Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (17)

Глава 16

Виждал е своя внук.

Люк обмисляше думите, докато каретата му трополеше по павираните улици. Скиташе безцелно из Лондон повече от два часа, опитвайки се да подреди мислите си.

Беше си тръгнал скоро след като с Катрин се бяха върнали в балната зала. Нямаше причина да остава. Подозираше, че никоя друга дама няма да танцува с него, но освен това той нямаше желание да танцува с никоя друга, освен с Катрин. А той нямаше повече да рискува репутацията й, като танцува втори валс. Вече беше съсипал името й с един танц и с разходката в градината. Защо тя беше готова да рискува толкова много, само за да види, че е приет в обществото ли?

Приятелство? Бог знаеше, че той би рискувал всичко, включително и живота си, за своите приятели. Те биха рискували не по-малко за него. Но Катрин… какво постигаше тя? Ако прекараше още време в нейната компания, никой достоен мъж нямаше да я вземе за съпруга.

Тази вечер тя се беше отказала от целта на тяхната връзка. По някаква причина беше решила, че човекът не заслужаваше да бъде убит. Люк мислеше, че трябва да е благодарен, задето не беше приел сериозно заръката й първата нощ и не го беше убил.

Но се тревожеше от промяната в намеренията й. Тя не беше безмозъчна глезла и определено беше разумна. Ако смяташе, че някой трябва да бъде убит, то най-вероятно имаше сериозна причина за това. И оставаше въпросът с мъжа, който я следеше. Люк трябваше да поговори с Джим, но първо искаше да се види с Франи.

Каретата спря пред Доджър и Люк слезе. Мина през предната врата. Тук нямаше напрежение, както у Евъндейл. Но това беше неговият дом, тук му беше мястото.

Джак приближи.

— Люк…

Люк вдигна ръка.

— Не сега!

Той имаше цел. Отвори вратата към задните стаи и мина по коридора към стаята, където знаеше, че ще намери Франи. Тя беше потънала в работата си над сметките. Той почука на касата на вратата. Франи вдигна поглед и му се усмихна. Както винаги усмивката й го стопли така, както нищо друго не го топлеше.

— Колко изискано си облечен!

— Присъствах на бал, даван от херцогиня Евъндейл — каза той.

— Не мислех, че си от хората, които посещават събитията на аристокрацията.

— Реших, че е време да започна да разчиствам път за нас.

Тя погледна надолу към сметките.

— Значи ще посещаваме балове?

— Мисля, че ще ти харесат. Весело е и жените носят красиви рокли. Има изобилие от храна и питиета, и от хора.

— Да, много хора, които няма да познавам.

— Ще ги опознаеш. И най-хубавото е, че ще танцуваме — той мина през стаята и протегна ръка. — Танцувай с мен!

Тя вдигна рязко глава.

— Полудял ли си?

— Вероятно. Но отчаяно искам да танцувам с теб.

— Няма музика…

— Мога да тананикам.

Какво му беше станало? Защо имаше огромното желание да танцува с нея?

Тя се засмя мило и се изправи.

— Добре. — Тя обиколи бюрото си. — Доколкото си спомням, трябва да стъпя върху пръстите ти.

Той се засмя. Така старият джентълмен беше танцувал с нея. Беше се погрижил да получат уроци, толкова много уроци. Защо Франи мислеше, че има нужда от още сега? Със сигурност не беше забравила всичко, което беше научила.

— Движенията са същите, но държиш краката си на пода. — Той постави едната й ръка на рамото си, пое другата в своята и положи свободната си ръка на нейната талия.

Той започна да тананика мелодията, която звучеше, докато танцуваха с Катрин. И поведе Франи в ритъма на ужасното си пеене. Мястото беше малко. Не можеше да я завърти в стаята, но все пак беше достатъчно.

Въпреки че Франи беше в ръцете му, не изпитваше напрежение, умът му не предлагаше чувствени картини. Каза си, че е, защото когато погледне към нея, той вижда само копчета и плат. Когато погледнеше към Катрин, се появяваше напълно различна гледка. Виждаше ясно възвишението на гърдите й, нежната извивка на шията й. Виждаше усмивката й. Радостта се отразяваше в сините й очи.

Той спря да танцува и много нежно притегли Франи по-близо. Обви брадичката й, сякаш беше направена от най-фин порцелан, сякаш можеше лесно да се счупи. Видя как очите й се разшириха леко и езикът й се стрелна, за да навлажни долната й устна. Усети приятно туптене ниско в корема си.

