Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (4)

Глава 3

— Чудовищно трудно е да реша — каза херцогиня Евъндейл. — Не знам кое ще е най-добре.

Тя се взря в своята градина и погледът й мина през Катрин по средата на една смущаваща прозявка, която, както изглежда, херцогинята не забеляза. Тя побутна мострите през масата.

— Коя ти харесва най-много?

— Уини, ти избираш хартия за покани — каза й Катрин. — Великобритания няма да се разпадне заради твоя избор. Коя според теб е най-добра?

Уини прехапа долната си устна.

— Не знам. Мисля, че най-много ми допада кремавата, но тя е по-скъпа. Заслужава ли си?

— Ако това те прави щастлива, значи си заслужава.

— Не аз трябва да съм щастлива, а моят съпруг. Книжарят ще ме чака този следобед. Ще дойдеш ли с мен, за да съм сигурна, че ще направя поканите както трябва?

Уини беше най-добрата приятелка на Катрин от времето, когато и двете бяха малки момиченца и Катрин се почувства безмерно обезпокоена от това, че самоувереността на Уини беше разколебана.

— Правила си балове и по-рано, знаеш какви покани трябва да поръчаш.

— Но Евъндейл винаги е разочарован от нещо. Искам всичко да е идеално.

Катрин не вярваше, че в Лондон има много мъже, които обръщат толкова внимание на подготовката на баловете. Но Уини беше извадила лошия късмет да се ожени за един от тях. Винаги жаден за съвършенство, той беше направил живота й непоносим и я беше лишил от радостта от постигнатото.

— Няма нищо идеално, а дори да имаше, мисля, че щеше да бъде доста отегчително. И така, да се спрем на кремавите — каза Катрин. — Мисля, че изглеждат доста по-елегантни. Аз ще поръчам поканите.

— Не е необходимо.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Ти сподели с мен домакинството на бала в твоята красива къща, тъй като татко е болен и не е прилично да правя приеми у дома, така че мога да се погрижа за поканите.

— Стига да нямаш нищо против.

— Нямам нищо против.

Уини въздъхна дълбоко.

— Благодаря ти. Така ще се тревожа за едно нещо по-малко.

— Ще мина през печатаря на път за вкъщи.

— Толкова си мила.

Катрин се прозя отново.

— Извинявай.

— Не си спомням да имаше някакви балове снощи, но въпреки това, откакто си дошла, имам силното усещане, че си била навън до късно — каза Уини.

— Просто не спах добре.

— Заради баща ти ли? Състоянието му влошава ли се?

Състоянието на баща й би трябвало да не й дава покой. Беше минала почти година, откакто последният апоплектичен удар го беше оставил на легло. След него той се беше стопил. Катрин прекарваше следобедите, а често и вечерите си да му чете, като по този начин се опитваше да го ободри, доколкото й беше възможно. Беше наела сестри, които да се грижат за него, когато й се налагаше да отсъства, защото знаеше, че той би се чувствал виновен, ако мисли, че тя посвещава цялото си време на него. Тя беше млада. А той искаше тя да се радва на живота. Но напоследък това беше много трудно постижимо.

— Не, изглежда състоянието му е същото, въпреки че е трудно да се каже със сигурност, тъй като не може да говори.

— Какво ти тежи тогава?

Един определено дразнещ лорд. По някакъв начин той беше успял да я омагьоса и да кара тялото й да се гърчи незадоволено през останалата част от нощта. Не че беше останало много от нощта, когато Катрин най-накрая си беше легнала. Що за поквара го беше задържала далеч от дома толкова до късно? И го беше довела до заключението, че жена като нея би дошла при него с плътски цели? Само най-долните негодници биха гледали на жените по този начин. Катрин не беше развратница. Тя беше непорочна, чиста и благопристойна. Въпреки че след като опита целувката му, тя осъзна, че животът й е бил доста скучен. Но това, което той направи, я накара да осъзнае защо дамите бяха обезкуражавани да изпитват близост, преди да се омъжат. Всички мъже ли имаха такава власт над жените? Всички мъже ли можеха да ги накарат да горят от желание? Или само такива като Клейборн, който вече беше на портите на ада?

