Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (13)

Глава 12

Изтощението я притисна в мига, в който влезе в стаята си. Леглото я зовеше. Едва запази търпение, докато Джени й помагаше да се съблече. Тя искаше просто да разкъса дрехите си и да се мушне в леглото. Отношенията с Клейборн винаги бяха уморителни… и ободряващи. Което само ги правеше по-уморителни.

Тя трябваше да е съобразителна през цялото време, въпреки че тази сутрин изглежда установиха някаква дружба. Може би щяха да станат приятели и когато той се оженеше за Франи и двамата започнеха да се движат по-често в кръга на познатите на Катрин, проклетият граф щеше най-после да приеме поканите й. Или поне съпругата му щеше да го направи.

Катрин беше привлечена от него онази първа нощ, на онзи първи бал. Но това, което изпитваше сега, беше много по-дълбоко. Тя искаше да знае всичко за него. И след като го опознаеше, вероятно вече нямаше да бъде толкова заинтригувана.

Тя изпълзя в леглото, прозя се и каза на Джени:

— Събуди ме в два!

Трябваше да вземе поканите. И въпреки че Уини щеше да е ужасена, Катрин беше решена да прати една на Клейборн. Ако не за друго, поне за да го подразни. Той нямаше да дойде на бала, така че какво толкова?

Уини никога нямаше да разбере, а Катрин щеше да получи някакво задоволство.

Преди дори да помисли за реакцията на Клейборн, вече беше заспала. Сякаш бяха минали едва няколко секунди, преди някой нежно да разтърси рамото й.

— Милейди? Милейди?

Катрин примигна.

— Кое време е?

— Два часът.

Катрин изстена и отхвърли завивките.

— Пристигна пакет — каза Джени. — Оставих го на бюрото ви.

— Пакет?

— Да, милейди. От Лордс.

— От Лордс? — Магазинът предлагаше най-изисканите аксесоари. Но Катрин не беше поръчвала нищо от там наскоро.

Любопитството й се изостри и тя премина с боси крака през стаята до бюрото си, където огледа продълговатия пакет. Тя го разви, за да разкрие прекрасна кутия за ръкавици, изрисувана ръчно с цветни мотиви. В нея, положен върху издут сатен, лежеше изискан чифт кремави ръкавици от ярешка кожа.

— Нещо нередно ли има, милейди?

Едва тогава Катрин осъзна, че сълзи са изпълнили очите й. Колко глупаво! Тя рядко плачеше.

— Нямаше ли бележка? — попита тя.

— Не, милейди. Джентълменът, който ги достави, каза просто, че пакетът е за лейди Катрин Мабри.

Разбира се, че нямаше да има бележка, защото ако имаше, тя трябваше да я изгори. Ръкавиците бяха от Клейборн. Ранената й ръка я болеше, но тя не можа да устои и накара Джени да й помогне да напъха ръкавицата върху здравата. Пасваше идеално.

Мили боже, искаше й се да не беше правил това. Беше по-лесно да се занимава с него, когато вярваше, че той е дяволът, и по-трудно сега, когато беше осъзнала, че е мъж, който лесно би спечелил сърцето й.

* * *

— Изгубил си сръчността си. Тя те е зърнала да я следиш.

Люк беше решил, че трябва да поговори с Джим, преди да вземе Катрин за нощния им ритуал и сега крачеше в неговата квартира. Кога беше станала толкова малка? Едва имаше място да си протегнеш краката. Откакто Катрин беше напуснала леглото му тази сутрин, той се чувстваше като прегладнял звяр, търсещ плячка, без да знае ясно какво точно търси.

Какво му беше станало да я пита дали иска целувка? Повече от година беше пламенно верен на Франи, не беше обръщал и капка внимание на друга жена. Каква лудост го беше обзела сега? Как беше решил да изкушава себе си и Катрин с обещанието за целувка? Беше разочарован. Истински разочарован, когато тя беше поклатила глава. После беше отишъл в Лордс и й беше купил нови ръкавици като някакъв замаян глупак.

„Не“, смъмри се той. Той просто заменяше чифта, който беше унищожен, когато бяха нападнати. Заменяше този, който сега почиваше в чекмеджето на бюрото в стаята му. Този, който беше задържал и беше изучавал онази сутрин, след като се върна у дома, мислейки колко бързо можеше да свърши животът й с посичането от едно острие.