Люк наведе глава, очите на Франи се затвориха и много нежно я целуна, преди тя да се отдръпне.

— Ето, не беше толкова зле, нали? — попита той.

Не беше особено задоволително, но това щеше да дойде с времето, когато тя се запознаеше с физическата природа на мъжете.

Тя поклати глава.

— Не, изобщо.

— Обожавам те.

— Зная.

Той погали с палец долната й устна. Би трябвало да иска да се наведе за още една целувка. Бог знаеше, че никога не му беше достатъчен вкусът на Катрин. И все пак това, което той и Франи бяха споделили, изглеждаше… подходящо.

Подходящо. Не страстно, не пламенно, не всепоглъщащо.

Цивилизовано. Не варварско, не животинско, не необуздано.

Правилно. Не скандално, не повод за шепот, не безчестно.

— Какво има? — попита Франи.

И той осъзна, че се мръщи. Веждите му бяха сбърчени толкова дълбоко, че щеше да си докара още едно от заслепяващите си главоболия.

Той поклати глава, освободи Франи и отстъпи назад.

— Нищо. Съвсем нищо.

Но нещо беше ужасно грешно, защото той се съмняваше в любовта си към Франи, нещо, което никога не беше правил.

— Катрин беше ли на бала? — попита Франи.

— Беше.

— Танцува ли с нея?

Той се обърна леко встрани.

— Да.

Защо се чувстваше гузен? Не беше спал с нея. Беше невинен танц. Но той не го беше усетил така.

— Какво носеше тя?

— Каквото и всички дами. Бална рокля.

— От теб ще стане ужасен репортер за светски събития. — Франи се върна на стола си зад бюрото. — Ще се обзаложа, че е изглеждала красива.

— Няма да заложа срещу теб, защото тя винаги изглежда красива.

— Защо не е омъжена, как мислиш?

— Защото е твърде своеволна, упорита и склонна да спори. Един мъж иска спокойствие у дома си, а с нея никога не би намерил мир.

— Значи смяташ, че с мен ще бъде спокойно?

— Да.

— Това ли искаш? Спокойствие?

— Искам доволство.

— Намираш ли ме за скучна?

— Не, разбира се.

— Понякога се чудя, понякога се страхувам, че съм. Седя тук с всички тези цифри, а те изглеждат толкова безинтересни.

— Нищо у теб не е безинтересно. Чакам с нетърпение времето, което ще прекарваме заедно. — Той седна на стола срещу нея. — Изглежда имаме толкова малко от него напоследък.

Почукването на вратата сякаш подсили думите му. Люк погледна през рамо и видя Джим да стои несигурно на прага.

— Не исках да ви прекъсвам, но Джак каза, че не е могъл да привлече вниманието ти по-рано, а аз имам нещо, което мисля, че ще те заинтересува.

— Какво? — попита Люк.

— Мъжът, който следеше лейди Катрин. — Сърцето на Люк заблъска в гърдите му и всичко останало внезапно изглеждаше маловажно.

— Къде е?

Джим килна глава настрани.

— В кабинета на Джак.

Люк изскочи от стаята.

— Как го откри?

— Лейди Катрин тичаше наоколо като побъркана тази сутрин, за да се погрижи за приготовленията на бала, на който е домакиня тази вечер. — Джим влезе в стаята и посочи към един смугъл мъж с тъмна коса, който седеше в стол и мачкаше ръба на шапката си. — Мистър Еванс тук едва смогваше да я догонва.

Едрият слуга на Джак очевидно стоеше на пост. Кимна веднъж и дискретно напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Той беше много отзивчив, откакто прекара няколко часа в тъмницата — обясни Джим.

— Злоупотреба с власт, т’ва е. Да ма заключиш, кат не съм напра’ил нищо лошо.

Люк седна на ръба на бюрото на Джак, изучавайки мъжа.

— Знаеш ли кой съм аз?

— Клейборн — направо изплю мъжът.

— Знаеш ли, че съм убил човек?

— И аз. Не е много трудно.

— Искам да кажа, скъпи приятелю, че харесвам лейди Катрин и не искам негодници като теб да я следят.

— Не съм я наранявал.

— Това е единствената причина още да дишаш. Искам да отговориш и ако не получа отговор, няма да съм толкова нежен като Скотланд Ярд. Ясен ли съм?