— Уини, женена си вече от пет години.

Тя беше привлякла вниманието на херцог Евъндейл още по времето на първия си сезон в обществото и се беше омъжила за него по Коледа същата година.

Уини повдигна вежда.

— Това въпрос ли е?

— Не. Само исках да попитам, той целува ли те?

— Какъв странен въпрос.

— Аз съм девствена и нямам майка, с която да обсъждам въпроси, предизвикващи любопитството ми, затова се обръщам към женената си приятелка за отговори. Целува ли те?

Уини отпи от чая си, сякаш за да обмисли отговора си.

— Понякога.

— Това предизвиква ли желание у теб?

— Желание за какво?

Катрин почти се изсмя. Щом трябваше да й обяснява, значи той не се целуваше като Клейборн. Но Евъндейл беше роден джентълмен, докато Клейборн не беше нищо повече от негодник, облечен в дрехи на лорд.

Тя проследи как Уини се навежда вдървено напред, за да налее още чай. Беше иронично, че толкова красива градина, обгражда къща, в която се криеше толкова грозота. Движенията на Уини говореха за причината за нейната несигурност по отношение на поканите.

— Той отново те е бил, нали, Уини?

— Не бъди глупава!

Катрин протегна ръка в успокоителен жест и хвана ръката на приятелката си.

— Виждам колко внимателно се движиш. Все едно и най-малкото усилие ти причинява невероятна болка. Можеш да ми се довериш. Няма да кажа на никого. Знаеш това.

В изразителните очи на Уини се появиха сълзи.

— Той се прибра у дома късно снощи доста ядосан. Не съм сигурна какво съм направила…

— Съмнявам се, че ти си направила нещо, но дори да е така, той няма право да те удря.

— Законът казва друго.

— Проклет да е законът.

Уини въздъхна, а очите й се разшириха.

— Катрин, внимавай с езика!

— Упрекваш ме за езика, но мога да се обзаложа, че си понесла ударите му безмълвно.

— Аз съм негова жена, негова собственост. Законът му позволява да прави с мен каквото пожелае, дори да ми натрапва вниманието си, когато аз не го желая. Ще дойде ден, когато ще научиш истината за брака.

— Съмнявам се, че изобщо ще се омъжа някога. Но ако го направя, няма да дам на мъжа възможност да ме контролира.

— Ти успя да избегнеш женитбата само защото баща ти е болен, а брат ти се мотае от континент на континент. Но щом веднъж се върне и поеме задълженията си, включително и тези към теб, всичко ще се промени.

Не, няма. Катрин беше по-силна от Уини. Въпреки че бе готова да признае, че е получила много повече независимост, след като Стърлинг замина. Баща й беше започнал да я учи на някои неща от страх, че брат й, който вечно се скиташе по света, може и да не се върне от някое пътуване. Откакто баща й легна болен, тя се опита да поеме задълженията му, доколкото й беше възможно. Тя знаеше, че нейното своенравие без съмнение обижда някои и кара други да говорят. Но нямаше да позволи наследството на баща й да се стопи и да изчезне.

— Аз съм на двайсет и две, Уини, но никой мъж не е проявил интерес да ме вземе за жена.

— Това е, защото граф Дявол те погледна онази нощ, сякаш те набелязва, а ти отвърна на погледа му. Трябваше да сведеш очи. Така щеше да постъпи всяка благочестива дама. Сега си белязана от него.

Катрин се насили да се засмее. Ако Уини научеше, че Катрин е направила нещо много повече, отколкото да го погледне и че е отвърнала на целувката му, без съмнение щеше да издъхне на мига.

— Той гледаше заплашително. Аз не съм човек, когото могат да заплашват. Изглеждаше ми добра възможност да покажа тази си страна — каза Катрин.

