Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (25)

Глава 24

Беше доста след полунощ, когато Люк влезе в познатия коридор на Доджър. Той и приятелите му бяха играли покер, бяха пили, бяха общували тук. Донякъде беше като в дома на Фейгън, само че по-изискан, по-чист и миришеше по-добре.

Люк спря при отворената врата, която водеше в светилището на Джак. Не беше изненадан да го намери седнал зад бюрото, да преглежда книгите си, не толкова за да проверява сметките на Франи, колкото да се наслади на всичко, което е спечелил. Джак обичаше монетите си повече от всеки друг.

Люк прочисти гърлото си. Джак погледна нагоре и за миг Люк помисли, че вижда радост в очите му, преди той да скрие емоциите си.

— Не си се отбивал от известно време — каза Джак, облягайки се нахално в стола си.

— Нямах желание да бъда тук.

— Не мога да те обвиня за това. Какво те води тук тази нощ?

— Помолих лейди Катрин Мабри да се омъжи за мен. Тя се съгласи да ме удостои с честта да бъда неин съпруг.

Очите на Джак се разшириха леко, преди да върне контрола върху емоциите си. Не беше в неговия стил да разкрива толкова много, а сега го беше направил… два пъти.

— Мислех, че обичаш Франи.

— Обичам я. Но обичам Катрин по-дълбоко и по-различно. — Беше осъзнал, че това, което изпитваше към Франи, беше любовта на момче към момиче, а това, което чувстваше към Катрин, беше любовта на мъж към жена. Наистина беше мислил да отведе Франи в леглото, но никога не беше чувствал някакъв огън, вероятно защото никога не беше размишлявал върху нещо друго, отвъд това да спят заедно, сгушени един до друг, както бяха спали като деца. Но когато ставаше дума за Катрин, едва ли можеше да изкара и петнайсет минути, без да помисли как да се озове в леглото с нея, а спането рядко беше в ума му.

Но не можеше да обсъжда тези мисли с Джак. Имаше една част от сърцето и от душата му, която може би никога повече нямаше да може да довери на дългогодишния си приятел.

— Проклятие! — измърмори Джак.

Люк вдигна вежда.

— Това изглежда странна реакция. Дори от теб.

— Трябва да построя на Бил болница. Залагахме. — Той поклати глава. — Няма значение. Поздравления! Ще пием ли за това? — той стана и посегна за бутилка.

— Не.

Джак го погледна.

— Не пия много напоследък.

— Аз пия. — Джак наля уиски в чашата и я вдигна високо. — За твоето здраве и щастие, както и за Катрин!

Пресуши съдържанието на чашата на един дъх.

Люк си спомни, че Джак беше този, който за първи път го беше запознал с вкуса на уиски, ром и джин. Джак го беше научил как да мами на карти, как да пребърква джобове, без да бъде хванат. Джак го беше уверил, че всичко ще бъде наред, когато го беше намерил като малко уплашено момче да се крие в уличката, и му беше обещал, че няма да позволи на никой да го нарани. Въпреки недостатъците си, каквито имаше много, Джак никога не беше изоставял Люк. Никога.

— Дойдох да те помоля да застанеш до мен пред олтара — каза Люк тихо, — когато с Катрин се оженим след две седмици.

Джак се ухили.

— Ти си лорд. Трябва да помолиш Чесни или Милнър.

— Не съм приятел с Чесни, нито с Милнър. Не бих рискувал живота си за тях, нито те за мен.

Джак отклони поглед, а гласът му беше наситен с емоция, когато накрая заговори.

— Да застана до теб, ще бъде най-голямата чест в живота ми.

— Винаги си бил до мен, Джак.

Джак погледна отново към него и кимна рязко.

— Каква двойка бяхме само, а?

— Твърде арогантна понякога.

— Защото бяхме твърде добри и твърде умни — той се засмя тихо. — Е, освен когато ни хванаха, разбира се.

Люк влезе в стаята.

— Смятам, че ще се възползвам от това питие.

Джак наля питие в две чаши. Люк вдигна своята и вдигна наздравица:

— За Фейгън, който ни научи да оцеляваме на улицата!

— И за дядо ти — каза Джак сериозно, — за това, че се опита да ни направи джентълмени, въпреки че се провали ужасно с някои от нас, боя се.

Люк усети познатия болезнен възел в гърдите, близо до сърцето, когато помисли за стария джентълмен. Вдигна чашата си високо.

— За дядо ми!

* * *

В деня, в който се ожениха, валя. Но на Катрин не й пукаше. Тя носеше достатъчно щастие и радост в душата си и дори да валеше до края на живота им, щяха винаги да познават слънцето. Тъй като тя и Стърлинг още бяха в траур заради загубата на баща им, а Уини заради смъртта на Евъндейл и етикетът забраняваше вдовици да посещават сватби, Катрин настоя церемонията да бъде малка и да се състои в параклис.

