Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (7)

Глава 6

Виктор прекара следващия ден със семейство Лохлау, защото нямаше как да открие Иза. Лукавата му съпруга се бе измъкнала от театъра, докато той се мъчеше да си възвърне спокойствието, така че не успя да я проследи до дома й. На нея може и да не й беше приятно да я нарича Mausi, но определено притежаваше талант да се измъква от хватката му. Като истинска мишка.

Виктор обаче щеше да я намери. Днес щеше да чака в магазина, докато пристигне, и тогава щеше да я застави да му даде обяснение.

„Отричам, че някога съм казвала, че бракът ни е грешка. Не знам откъде ти е хрумнала подобна глупост, но никога не съм изричала подобно нещо.“

Тези думи прогаряха дупка в мозъка му дори по време на църковните служби, на които придружаваше семейство Лохлау. Гласът й несъмнено беше смаян. И също така несъмнено тя избягна въпроса за кражбата, за да се съсредоточи върху неговите думи за брака им.

„Аз бях влюбена в теб.“

Гърлото му се сви и той прокле мигновената си реакция. Знаеше, че не бива да й вярва. Искала е достъп до диамантите и е видяла колко много той иска нея. В живота си, в леглото си.

Все още я желаеше. Какво му имаше? Вече не беше онзи похотлив млад глупак от едно време. Как бе възможно все още да й позволява да му го причинява?

Несъмнено тя бе изрекла тези думи, за да отвлече вниманието му, да го накара да спре да я притиска за кражбата.

Макар че имаше нещо странно: Иза така и не отрече, че е изработила имитационния комплект. И дори не се престори на възмутена от обвинението му. Това не беше поведение на престъпница, която се опитва да избяга от отговорност.

Да, но и не призна, че го е сторила. Заобиколи въпроса, но фактът, че изобщо знаеше за това, означаваше, че по някакъв начин е участвала.

Нали това значеше?

Проклятие! Несъответствията в поведението й, в характера й не спираха да го тормозят. Трябваше да стигне до дъното на всичко това!

Неделята продължи монотонно с обяд със семейство Лохлау. Баронесата очевидно виждаше сина си като дете, което трябва да ръководи, и в нейно присъствие той наистина се превръщаше в такова — мусеше се на масата, отговаряше с мънкане на заядливите й въпроси и си играеше с храната в чинията си.

Докато Нейна светлост не предложи двамата с Виктор да се поразходят в града. Когато излязоха от къщата, цялото поведение на Лохлау се промени. Той стана дружелюбен, общителен, бъбрив. Дори не изглеждаше разстроен, задето завари Виктор и Иза насаме предишната вечер. Може би Иза имаше право. Може би той наистина гледаше на нея само като на приятелка.

Двамата се отправиха към замъка Единбург, който Лохлау настоя, че непременно трябва да му покаже.

— От Батареята се вижда целият град — обясняваше възторжено младият барон. — А освен това трябва да видите и регалиите, в момента са изложени. Самата корона…

Виктор не можеше да обърне почти никакво внимание на дрънкането му. Мислеше единствено за Иза — къде е, как да я намери.

Изчака, докато обиколиха всички отворени за посетители части от огромния замък. Вече вървяха по Хай Стрийт към двореца Холируд, когато повдигна въпроса.

— Къде е днес мисис Франки? — попита той, като се постара гласът му да прозвучи небрежно.

Лохлау веднага се смути.

— Не знам. Никога не се виждаме в неделя. Майка ми настоява да прекарвам неделята с нея.

— Аха.

За миг двамата продължиха да вървят мълчаливо. А после Лохлау го изненада с неочакван въпрос.

— Какво мислите за мисис Франки?

— Много е хубава — изрече Виктор през стиснати зъби.

„Тя е моя жена, по дяволите! Дръж си проклетите ръце по-далеч от нея!“ Но все още не можеше да предяви публично претенциите си към Иза. Не и преди да е разбрал какво е намислила. Последното, което му трябваше, беше тя да се опита да набеди него за кражбата.

Предпазливостта беше най-добрият курс на действие, но Виктор изпитваше дълбока вътрешна нужда да обяви Иза за своя съпруга. Особено след целувката от предишната вечер, когато тя се разтопи в прегръдките му, напомняйки му как стояха нещата помежду им някога.

Или каква беше тя някога — щедра с нежните си целувки и с готовността си да го приеме такъв, какъвто е. Макар че, в името на истината, тогава тя не знаеше какъв е той. След войната го измъчваше такава жажда да успокои обърканата си душа, че се вкопчи в нея като в спасителен оазис. Вместо това Иза се оказа неговото Ватерло. И оттогава насам Виктор не беше същият.