Болка прониза главата му. Трябваше да спре да мисли за срещата в уличката. Защо тази среща го тревожеше толкова? Катрин не беше нищо за него, освен средство за постигане на цел.

— Тя не ме е видяла — настоя Джим, изтягайки се в стола си до огъня, сякаш нямаше нищо нередно.

— Цялото тичане наоколо по-рано през седмицата? Направила го е, за да те обърка. Да се увери, че я преследваш.

— Ако е забелязала някой да я следи, не съм бил аз. Видяла е някой друг.

Джим изглеждаше толкова сигурен в себе си. Не че Люк можеше да го вини. Джим беше най-добрият. Толкова добър всъщност, че успяваше да спазва задълженията си в Скотланд Ярд вечерта, докато преследваше Катрин през деня. Просто беше заявил, че се вижда със свидетели на обир.

— Защо някой би я преследвал? — попита Люк.

— Може би е този, който тя иска да бъде убит.

Мисълта, че тя може да е в опасност, стресна Люк.

— Видя ли някой да я следи?

— Не гледах за други. Бях се концентрирал върху нея и върху задачата да не ме забележи.

— Трябва да установим дали е видяла теб.

— Това е страшно добра идея. Нека я попитаме, а? И тя ще разбере, че си накарал да я следят. Мислиш ли, че ще приеме мило тази новина?

— Не съм чак толкова глупав. Трябва да измислим невинна възможност пътищата ви да се пресекат. — Той отиде до прозореца, дръпна леко завесата и се загледа навън.

— След като ме види, е по-вероятно да ме забележи и да стане подозрителна.

— Ако стане така, просто ще кажем, че съм бил разтревожен за безопасността й и това, че я следиш, е ново развитие.

— И как предлагаш невинно да пресечем пътищата си?

Как, наистина, без да повдигне подозрения?

— Просто ни трябва малка хитрост — каза Люк тихо. — Нещо просто и лесно за уреждане. — Той обмисли възможностите си и играчите на свое разположение. Накрая се обърна към Джим. — Прати вест до Бил! Ще играем карти довечера в задната стая на Доджър.

— Нямам нищо против малко игра, но как това ще постигне целта ти?

— Франи ще доведе Катрин в стаята. Съвсем невинно. Реакцията на Катрин, когато те види, ще ни покаже всичко.

— Какво извинение ще използва Франи, за да я доведе в стая, в която господа играят карти? Ще бъде очевидно, че е нагласено.

Люк отпъди опасенията си.

— Може би Франи ще иска да ми покаже нещо, което е научила. Ще оставим тя да измисли причината. Не се съмнявам, че тя може да подмами Катрин в стаята, без да събужда подозрение.

Всички деца на Фейгън бяха вещи в това да поднесат лесно лъжи, които да приличат на истини. Този талант беше позволил на Клейборн да убеди стария джентълмен, че той е негов внук. Това, което изискваше от Франи тази нощ, не беше толкова сложно, но в известен смисъл Люк се страхуваше, че много повече ще бъде спечелено или изгубено.

* * *

— Знаете ли, че Люк никога не ме е целувал?

Катрин вдигна поглед от листа. Докато Франи съставяше меню, което Клейборн да възложи на готвачката си за вечерята, която те тримата щяха да си устроят в жилището му утре вечер, Катрин използваше времето си, за да изпробва способността си да пише с наранената ръка и просто драскаше. Трудно й беше да държи инструмент за писане. Как щеше да помогне на Уини да адресира поканите за бала? Но тази грижа остана на заден план, след изявлението на Франи.

Тя усети как бузите й се сгорещяват и се чудеше дали Франи някак не намекваше, че Клейборн е целувал нея. Дали устните й вече не носеха белег, толкова видим, колкото този на неговия палец?

Катрин преглътна.

— Защото ви уважава.

— Допускам. Просто винаги ми се е струвало, че ако един мъж е привлечен от вас, трябва да не е способен да устои и би трябвало да го мъмрите и да го карате да се държи прилично.

