Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (11)

Глава 11

Никълъс мина пред Хигс, за да застане плътно до Адам Босток.

— Не си спомням да съм канил ходещи боклуци; а ти, Хигс? — каза Ник войнствено. — Какво правиш тук, Босток?

— Търся си част от изгубения товар, Ник. — Погледът на Босток полека обходи залата; след това той вдигна ръка и започна да оглежда ноктите си в търсене на въображаеми прашинки. Духна ги и отправи свиреп поглед към Ник изпод навъсени вежди. — Падна от „Моли Харпър“ и си го искам. Разбрах, че е тук.

Пръстите на Ник се свиха в юмруци. Беше дал клетва да не убива този мъж, но това не означаваше, че няма да го превърне в кървава маса, ако получи и половин шанс.

— Нямам нищо, което да ти принадлежи.

— Сигурно си прав. — Босток кимна, развратна усмивка изви устните му. — Не можеш да кажеш същото за мене, нали? Жалко, наистина имах много неща, които ти принадлежаха.

Ник щеше да се нахвърли върху него, но Хигс сграбчи раменете му и го задържа с изненадваща сила.

Босток се засмя.

— Добре е, че първият ти помощник те държи така изкъсо. Може да започнеш да правиш нещо, което не можеш да довършиш.

Ник се изтръгна от ръцете на Перегрин, но мигът забавяне му беше дал шанс да овладее яростта си и да се вразуми. Нямаше начин това копеле да знае за обещанието, което беше дал на Хана.

Или имаше?

— Освен това аз просто ти правя услуга. Да държиш три жени като частна играчка е прекалено, дори за тебе, лорд Ник. — Ив и госпожица Мънро си пробиха път през тълпата към Босток. Ледените му очи се затоплиха като полирано олово, когато обгърна с поглед фигурите им. Свали тривърхата си шапка и я пъхна под мишница. — Господи, изобилие от богатства, това е сигурно. — Стоманеният му поглед се стрелна обратно към Ник, преди дамите да бяха успели да го чуят. — Поддържай този възхитителен хедонизъм, приятелю, и ще умреш от шарката.

— Няма такава вероятност — изрече Ник с глас, в който се плъзгаше заплаха. — Докато избягвам твоята любовница.

Босток изръмжа ниско и посегна към сабята си. Блестящата стомана изскочи от ножницата с метално стържене.

Тълпата, скупчена около тях, ахна.

Ник беше свалил колана със сабята си по-рано. Цивилизованите мъже обикновено оставяха оръжията си настрана при публични събития. Сега сабята на Ник лежеше безполезна в купа оръжия, които пазачите бяха струпали пред вратата, твърде далече от него дори ако скочеше да я грабне. Върхът на сабята на Босток трепкаше пред гърдите му, готов да удари като пепелянка.

— Както можеш да видиш, нямам с какво да се защитя. — Ник разпери ръце и направи бавен пирует. — При всичките тези свидетели, ако ме прободеш, това ще означава късо въже и дълго падане. Няма съмнение, че заслужаваш да увиснеш, Адам, но толкова ли бързаш за среща с Конопената дама?

Босток не помръдна. Ник оголи зъби срещу него. Никой не би взел това изражение за усмивка.

— Хайде, Босток. Ще сметна, че си струва да умра, ако знам, че ще те снабдят с вратовръзка, когато магистратът свика следващото заседание на съда.

Врагът му се поколеба.

— От уважение към този празничен случай може да склоня да проявя повече толерантност от допустимото.

— Въздържаността ти се взема предвид. — Ник спусна ръце и понижи глас. — Въпреки това, ако имаш нужда от удовлетворение, Адам, ще бъда повече от щастлив да се отзова във време и на място по твой избор.

Предизвикай ме, копеле такова. Умолявам те. Несъмнено обещанието да не го убива не означаваше да не се защитава.

— Моля ви, господа. Беше просто недоразумение, сигурна съм. — Мъжът, който държеше ръката на госпожица Смайт, я пусна и бързо пристъпи напред. — Моля, капитан Босток, настоявам да престанете. Сигурен съм, че можем да уредим този спор по приятелски.

Новодошлият се изпъна пред Ник и довърши поздрава със сложен жест, като размаха пред себе си тривърхата си шапка с кокарда. Ник не отделяше поглед от Босток. Номерата на другия можеше да са точно разсейването, което очакваше Адам.

— Позволете да ви се представя, капитане. Имам честта да разговарям с капитан Скот, нали? — Без да чака отговор, мъжът продължи: — Аз съм лейтенант Фортесюо Ратбън, напоследък от кралската флота на Негово величество. Някога военен, сега отдаден на по-деликатната мисия да съпровождам изискани млади дами, подходящо омъжени за заслужили господа в колониите. Ваш слуга, сър.

