалото й от стола, застана зад нея и го обви около раменете й. Ръцете му сякаш се забавиха и тя почти си представи, че усеща как той целува тила й. По тялото й премина невероятен трепет.

— Благодаря — каза той тихо, а дъхът му се понесе над чувствителната кожа под ухото й. — За загрижеността.

— Трябвате ми в добро здраве, за да можете да изпълните вашата част от сделката — каза тя натъртено, преди да се обърне с лице към него. — Смятам, че придавате на действията ми твърде много смисъл.

Можеше ли той да познае, че й е трудно да диша? Че близостта му й причинява необяснимо удоволствие?

Той се засмя тихо, мина край нея и отвори вратата. Тя почти беше излязла през нея, когато той каза:

— Значи не искате да ви целуна отново?

Той беше зад нея, затова не можеше да види лицето й. Но тя все пак затвори очи и поклати глава. Усети голата му ръка със силни и топли пръсти да обхваща брадичката й и да обръща главата й. Катрин отвори очи и видя как той се взира в устата й.

— Жалко — каза той тихо.

— Първия път ме целунахте, за да ме сплашите. Втория — за да ме разсеете. Какво би било извинението ви този път?

— Проклет да съм, ако знам.

Отговорът му й достави огромно задоволство, но тя нямаше желание да разкрива мислите си.

— Един джентълмен не използва ругатни в присъствието на дама.

— Но и двамата с вас знаем, че аз не съм джентълмен.

Тя облиза устни, чудейки се какво толкова би станало, ако още веднъж опита целувките му поне замалко.

Той нежно отдръпна ръце от лицето й и я поведе навън. Тя можеше да чуе как градът се събужда за живот. Изчака, докато приготвят впряга.

Той не каза нищо, когато каретата пристигна, нито когато й помогна да се качи вътре. Запази мълчанието си и докато пътуваха по улиците. Едва при нейната порта той най-после заговори.

— Вие възбуждате интереса ми, Катрин Мабри.

— Не съм сигурна дали това е нещо добро.

— Съжалявам, че не съм мъжът, който искате да бъда.

— Всъщност, аз ви гласувам много повече уважение за честността, отколкото вероятно заслужавате.

— Вероятно. — Той докосна върха на носа й. — Ще се видим довечера.

Тя кимна.

— Наистина.

Едва когато затвори портата зад себе си, тя го чу да се връща към каретата. Той беше противоречие. Беше ли разбойник? Или не беше?

Тя вече не знаеше. Но по-обезпокоителен беше фактът, че вече не се интересуваше от това.