— Но един джентълмен не целува дама, докато не са сгодени. Може би след като не сте приели предложението му за брак… Не сте, нали?

— Не. Той не ме е питал отново, слава богу! Не съм готова да кажа да. — Франи постави лакът на бюрото и подпря брадичката си. — Толкова лошо се почувствах онази нощ. Той ме изведе навън с каретата си. Беше пълна с цветя. Ужасно романтично.

— Наистина. — Още нещо за Клейборн, което не беше очаквала. — Колко сте щастлива да сте обект на чувствата му.

— Щастлива? — Франи се изпъна. — Работя цяла вечер, после трябва да приемам уроци, докато Люк играе. Чувствата му само добавят към бремето ми.

Отношението й изненада Катрин. Никога не би смятала чувствата на Клейборн за бреме. За един миг тя не беше сигурна дали Франи го заслужава. Но не беше нейна работа да съди, да решава кого да обича той и кой да го обича.

— Мислех, че той е тук — каза Катрин. Никога не беше питала какво прави той, докато тя показваше на Франи различни неща.

— Тук е, но е през една стая. Играе карти с Джак и другите.

— Другите?

— Приятели. Стари познати. Момчетата, с които израснахме. Ако не трябваше да имам урок, щях да играя с тях. Предпочитам да играя, пред това да взимам уроци.

— Толкова ли е трудно да се състави меню?

— Толкова различни ястия трябва да бъдат сервирани. Как един човек може да ги изяде всичките?

— Порциите са много малки. Знам, че сте нервна, но наистина не е чак толкова лошо.

— Все пак не ми изглежда честно, че ние трябва да работим, докато те играят. А също така не е честно, че вие трябва да ме учите на етикет, докато аз не ви уча на нищо.

Тя я учеше на много повече, отколкото предполагаше. Разказваше й за Клейборн. Дали я беше целунал, защото изобщо не я уважаваше? А възможно ли беше да е — както Франи беше предположила, — защото той просто не може да устои, защото е привлечен от нея? Не, трябва да беше първото. Той никога не беше оставял съмнение, че сърцето му принадлежи на Франи. Причините да я целуне бяха или да я обърка, или да я дразни, или да й отвлича вниманието. Не бяха резултат от страст, въпреки че определено изглеждаше, че бяха.

— Няма нужда да ме учите на нищо — каза Катрин. — Уговорката ми е с Клейборн и аз съм напълно доволна от нея.

— Но няма ли да е забавно, да изиграем малък номер на Люк?

Катрин не смяташе, че той е от типа, който се радва на лудории за негова сметка. Но все пак беше заинтригувана от идеята.

— Какъв номер?

Франи отвори чекмедже, извади колода карти и ги постави на бюрото между тях. После се усмихна доста наперено — първата истински уверена усмивка, която Катрин беше получила от нея, сякаш най-после се чувстваше в стихията си. Катрин осъзна, че усмивката я преобразява и за първи път помисли, че може да види какво у тази жена бе привлякло Клейборн.

— Искате ли да ви науча как да победите един мъж в собствената му игра?

* * *

Люк хвърли бегло поглед на часовника си, който беше наследил от стария джентълмен, после го пъхна обратно в джоба на жилетката. Наближаваше времето да отведе Катрин у дома. Защо Франи не я беше довела?

— Пас ли си? — попита Джак.

Люк погледна картите си, а после към вратата.

— Те вече трябваше да са тук.

— Като познавам упоритостта на лейди Катрин, очаквам за Франи да е по-трудно да я подмами тук, отколкото е очаквала.

Люк изгледа свирепо Джак.

— Какво знаеш ти за упоритостта на Катрин?

— Срещал съм я. Достатъчно е.

— Мисля, че тя е много приятна — каза Бил.

По пътя насам, Джим беше обяснил на Бил точно коя е Катрин и каква е уговорката на Люк с нея.

— Скучна е, това е — каза Джим.

— Не е скучна. Колко пъти трябва да ти казвам? Кълна се в Бога, не съм убеден, че следиш точната жена — каза Люк.

— Тя пазарува. — Джим хвърли бърз поглед към приятелите си. — Пазарува. Ходи на гости. Къде е вълнението в това, питам ви? Единственото интересно нещо, което прави, е да се среща с теб в полунощ.

