Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (16)

Глава 15

Люк седеше на бюрото в кабинета си, вкусът на уиски още горчеше на езика му, а погледът му беше фокусиран върху поканата, която лежеше пред него.

Беше минала повече от седмица от посещението на Голямото изложение. Седмица, в която Катрин сякаш се беше дистанцирала от него. Вече рядко говореха в каретата. Срещите им не отразяваха неудобство или неприязън, но той усещаше напрежение от нейна страна. Подозираше, че то има повече общо с целувката в библиотеката, отколкото с разходката им из Кристалния дворец. Там тя беше достатъчно любезна, вероятно защото се беше чувствала в безопасност сред тълпата и при липсата на сенки.

Той знаеше, че тази вечер няма да има уроци. Франи изглеждаше доста облекчена от перспективата за нощ, без да учи сложностите на аристократичния живот. Не трябваше ли досега да е станала по-спокойна с идеята да бъде негова съпруга? Винаги си беше представял живота си с нея — да живеят в тази къща и да споделят дребните и обикновени подробности от неговия ден. Виждаше ги с деца. Най-накрая виждаше себе си щастлив.

Беше толкова ужасно уморен да е сам, да открадва моменти с приятелите си около игралната маса и да знае, че те не се чувстват по-добре в неговия свят, отколкото самия той.

Никой от тях не беше като Катрин — никой не се чувстваше удобно по време на вечерите, баловете и сутрешните визити. Не се държаха с хладна увереност като нея. Не го предизвикваха на всяка крачка. Бяха спрели да го смятат за равен, когато беше стъпил на пиедестала на аристокрацията. Неудобството, което всеки от тях показваше около него, беше едва доловимо.

Джак редовно му напомняше, че той не е законният наследник.

Джим винаги изпълняваше исканията на Люк, независимо от часа, сякаш беше право на Люк да очаква един мъж да живее неудобно, за да му угажда.

Бил не пропускаше да дойде, когато го повикаше. Свършваше си работата и си тръгваше. Никога не се задържаше за чаша уиски. Не споделяше теглото, което със сигурност носеше като доставчик на живот и смърт.

А Франи беше ужасена да стане негова съпруга не заради близостта, която щяха да споделят, а заради ежедневните трудности, които щяха да срещат, заради проклетите балове, които щяха да бъдат задължени да посещават.

Поканата на Катрин стоеше там и му се присмиваше. Присмиваше се с живота му, предизвиквайки го да покаже лицето си…

„Проклета да е!“

Той наля още уиски в чашата, поднесе я до устните си, вдиша сладкия аромат… и бавно постави обратно чашата. Вдигна поканата и прокара пръсти по буквите. Дали беше изпитала неудобство, докато я беше писала? Дали искаше той да е там изключително силно?

Очевидно, милорд, не знаете какво мисля.

Но той знаеше какво е мислила, когато е писала името му върху изисканата си покана — че той няма да се появи.

Може би щеше да разкрие нейния блъф.

Може би тази вечер щеше да я накара да съжалява, че изобщо е била в библиотеката му в полунощ.

* * *

Катрин знаеше, че Клейборн няма да дойде, но докато стрелките на часовника наближаваха полунощ, тя се чувстваше разочарована. Беше ужасно трудно да присъства на този бал и да не разкрие колко много мрази домакина. Той изглеждаше толкова любезен. Никой не можеше да види чудовището, което живееше в него.

Дори Уини не се издаваше с нищо. Проявяваше твърдост и се преструваше, че всичко в живота й е както трябва да бъде. Понякога Катрин се ядосваше на Уини толкова, колкото и на Евъндейл.

Но тя се усмихваше, смееше се и флиртуваше с всички господа, които я канеха на танц, без да издаде на никой от тях, че не е този, с когото тя копнее да танцува. Поне веднъж искаше да бъде в ръцете на Клейборн и да го гледа с настойчив поглед, докато танцуват на дансинга. Поне веднъж искаше да я погледне така, както гледаше Франи. Дълбочината на обожанието, което изливаше върху Франи, беше нещо, което всяка жена трябва да изпита поне веднъж в живота си.

Той можеше да е разбойник с много недостатъци, но имаше сърце много по-щедро от тези на някои от мъжете, с които беше говорила тази вечер.