— Това, което показа, е, че си своенрава. Мъжете не искат своенрави жени.

— Тогава никой мъж няма да ме има, защото не смятам да се променя, за да му угодя.

— Когато се влюбиш в някой мъж, правиш всичко, за да му доставиш удоволствие.

— Дори ако той те бие?

Уини потрепна и въпреки че Катрин съжали за остротата на думите си, тя не знаеше как по друг начин да накара приятелката си да я чуе за нейно собствено добро.

— Напусни го, Уини! Ела с мен! Ще отидем в провинцията в къщата на баща ми. Там ще намериш убежище.

— Имаш ли представа колко ще се разгневи мъжът ми? Той ще ме намери, Катрин, и ще ме убие за такова очевидно предателство. Не се и съмнявам. Той е горд човек, а когато нараниш гордостта му…

— Той те бие, защото няма смелост да признае собствените си слабости.

— Ти мислиш само лошо за него.

— Защо да мисля другояче? Виждам какво ти причинява. Ти се опитваш да го прикриваш, но се боя, че ще дойде ден, когато няма да успееш.

— Преди по-малко от пет минути ме попита дали той ме целува. Прави го и понякога е много приятно.

— Приятно? Не. Целувката трябва да е поглъщаща, да кара коленете ти да отслабват, а сърцето ти да препуска — гласът й заглъхна, когато тя завъртя глава. Катрин се унесе в спомени за целувката на Клейборн.

— Катрин, какво си направила?

— Нищо.

— Държиш се много странно, а описанието ти… Флиртува ли с някого?

— Не бъди глупава!

— Откъде тогава се появи този внезапен интерес към целувките?

— Просто се опитвам да разбера защо се държиш по този начин. Какво те кара да смяташ, че всичко това си заслужава?

— Мястото на жената е до съпруга й.

Катрин стисна ръката на Уини.

— Уини, аз не съм някой от твоите роднини, които настояват да бъдеш добра дъщеря и добра съпруга. Сърцето ми се къса, че страдаш.

От очите на Уини закапаха сълзи.

— О, Катрин, понякога той ме ужасява. Казват, че първата му съпруга била непохватна и паднала по стълбите, а втората се подхлъзнала в спалнята и си ударила толкова лошо главата в пода, че това я убило. Чувала съм тези приказки, но не вярвам, че са истина, не и след като се омъжих. Той е толкова очарователен, когато не е ядосан. Но когато е недоволен, е ужасяващ.

— Тогава го напусни!

— Не мога — каза тя с мъка. — Законът няма да ме защити. Той може да заяви, че съм го напуснала и да ми вземе сина. Семейството ми ще бъде унижено и няма да ме подкрепи, а съпругът ми, мили боже, Катрин, гневът, който ще изпита, ще бледнее в сравнение с всичко, което е изпитвал досега. В това съм толкова сигурна, колкото и че чаят ни е изстинал. Това ще направи нещастни всички ни. Най-добре ще бъде да приема съдбата си и да се стремя да го успокоявам.

Катрин отпусна ръката на Уини и се изправи.

— О, Уини, мразя го за това, което ти причини. Физическото насилие е достатъчно лошо, но това, че той унищожи една мила жена, каквато беше ти, е нещо, което няма да му простя.

Уини се намръщи, протегна се през масата и улови ръката на Катрин.

— Знам колко упорита може да бъдеш. Не трябва да му се противопоставяш. Не трябва да се издаваш пред него, че знаеш нещо. Ако той се почувства заплашен, Катрин, Бог да е на помощ и на двете ни.

— Никога няма да разбере колко го ненавиждам.

Това изглежда успокои Уини и тя отпусна пръстите си върху ръката на Катрин.

— Може ли да сменим темата? Това, че те разтревожих, ще ми донесе само още повече грижи.

— Не се тревожи за моите чувства, Уини. Аз те обичам. Каквото и да се случи, това няма да се промени.