— Вследствие на което да накълцат ръката й на панделки — каза Бил тихо.

Резултат, за който Люк продължаваше да се чувства виновен. След като се бяха настанили в каретата тази вечер, тя му беше благодарила за ръкавиците. Каза му, че не са били необходими. Беше го накарала да се чувства глупаво, задето беше изпитал удоволствие да ги купи за нея.

— Ще оздравее — каза Люк грубо.

— Ще й остане грозен белег — каза Бил.

За да добави и това към вината му.

— Тя не трябваше да излиза от каретата, преди всичко.

— Не ми изглежда като жена, която се подчинява — измърмори Джак.

— Мислиш, че я познаваш добре, но не знаеш нищо за нея.

Джак се наведе напред, поставяйки лакти на масата и заби суров поглед в Люк.

— Осветли ме!

Какво можеше да каже Люк? Че е дръзка, смела, мила, грижовна… че ароматът й все още се носи в спалнята му. Не беше сигурен, че ще може да спи там. Щеше да се буди и да я търси. Как беше успяла да си проправи път до всяко кътче от живота му?

Преди да си даде разумен отговор, вратата се отвори. „Слава богу!“ Люк се беше настанил така, че да гледа към вратата. Така можеше да вижда лицето и изражението й, когато тя оглеждаше обстановката. И четиримата господа се изправиха.

— Господа — каза мило Франи, — лейди Катрин ми даде разрешение за кратка почивка от уроците ми и реших, че можем да се отбием и да ви поздравим.

Това ли беше? Това ли беше най-доброто, което беше успяла да съчини? Изпипаната хитрост?

Тогава Катрин се усмихна сърдечно.

— Доктор Грейвс, не знаех, че сте тук. Чудесно е да ви видя отново.

Тя протегна ръка и той я пое нежно, поставяйки целувка на върха на пръстите й. Люк не разбираше реакцията си. Тялото му се стегна и той искаше да забие юмрук в лицето на Бил. Искаше да дръпне Катрин настрани от мъжа, който сега обръщаше бинтованата й ръка и преглеждаше покритата й длан.

— Как е? — попита той.

— Малко е болезнено и ми е адски трудно да пиша, но освен това не се оплаквам.

Тя удостои с вниманието си Джак, който стоеше отляво на Люк.

— Мистър Доджър!

— Лейди Катрин!

— Не искам да съм досадна, но мислех, че хазартът е извън закона.

— Не и в частните клубове. А това, милейди, е съвсем частен клуб. Затворен, всъщност.

— Печелите ли?

— Аз винаги печеля.

— Мислех, че тази чест се пада на Клейборн.

Сърцето на Люк прескочи.

— Защо мислите така?

— Може би просто имам вяра в способността ви да успявате.

Подиграваше ли му се? Щеше ли да е по-лошо, ако не се подиграваше? Ако наистина имаше вяра в него? Някога някой друг от аристокрацията, освен стария джентълмен, беше ли смятал, че Люк заслужава да вярват в него?

Той прочисти гърлото си и я огледа отблизо.

— Не вярвам да познавате мистър Суиндлър.

Джим стоеше вдясно от Люк, извън зрителното му поле, но Люк го познаваше достатъчно добре, за да знае, че няма да издаде нищо с изражението си.

— Удоволствие е да се запозная с вас, сър — Катрин не направи нищо друго, освен да се усмихне приятно.

— Удоволствието е изцяло мое, милейди.

Веждите й се свиха. „Ето! — помисли Люк. — Тя го позна!“

— Предполагам, че името ви е доста злополучно^[1], обаче. Нали? Или може би не.

Джим се засмя.

— Когато бях млад и търсех име, изглеждаше подходящо. Докато съзрявах, осъзнах глупостта на моята младост.

— Вие също сте едно от децата на Фейгън.

Той леко наклони глава.

— Да.

— Няма да използвам избора ви на име срещу вас. Очаквам, ако сме честни, да открием, че всички сме били глупави в един или друг момент.

— Много сте мила.

Какво, по дяволите, правеше тя? Очароваше ги. Всичките. Сякаш бяха равни, сякаш имаха нещо общо. И тримата му приятели я гледаха като замаяни глупаци.