Тя погледна към тефтерчето си. Следващите три танца не бяха заети. Почувства се облекчена. Беше се уморила да се преструва, че се забавлява. Беше твърде разтревожена за Уини, твърде разтревожена, че Евъндейл може да намери недостатък във вечерта, но всичко изглежда вървеше чудесно. Дори ръката й беше по-добре. Лекарят на баща й беше махнал шевовете. Белегът не беше много неприятен. А след като на обществени места винаги беше с ръкавици, малцина някога щяха да го видят.

Но щеше да се зарадва на малък отдих от задълженията си на домакиня. Вървеше към вратите, които водеха на терасата, когато Уини я спря.

— Къде отиваш?

— За малко свеж въздух. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, благодаря. Радвам се на възхвалите от страна Евъндейл. Той е извънредно доволен от начина, по който вървят нещата тази вечер.

— Радвам се, Уини.

— Трябва да му кажа, че по-голямата част е твое дело.

— Не, недей! Ти ми помогна с планирането. Позволи му да мисли, че всичко е твое дело!

„Ако това го прави по-лесен за съжителстване“, добави тя на себе си и стисна ръката на приятелката си.

— Върви и се забавлявай! Няма да се бавя.

Тя излезе на терасата. Фенерите бяха запалени и тя можеше да види няколко двойки да се разхождат по многобройните пътеки. Никой джентълмен не я беше извеждал на разходка в градината. Не беше съвсем вярно, осъзна тя. Клейборн беше вървял през градината с нея в нощта, когато сключиха сделката си.

Тя се запъти към онази част на терасата, където светлината от лампите не достигаше. Искаше самота, искаше…

— Ще ме удостоите ли с този танц?

Сърцето й почти спря, когато чу гласа на Клейборн. Тя се завъртя и го видя да се крие в сенките като някакъв злодей.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Бях поканен.

— Не, да… Знам, че сте получили покана, но не сте се представили.

— Защо да си давам целия този труд, когато вие сте единствената, с която искам да танцувам? Предположих, че рано или късно ще излезете навън, затова чаках.

Люк почти беше изгубил надежда, че тя ще излезе. Беше се взирал дискретно през прозореца и я беше наблюдавал. Тя беше толкова красива тази вечер. Роклята й разкриваше нежните извивки на гърдите й. Музиката се носеше в нощта и за първи път в живота си той искаше да танцува с жена.

Беше наясно, че тя го гледа и го изучава. Беше се облякъл така, сякаш възнамеряваше да присъства, но когато пристигна, вече не виждаше смисъл да минава през цялата досада да бъде в компанията на тези, които не харесваше. Това, което най-много искаше, беше танц с Катрин. И сега щеше да го има.

— Чакате в сенките — тя надзърна зад ъгъла — и надничате през прозорците като някакъв воайор.

— Не е толкова лошо. Просто чаках да се появите и търпението ми беше възнаградено. — Той пое ръката й и я привлече по-близо. — Танцувайте с мен!

— Боже мой, вие сте страхливец!

Като да го беше зашлевила. Той пусна ръката й.

— Не ставайте смешна!

— Минете през предната врата! Танцувайте с мен на дансинга! Посетете бала като джентълмен!

— Посещавал съм бал като джентълмен — изсъска той. — Знам какво мислят за мен. Видях как всички отместиха погледи… освен вас. Те мислят, че ще открадна душите им и децата им.

— Защото не ви познават. Не сте им дали възможност да ви опознаят. Сигурно всичко, което знаят за вас, е, че взимате парите им в игралния дом на Доджър. Разбира се, около вас кръжат клюки и спекулации. Миналото ви го гарантира. Докато се свивате, докато се криете и бягате…

— Не съм страхливец — каза с усилие той.

Тя вдигна брадичка.

— Тогава го докажете! Или първо се нуждаете от Франи до вас? Това ли чакате? Да имате съпруга, която да застане до вас, за да сте достатъчно силен да излезете от сенките? Смятате ли, че ще бъде по-лесно? Честно ли ще бъде да я заведете в леговището на лъва, без първо да се уверите, че е безопасно?

— Не знаете нищо за това, не знаете какво ще направя или няма да направя.

Тя обви ръката си (ръката, която вероятно му беше спасила живота) около неговата, предлагайки утеха и подкрепа. Беше почти като неговата гибел. Той не искаше симпатията й, не искаше разбирането й. Дори не знаеше вече защо е тук.

— Това е като пиенето на уиски — каза тя тихо. — Първата глътка е горчива, втората не толкова. И накрая започвате да оценявате аромата.