Ратбън като че ли очакваше подобна реч в отговор, но Ник по-скоро би се провалил в ада, отколкото да се кланя пред такова конте. В края на краищата, тази невестулка беше убедила Ив да се съгласи да се омъжи за някакъв си плантатор на име Пениуисъл.

Без да му обръща внимание, Ник заговори на Босток, който още не беше свалил сабята си.

— Е, Адам? Какво да бъде?

Лейтенант Ратбън отправи настоятелен поглед към Босток, устните му се изпънаха в права линия.

Един мускул трепкаше на бузата на Босток, но той върна сабята в ножницата. После откопча колана и остави оръжието си при другите, вече струпани до вратата.

Ник даде знак на музикантите да започнат пак да свирят. Веселието се поднови, но имаше опасност танцуващите да си изкривят вратовете, докато се извръщат, за да държат под око групата до вратата — за всеки случай, ако пламнат още искри. Музика, танци, алкохол и възможност за сбиване. Островът рядко беше виждал толкова забавления наведнъж.

— Изглежда, тебе те държат доста изкъсо, Адам — каза Ник, местейки очи от Ратбън към него.

Ако раздразнеше Босток достатъчно много, може би щеше да приеме предизвикателството, което търсеше.

— Жалко — процеди Ник.

Ъглите на устата на Босток се отпуснаха отвратено, но преди да успее да отговори, Ив се промъкна покрай Никълъс и хвана ръката на Ратбън.

— Лейтенант Ратбън, колко хубаво е да ви видим здрав и невредим след изпитанието. Предполагам, че този джентълмен — кимна към Босток — ви е дошъл на помощ в онази ужасна нощ на катастрофата.

— Да, точно така.

Ратбън представи капитан Босток на останалите.

Босток се поклони позирайки за жените, които съвсем наскоро беше нарекъл „товар“. На Ник му се искаше да го запрати на оня свят.

— И най-хубавото е, че капитан Босток е готов да ни помогне още веднъж — каза лейтенант Ратбън. — Дами, ще бъдете облекчени да узнаете, че съм уредил всички да отплаваме за Каролина с хубавия му кораб „Морски вълк“. Вашите годеници ще трябва да изтърпят само неудобството да изчакат още най-много няколко месеца.

— Като оставим настрана благородните намерения, бих се обзаложил, че лейтенант Ратбън няма пукната пара в джоба си. Поиска ли предплата? — обърна се Ник към врага си.

Босток му отправи мъртвешка усмивка.

— Не. Веднага щом чух, че на тебе може да ти стане неприятно, ако тези красавици се изнесат от дома ти, се съгласих на плащане при доставка. — Сви масивните си рамене. — Това беше най-малкото, което можех да направя.

Ник го изгледа свирепо.

— Винаги може да се разчита да направиш най-малкото.

— Но, лейтенант Ратбън — намеси се госпожица Мънро, — ами ако вече не искаме да отидем в Каролина?

— Не искате да отидете? — Той зяпна, сякаш абсолютно зашеметен. — Как може да не искате да отидете при преуспяващ и заслужил годеник?

— След тази ужасна буря не искам никога повече да се качвам на кораб — изрече убедено Сали.

Ив побърза към нея.

— Хайде, скъпа, сигурна съм, че не искаш да кажеш това. Беше само една буря и…

— И беше само една мъничка буря при това — помогна й Ник. — Не сте виждали буря, достойна за това име, видяхте само първия си ураган.

Сали стана бледа като пергамент.

— Искате да кажете, че има и по-лошо от това, което преживяхме?

— Разбира се — потвърди Ник. — Ами един сезон „Сюзан Бел“ плава пред една буря почти три дни, поне така преброихме. Не се виждаше нито сутрин, нито нощ. Само вятър, вълни и оловно небе.

— А ние п-приковани без нито едно платно вдигнато и на п-помпата все имаше хора.

Хигс се намеси в пререканието на страната на Ник като отличен първи помощник, какъвто беше.

— Даже опитните от екипажа се разболяха като дечица — каза Ник. — Помниш ли, Хигс?

— Да, сър. — Първият помощник кимна, мъчейки се да потисне усмивката си. — М-матрос Тейтъм беше позеленял като стрида.

— Това решава въпроса. Не отивам. — Сали поклати глава. — И Пени не отива, нали, скъпа?

Госпожица Смайт се приближи и хвана ръката на Сали.

— Не, сър. Предпочитам да не заминавам от Сейнт Джордж.