Еванс преглътна и кимна. Той беше побойник, а побойниците лесно се поставят на мястото им.

— Защо я следеше? — попита Люк.

— Беше ми платено.

— От кого?

— Изискан джентълмен.

— Кой?

— Не знам името му. Нае няколко от нас.

— Наел е няколко от вас, за да правят какво?

Той вдигна рамене по начин, по който човек би избегнал удар.

— Да следим хора.

— Хайде, друже! — каза Джим с властен глас. — Кажи на Негова светлост всичко, без той да трябва да задава всички въпроси!

— Какви точно хора следяхте? — попита Люк.

— Лейди Катрин, както той каза — той посочи Джим, — една херцогиня и вас.

— Коя херцогиня следяхте?

— Не знам. Не съм я следил аз. Другите я следиха. Знам, че е жена на джентълмена. Той смяташе, че се е хванала с нещо не добро.

— Защо искаше да следите лейди Катрин?

— Не знам. Искаше да знае къде ходи, с кого се среща, к’во прави. И му казах. Повечето скучни работи — пазаруване и таквиз.

— Ето, виждаш ли? — попита Джим. — Аз не съм единственият, който мисли, че е скучна.

Люк обърна глава и изгледа кръвнишки Джим. Джим вдигна ръце, сякаш се предава.

— Съжалявам! Но почувствах, че трябва да го отбележа.

Люк отново се обърна към Еванс.

— Ти ли си един от мъжете, които ме нападнаха преди няколко нощи?

Шапката на мъжа почти изчезна в огромните му ръце, толкова силно я стискаше. Отговорът беше достатъчен за Люк.

— Трябваше ли да ме убиеш?

Еванс кимна рязко.

— А лейди Катрин?

Еванс вдигна глава и очите му бяха кръгли.

— Не, кълна се! Не знаех даже, че е там, докато не изскочи от каретата. Не я следях нощем, щото нали е дама и всичко. Реших, че вече е в леглото.

— Каза ли на работодателя си?

Еванс поклати бързо глава.

— Беше достатъчно ядосан, че не сме свършили работата както трябва. Не исках да си навличам още ядове.

— Къде се срещахте?

— Никъде. Той винаги ни намираше.

— И не знаеш кой е той?

— Съжалявам!

— Да, обзалагам се, че съжаляваш. — Люк обмисли това, което беше научил. Не се връзваше. Нещо липсваше. Защо да следи херцогиня? И коя херцогиня? — Херцогинята, която следяхте, виждали ли сте я с лейди Катрин?

— Почти всеки ден. Бяха гъсти като две грахчета в шушулка.

— И ти не смяташе, че това си струва да се спомене?

Мъжът сви рамене.

— Ако са били заедно, само един от вас е бил нужен да ги следи, но все пак двама са взимали парите, нали? — попита Джим.

Еванс въздъхна и кимна, сякаш беше дете, хванато да отмъква курабийки. Но Люк имаше по-голяма тревога. Той се смъкна от бюрото, отиде при Джим и попита с тих глас:

— Катрин прекарва много време с херцогиня Евъндейл. Виждал ли си я в компанията на друга херцогиня?

Джим поклати глава.

— Ако бях, щях да ти кажа преди.

— Не виждам смисъл. Защо Евъндейл…

Вратата се отвори и Джак нахълта вътре, протегнал къс хартия.

— Това дойде за теб току-що.

Люк го взе. Печатът беше счупен.

— Чел си го.

— Трябваше да знам дали е толкова спешно, колкото твърдеше мъжът, който го донесе.

Люк му се намръщи, после разгъна писмото.

Стомахът му се сви.

Нуждая се от вас у Евъндейл.

Доведете доктор Грейвс!

Бързо!

К.

Люк беше оставил Джим да се погрижи за Еванс и се беше отправил към Евъндейл, като се беше отбил набързо до дома на Бил, за да го предупреди, че се нуждае от услугите му. Бил беше дошъл със собствена кола, за да не зависи от Люк за превоза. Франи също беше дошла. Люк не знаеше какво да очаква, но се беше страхувал от най-лошото. Едва не падна на колене от облекчение, когато осъзна, че херцогинята, а не Катрин се нуждае от услугите на Бил.

Сега Люк седеше на пейка до Катрин пред спалнята на херцогиня Евъндейл. Беше я зърнал само за миг, преди Бил да изгони всички, освен Франи, от стаята. Ако Люк не знаеше коя е тя заради тревогата на Катрин за нея, никога нямаше да познае, че това е херцогинята.

