Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (1)

Пролог
От дневника на Лушън Лангдън

Казват, че родителите ми са били убити на лондонските улици от банда главорези. Нямам никакви спомени за това, а винаги ми се е струвало, че трябва да имам.

Все пак се предполага, че съм бил там, но само ако наистина аз съм този, за когото ме признават всички. Граф Клейборн.

Не е приятно винаги да се съмняваш в самоличността си. Често изучавам портрета на баща ми, който виси над масивната камина в голямата библиотека в дома ми в Лондон, и правя списък на приликите във външния ни вид.

Косата — черна като саждите, полепнали по вътрешността на комин.

Очите — сребрист оттенък на калай — метал, чрез който търговците на крадени вещи изкарват добри пари.

Носът — тънък и с форма на нож, фино наточено острие, аристократичен. Въпреки че тази прилика може би е пожелание от моя страна. Трудно е да се каже дали носовете ни са наистина еднакви, тъй като моят беше жестоко счупен в ранна възраст — резултат от среща, на която едва не ме убиха. Винаги съм приписвал спасението си от тази хватка със смъртта на Джак Доджър, който предложи себе си за мишена на насилието, което беше упражнявано върху мен, и си изпати доста зле. Не че някога говорим за това.

Когато растеш на лондонските улици, научаваш много неща, за които хората никога не говорят.

Очите ми бяха това, което убеди стария джентълмен, представящ се за мой дядо, че аз действително съм неговият внук.

— Имаш очите на Клейборн — беше казал той убедено.

И наистина признавам, че когато се вглеждах в неговите очи, все едно гледах моите в огледалото, но все пак ми се струваше доста глупаво върху това да се базира толкова сериозно решение.

По онова време бях на четиринайсет. Чакаше ме процес за убийство. Трябва да призная, че моментът да бъда обявен за бъдещ лорд на областта беше доста подходящ, тъй като съдебната система не се свенеше да осъжда на обесване младежи, които се смятаха за проблемни. А аз бях развил добра репутация. Като се имат предвид обстоятелствата около ареста ми, не се съмнявам, че бях поел по най-прекия път до Нюгейт^[1], а оттам до бесилките. Но бях силно привързан към свободата и живота, ето защо бях решен да направя каквото е необходимо, за да избегна клупа на палача.

Тъй като бях отгледан под опеката на Фейгън — този, който управляваше прословутата ни бърлога на деца крадци, бях опитен в маменето на хора и в преструването, че помня неща, за които нямах никакъв спомен. По време на доста усиления разпит, наблюдаван от инспекторите в Скотланд Ярд, изнесох истинско представление и старият джентълмен не само че ме обяви за свой внук, а призова Короната да вземе предвид нещастното стечение на обстоятелства в живота ми и да покаже изключителна снизходителност. Все пак, бил съм свидетел на убийството на родителите ми, бил съм откраднат и продаден в нещо, което прилича на робство. Определено било разбираемо да проявя лошо поведение. Старият джентълмен се беше заклел, че ако съдът ме повери на него, то той ще ме вкара в правия път, за да стана истински джентълмен. Молбата му беше изпълнена.

И аз се озовах на много по-различен — и много по-труден — път, отколкото бях очаквал. Оттогава нататък винаги търсех познатото, доказателството, че мястото ми наистина е там, където живеех. Докато израсна и възмъжея, по всичко изглеждаше, че съм аристократ.

Но под повърхността… в сърцето си останах разбойник.