— Мамо!

Малко четиригодишно момче, бягайки, прекоси градината, като остави гледачката зад себе си и се хвърли в ръцете на Уини. Тя въздъхна и пребледня сериозно.

— Скъпи, не трябва да блъскаш мама така.

Момчето изглеждаше обидено от острото порицание. Катрин осъзна, че Уини е пострадала много по-лошо, отколкото показва. Тя никога не мъмреше сина си. Никога.

— Уит, ела да видиш леля Катрин — повика го тя. — Аз копнея да гушна дете.

Той изтича към нея и Катрин го придърпа към себе си, докато се чудеше колко време ще мине, преди баща му да насочи чувството си на неудовлетвореност към него.

* * *

Беше късен следобед, когато Катрин най-сетне се прибра у дома. Как щеше да живее с вината, ако Евъндейл убиеше Уини? Как щеше да се гледа в огледалото, ако не е направила нищо, при положение че е знаела какво става?

Тя имаше много познати, приятели и слуги, но въпреки това понякога се чувстваше самотна. Нямаше друг, освен Уини, на когото би могла да довери всичко, което я тревожи. Но не се беше осмелила да й каже всичко, защото скъпата й приятелка вече си имаше достатъчно свои проблеми, така че Катрин запази своите грижи и тревоги за себе си.

Изтощена и с натежало сърце тя се качи по стълбите и спря пред спалнята на баща си.

Откакто той се беше разболял, тя беше получила независимост каквато съвсем малко други дами имаха. При положение че брат й не беше тук, за да се грижи за нея, тя можеше да прави каквото й харесва, без да се налага да отговаря пред никой.

Дали Уини имаше основания да смята, че ще загуби тази свобода, ако се омъжи, или Катрин щеше да излезе права, че никой мъж няма да я притежава?

Дори като дете тя беше малко своенравна. „Добре де — сгълча се тя — много своенравна.“ Брат й често й беше казвал, че е разглезена. Не че точно той имаше право да го каже. Той беше този, който обикаляше света, който се забавляваше и си живееше живота, докато тя беше останала тук да се грижи за техния баща. Въпреки че, ако трябваше да е честна, Стърлинг дори не знаеше, че той е болен.

След като получи първия апоплектичен удар, баща й все още можеше да говори и й каза да не се свърза със Стърлинг и да не му казва. Вторият удар го остави неспособен да се изразява по какъвто и да било начин и сега той просто линееше.

Тя спря за момент, за да овладее емоциите си. Нямаше намерение да увеличава проблемите на баща си, като плаче за приятелката си, за него и за всичко, което няма силата да промени. Тя си пое дълбоко въздух, отвори вратата и влезе вътре. Усети тежката миризма от стаята на болния си баща.

Сестрата стана от стола в близост до леглото му, където бродираше и направи реверанс.

— Милейди!

— Как е той?

— Измит и спретнат. Чака следобедната ви визита.

Катрин се приближи до леглото и се усмихна на баща си. Стори й се, че вижда удоволствие в сините му очи, но после реши, че може би това е плод на твърде силното й желание.

— Много приятен ден. Трябва да накарам слугите да те изнесат в градината.

Той не реагира на нейното предложение по никакъв начин, освен че примигна.

Тя се чудеше дали се чувства притеснен, или благодарен, че ще бъде свален долу. Беше толкова трудно да реши какво да прави.

— Темперанс, може да си починеш, но преди това, моля те, накарай слугите да преместят шезлонга от стаята в градината и след това ги изпрати да свалят баща ми долу!

— Ако ми позволите, милейди, не съм сигурна, че физическото му състояние ще позволи такова действие. Това може да му причини повече вреда, отколкото полза.

И след това вината за смъртта на баща й щеше да тежи на съзнанието на Катрин. Би могла да живее с мисълта, че е убила Евъндейл, но баща си…

Тя въздъхна.

— Помоли лекаря, когато дойде следващия път, да провери състоянието на херцога!

