Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (2)

Глава 2

Откъртеният капак на люка едва стигаше на трите, за да се държат за него, без да потънат. Хленчейки и треперейки, Сали се опита пак да се покатери на него, но Ив я дръпна назад.

— Само се дръж — нареди тя, когато една вълна връхлетя жените. — Не е достатъчно голям, за да се качим на него.

Дървената плоскост, облечена в брезент, не беше повече от четири квадратни фута. Ив Ъпшел не казваше от какво се страхува, ако загубят и това малко плавателно средство, което ги държеше над водата. Това би могло да накара приятелките й да обезумеят. Пенелъпи не можеше и дума да обели, очите й бяха готови да изскочат от орбитите. Сали вече беше на ръба на истерията.

— Ама аз не мога да плувам! — изхлипа отново Сали.

— Млъквай. — Ив лепна бърза плесница през отворената уста на Сали. Зашеметяващият удар стресна девойката и тя заподсмърча през сълзи. — Да си мислила, преди да скачаш.

— Ами огънят — изфуча Сали между две подсмърчания. — Ужасно ме е страх от огън.

— Който изобщо не се разгоря благодарение на проклетия дъжд.

Ив не обичаше да се държи сурово, но паниката нямаше да им помогне.

— Дай да ти развържа обръчите — предложи тя.

Приспособлението от конски косми и телове навярно теглеше Сали надолу. Ив бръкна под прогизналата маса на широките поли на Сали и развърза възела на кръста й. Тя самата беше събула обувките си и беше хвърлила обръчите от полите си веднага щом цопна във водата.

— Пени, да ти помогна ли с твоите?

Въпросът извади Пенелъпи от вцепенението.

— Не — каза тя и се захвана здраво за капака. — Мога сама.

Задърпа с мрачно лице връзките, докато накрая те се разхлабиха и тя се измъкна от обръчите си.

— Някой да е виждал лейтенант Ратбън? — запита Сали.

— Не, и мисля, че сега няма защо да се тревожим за благополучието на някой друг. — Ив изтри очи, опитвайки се да ги прочисти от щипещата солена вода. — Блюдото със собствените ни грижи изглежда доста пълно, благодаря.

Една вълна се надигна, достатъчно високо, за да закрие останките от „Моли Харпър“ зад водна стена. Когато корабът се появи отново на тъмния хоризонт, Ив видя, че течението ги беше отнесло удивително далече от него. Стомахът й се обърна.

Жените бяха изкарани на откритата палуба, когато „Моли Харпър“ заседна на подводния риф и водата започна да нахлува в мъничката им каюта. Сали беше изпаднала в паника, виждайки пламъци на палубата при кърмата, в пристъп на безумие се беше хвърлила към отворилата се дупка в планшира и беше паднала в черните вълни.

Пенелъпи беше скочила след нея, знаейки, че приятелката й не може да плува. Ив ги беше гледала ужасено отгоре за няколко мига, докато Сали, обезумяла от страх, се бореше във водата и се опитваше да се покатери върху спасителката си. Още една минута и двете щяха да се удавят.

Палубата гъмжеше от моряци, които тичаха, дърпаха въжета и ругаеха така, че въздухът посиняваше. Всички правеха по нещо в опит да спасят „Моли Харпър“ от гибел, без да помислят за трите жени, чието присъствие на който и да било кораб при всички случаи се смяташе за пагубно. Затова Ив беше сграбчила откъртения капак на люка и беше последвала другите две жени във вълните.

Ако се замислеше, това вероятно не беше най-умното, което някога беше правила. Ако времето, изкарано в затвора Нюгейт я беше научило на нещо, то беше, че умната жена се грижи за себе си. Но ограниченията на малката обща каюта бяха създали нещо като приятелство между трите. Ив не можеше да остави лекомислената, импулсивна Сали или устойчивата, спокойна Пенелъпи да попаднат, в затруднено положение, ако може да направи нещо.

