Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (23)

Глава 23

Ник се облече грижливо, убеждавайки се, че всяко копче е закопчано и всеки шев на панталоните му е прав. Тестисите още го боляха, но болката беше стихнала до поносимо неудобство. Гаденето беше минало. Събра косата си на тила и я върза с кожен ремък. Накрая нахлупи тривърхата си шапка и я накриви.

В края на краищата, един джентълмен трябваше да бъде в най-добрата си форма, за да направи на една дама честта, която тя заслужава. Удовлетворен, той огледа каютата още веднъж. Беше оправил койката и беше подредил малкото пространство. Имаше прясна вода в каната, на куката висеше чиста кърпа.

Сега тя нямаше да има причина да се оплаква.

Той се отправи към носа, където Хигс и Ив разговаряха разгорещено, но тихо. Заслуша се за няколко секунди, но не можа да различи нито една дума. Тя изглеждаше разстроена и извън равновесие. На всеки няколко секунди удряше с юмрук по релинга.

Госпожица Ъпшел беше объркана. Това поне беше нещо.

— А, ето къде сте — каза той, докато заобикаляше голям куп навити въжета. — Благодаря ви, господин Хигс. Сменете господин Тейтъм на кормилото, ако обичате. Аз ще остана до края на вахтата ви. Това е всичко.

Хигс отдаде чест и се обърна, сякаш пропастта, която зееше сега между тях, беше само плод на въображението на Ник.

— Но, капитане… — започна Ив.

— Никълъс — поправи я той. — Струва ми се, че е много късно да се връщаме към формалностите между нас, Ив. Не си ли съгласна?

Тя се обърна и опря лакти на перилата.

— Все пак бих предпочела да ги спазваме.

— О, да, чух доста за предпочитанията ти снощи. — Той се опря на релинга до нея и се обърна така, че да наблюдава как лунната светлина посребрява лицето й. — В този случай се страхувам, че просто ще трябва да понесеш това разочарование. Ще продължа да те наричам Ив и настоявам да ми казваш Никълъс.

— Няма да е уместно.

— Няма да е уместно да не го правим. За добро или зло, вече не сме просто познати, събрани от лошия късмет и морето. — Забеляза, че ръцете й треперят. — Скъпа ми Ив, ние сме „близки“ и колкото по-скоро се примириш с това, толкова по-добре ще бъде.

— Искаш да кажеш, ти ще бъдеш толкова по-добре. — Тя сключи ръце, за да ги усмири. — В края на краищата, това ще означава, че ще имаш любовница, с която да спиш, щом ти дойде настроението.

Той цъкна с език, макар че доста приземеното й изразяване по-скоро го развесели, отколкото да го шокира.

— Споменавал ли съм, че искам да бъдеш моя любовница? — Покри ръцете й със своята. Бяха леденостудени. Тя ги дръпна и ги скръсти под гърдите си. — Не, просто изтъкнах очевидното. Не можеш да отмениш звъна на камбаната. Не можеш да отмениш извършено деяние.

— И за един мъж е много по-лесно да се възползва от една жена, която вече е съсипал, и да настоява тя да му стане любовница — изсъска тя. — Каква удобна философия.

— Не, това е по-скоро признаване на фактите — усмихна й се той. — Бяхме любовници, Ив. Никакви формални приказки не могат да променят това. Но ти явно още мислиш да станеш моя любовница, след като все насочваш разговора към това.

Тя вдигна ръка, за да го удари, но той я хвана и я задържа.

— Мисля, че тази нощ между нас имаше достатъчно насилие, не смяташ ли? — запита той меко, без да отделя очи от нейните.

Огънят в погледа й угасна и тя прехапа устни.

— Съжалявам, ако съм те наранила — изрече тя; на долните й мигли трепереха сълзи.

— И аз тебе.

Това откъде дойде?

Извиненията бяха за слабаци. Той само беше предложил да й осигури живот, пълен със споделена наслада заедно с него. Защо трябваше да се извинява за това?

Прокашля се.

— Вярвам, че искаш собствена каюта.

— Господин Хигс спомена трюма ви за контрабанда като възможност.

— Трябва да го бичувам заради това — изсумтя той.

Гневните й очи се отвориха широко и той си пожела да можеше сам да срита собствения си задник.

— Не! Моля те, господин Хигс не е направил нищо лошо. Вината е моя. Аз…

Той я хвана за раменете. Господи, защо точно пред нея трябваше да говоря за бичуване?

— Успокой се, Ив. Не съм такова чудовище. Господин Хигс няма защо да се страхува от мене. — Охлаби хватката си, но не я пусна. — Ти също. Ако дойдеш с мене, ще ти покажа личната каюта, приготвена за тебе.

Тя премига изненадано.

— Къде?

— Щом аз не съм там с тебе, какво значение има? — Предложи й ръката си. — Отсъствието ми, изглежда, ще бъде основната ти придобивка, в края на краищата.