Погледът й се стрелна по масата.

— Какво имате тук? Каква игра играете?

— Браг^[2] — каза Люк.

— О? — тя го погледна с интерес и с усмивка на червените устни, чийто вкус той познаваше толкова добре и повдигна вежда. — Как се играе? Този с най-добрите карти заявява постижението си ли?

Той се намръщи и изръмжа, напълно загубил търпение.

— Играчът залага на изхода. Господинът с най-добри карти печели или блъфира другите да вярват, че има най-добрите карти.

— Ами ако една дама има най-добрите карти?

Малката пакостница! С вирнатата брадичка и огън в очите, тя го предизвикваше да й позволи да играе.

— Тогава дамата би спечелила. Но никога не съм чувал това да се е случвало. Франи е опитвала няколко пъти, но никога не е имала успех.

— Значи е игра за джентълмени?

— Именно.

Тя му се усмихна мило.

— Може ли да опитам?

— Имате ли представа как да играете?

— Слаба. Все пак имам брат, а той е известен играч.

— Значи сте играли преди?

— Гледала съм — тя му се усмихна дяволито. — Преди малко ви дразнех, знам какво е браг. Мога ли да играя?

— На всяка цена. Джак, дай й твоя стол!

— Няма да пропусна тази игра — каза Джак ухилен. Той предложи стола си на Катрин, преди да вземе друг за себе си и да го донесе до масата.

— Ти искаш ли да играеш, Франи? — попита Люк.

— Не. Както мило посочи, нямам умения, когато става дума за карти.

Проклятие! Беше ли наранил чувствата й?

— Нямах намерение да те обидя — каза той.

— Не си ме обидил. Но ще дам на лейди Катрин двеста лири.

Люк присви очи. Тук ставаше нещо.

— Какво учехте тази вечер?

— Как да определим менюто за вечеря. Доста скучно, всъщност. — Франи издърпа стол и седна между Джак и Катрин, малко по-назад от Катрин. — Но с радост ще гледам. Може би ще науча нещо.

— Ще научиш как да загубиш двеста лири много бързо — каза Джим.

Франи просто го дари с пакостлива усмивка.

Люк събра картите и започна да ги разбърква.

— Аз ще раздавам. Минималният залог е пет лири, максималният — двайсет и пет.

Той изчака, докато Джак плъзна чиповете пред Катрин.

— Всеки от тези струва пет лири. А първото, което правим, е да влезем. — Той хвърли един чип в центъра на масата. Катрин го последва. Всички останали хвърлиха чиповете си.

— Играта е от пет карти — каза Люк. — Правилата са следните: Никога не показвате картите си на никого, дори на Франи. Никога не казвате нищо за ръката си. И никога не се отказвате от реда си.

— О, няма да се отказвам изобщо. Няма да имам възможност да спечеля, ако се откажа. — Тя се наведе към масата, огледа се наоколо и прошепна: — Брат ми се отказваше толкова лесно. Другите господа му взимаха парите. Не мисля, че разбираше стратегията.

Люк срещна погледа на Джак и разбра, че и той мисли същото. Това щеше да е като да пребъркват джобовете на старец. Твърде, твърде лесно.

Тя вдигна картите си и ги огледа. Веждите й се свиха. Тя се намръщи. После остави картите в скута си.

— Трябва да ги държите на масата — каза й Люк.

Тя се засмя и ги постави на масата.

— О, мислите, че мамя?

— Не, но такива са правилата.

Тя кимна.

— Много добре. Аз залагам първа?

Люк кимна.

Загризала устна, тя огледа всяка ръка карти, въпреки че не можеше да разбере какви са.

— Ще заложа пет — тя хвърли чипа си в центъра.

— Десет — каза Джак.

— О, Джак — нахока го Франи, пляскайки ръката му. — Не взимай всичките й пари на първото раздаване!

— Стига, Франи, винаги е по-весело, когато е заложено повече.

— Вероятно ще съжалявам — каза Бил, — но се отказвам.

— Отговарям на залога — каза Джим и хвърли два чипа.

— Не трябва ли да са петнайсет? — попита Катрин.