— Името, което накрая щяхте да ми дадете, ако не бяхте променили решението си тази вечер, щеше ли да принадлежи на Евъндейл? — попита той тихо.

Катрин кимна. Сълзи извираха от очите й.

— Допускам, че не за първи път използва юмруците си върху съпругата си.

Използвал юмруците си, после избягал. Несъмнено у Доджър.

Катрин поклати глава.

— Но сега е най-зле. И вината е моя. Той беше недоволен, че бяхте в дома му. Трябваше да се сетя. Той е такъв властен звяр. Уини трябва да се отчита за всяка минута от деня си. А името ви не беше в списъка с гости, но аз исках да танцувам с вас в залата. Колко глупаво и егоистично. Трябваше да излъжа и да ви кажа, че е отнел добродетелта ми и тогава всичко щеше да е свършило.

— Не е лесно да се живее с лъжа, Катрин. — Той знаеше тази истина достатъчно добре.

— А мислите ли, че е лесно да знаете, че сте виновен за смъртта на приятел?

— Тя още не е мъртва. Не я отписвайте толкова лесно! Бил е много добър в това, което прави.

— Две от съпругите на Евъндейл са мъртви. Никога няма да си простя, ако и Уини умре. Защото бях страхливка и изчаках. Колкото и да исках да бъде свършено, започнах да се тревожа как ще се чувствам след това, как ще се понасям. А сега вижте какво стана с нея!

— Катрин, вината не е ваша.

— Моя е. Както обясних.

— Какво сте направили, скъпа? Изпратили сте покана на човек, когото той не е очаквал. Аз убих мъж и никой не използва юмруци срещу мен. — Той постави ръце около нея, привлече я по-близо и целуна слепоочието й. — Наказанието му не отговаря на вашето престъпление.

Катрин изпита такава утеха от близостта на Клейборн. От мига, в който прислужницата на Уини се беше появила в дома на Катрин, плачейки, Катрин се страхуваше от най-лошото и не се беше поколебала да прати за Клейборн, повече заради себе си, отколкото заради Уини. Знаеше, че може да извлече от неговата сила. Знаеше, че ще намери утеха в присъствието му.

— Колко рани от нож са необходими, за да бъде убит човек? — попита тя.

— Само една, ако бъде нанесена както трябва. Но използването на нож прави убийството много лично, Катрин.

— Тогава с пистолет би било по-добре.

— Само ако сте много добър стрелец.

Тя се измъкна изпод ръката му и събра смелостта си.

— Можете ли да ме научите да бъда добър стрелец?

— Бих могъл. Но не виждам нужда. Аз ще се погрижа за това.

Той пое ръката й и погали с палец кокалчетата й, после го прокара по опакото на дланта й. Беше толкова прекрасно, толкова нежно, толкова успокоително.

— Мислех, че сте звяр — каза тя тихо.

— По-скоро дявол, не мислите ли?

А, да. Граф Дявол. Тя не можеше да си спомни кога за последен път беше мислила за него по този начин.

— Защо убихте онзи мъж?

— Защото нарани Франи.

Катрин се опита да си спомни всичко, което се беше случило.

— Тя трябва да е била дете по онова време.

— Наистина беше. И въпреки живота, който беше водила, до онзи момент беше много мило и невинно дете.

— Убили ли сте някой друг?

Той бавно поклати глава.

— Но ще убиете Евъндейл.

Той кимна отсечено.

— Ще можете ли да живеете с тази вина?

Той изтри сълзите от бузата й с палец.

— За това ще се тревожа аз.

— Казахте, че искам от вас да се откажете от последното късче душа, което носите.

— Останала е само една малка частица. Няма да е голяма беда да се откажа от нея.

Но тя се страхуваше, че ще бъде огромна беда. Че това би го променило невъзвратимо и би го превърнало в мъж, когото не би могла повече да обича. Боже мой, кога се беше влюбила в него? Имаше ли определен момент, или просто беше следствие от много моменти?

— Беше по-лесно да ви помоля да го направите, преди да ви познавам — каза тя.

— А за мен е по-лесно да го направя сега, защото ви познавам по-добре.

Вратата на спалнята се отвори. От нея излязоха навъсеният доктор Грейвс и Франи. Катрин се изправи, очаквайки най-лошото.