Клейборн не би позволил нещо да й бъде отказано. Катрин винаги се беше наслаждавала на независимостта си и се утешаваше да знае, че той никога няма да се опита да я задуши. Напротив, тя подозираше, че той също се наслаждава на нейната свобода.

Въпреки лошото време присъстваха неколцина благородници, по-скоро от любопитство, отколкото от добри чувства. Маркъс Лангдън беше там, майка му забележимо липсваше. Франи стоеше до Катрин, тъй като Уини не можеше да го направи заради траура. Джак стоеше до Люк. Катрин беше доволна, че се бяха сдобрили, въпреки че Люк го беше направил с някои опасения.

Но това, което най-много я изненада, беше името, което чу, когато епископът попита Люк:

— Ти, Лушън Оливър Лангдън, пети граф Клейборн…

Оливър.

Задържайки погледа му, докато той й се кълнеше във вярност, тя се зачуди колко от детството му е описано в историята, която наскоро беше чела на баща си. Изглеждаше невероятно, но не и невъзможно. Но това беше загадка за друг ден.

Днес тя се радваше на любовта му, която виждаше отразена в очите му. Те бяха прозорци на душа, която тя виждаше толкова ясно. Душа, която някога беше тъжна, а сега светеше ярко с обещание за щастливо бъдеще. Катрин беше поразена от мисълта колко много го обича и колко много той обича нея.

Бяха преминали заедно през ада. Тя знаеше, че независимо какви предизвикателства ще им предложи животът, те щяха да ги приемат или да ги преодолеят, но никога нямаше да бъдат победени.

* * *

По-късно същата вечер Катрин седеше пред тоалетката си, облечена с бял кашмирен халат, сложно бродиран с розови рози. Четкаше косата си и слушаше напрегнато звуците, които нейният съпруг издаваше, докато се приготвяше за лягане. Нейният съпруг. Едва не се разсмя. Единственото, което никога не беше мислила, че ще придобие и никога не бе мислила, че ще иска да придобие. Единственото, без което сега знаеше, че вече няма да може да живее.

Вратата, която водеше от неговата спалня в нейната, се отвори и той влезе. Сребристосивите му очи светеха в очакване и приличаха на скъпоценни камъни. Тя се вдигна и застана срещу него. Този път той беше дошъл при нея и тя изпитваше невероятно удоволствие от тази мисъл.

Все още вървеше към нея, когато протегна ръце и обхвана лицето й в големите си длани. Той я целуна страстно. Не бяха заедно от седмици, и тялото й вече се гореше от желание по него.

Той плъзна длани по шията й, докато се отдръпваше. Започна да разкопчава копчетата на халата й.

— Би трябвало да те сложа на коляното си за това, че не ми каза, че носиш детето ни, още щом си разбрала, и да те напляскам.

Тя го изгледа дръзко.

— Надявах се да го направиш.

Радостният й смях отекна в стаята. Тя никога не беше го виждала да се усмихва толкова сърдечно и можеше само да се надява, че тази усмивка е само първата от много.

— Наистина те обичам, Катрин Лангдън, графиня Клейборн. С цялото си сърце и с това, което е останало от душата ми.

Той изхлузи нощницата от раменете й и тя се плъзна надолу по тялото й. Вдигна Катрин на ръце, отнесе я до леглото и я положи на него.

— Претърколи се по корем!

Сбърчила вежди, тя се взря в него.

— Защо?

— Няма да рискувам да те сложа на коляно в сегашното ти състояние, но наистина възнамерявам да целуна голото ти дупе.

И той я целуна. Езикът му се движеше по кожата й. Той целуна сгъвката на коленете й и бедрата й. Прокара устни по гръбнака й. Беше божествено. Наистина божествено. И нечестно. Нечестно, защото в тази позиция тя не можеше да го докосва.

Катрин се претърколи, обви ръце около врата му и го придърпа към себе си. Мислеше, че никога няма да се насити на това да го докосва и той да докосва нея. Сякаш знаеха всичко, дори когато правеха открития един за друг.

Той имаше гъдел под мишниците и трепваше, ако пръстите й приближат. Тя имаше гъдел от вътрешната страна на бедрата и се смееше, когато той прокараше пръсти по тях.

Те се дразнеха, довеждайки се все по-близо до онзи момент, в който светът избледнява и не остава нищо друго, освен тях двамата. Само за да се отдръпнат и да започнат танца на прелъстяването отново.

Струваше й се, че ще полудее от желание и започна да го подканя да побърза.

— Сега! — изстена тя. — Сега! Искам те сега!

Той се издигна над нея и потъна страстно в нея. Бяха толкова разгорещени и отдадени на удоволствието. Не остана нищо…

Нищо, освен тях двамата.