— Да, милейди.

Катрин явно не можеше да направи много за удобството на баща си.

— Ще поседя с него през следващия час — каза Катрин. — Ти може да правиш каквото искаш.

— Благодаря, милейди.

Катрин седна в стола и взе ръката на баща си. Той леко помръдна глава, за да я погледне и несръчно опипа пръстена, който тя беше започнала да носи на дясната си ръка.

— Сложих сватбения пръстен на мама. Имаш ли нещо против.

Той издаде дълбок гърлен звук. Тя взе ленена кърпа от купчината, оставена върху таблата на леглото, и изтри слюнката от ъгълчетата на устата му.

— Ще ми се да можеше да ми кажеш какво искаш. — Тя прокара пръсти през изтъняващата му сребриста коса. — Надявам се, че не изпитваш болка.

Тя седна обратно с въздишка и взе книгата от страничната табла.

— Да видим в какви беди ще се забъркат Оливър и Хитреца днес, искаш ли?

* * *

— Очаквах да взема пари от теб по-рано — каза Джак, на влизащия Люк същата вечер.

— Заминах за малко.

За три дни, ако трябва да сме точни. Най-лошото беше, когато преодоля отчаянието, когато алкохолът беше изпълнил целта си и ефектът му беше започнал да отслабва. Главата го болеше, стомахът му се бунтуваше и Люк се чувстваше като в ада. Беше странно за мъж като него, извършил толкова лоши неща, да го гризе съвестта. Винаги беше най-лошо през нощта, когато се изправяше пред демоните си сам. Всичко това щеше да се промени, когато се омъжеше за Франи. Тя щеше да отвлича вниманието му от мрачните мисли. Щеше да донесе светлина в неговия мрак. Щеше да бъде негов спасител.

— С бутилка ли? — попита Джак.

— Не виждам какво те засяга.

Джак сви рамене.

— Не ме засяга. Просто се чудех дали трябва да пратя друга каса от най-хубавото ми ирландско уиски към твоето жилище.

Люк мразеше да признава слабостта си, дори пред Джак.

— Да, погрижи се! Довечера, ако е възможно.

— Смятай го за свършено.

Люк беше наясно, че Джак го изучава. Знаеше също така, че приятелят му няма да пита какво е предизвикало последното му падение, затова се изненада, когато се чу да изтърсва:

— Имах посещение от лейди Катрин Мабри.

Джак сбърчи вежди.

— Мабри?

— Дъщерята на херцог Грейстоун.

Една от веждите на Джак се стрелна нагоре.

— Леле, леле! Внезапно имаме изтъкната компания.

— Иска да убия някакъв мъж.

Другата му вежда се стрелна нагоре.

— Кой е нещастникът?

— Не каза.

— Допускам, че си отказал искането й.

— Допускаш правилно.

— Разтревожил си се от това, че се е съмнявала дали можеш да изпълниш молбата й ли?

Беше разтревожен от вярата й, че той би я изпълнил. Без обяснение, без оправдание, сякаш смяташе, че той е свикнал да мие кръв от ръцете си. Но той нямаше да признае всичко това на Джак, затова запази мълчание.

Джак го тупна по рамото.

— Не се кахъри, приятелю! Те не са по-добри от нас. Единствената разлика е, че ние го знаем, разпознаваме недостатъците си и с готовност признаваме, че ги имаме.

— Предполага се да съм един от тях, Джак. — Но Клейборн никога не се беше чувствал удобно сред тях, никога не се беше чувствал на мястото си.

— И двамата знаем, че не си.

Джак беше единственият, който знаеше истината за измамата на Люк и знаеше как се е престорил, че си спомня това, което старият джентълмен очакваше той да помни.

— Не, не съм.

— Не знам защо се чувстваш толкова ужасно виновен.

— Започнах да харесвам стария джентълмен. Не изглеждаше съвсем редно да го мамя.