— Тя ще се възстанови, но ще са й нужни много грижи — каза доктор Грейвс. — Била е ужасно малтретирана по много интимни начини.

Катрин кимна. Уини беше в съзнание известно време. Изпитваше ужасна болка, страдаше и се оплакваше от нещата, които съпругът й я беше карал да изтърпи — беше я изнасилвал, беше я бил и се беше стремил да пречупи духа й. Боеше се, че е успял с последното.

— Мога да се грижа за нея.

Клейборн събра всички по-близо.

— Може ли да пътува?

Очите на доктор Грейвс се разшириха.

— Да, но не далеч.

— Няма нужда да ходи далеч. — Клейборн въздъхна. — Евъндейл е наредил Катрин да бъде следена. Той е отговорен и за нападението ни онази нощ.

— Какво? — попита Катрин. — Откъде знаете всичко това?

— Джим хвана един от разбойниците, които херцогът е наел да ви следят. Обсъждахме въпроса с него, когато получих бележката ви. Трябва да се справим с Евъндейл, но не тук, не в Лондон, където е възможно да има опасности, с които не съм наясно. Планът ми е следният: Ще накараме хората да вярват, че отвеждаме херцогинята в моето провинциално имение. Вие трябва да дойдете с нас, Катрин. Евъндейл ще дойде първо при вас, за да търси съпругата си.

— Но баща ми…

— Ще се грижат за него. Той няма да пострада.

Тя му вярваше напълно и безрезервно.

— Ще направим размяна — продължи той. — Бил, отведи дамите в твоя дом, където с лейди Катрин можете да се грижите за херцогинята! Аз ще замина за Хедърууд. Евъндейл със сигурност ще ме последва там, ако оставя достатъчно следи. Смятам лично да се погрижа за нещата.

— Ами Уит? — попита Катрин.

Грейвс я погледна.

— Кой е Уит?

— Наследникът на Евъндейл — отговори Клейборн, преди тя да успее. — Ще вземем момчето с нас. Предлагам да действаме бързо. Бил, ще ми помогнеш ли да подготвя херцогинята за пътуване?

— Да, разбира се.

— Катрин, вземете детето! — каза Клейборн. — Помнете, искаме да изглежда така, сякаш всички отиваме в провинцията.

Катрин кимна, умът й препускаше.

— Добро момиче — каза той, преди бързо да изчезне в спалнята на Уини с доктора.

— Ще ви помогна да вземете момчето — каза Франи. — Докато се движим из къщата, трябва да обсъждаме шумно нашето отиване в Хедърууд.

Катрин сграбчи ръката й.

— Клейборн ще се изправи срещу Евъндейл сам.

— Така изглежда, да.

— Не мога да го оставя да отиде сам, Франи. Аз го забърках в тази каша.

— Той няма да постави други на риск. Не е в стила му. Няма да ви позволи да отидете с него, ако това мислите.

— Няма да му оставя избор. Ще се грижите ли за Уини вместо мен?

— Катрин…

— Започнах да го харесвам, Франи. Не съм заплаха за вас. Знам, че сърцето му е ваше, но не мога да понеса мисълта да се изправи срещу Евъндейл сам. Знам, че мога да направя много малко, освен да бъда до него, но трябва да бъда до него. Можете ли да разберете?

— Помислихте ли за репутацията си, ако преминете през тази лудост? Ако пътувате с него сама?

— Кой ще знае, че съм заминала, ако просто кажем, че съм с вас и Уини? Слугите му няма да знаят коя съм. Ще мислят, че съм някоя повлекана. Името ми няма нужда да бъде свързвано с него. — Тя се пресегна и стисна ръката на Франи. — Наистина ли искате да се изправи срещу това сам?

Франи поклати глава.

— Не. Планирах да отида с него, всъщност. Но вие сте права. Вие сте по-добрият избор. Аз ще се грижа за Уини, а вие се грижете за Люк! — Тя стисна ръката на Катрин толкова силно, че Катрин едва не извика. — Не го оставяйте сам, особено нощем! По някаква причина той не се чувства добре в Хедърууд. Евъндейл няма да е единственият демон, с когото ще се срещне.

Катрин откри някакъв подтик в гласа на Франи. Видя в очите й разрешение за нещо отвъд това, което обсъждаха, но преди да може да поиска потвърждение, чу вратата на спалнята да се отваря.

— Вие вземете Уит! — каза Франи. — Аз ще пътувам с Бил до дома му, за да подготвя всичко, когато Люк реши, че е безопасно.