Тя положи ръка върху лакътя му.

— Говориш така, сякаш постъпвам неразумно.

А не е ли така, искаше му се да запита, но потисна пристъпа на гняв.

Досега никоя жена не му беше отказвала. Не се беше налагало да преследва никоя. Беше достатъчно да помръдне малкия си пръст и жените притичваха. А след като спеше с тях, винаги изглеждаха готови за още креватни игри с него. Ив със сигурност се беше наслаждавала, ако разтърсващата й кулминация беше някакъв признак. Той не можеше да реши дали е озадачен или наранен от сегашната й антипатия към него.

— Мисля, че ще намериш това предложение за приемливо — каза той, опитвайки се да държи тона си равен, докато вървяха по палубата.

Тя му хвърли кос поглед.

— Не знам. Не бях много възприемчива към последното ти „предложение“. Мнението ми не се е променило от последния ни разговор. Няма да ти бъда държанка.

— Ето, пак стигаш до въпроса за любовницата — изрече той с крива усмивка. — Да не би да съм казал още нещо за това предложение?

— Не — призна тя намръщена. — Но си го мислиш.

Той се засмя.

— Права си. Само че никой мъж не може да бъде държан отговорен за мислите си, Ив. — Усмивката му се стопи, докато умът му прогонваше фриволните идеи. — Колкото и да са приятни, колкото и да са забранени тези мисли.

Никълъс спря и се вгледа в нея. Страстта отново пламна у него. Устните й се открехнаха и той си спомни как изглеждаше тя, когато кулминацията я разтърсваше под него, с влажни устни, изтощена от страст и задъхана. Още усещаше сладко-соления й вкус.

— Никълъс…

Клепачите й се спуснаха и той усети, че и тя отново преживява любенето им. Толкова естествено беше това между тях, това огнено съединяване, този внезапен изблик на горещина.

Ако тя беше, която и да било друга жена, той щеше да я грабне още сега и да я отнесе обратно в леглото си. Щеше да я вземе властно и бързо, да накара тялото й да си спомни, че тя го иска, дори ако устните й твърдят, че не е така.

Щеше да й докаже, че е лъжкиня.

Но тя не беше друга жена. Тя беше Ив. И той искаше от нея нещо повече от здраво чукане. Искаше много повече.

Просто не беше сигурен как да го получи. Или дори какво е то.

Любов?

Отхвърли това понятие. Последният му тур на любовта беше свършил с разбито сърце. Любовта беше загуба.

Любовта беше болка. Беше чиста глупост дори да мисли отново да поеме към тези мрачни води.

И все пак Ив Ъпшел стоеше тук пред него с влажни очи, готова да бъде взета.

Но не ако цената беше любов.

Той обхвана бузата й.

— И никоя жена не може да бъде държана отговорна за своите мисли. — Кожата й беше като сатен под ръката му, той я усети как се обляга на ръката му. — Освен ако тя не иска да действа в съгласие с тях по своя собствена воля.

Това разби магията. Ив извърна очи.

— Моля те, заведи ме в новата ми каюта.

— Ще я намериш доста подобна на старата — каза кой, докато я водеше обратно към коридора.

— Не, Ник. — Тя спря в тясното пространство. — Няма да стоя в една каюта с тебе.

— Аз и не очаквам. — Той отвори вратата и й махна да влезе. — Моля те, приеми каютата ми за своя, докато сме на път. — Когато тя не помръдна, той подпря вратата и влезе. Откачи хамака си от ниските греди на тавана. — Ще спя долу при моите хора до края на пътуването.

— Ще го направиш за мене? — изрече тя тихо.

Божичко, нали се беше бил с акула заради нея? Тази жена кога ще разбере, че би направил всичко за нея? Но каза само:

— Да, момиче. Дребна работа.

— Не и за мене. — Ив влезе в каютата. Вътре още се усещаше мускусът на любенето им, но тя като че ли не забелязваше. — Благодаря, Никълъс.

Надигна се на пръсти и положи бърза целувка на бузата му. Треперещата й усмивка го предупреди, че трябва да се маха бързо. Той усети, че е спечелил известна стратегическа победа. Ако останеше още малко, можеше да се изкуши, а не искаше да се отказва от мъничкото предимство, което беше спечелил.

Щом затвори вратата на каютата зад себе си, се облегна на нея, поклащайки глава. Никога не се беше чувствал толкова извън равновесие. Животът му винаги беше представлявал поставяне на цели и постигането им. Тъй като беше ясно, че Ив няма да бъде негова любовница, той дори не беше сигурен на какъв изход да се надява в тази романтична престрелка.

Знаеше само едно — че я беше ощастливил.

И макар че щеше да прекара остатъка от пътуването в хамак сред потния, пърдящ и хъркащ екипаж, и той беше странно щастлив.