Старият джентълмен беше обичал Люк, защото мислеше, че е негов внук. Беше едно да заблуди някого да му даде монета, за да няма болки в стомаха, когато легне да спи. Но не беше толкова лесно да преглътне представата, че е спечелил нечие сърце чрез измама.

— Ти го направи щастлив, Люк. Не се случва често да можем да направим нещо, което да накара някого да умре така, както умря старият джентълмен — доволен и щастлив, знаейки, че царството му е в безопасност в твоите ръце и вярвайки, че там му е мястото. Намери утеха в това!

Той се опитваше. Наистина.

— Ще изведа Франи за малко.

Джак се ухили наперено, но пък всичко у него беше наперено и самоуверено. Дори се беше перчил, когато бяха в затвора, сякаш всичко беше една голяма шега, докато Люк беше толкова ужасен, колкото никога през живота си.

— Най-после ще го направиш, а? — попита Джак.

— Мисля, че спечели достатъчно пари от мен.

— Никога няма да имам достатъчно, но си прав. Писна ми да събирам пари от този облог. Стана досадно. Върви и направи нея и себе си щастливи!

Такъв беше планът на Люк, докато крачеше през заведението, кимвайки кратко на познатите, и си проправяше път към задната част, където знаеше, че ще намери Франи. През деня тя се занимаваше с благотворителност, а вечер водеше сметките на Джак. Сега седеше на бюрото. Косата й беше стегната в кок. Носеше обичайните си дрехи, които не привличаха мъжките погледи, но Клейборн въпреки това беше привлечен от нея както винаги.

— Добър вечер, Франи!

Тя погледна нагоре, този път без да се стресне. Несъмнено я беше хванал, преди да се потопи напълно в цифрите.

— Очаквах да се появиш и да поискаш отчет за това как съм похарчила дарението ти по-скоро.

— Бях зает с друго. Освен това ти казах, че не ми дължиш отчет. Обаче се чудех, дали не би искала да се повозиш с мен на каретата?

— Защо?

— Просто мислех, че ще бъде хубаво да се измъкнеш от сметките на Джак за малко. Още няма мъгла, а Лондон през нощта може да бъде поразителен. Бих искал да го споделя с теб.

— Звучиш толкова потайно.

— Не прекарваме много време заедно напоследък, а винаги се радвам на компанията ти, както добре знаеш.

— Бих могла да ти покажа детския дом. Сградата е почти довършена.

— Би ми харесало.

Когато се изправи, тя му отправи същата сладка усмивка, която винаги го сгряваше. Той грабна шала й от поставката за шапки до вратата и го обви около раменете й. После протегна ръка. Тя свенливо го хвана под ръка. Никой от двамата не каза и дума, докато не стигнаха до каретата му и слугата не отвори вратата. Франи спря, докато Люк й помагаше да се качи. Тя погледна назад през рамо с блестяща усмивка.

— Пълна е с цветя.

— Да. Мислех, че ще ти доставят удоволствие.

— Сигурно са ти стрували цяло състояние.

Той разпозна нежното гълчене в гласа й. Тя не вярваше в лекомисленото харчене, а отношението й намаляваше удоволствието му от това да й дава подаръци.

— Спокойно мога да си го позволя, Франи.

— Ти си прекалено щедър, Люк.

Понякога не мислеше, че е достатъчно щедър. Тя се качи вътре и той я последва, като седна срещу нея. От аромата на цветята почти му прилошаваше. Изобилие от букети бяха подредени от двете страни на Франи. Щеше да накара слугата си да ги отнесе в жилището й, когато се върнеха.

Докато каретата се носеше по улицата, слабата светлина от фенера вътре му позволяваше да я вижда добре, макар и малко в сянка. Винаги бе изпитвал удоволствие да я гледа, а ограничението на каретата създаваше интимност, която той не беше в състояние да постигне, докато Франи седеше на бюрото си със счетоводните книги пред себе си. Той се наведе напред и пое голите й ръце в своите. Знаеше добре, че е неприлично голата му кожа да докосва нейната, но някак изглеждаше подходящо в този момент. Беше научил наизуст Двайсет и деветия сонет на Шекспир, за да й го рецитира, но внезапно почувства, че трябва да разчита на собствените си думи, колкото й неподходящи да са.