Ив зяпна смаяна. Ник можеше да ги разцелува и двете.

— Ще поставим ли въпроса на гласуване, госпожице Ъпшел? — не можа да се удържи да не запита. — А! Май точно това направихме току-що. Съжалявам, че ви разочаровам, Ратбън. „Не“-тата са повече — дамите няма да заминат с вас.

Беше сметнал Ратбън за денди, свикнал да уговаря хората със сладки приказки и да ги кара да постъпват както той желае, но сега лицето на мъжа стана твърдо като желязо.

— Госпожице Мънро, решението да продължите пътя си не подлежи на обсъждане. Ние не сме демокрация. Имаме монарх и господство на закона — каза лейтенант Ратбън. — Отказът от ангажимента да се омъжите не е нещо маловажно. Имаше уговорки, платени са пари и няма нужда да ви напомням за някои теми, по които е най-добре да не се разисква. Би било жалко, ако трябва да отворим това миришещо буре с риба, ако ме разбирате.

— Не знам за какво говорите, но със сигурност ви разбирам — каза Ник. Не беше обещавал на покойната си съпруга да не убива мазници като Ратбън. — Вие току-що заплашихте дами, които са под моя закрила. Ще се оттеглите незабавно, сър, или ще бъда принуден да ви поискам удовлетворение.

— Ще бъде чест за мен да бъда ваш секундант — изрече Хигс, без да заеква този път, по изключение, заемайки място от лявата страна на Ник.

Ратбън свъси вежди.

— Това не е ваша работа, капитан Скот.

— Правя я моя.

— Много добре, макар че би трябвало да ви предупредя, че през военната ми кариера ме смятаха за майстор на фехтовката — изрече Ратбън през зъби. — Капитан Босток, мога ли да разчитам на вас като мой секундант?

Босток се поколеба.

— Обикновено приемам всеки шанс, който води до проливане на кръв, особено когато принадлежи на Никълъс Скот.

Ник наклони глава и отправи крива усмивка към врага си, признавайки точния удар.

— Хайде, приеми, Босток. И няма да ти остана длъжен, щом свърша с този самохвалко.

— Изкушаваш ме, но нямам навика да карам дами да предприемат пътуване, което те явно не желаят да предприемат. — Босток скръсти ръце на гърдите си. — За съжаление, Ратбън, трябва да отклоня поканата ви.

Ноздрите на Ратбън трепнаха.

— Този въпрос не е приключен.

Обърна се рязко и се отдалечи в нощта.

Адам Босток се поклони.

— Приятна вечер, дами. — Хвърли поглед към Ник и се обърна към Ив. — Госпожице Ъпшел, вярвам, още имате желание да продължите пътуването си. Ще бъда щастлив да поставя една каюта на „Морски вълк“ на ваше разположение, ако желаете.

Ив направи нисък реверанс.

— Благодаря, сър, но ако няма поне още една жена на борда, това е невъзможно. Репутацията на една дама не би могла да оцелее при такова пътуване.

— Разбира се. Моя грешка. — Наклони шапката си под предизвикателен ъгъл, докато Ник кипеше насреща му.

— Ако обстоятелствата се променят, аз съм на вашите услуги. — Докосна още веднъж шапката си. — Никълъс, някой друг ден.

— Ще разчитам на това — отвърна на шегата му Ник с дървена усмивка.

Ако бяха чифт хрътки, нашийниците им щяха да бъдат опънати до крайност. Босток се обърна и се отдалечи в ароматната нощ.

Цигуларят постави финала на един весел рил и танцуващите спряха зад Никълъс. Тогава музиката започна отново, величествен менует. Бавният му ритъм беше добре дошла почивка.

Тялото на Ник не беше получило шанс да се бие. Но още беше готово за действие. Членът му го поведе в нова посока.

А стъпките на менуета изискват целувка, спомни си Никълъс.

Хвана ръката на Ив и я поведе към танцуващите.

— Елате, госпожице Ъпшел. Това е нашият танц.

— Сигурна съм, че грешите, капитане — каза тя с котешка усмивка, докато се опитваше да се отскубне тихомълком от хватката му. — Сигурна съм, че в балното ми тефтерче пише друг партньор за този менует.

— Като домакин на този бал имам право на един танц по мой избор, затова променям балното ви тефтерче — каза той, докато се усмихваше и кимаше на другите си гости, отвеждайки я към първата позиция.

Притисна я за миг към ханша си, преди да й позволи да се завърти в неуверен реверанс. Поклони се в отговор. Ако имаше поне мъничко късмет, щеше да промени цялата й вечер.