— Можете да пиете уиски в уединението на собствения си дом. Нека танцувам с вас тук, в уединението на градината.

Тя го огледа за миг, докато музиката затихваше и друг рефрен започна да се носи над алеите.

— Много добре. Да бъде така, както искате — каза тя тихо.

И той видя в очите й, чу в гласа й разочарованието, че е избрал по-лесния път.

— Дори да се представя, няма да мога да танцувам с вас.

— Защо?

— Репутацията ви ще бъде съсипана.

— Може би в началото, но след като ви опознаят по-добре, предполагам, че ще гледат на мен с голяма доза благоговение, като на ясновидец.

— Имате изключително доверие в способността ми да ги спечеля.

— Да. — Тя докосна бузата му с облечената си в ръкавица ръка. — Вие спечелихте мен.

Тя задържа погледа му само миг по-дълго, преди да трепне, сякаш е разкрила твърде много.

— Проклета да сте! — изръмжа той.

После се завъртя на пета и закрачи напред. Как смее тя да го предизвиква? Как смее тя…

Как смее да го кара да съжалява, че не е по-добър мъж?

* * *

Когато се върна в балната зала, Катрин осъзна, че го е притиснала толкова силно и че го е отблъснала.

Трябваше да приеме танца в градината, с радост и благодарност, но се беше уморила от това да се крие, когато беше с него, сякаш връзката им беше срамна. Дори срещата им в Кристалния дворец не мина без заблуда. Бяха се престорили, че са просто случайни познати.

И по-лошото беше, че се чувстваше глупаво да продължава да го кани на събития, на които той нямаше намерение да присъства. Дори сега, знаейки, че той няма да се представи, тя продължаваше да се надява…

— Лушън Лангдън, граф Клейборн.

Обявлението отекна из залата като погребален звън. Сърцето й биеше ожесточено, когато погледна към стълбите.

И там беше той, стоеше толкова невероятно горд с предизвикателство в позата.

— Боже мой, какво прави той тук? — попита Уини, внезапно озовала се до Катрин, стискайки ръката й. — Не съм му пращала покана.

— Аз му пратих.

— Какво? Защо? Какво си мислеше?

— Че ме интригува.

Тя проследи как той слиза по стълбите с арогантно изражение, което сега осъзнаваше, че не е нищо повече от уловка. От малък е бил учен как да заблуждава, как да мами, но той не просто прилагаше това, за да получи каквото искаше. Той го обвиваше около себе си като фино ушито наметало, за да се предпазва.

Беше дошъл, за да й докаже, че не е страхливец.

Лицето му беше неразгадаема маска, точно както онази първа нощ, когато го беше видяла. Сега дебнеше така, както беше дебнал тогава. Предизвикваше всеки да отхвърли правото му да бъде там и сега тя знаеше, че предизвиква тях, защото се съмняваше в собственото си място в света.

Той искаше, нуждаеше се да го приемат като част от тях, защото беше неспособен сам да се приеме.

Докато го наблюдаваше, я порази фактът, че някак, въпреки несъгласията, тя беше започнала силно да харесва този мъж. Че не иска той да пострада. Че не иска той да загуби тази последна част от достойнството си, за което се държеше.

— След като аз го поканих, аз ще го посрещна — каза Катрин и преди Уини да възрази, Катрин тръгна към новия им гост.

Музиката беше спряла при представянето и още не беше започнала отново. Докато Клейборн си проправяше път през залата, хората се отдръпваха, сякаш сред тях минаваше прокажен. Тя знаеше, че Клейборн вероятно осъзнава реакциите, сведените погледи, страха и тревогата. И все пак не се оттегли. Крачеше напред с елегантността на крал, много повече заслужаващ уважение от тези, които го обкръжаваха.

Когато тя приближи достатъчно, той спря. Ако тя не го беше опознала толкова добре, нямаше да разбере какво му коства този момент. Почти цялата му гордост. Той не беше мъж, който да се прекланя, но все пак за нея почти го направи.

Тя направи реверанс.

— Милорд Клейборн, много се радваме, че успяхте да се присъедините към нас тази вечер.

Той се поклони леко.

— Лейди Катрин, за мен е голяма чест да бъда поканен.

— Тефтерчето ми за танци понастоящем е празно, но не е обичайно дама да кани джентълмен на танц.

— Един страхливец не би поканил от страх да не бъде отхвърлен.

— Но вие не сте страхливец, милорд.