Лохлау го гледаше.

— Мисис Франки наистина е хубава. — Но го каза така, сякаш красотата й бе проклятие.

Много любопитно. Защо да не открие какво наистина изпитва баронът към Иза сега, когато момчето бе готово да говори?

— Майка ви се тревожи, че възнамерявате да се ожените за нея.

— И какво, ако искам? — попита Лохлау с ненадейна войнственост. — Майка ми няма право да се меси. Аз съм баронът. Мога да правя каквото пожелая.

— Значи това желаете? — попита Виктор и стомахът му се сви. — Да се ожените за мисис Франки?

— Тя е единствената жена, която някога се е държала мило с мен. И тъй като трябва да се оженя и да имам наследник… — По лицето на Лохлау премина израз на отчаяние. — Но дори да исках да се оженя за нея, тя няма да се омъжи за мен.

Колкото и странно да беше, нещастното изражение на младия мъж събуди съчувствието на Виктор. Той добре си спомняше собствените си терзания от времето, когато събираше смелост да помоли за ръката на Иза, убеден, че тя ще види у него само нищо и никакъв войник без състояние, без семейство и без постоянна работа.

— Вие сте човек с богатство и висок ранг — изтъкна той. — Мисис Франки ще е много глупава, ако не приеме предложението ви.

Лохлау поклати глава.

— Тя не се интересува от тези неща.

— Повярвайте ми — каза цинично Виктор, — всяка жена се интересува.

— Не и тя.

— Откъде знаете?

— Защото съм прекарал почти целия си живот близо до жена, която се интересува. Майка ми степенува цветята според цената им. Розите са „великолепни“, а маргаритките са „долнопробни“. Човек, който кара файтон или кабриолет, е „важен“, а човек, който кара двуколка, е „изостанал“.

Навярно точно затова Лохлау караше двуколка.

— Но мисис Франки степенува цветята по цвят, което е по-логично. Обича хортензиите и теменужките, защото са пурпурни. Не се интересува кой кара файтон, защото предпочита да върви пеш.

Виктор започваше да се дразни колко много знае момчето за предпочитанията на Иза. Макар че не беше споменало гергините. Те бяха любимото й цвете. Виктор си го спомняше със сигурност.

А после Лохлау добави:

— И предпочита червения оловен окис пред белия.

— Червения какво?

— Оловен окис. Това е вещество, което използва в работата си. Казва, че е много красив — добави Лохлау и въздъхна. — Но когато й занесох малко за подарък, тя само рече „благодаря“ и се държа така, сякаш това не означава нищо.

— Занесли сте й червен оловен окис вместо хортензии? — Виктор не вярваше на ушите си.

— Защо да й нося хортензии? Тогава не им беше сезонът — възрази Лохлау и примигна. — О, Господи, нима е трябвало да й занеса хортензии? Или обувки за дълго ходене? Не знам къде продават обувки за дълго ходене за дами. Предполагам, при някой обущар, но…

— Не й носете обувки — тросна се Виктор. — Можете да ми вярвате.

Това обезсърчи клетия Лохлау.

— Не ме бива с жените. За мен те са непознати създания, дори майка ми.

— О, момчето ми — каза сухо Виктор, — всеки мъж на този свят мисли така. Но по някакъв начин успяваме да прецапаме през това блато.

Лохлау го погледна умолително.

— Вие сте по-голям и знаете повече. Ще ми помогнете ли да ухажвам мисис Франки?

Реакцията на Виктор бе незабавна, импулсивна и яростна.

— В никакъв случай!

Лохлау изглеждаше наскърбен.

— Защо?

„Защото тя е моя!“

— Защото всеки мъж трябва сам да открие пътя към сърцето на жената. — Виктор преглътна гнева си. — А и аз почти не я познавам.

Това започваше да му се струва все по-вярно.

Мили Боже, не издържаше! Смени темата и се възползва от първата възможност да се измъкне по най-учтивия начин.

Прекара нощта в неспокойни сънища, преследван от спомени, които бе прогонил от ума си преди години. Сега започна да ги прехвърля, опитвайки се да намери онази Иза, която познаваше, преди да създаде нейно копие, по което да хвърля камъни. Както винаги, тя му се изплъзна.

Затова на сутринта той влезе в магазина на Принсес Стрийт веднага след като отвори. Отвътре бижутерията много приличаше на онази, в която навремето работеше като нощен пазач, със стъклени витрини по стените и врата в отсрещната стена, навярно към работните помещения.

