Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (30)

Глава 30

Никълъс се взираше през далекогледа си към тъмния хоризонт. Над посребрените вълни в далечния край на полезрението му се показваха бели платна.

— Това трябва да са „Лейди Катрин“ от Вирджиния и корабът от пощенската линия „Чарлстън-Савана“ от Южна Каролина — обади се Сейнт до него.

А между двата кораба, зорко следен, плаваше неговият „Сюзан Бел“ с трюм, претъпкан с обещаните храни. Корабите се движеха извън обсега на разузнавателните съдове на губернатора. Можеха да избягат от всеки патрулен кораб, който проявеше интерес към тях.

— Ако нещо се обърка, американците ще подвият опашка и ще хукнат към дома — изрече мрачно Ник.

— Нищо няма да се обърка. — Сейнт го тупна по рамото. — А ние няма да подвием опашка. Победителите пишат историята, Ник. Когато всичко това отмине и Америка се освободи от короната, ще си спомним какво направи ти тук тази нощ.

— Кои „ние“? — запита Ник. — Ти си роден бермудец, Сейнт.

— Но съм американец по свой избор — отвърна той меко. — Знам, че ти е трудно. И за мене е трудно.

Ник изсумтя.

— Не чак толкова.

— Сериозно нещо е да вдигнеш оръжие против суверена си — каза Сейнт. — Но си струва да платиш за свободата си с живота си. Даже с честта си. Щом решиш да търсиш свобода, няма връщане назад.

— Да, такъв път назад винаги завършва с клуп — каза Ник, вдигайки отново далекогледа към окото си. — Ето ги китоловните кораби. Виждам поне пет-шест.

Подаде далекогледа на Сейнт. Американските кораби спуснаха лодки, за да нагазят в плиткия залив, флотилията тъкмо беше минала през първия рифов пръстен.

Ник погледна към мъжете, които чакаха заповедите му. Освен Хигс беше повикал групичката, която се беше върнала в Бермуда с шхуната от Гранд Търк, защото по-голямата част от екипажа му беше на борда на „Сюзан Бел“. Сейнт беше довел неколцина доверени мъже, сред които, удивително, беше и баща му — полковник Хенри Тъкър.

По намръщеното изражение на стария Тъкър Ник заключи, че той е загрижен преди всичко да опази плавателните си права пред американците, отколкото да изпитва каквото и да било съчувствие към каузата на бунтовниците.

И ако нещата тази нощ тръгнеха на зле, Ник все едно беше подписал смъртните присъди на всички тук.

— Да тръгваме.

Ник поведе групата нагоре по малкия хълм към мястото, където беше разположен муниционният склад — в една уединена част на острова. Само след няколко дни щеше да настъпи пълнолуние. Беше много светло и се виждаше, че няма стража.

— Слава на бога за некадърните губернатори — измърмори Ник. — Тейтъм, Дънскоум, отивате на разузнаване. Ако видите някого, изкряквате като дива патица. Останалите идват с мене.

Складът беше изграден от варовикови блокове, дебели няколко стъпки, а вратата не можеше да бъде разбита отвън.

— Помогнете ми да се кача на покрива, к’питане — предложи Хигс. — Ще смъкна няколко керемиди и после ще ме спуснете долу.

Ник сключи пръсти, за да стъпи Хигс. Вдигна го с изпъшкване. Хигс се вкопчи в една издатина на покрива и се закатери нагоре, диво размахвайки дългите си крака. Ник даде знак на Сейнт да му помогне да се качи след Хигс.

Щом се озоваха горе, Ник и Перегрин разхлабиха няколко керемиди и надникнаха в тъмния склад. Лек полъх на сяра ги удари в ноздрите.

— Пожелайте ми късмет — каза Хигс, спускайки крака в отвора.

— Полека, момче. — Ник го спря, докосвайки рамото му. — Ако не те върна в същата форма, госпожица Смайт никога няма да ми прости. Аз ще вляза. Ти се махаш от тоя покрив и водиш хората назад на безопасно разстояние.

Само една искрица беше достатъчна, за да пламне целият склад.

— Може да имате нужда от мене — каза Перегрин с усмивка и изчезна в отвора.

Ник се наведе, опитвайки се да види нещо в тъмнината.

— По дяволите, Хигс. Не е време да не се подчиняваш на пряка заповед.

— Можете по-късно да ме бичувате — долетя неуважителният отговор.

— Мисля, че си в основното помещение. Внимавай къде стъпваш. Не искаш да изкараш искра — изсъска след него Ник, после се обърна към другите на земята. — Връщайте се. Всички. Ще дадем знак, когато отворим вратата.

И Ник се спусна в тъмнината. Стори му се, че подметките му тупват извънредно шумно на каменния под. Остана неподвижен за миг, чакайки очите му да свикнат с мрака. Самотен лъч лунна светлина обливаше помещението в сиви сенки. Ник различи бъчви, струпани наоколо, високи над рамото му.

— Вратата е тук — прошепна Хигс.

— Това трябва да е вътрешната врата — каза Ник. — Трябва ни повече светлина.

Вътрешната врата се отвори с вдигането на резето. Ник излезе пръв и тръгна по тесен коридор, които заобикаляше хранилището. Щом излязоха от централното помещение, всяка следа от лунна светлина изчезна и двамата се потопиха в катранена чернота.

Складът беше построен като сандък в сандъка — двата реда стени бяха изградени от варовикови блокове, два фута дебели. Ник прокара пръсти по вътрешната стена, търсейки ниша за фенер. Щом намери една, извади огниво и прахан.