— Франи, обожавам те. Винаги съм те обожавал. Ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга?

Усмивката й увехна и пръстите й се стегнаха около неговите. Тя поклати глава конвулсивно.

— Люк, не мога — прошепна тя пресипнало и той долови ужас в гласа й.

Той стисна ръцете й решително.

— Франи…

— Люк, моля те…

— Франи, позволи ми да довърша!

Тя кимна.

— Знам, че опита ти — как да го каже, без да я ужаси още повече? — с мъж беше абсолютно брутален, но те уверявам, че в моето легло няма да намериш нищо друго, освен нежност. Ще бъда толкова внимателен, колкото е възможно за мъж. Никога няма да те насилвам, няма да те притеснявам. Ще чакам, докато станеш готова. Ще се получи добре между нас, Франи. Кълна се.

Той видя сълзи да пълнят очите й.

— Моля те, не плачи, скъпа!

Тя вдигна ръцете му и притисна устни към кокалчетата му.

— Знам, че никога няма да ме нараниш, Люк, но ти си лорд, а аз… — тя се изсмя горчиво, — аз дори не знам истинското си име. Мислиш ли, че някъде в Лондон наистина има семейство на име Дарлинг, което няма представа какво е станало с тяхната дъщеря? Аз съм Франи Дарлинг^[1], защото Фейгън се обръщаше така към мен. „Франи, скъпа, разтрий ми краката! Франи, скъпа, донеси ми чаша джин!“ И когато дядо ти ме попита за името ми, аз казах Франи Дарлинг. Бях дете. Какво разбирах?

— Не ме интересува произходът ти — каза той грубо.

— Ти знаеш кое е семейството ти. Аз нямам представа, а една дама, която ще става благородничка, трябва да знае.

Той можеше да й признае, че не знае за семейството си повече от нея, но подозираше, че измамата му няма да спечели любовта й. Дори можеше да стане причина да я загуби напълно. Тя знаеше, че той винаги е хранил съмнения към произхода си, но нямаше представа, че те са оправдани и че Люк е направил всичко по силите си, за да убеди стария джентълмен, че е негов внук. Тя не знаеше, че е излъгал, за да накара стария джентълмен да види това, което искаше да види. Смъртта, чакаща в сенките, е могъщ мотиватор. Въпреки това той не смяташе, че е възможно Франи да му прости, че е взел нещо, което не му принадлежи. Но вече беше разглезен от богатството. Не искаше да го върне. Не би го върнал.

— Франи, не мисли за това, че ще ставаш благородна дама! Мисли, че ще станеш моя съпруга! Само това има значение за мен.

— Как можа да го кажеш, Люк? Боже мой, ти седиш в Камарата на лордовете! Отговорността, която изисква поста ти, е съкрушителна. Съпругата ти трябва да знае всичко, свързано с етикет и правила на поведение. Когато дойдат гости на вечеря…

— Няма да даваме вечери.

— А когато ме представят на кралицата? Знаеш ли какво трябва да облека? Знаеш ли какво поведение трябва и не трябва да проявявам?

— Можеш да се научиш. Старият джентълмен ти даваше уроци. Нае учители.

— Те ме научиха да чета, да пиша, да смятам и да говоря правилно. Но, боже, Люк, дядо ти никога не е очаквал от мен да стана дама. Той се погрижи да бъда научена да обслужвам, не да бъда обслужвана. Моля те, не искай това от мен! Аз ти дължа всичко. Ти спаси живота ми — сълзи се затъркаляха по бузите й, — но, моля те, не искай това от мен! Моля те, не искай от мен да вляза в твоя свят! Самата мисъл ме ужасява. Това ще бъде толкова самотно място.