И така сега, независимо от усилията й, всички се бяха накиснали в голяма беда.

Сали писна отново.

— Вижте! Друг кораб! — Размаха бледата си ръка към съда, насочващ се към мястото на крушението. — Защо не спират?

Плисна ги нова вълна и Сали се измъкна от пяната с фучене.

— Сигурно не могат да ни видят — каза Ив. — На „три“ трябва да извикаме с всички сили.

— Няма да ме удариш, нали? — запита укорително Сали.

— Не и този път, глупаче — обеща Ив с крива усмивка. — Готови ли сте? Едно, две, три.

Дори Пенелъпи изкрещя колкото й глас държеше.

За един мъчителен миг им се стори, че не става нищо, че никой не ги е чул. Тогава внезапно моряците от приближаващия се съд се разтичаха да измъкнат вятъра от платната, за да накарат кораба да забави ход, и от едната страна се спусна лодка. Един едър мъж с лице, което сякаш винаги беше мрачно и намръщено, застана на кормилото й, а неколцина други наблегнаха на греблата.

— Спасени сме! — викна Сали и размаха свободната си ръка.

Ив също започна да вярва в това, но с ъгълчето на окото си долови внезапно движение, нещо различно от ритмичното полюляване на вълните. Когато обърна глава, едно дълго сиво тяло с тъмни петна мина покрай тях на не повече от десет фута. Остра гръбна перка се издигаше и се скриваше във вълните.

Тя преглътна мъчително.

Акулите бяха преследвали „Моли Харпър“ през целия Атлантик, надявайки се на още нещичко, след като онова прасенце беше паднало във водата след Азорските острови. Веднъж един от моряците беше улучил с харпун една голяма сива акула, но преди мъжете да успеят да я вдигнат от водата, другите риби бяха нападнали ранената в кърваво безумие. Водата, почервеняла, кипеше, докато разкъсваха себеподобната си.

— Сали, скъпа, трябва да се успокоиш — каза Ив с насилено равен тон. Молеше се другата да не забележи хищника, преди да дойде лодката. — Една дама винаги е тиха и сдържана.

— Дори сега?

— Особено сега. Представи си какво впечатление ще получат господата, които идват да ни спасят, когато видят колко достойно посрещаш трудните обстоятелства — каза Ив. Лейтенант Ратбън им беше преподавал уроци по приличие по време на цялото дълго пътуване през Атлантика. Може би сега щяха да им бъдат полезни. — И дръж краката си колкото може по-спокойни.

— Те не могат да ми видят краката — протестира Сали.

— Не могат, но ако главата ти подскача насам-натам, ще разберат, че риташ като уличница. И ще бъде също толкова зле, както и ако наистина ги видят. Погледни Пени. — Ив кимна към тихата им приятелка. — Тя е съвършено спокойна.

Лодката се приближаваше. Мъжът на кормилото изръмжа някаква заповед, но вятърът отнесе думите му.

Гръбната перка се появи отново зад Сали и очите на Пени пламнаха тревожно.

— Успокой се, Пен — настоя Ив, докато акулата описваше кръгове.

Пенелъпи захапа долната си устна и я задъвка мълчаливо.

Луната се провря през облаците, посребрявайки черната вода. Акулата премина отново. Окото, лишено от клепач, светна над двете редици свирепо изглеждащи зъби. Този път мина по-близо. Като че ли ги проучваше, опитваше се да реши какво да прави. Ив почти чуваше рибешките й мисли.

Бивали ги? Вкусни ли са? Да си откъснем парченце, да се уверим лично?

Въображаемият глас на акулата звучеше точно като гласа на онзи противен мъж от Чийпсайд, чието нежелано внимание беше избягвала в кошмарните седмици в Нюгейт. Отпъди злото видение.

Някой от лодчицата викна към тях, но Ив не можеше да откъсне поглед от чудовището. Гладкото тяло беше два пъти по-дълго от нейния ръст.

Боже господи, достатъчно голяма е, за да ни глътне цели.