Катрин кимна и се отправи към детската стая. Толкова много имаше да се направи, а за да успее планът, трябваше всичко да си е на мястото, преди Евъндейл да се прибере.

Нещата се задвижиха много бързо. Катрин намери прислужницата на Уини и я инструктира да събере малка чанта дрехи за херцогинята, която ще отиде в провинциалното имение на Клейборн да се възстановява. После Катрин опакова малка чанта за Уит. Докато слугите качваха чантите в чакащата карета на Клейборн, тя събуди Уит и изнесе навън малкото момче. Клейборн се присъедини към нея, носейки Уини, завита в одеяла.

Той държеше Уини в скута си, опитвайки се да осигури допълнителен буфер между нея и друсащата карета. От време на време младата жена изстенваше и Уит сумтеше.

Бяха се отбили в дома на Катрин и тя беше натъпкала обикновена рокля, нощници и бельо в една чанта за себе си. После беше отишла да види баща си. Той беше буден или поне очите му бяха отворени.

— Уини беше ранена. Заминава за провинцията, за да се възстанови и аз отивам с нея. Моля те, не се тревожи! Ще се оправя. И ще се върна след няколко дни. — Тя го целуна по челото. — Не си отивай, докато ме няма!

Беше оставила подробни инструкции на слугите. Не че те наистина се нуждаеха от такива, тъй като вече повече от година се грижеха за него.

Катрин повдигна внимателно завесата на каретата и се взря навън. Виждаше къщи с евтини квартири.

— Колко сигурен сте в своя план?

— Колкото мога да бъда — каза Клейборн.

Каретата спря рязко. Вратата се отвори. Там стоеше доктор Грейвс. След като Клейборн прехвърли Уини в неговите ръце, Грейвс се обърна. После Франи застана на вратата, протягайки ръце за Уит.

Клейборн се обърна към момчето.

— Не се страхувай! Те ще се грижат за теб, а ти ще се грижиш за майка си. Разбираш ли?

Детето кимна.

— Добро момче. — Клейборн го отведе до вратата, където Франи го пое в ръцете си. Тя погледна към Катрин, кимна й едва забележимо и се отдалечи.

А после там застана слугата, протегнал ръка за Катрин. Тя вдиша дълбоко и издиша.

— Идвам с вас.

— Не бъдете глупава! — каза Клейборн.

Тя се пресегна, сграбчи дръжката и тръшна вратата, почти прищипвайки слугата. Катрин се настани назад с упорито скръстени ръце.

— Няма да позволя да се изправите срещу това сам.

— Мили боже, Катрин, той няма да е в приятно настроение.

— Не ми пука.

— Вероятно ще му причиня неща, които няма да одобрите.

— Наистина ли смятате, че след като съм видяла какво е направил с приятелката ми, че има нещо, което не бих одобрила да му причините?

— Вашата репутация…

— Всички слуги тук вярват, че Уини пътува с нас. Колкото до слугите във вашето имение, допускам, че ще бъдат дискретни. Доколкото мога да преценя, Евъндейл е единственият, който може да ни създаде някакъв проблем, а допускам, че вие ще се справите с него.

— Би трябвало да ви метна на рамо…

— И да целунете голото ми дупе? Вие не ме плашите, лорд Клейборн. Няма да нараните жена, дори животът ви да зависи от това. За разлика от Евъндейл, който би ударил съпругата си, само защото не харесва цвета на роклята й. Няма да остана тук.

Той изруга звучно, даде сигнал на слугата си и няколко секунди по-късно каретата подскочи напред.

— Вие сте най-вбесяващата жена, която съм имал нещастието да познавам — каза той през стиснати зъби. После се премести, пое ръцете й и притисна устни до голите й кокалчета. — И най-смелата.

— Ако бях толкова смела, никога нямаше да ви замеся.

Той седна до нея и я притегли към себе си.

— Не трябваше да се налага вие да се погрижите за този проблем.

— Тя е най-скъпата ми приятелка в целия свят.

— Ще направим каквото можем, за да спасим репутацията ви.

— Интересува ме само да се справим с Евъндейл. Какви са плановете ви за него?

— На първо място той трябва да ми даде някои отговори. В зависимост от това какви са те, може да се опитам да го вразумя.

— А ако не даде отговори или не може да бъде вразумен?

— Хедърууд е доста голямо имение. Човек може лесно да се изгуби и никога да не бъде намерен.