Същинската причина да я иска там беше, че самият той беше дяволски самотен. Имаше време, когато мислеше, че ще умре от самота. Време, когато не можеше да си представи по-лош ад от това, да се намира между два свята. Да живее в единия, но да принадлежи на другия.

— Франи…

— Моля те, Люк, не искам да те наранявам, но не мога да се омъжа за теб. Просто не мога. Това ще ме унищожи.

— Ти си по-силна, отколкото си мислиш.

— Но не съм толкова силна, колкото теб. Никога не бих могла да направя нещата, които си правил ти.

Понякога той мислеше, че щеше да е по-добре да ги остави да спуснат клупа на шията му.

— Нищо ли не мога да кажа, за да ти повлияя? — попита той.

Тя бавно поклати глава.

С въздишка той освободи ръцете й, облегна се назад и се загледа през прозореца. Мъглата се сгъстяваше. Изглеждаше някак символично.

— Надявам се не възразяваш, ако не отида да видя твоя детски дом.

— Толкова много съжалявам…

— Недей, Франи, спри да се извиняваш! Това само прави нещата по-лоши.

— Аз те обичам, знаеш го — каза тя тихо.

И това направи всичко още по-непоносимо.

* * *

Люк подреди малката си армия от бутилки, благодарен за уискито, което Джак се беше погрижил да му бъде доставено вечерта, както беше обещал. После седна на стола си и започна да гълта съдържанието на първата бутилка.

Франи му беше отказала и го беше наранила до дъното на душата му. Беше отлагал да поиска ръката й, не защото мислеше, че ще му откаже, а защото не можеше да убеди себе си, че я заслужава, че заслужава някоя жена.

Но да получи отказ, защото тя се страхува от неговия живот… Беше ли животът й тук толкова труден за нея?

Старият джентълмен беше взел нея и няколко от децата на Фейгън, когато беше открил, че Люк ги вкарва тайно в къщата, храни ги и ги приютява на топло за през нощта. Беше ги наблюдавал отблизо, защото не им вярваше напълно. Беше наел учители. Беше се погрижил да се научат на обноски.

Така че, от какво се страхуваше Франи? Какво мислеше, че не знае? Или в отказа й имаше нещо друго, което той не искаше да приеме? Дали не можеше да живее с мрака, който се беше настанил в него и просто беше твърде мила, за да го признае?

Люк хвърли празната бутилка настрана. Посегна за друга и нещо под далечния стол хвана окото му. Той стана и стаята се завъртя. Падна на колене и пропълзя до стола. Бръкна под него и взе предмета. Обърна се, облегна гръб на стола и проучи закопчалката.

Закопчалката на лейди Катрин. Сигурно беше паднала от наметалото й. Някоя от слугините му не се стараеше достатъчно с подовете, но той не беше особено обезпокоен от лошата й работа. Лека усмивка се появи на лицето му, когато си спомни перченето на Катрин и изненадата й, че той знае името й.

О, да, беше разбрал коя е. Беше разкрил тази малка истина още първата вечер, когато очите му се спряха върху нея. Дори най-верните слуги обичаха джобовете си повече от господарите си. За няколко монети беше намерил един, готов да се крие в храстите, да надзърта през прозореца с него и да разпознае дамата, която Люк му посочи.

Не беше изненадан да я открие в библиотеката си. Беше изненадан само, че й бе отнело толкова дълго време да се появи. Онази нощ на бала беше усетил незабавно привличане, по-силно от всяко, което беше изпитвал преди или след това.

Винаги беше приемал, че ако за първи път беше срещнал Франи като млада жена, привличането щеше да бъде също толкова силно, ако не и повече. Но те бяха деца, когато се запознаха, и бяха привързани един към друг.

Той потри с палец закопчалката. Катрин беше различна. Катрин беше…

Той чу смеха, без да си дава сметка, че всъщност смехът е негов.

Катрин беше отговорът към постигането на това, което искаше повече от всичко друго.