С побелели кокалчета Ив стискаше капака от люка така силно, че ноктите й се забиха в дървото. Защо не беше грабнала нещо полезно, преди да скочи в морето? Може би нещо като пика?

Сали зърна акулата и запищя пронизително.

— Мъки Христови! — измърмори Ник, после извика: — Налягайте на греблата, момчета.

Не се беше отказал от плячката на кораба само за да види тези глупави жени разкъсани пред очите му, но акулата нямаше да чака много.

— Трябва да е онова голямо копеле, дето го видяхме до Спаниш Пойнт, к’питане — каза Тейтъм. — Няма друго такова в тия води.

Ник извади пистолета си и се опита да проследи движението на перката около жените. Животното беше толкова близо, че не беше сигурен дали няма да улучи някоя от тях. Истеричната блондинка предизвикваше акулата да ги нападне с мятането и виковете си. Една от другите я сграбчи и й запуши устата с ръка.

— Поне една има мозъка, дето бог го е дал на гъските — допусна Ник.

Насочи оръжието си към обикалящата акула, прецени разстоянието и отпусна време за изпреварване. Натисна спусъка, но вместо остро изщракване пистолетът му изцъка разочароващо. Дъждът беше намокрил целия му барут.

— Проклятие.

Нямаше какво друго да направи и нямаше начин да заповяда на някого от хората си да се присъедини към него в онова, което планираше. Лудостта е ястие, което се яде най-добре от сам човек. Никълъс събу ботушите си.

— Поемете кормилото, господин Уилямс — заповяда той. — Закрепете въжето и бъдете готов да обърнете, когато дам сигнал. Тейтъм, бучни един харпун в него, ако имаш дори половин възможност.

— Да, к’питане.

Никълъс върза края на въжето около кръста си, захапа камата и се гмурна в бурното море. Щом главата му прониза повърхността на водата, той скъси разстоянието между люлеещата се лодка и жените с няколко мощни загребвания.

Когато изплува на повърхността до тях, измъкна ножа и развърза въжето, ритайки, за да не потъне. Акулата премина бавно, оглеждайки го с безжалостни очи. Той не посмя да отвърне поглед, докато тя не изчезна в черната вода. Ник знаеше, че е рано да си отдъхва. Тя щеше да се върне. Вероятно когато най-малко я очаква.

— Има ли ранени? — извика той.

Пищящата захленчи.

— Още не — каза онази, която се опитваше да я успокоява. — Измъкнете ни оттук.

Сякаш не се опитваше да направи точно това.

— Хората ми могат да изтеглят две наведнъж на сигурно място. — Ако започнеха да теглят трите наведнъж, тежината им сигурно щеше да ги повлече под водата. — Хванете това въже и се дръжте! — нареди на най-разумната от трите.

Освен с разум беше надарена с красиви черти и високи скули — съвършена красавица, която щеше да узрее с годините.

— В никакъв случай — каза тя. — Вземете първо Сали и Пени. — Красивите й очи бяха широко отворени, но гласът й не трепваше. Върза въжето около талиите на другите две. — Пен, дръж тук. — Залепи ръцете на викащата около спасителното въже. — Сали, млъкни и се дръж здраво.

Ник не беше свикнал да го командват, но нямаше време да спори.

— Каквото и да става, не се пускайте — каза на треперещите жени.

Размаха ръце над главата си и въжето се изопна. Жените се понесоха по водата като корсарски кораб под пълни платна. Никълъс забеляза, че перката е след тях. Голямата тигрова акула се беше върнала.

— Вдигнете шум — каза на жената, която се държеше за люка до него.

— Какво?

— Викайте, момиче, иначе приятелките ви стават примамка за акулата.

Тя разбра какво се иска от нея. Нададе вой като котка със затисната под люлеещ се стол опашка. Замаха с ръце, зарита, запляска и завика.

— Добре. Продължавайте така — изрева Ник.