— Да се надяваме, че хората на губернатора повече ги бива да поддържат този коридор чист от барут, отколкото да го пазят — каза Ник, докато опипом подрязваше фитила и запалваше фенера.

Жълта светлина заля тесния варосан коридор. В дъното на нишата имаше тънък параван от пергамент. Той позволяваше на светлината на фенера да прониква във вътрешното помещение без риск от открит пламък.

— Аз ще запаля другите лампи — каза Ник. — Ти започвай с външната врата, Пери.

— Тъй вярно, к’питане.

Хигс се върна по коридора, подсвирквайки през зъби, без да обръща внимание на факта, че едно моментно невнимание би могло да ги издуха към звездите.

Проклет да съм, ако негодникът не се забавлява. Този флирт с госпожица Смайт беше превърнал сериозния и разумен Хигс в смелчак. Време му беше, помисли с усмивка Ник.

Докато Ник запали всичките фенери, Хигс беше разбил вратата и останалите внимателно търкаляха първите бъчви барут надолу по склона към Тютюневия залив. Ник освободи Хигс и зае мястото му в барутния погреб, предавайки бъчвите в чакащите ръце. Нямаше нужда да рискува повече от един човек в това лесно взривяемо помещение.

Всички мълчаха; единственият звук беше стърженето на ботуши о прага. От време на време се чуваше как някоя бъчва се удря в камък или оголен корен. И накрая, вечният дъх на морето.

Ник броеше мислено и започна отново, след като предаде стотната бъчва.

Може би тази работа ще успее.

Тихият предупредителен крясък на дива патица го накара да замре. Стражите даваха знак.

— Свършихме тук — каза Ник, изнасяйки бъчвата, която държеше, и я бутна в ръцете на Сейнт.

Затвори зад себе си вратата на склада.

— Вътре има още пет-шест бъчви — възрази Сейнт.

— Ако натовареното в китоловните кораби не е достатъчно за колонистите, с радост ще ги върна обратно — каза Ник, попипвайки заредения пистолет на колана си.

— Не, не — каза Сейнт. — Достатъчно е.

— Добре. Хигс, върви с тях и докарай „Сюзан Бел“ у дома. Останалите сте свободни.

Екипажът на Ник се пръсна като листа във вихрушка.

Той извади пистолета си и се насочи към стражите, превит на две, за да представлява по-малка мишена, ако охраната на губернатора е излязла с мускетите си.

Когато стигна при стражите си, намери Тейтъм и Дънскоум застанали над нещо, настръхнали един срещу друг, почти готови да се сбият.

— Можеше просто да го бухнеш по кратуната — яростно шепнеше Тейтъм.

— Това е просто една проклета жаба — ръмжеше Дънскоум. — Какво ти влиза в работата?

— Рапортувайте, господин Тейтъм — каза тихо Ник, когато стигна до тях.

В краката на Дънскоум лежеше труп. Мъртвецът беше облечен в униформа на френски офицер.

— Този дебнеше наоколо, к’питане — започна Тейтъм.

— И хич не ми харесва как изглежда, ама никак — прекъсна го Дънскоум.

— И ти го уби.

Ник обърна мъртвия с крак. Гърлото на французина беше прерязано, кръвта му чернееше по белия шал, елегантно вързан на врата му. Еполетите на раменете му сочеха, че е човек с ранг.

— Да, к’питане. Помислих, че нямаме нужда такива като него да разказват какво знаят за нашите работи.

Дънскоум скръсти яките си ръце на гърдите.

— Този французин е офицер. Сигурно пленник на лек режим — каза Никълъс. Британският флот често оставяше вражески войници на Бермуда. След като обещаеха, че няма да участват във военни действия против Англия, войниците и моряците можеха да се движат свободно на острова.

— Някой ще го потърси. Погрижете се никой да не намери тялото му. Ако имаме късмет, властите ще повярват, че е нарушил обещанието си и е избягал с някой кораб.

— Да, к’питане — отвърна Дънскоум, оголвайки изпочупените си зъби. — Знам точно къде да го скрия.

— Господин Тейтъм, помогнете му.

— Нали ти казах? — Дънскоум хвана убития за краката и кимна на Тейтъм да го подхване под мишниците. — Да убиеш една жаба не е причина за оплакване.

Ник сграбчи Дънскоум за мазната яка. Краката на французина тупнаха безжизнено на земята.

— Господин Дънскоум, днес вие убихте един човек. Не жаба. И от засада, както личи. — Разтърси го така, че зъбите на Дънскоум загракаха. — Помисли, глупак такъв. Този французин нямаше да съобщи, че крадем барут. По-скоро щеше да търкаля бъчвите заедно с нас до залива, защото така щеше да нанесе вреда на короната.

По-вероятно беше пуснатият на лек режим офицер да беше оглеждал околността предвид възможно френско нападение над неохранявания склад.

Проклет некадърен губернатор. Слабостта беше покана за дявола. Винаги създаваше възможност за нападение. Ако барутът се пазеше добре, американците нямаше да изнудват бермудците за него.

Никълъс погледна свирепо и към мъртвеца. Проклет да си и ти, че се набута, където не ти е мястото.

— След като свършим работата тази нощ, ела да си получиш заплатата, Дънскоум. Вече нямаш място на моя кораб.

Ник се отдалечи, опитвайки се да изтупа ръцете си от черния барут. Беше предал своя монарх, беше откраднал от собствената си армия и един човек беше умрял заради решението на Ник да постави благополучието на острова над своя крал.

Струваше му се, че не е възможно да се чувства по-мръсен.