Тя проследи реакцията му — прокашля се, но не издаде напрежението си и каза:

— Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен?

— Честта, сър, е изцяло моя.

Тя протегна ръка към него и когато той я пое, тя даде знак на оркестъра. Нотите на валс започнаха да изпълват залата.

— Надявам се да не танцуваме сами — прошепна той.

— Не ме интересува дали сме сами или не. Интересува ме само, че танцувам с вас.

Той я пое в ръцете си и беше точно така, както си го беше представяла винаги. Тя усещаше силата му, докато я държеше, топлината в очите му, докато се взираше в нея.

Много бавно и внимателно и други започнаха да се присъединяват към тях на дансинга. Катрин подозираше, че си съперничат за близост, за да могат да подслушат какво обсъждат скандалният граф Дявол и лейди Катрин Мабри.

— Утре ще изобилства от клюки за нас — каза той тихо.

— Подозирам, че ще има изобилие от клюки още тази нощ.

— И не ви интересува?

— Ни най-малко. Исках да танцувам с вас от онзи първи бал, който посетихте.

— Изглеждахте толкова млада и невинна онази нощ, облечена в бяло. Кой би помислил, че сте такава беля?

Тя не беше сигурна дали той се стреми да й направи комплимент, или да я обиди, но нямаше значение. Важно беше само, че той явно си спомняше толкова много подробности от онази нощ, колкото и тя.

— Помните в какво съм била облечена.

— Помня всичко за вас от онази нощ. Носехте розови панделки в косата си и перли около шията.

— Перлите на майка ми.

— Стояхте сред ято момичета и се откроявахте не заради красотата ви, която многократно надвишаваше тяхната, а заради отказа ви да бъдете сплашена. Никой никога не ме е предизвиквал като вас, Катрин.

— Никой никога не ме е интригувал като вас, милорд.

Тя се страхуваше, че са преминали границата на флирта.

Последните акорди на музиката преминаха в тишина. Катрин си пое дълбоко въздух.

— Стана ми доста топло. Ще бъдете ли така мил да ме придружите до терасата, където въздухът е по-хладен?

— Ако това е желанието ви.

Тя положи ръка в неговата и закрачи през залата с високо вдигната глава, като смело посрещаше погледи, които бързо се отвръщаха при вида на безвъзвратно унищожената й репутацията. Баща й никога нямаше да разбере, но ако — и когато — брат й се върнеше, щеше да бъде бесен. Тя щеше да се занимава с последиците, когато се наложеше.

Щом излязоха, тя поведе Клейборн към ъгъла на терасата, където можеха да се насладят на някакво уединение, но все още бяха видими. Репутацията й беше на косъм да се срине.

— Реших да не ви карам да ме освобождавате от онзи човек. Но съм решена да удвоя усилията си да убедя Франи, че мястото й е до вас и там ще се чувства удобно. Убедена съм, че тя не толкова има да учи, а по-скоро просто се нуждае да бъде приета и възнамерявам да променя стратегията, като я въведа в този свят бавно, но с повече успех.

— Вие ще удържите вашата част от сделката, без да очаквате аз да спазя моята?

— Колкото и странно да изглежда, чувствам, че през последните седмици станахме… приятели и бих искала да ви помогна в търсенето на съпруга от приятелско чувство. — Независимо високата цена, която трябваше да плати. Тя мислеше, че никога не е харесвала друг мъж така, както харесва Клейборн, че никога не е уважавала друг така, както уважава него и че никога не е била толкова очарована и впечатлена от друг мъж, както е от него.

Но сърцето му принадлежеше на друга, а тя се боеше, че нейното принадлежи на него.

— Това е изключително щедро от ваша страна. Не зная как да ви благодаря.

— Нищо особено. Както уместно посочихте в нощта, когато сключихме сделката, аз не правя много повече от това да я инструктирам какъв е правилният начин да се сервира следобеден чай.

— Напротив, тя придобива увереност под вашето ръководство, която преди й липсваше. Почти се боя, че ще стане твърдоглава като вас.

— Наистина ли искате лекомислена съпруга? Ще се отегчите за нула време.

— Мислите, че знаете какво желая у една жена?

— Вярвам, че зная какво желаете от една жена. Както доказа тази вечер, остават спънки, които трябва да бъдат преодолени, но нямам съмнение, че ще се справите.

— Напомняте ми на стария джентълмен. Никога не прояви съмнение. Така и не разбрах какво виждаше в мен.

— Виждал е своя внук.