— Не. Отговаряте само на последния залог — Люк отговори с десет. Сега вие отговаряте с десет.

— Или мога да заложа повече?

— Можете, но…

— Залагам двайсет.

— Двайсет и пет — каза Джак.

Катрин го погледна и се усмихна.

— Сигурно имате много добра ръка.

Джак се ухили. Люк познаваше тази усмивка. Мерзавецът нямаше нищо.

Джим поклати глава и хвърли картите си.

— Отказвам се.

Люк плати своите двайсет и пет. Катрин заложи нейните.

Джак огледа Люк. Огледа Катрин.

— Отказвам се.

Катрин изглеждаше толкова невероятно доволна.

Люк плати. Катрин постави чипове за петдесет лири в центъра.

— Да видя!

Люк въздъхна дълбоко.

— Катрин, максимумът е двайсет и пет, а единственият начин да спечелите тази игра, е да не давате хората да разберат какво мислите.

— А вие смятате, че знаете какво мисля аз?

— Да.

— Тогава ще загубя.

— Наистина.

— Не трябваше да поставям залога.

— Не трябваше да поставяте никой от тях. Поне си вземете последния и се откажете!

— Но веднъж направен залог, не може да бъде върнат.

— Ще направим изключение.

— Не желая да правите изключение. Вярвам, че човек се учи повече от грешките си, отколкото от успеха си и имам желание да се уверя в това.

Той въздъхна отново и размаха ръка към чиповете.

— Господа, ще позволя на дамата да се поучи от грешката си.

Той обърна три попа.

Катрин обърна своите карти. Люк зяпна трите тройки. Нямаше по-добра ръка в тази игра.

— Ако помня правилно, въпреки че вашите три попа изглеждат печеливша ръка, всъщност моята е по-добра. И така, очевидно тази чудесна сума пари идва при мен.

— Но…

— Бих дръзнала да предположа, милорд, че все пак не знаехте какво мисля. — Тя се изправи. — Вярвам, че съм се обосновала. Става доста късно и трябва скоро да тръгваме.

Франи й помогна да събере чиповете си. Катрин излезе, сякаш току-що е била коронована.

Люк не можа да се спре и избухна в смях.

— Проклятие, но й се радвам.

Избухването му беше посрещнато с мълчание и той внезапно осъзна какво беше казал. Изправяйки се, Люк погледна сурово Джим.

— Изглежда не й се стори познат.

— Казах ти, че няма.

— Открий кой я следи и каква е причината!

* * *

Той се усмихваше, когато дойде да я вземе. Усмихваше се истински. Не с някое от сардоничните изкривявания на устата му. Не някоя от подигравателните му усмивки. Не присмиване или безочливо цупене.

Катрин не беше очаквала тази реакция. Дори не беше мислила, че е способен на нея. Беше очаквала да е кисел, че е взела парите му, очакваше да го завари в лошо настроение. Но очите му бяха по-сияйни, отколкото ги беше виждала, сякаш внезапно се беше появила светлина в него.

Той я поведе през познатия тъмен коридор към задната врата, където каретата му чакаше от другата страна. За първи път, откакто бяха започнали нощния си ритуал, той остави фенера в каретата запален. Завесите бяха дръпнати и никой не можеше да види вътре. Клейборн се настани в ъгъла. Катрин знаеше, че би трябвало да е засрамена от внимателния му оглед, но не беше. Напротив, доста й хареса. И се чувстваше леко самодоволна, че го е изиграла.

Тя усети дълбокия му смях и се зачуди дали не чете мислите й.

— Не ви интересува какво мислят хората — каза той.

От начина, по който наблегна на думите, тя не можеше да разбере дали задава въпрос, или прави заключение. Но се почувства длъжна да отговори.

— Разбира се, че ме интересува. До определена степен всички се интересуваме, но не можем да се оставим да живеем в страх, заради мнението на другите. Това ще им позволи да ни променят. Трябва да сме готови да се изправим и да защитим това, което представлява самата същност на нашата личност. Иначе каква е целта на индивидуалността? Бихме били просто имитация едни на други и подозирам, че всички бихме били доста скучни.