Както очакваше, перката се забави и се обърна. Ако има избор, акулата винаги избира ранената цел пред онази, която се движи гладко във водата, а красавицата до него добре играеше смъртно ранена.

Акулата се насочи право към тях.

Жената престана да крещи и изригна впечатляваща поредица ругатни.

— Кое от това беше добрата идея? — запита тя.

— Това.

Ник я дръпна към себе си и залепи силна, мокра целувка на устата й. Съжаляваше единствено за това, че трябва да бъде кратък. Няма друго като опасността в близост до красива жена, която знае как да ругае, за да се почувства един мъж болезнено жив.

Отправи й бърза усмивка, после погледна назад към приближаващата се акула. Тази жена имаше достатъчно твърдост, колкото двама от неговите хора, но устните й бяха меки като масло. Ако имаше късмет, щеше да има време да проучи тази сладка уста малко по-късно и на спокойствие. Кой знае какви странни неща може да направи една благодарна жена за мъж, който се бие с акула заради нея?

Освен ако работата тази нощ не го погълнеше.

Перката заплува по-бързо и се скри под водата.

Времето му изтичаше.

— Свийте колене под брадичката си и не се движете. Чакайте хората ми да ви изтеглят на сигурно място.

Ник бързо си пое дъх и се гмурна, за да атакува акулата.

— Чакайте! — задъха се Ив, когато краката на мъжа изчезнаха с последно силно ритане.

Една вълна я плесна през лицето и когато отмина, тя не можеше да види къде се е скрил. Виковете на мъжете в лодката се засилиха. Тя погледна нагоре навреме, за да види, че приятелките й са изтеглени на сигурно място на борда.

Беше свила крака, както беше наредил мъжът. Можеше да е глупак, че напада акула само с нож, но съветът му беше разумен. Широките и поли се въртяха във водата под нея като пипала на медуза.

Нещо мина под нея, закачи и дръпна висящия муселин. Изтегли я под повърхността за миг.

В носа й влезе вода, солта опари гърлото й. Паника накара стомаха й да се свие. Тогава изведнъж се почувства освободена и изплува нагоре, търсейки в какво да се вкопчи. Капакът на люка не се виждаше никъде.

Мастиленочерното море беснееше наоколо й, заливаха я планини от вода. И тогава, когато една светкавица проряза небето, акулата изскочи до нея, сребристото й тяло блестеше под лунната светлина, а устата се отваряше като заплашителна бездна.

Мъжът се държеше за едната й перка, обвил крака около цилиндричното тяло. Другата му ръка прокарваше ножа надлъж по корема на акулата. — Кръвта багреше в черно гладката й кожа. Двамата плеснаха по повърхността на водата и потънаха с мощен удар на опашката на акулата, изчезвайки толкова бързо, че Ив почти не можеше да повярва какво е видяла.

Заоглежда изпъстрената с лунни петна вода, търсейки двамата. Беше толкова вдълбочена, че не чу приближаващата лодка заради рева на вятъра и морето, докато един моряк не я хвана под мишниците, за да я изтегли на борда. Без да се церемони, я трупна по задник върху твърдите дъски на дъното, докато другите от екипажа започнаха да търсят липсващия мъж.

— Викайте, ако видите нещо — изкрещя човекът на кормилото.

Ив се хвана за планшира и впери поглед в блещукащата чернота. Луната пръскаше сребърни монети в широка дълга пътека върху неспокойните вълни. Лодчицата подскачаше в бурното море, но беше далеч по-надеждна от капака на люка.

Тя си пое дъх, дълбоко и на пресекулки.

Десетки въпроси пронизваха мозъка й. Колко дълго може човек да задържа дъха си? Какво е един нож в сравнение с пълна уста бръсначи? Кой луд ще се бие с акула при такива неравни условия?

Имаше отговор само за последния въпрос.

Попипа долната си устна, все още пазеща вкуса на властната му целувка, която й беше лепнал на прощаване.

— Смел луд — измърмори тя. — Ужасно смел луд.