— Не вярвам, че някой с разум би могъл някога да ви обвини, че сте скучна. Всъщност, вие сте най-малко скучната личност, която познавам.

Признанието му я накара да се почувства неудобно, защото й хареса твърде много. Не трябваше ли неговата любов да е за най-малко скучната личност, която познава?

Тя погледна надолу към ръцете си в ръкавици, положени в скута й. Клейборн се премести точно срещу нея. Пое ръцете й в своите. Неговите бяха толкова големи. С палците си започна да гали кокалчетата й.

— Раната боли ли ви? — попита той.

Тя вдигна поглед към лицето му.

— Не.

Тя искаше да се облегне на него, искаше да притисне устни към неговите. Не беше редно да иска толкова много, когато сърцето му принадлежеше на друга.

— Мислех, че може би идеята доктор Грейвс да се присъедини към нас на вечерята утре е добра — каза тя.

Той присви очи.

— Защо?

— Би изглеждало повече като истинска светска вечеря, отколкото само вие и Франи да вечеряте и аз да наблюдавам.

Той я пусна, облегна се назад и кръстоса ръце на гърдите си.

— Той харесва ли ви?

Тя беше изненадана от тона му, който беше прозвучал недружелюбно, сякаш Клейборн (да пази Бог!) ревнуваше.

— Харесвам го. От всичките ви приятели той изглежда най-изискан.

— Не харесвате ли Джак?

— Не особено, не.

— Защо?

— Не съм съвсем сигурна. Аз… — тя поклати глава. — Не му вярвам напълно.

— А Джим?

— Джим?

— Суиндлър.

— А, да. Този с несполучливото име. Наистина не си създадох никакво впечатление за него. Той по-скоро сякаш се сливаше с обстановката.

— Добър е в това.

— С какво се занимава?

— Инспектор е в Скотланд Ярд.

— Значи всички са уважавани, освен мистър Доджър.

— Не Джак кара хората да грешат.

— Но много ги улеснява да го правят.

— Спестете лекциите си за някой, който иска да ги слуша, Катрин.

— Нямах намерение да ви поучавам за злото от пиенето, хазарта и разврата…

— Надявам се. Това би ви направило лицемерка, след като играхте хазарт тази нощ. И пихте уиски… остава само един грях. Отдавали ли сте се на някого?

— Това, милорд, не е ваша работа.

Той се усмихна и изглеждаше прекалено доволен от отговора й.

— Не трябваше ли да сме стигнали досега? — попита тя.

— Накарах кочияша да кара по обиколен път. Ще минаваме по различни улици всяка нощ. Така ще намалим възможността да попаднем на засада, ако нападението преди е било планирано. Възможно е да е било случайно. Просто няколко момчета, които търсят бърза печалба.

Тя се надяваше това да е било всичко и никога да не се случи отново.

— За вечерята утре. Ще поканите ли доктор Грейвс?

— Ако това е, което искате.

— Да. И Франи ще ви даде менюто. Мога да пристигна…

— Ще изпратя каретата си. По кое време искате да бъде сервирана вечерята?

— Бих искала да е в осем, но по това време на вечерта може да е по-трудно да остана незабелязана. Наистина мисля, че би било по-добре, ако пристигна сама.

— А мъжът, който ви следеше?

Яростта в гласа му я изненада. Очевидно и той се изненада, защото погледна към прозореца, сякаш можеше да види нещо през завесата. Тя го наблюдаваше, докато той се опитваше да възвърне контрола върху емоциите си. Осъзна, че той е ядосан не на нея, а заради нея. Искаше да я защитава, но това не беше част от сделката им.

— Ще бъда внимателна — увери го тя. — Измъквала съм му се преди. Ще го направя отново.

Той погледна отново към нея.

— Тревожите ме, Катрин. Изглежда мислите, че сте непобедима.

— Напълно съм наясно, че не съм. Но няма да прекарам живота си, треперейки от страх. Това изобщо няма да е живот.

Той отново я изучаваше, сякаш тя беше разкрила нещо значително.

Каретата спря. Той духна пламъка в лампата. Вратата се отвори и те минаха през обичайния си ритуал. Тя му пожела лека нощ при портата.

Само че този път, когато затвори вратата след себе си, й се струваше по-трудно да го остави.