В този магазин обаче се усещаше ръката на жена: картини на засмени дами, обсипани с бижута, парчета черно кадифе във витрините, хубав тапициран диван. И вази с пурпурни гергини. Той се усмихна. Очевидно Иза бе оставила своя почерк върху мястото.

Посрещна го елегантен възрастен господин с фино вълнено сако, жилетка от коприна на фигури и панталон, който братовчедът на Виктор, херцогът, не би се срамувал да обуе.

Съдружникът на Иза? Трябваше да е той.

— Добро утро, сър — поздрави го бижутерът. — Мога ли да ви помогна?

— Всъщност се надявах да поговоря с мисис Франки.

— Боя се, че днес я няма.

Кръвта на Виктор започна да бучи в ушите му. Не можеше да е избягала, проклета да е!

— Аз съм нейният съдружник, Ангъс Гордън — продължи възрастният джентълмен. — Може би аз мога да ви помогна с нещо?

— Въпросът е личен — изръмжа Виктор. — Къде е тя?

— Утре ще се върне — отговори любезно Гордън. — Може би трябва да дойдете тогава.

— Ще се върне ли? — Иза наистина беше избягала. — Напуснала е града, така ли? — попита той и захвърли всяка предпазливост. — Къде е отишла? Защо?

Очите на Гордън се присвиха.

— А вие кой сте?

Виктор се насили да се успокои. Нямаше да спечели нищо, ако предизвика враждебността на бижутера. Беше време да смени тактиката и да приспи подозренията му.

По някакъв начин успя да се усмихне.

— Аз съм Виктор Кейл, братовчед на барон Лохлау. — Лохлау беше доста популярен тук. — Тъй като мисис Франки не е тук, за да отговори на въпросите ми, може би ще мога да поговоря с вас за нея?

— А, да. Братовчедът на Лохлау. Чувал съм за вас.

Гордън го огледа от главата до петите — дисекция, която хората обикновено пазеха за мъртвите жаби.

— Предизвикали сте доста клюки с всички онези въпроси към продавачите в събота.

— Просто се притеснявам за бъдещето на Негова светлост. Искам да знам с каква жена се е свързал.

— И разбира се, интересът ви е съвсем безкористен, породен единствено от загриженост за барона — предположи Гордън с лек шотландски акцент.

Виктор пренебрегна леката острота в тона му.

— Точно така.

Гордън го изгледа настойчиво. После изкрещя:

— Мери Грейс!

Една стройна млада жена влезе забързано в магазина през задната врата.

— Може ли да наглеждаш отпред, девойче? Имам малко работа с този господин.

— Разбира се, чичо — измънка тя в бюста си, което не беше трудно, защото стоеше изгърбена, сякаш се боеше, че някой ще види луничавото й лице. Освен това полагаше всички усилия да скрие яркочервената си коса, защото я бе прибрала под кръгла шапка с дипли, изпод която само няколко измъкнали се кичури показваха цвета й.

Гордън поведе Виктор към задното помещение, което наистина се оказа нещо като работилница, и измърмори:

— Мери Грейс е внучка на брат ми. Идва в магазина, за да се спаси от онази харпия майка си, която не спира да я тормози, че трябва да направи впечатление в доброто общество.

Двамата минаха през лабиринт от заключени шкафове и работни маси, заобиколиха голяма пещ и най-накрая влязоха в уютна малка стая, в която имаше двойно махагоново бюро с кожен плот и месингови принадлежности, с два стола Уиндзор от двете му страни, голям шкаф и малка камина.

Гордън затвори вратата и посочи към един от столовете. Виктор седна, а бижутерът отиде да накладе огъня. Гледан отзад, той приличаше на свещеник с тонзура — сивите му къдрици заобикаляха кръгло блестящо петно на темето.

— И така — започна старецът, — искате да знаете повече за мисис Франки.

— Разбирам, че тя и баронът са… нещо повече от приятели.

— Хмм — измърмори Гордън и седна от другата страна на бюрото. — Говорили сте с майката на Негова светлост.

— Защо мислите така? — Както Тристан обичаше да казва, „Отговаряй на въпроса с въпрос, ако не искаш да отговориш с истината.“

— Нейна светлост е обсебена от мисълта да спаси клетника от така наречената примка на мисис Франки. Не знам защо. Мисис Франки е прекрасна девойка. Младият барон ще е късметлия, ако се ожени за нея.

— Но дали тя ще е късметлийка, ако се омъжи за него? — възрази Виктор, преди да успее да се спре.

— Вас какво ви интересува?

Виктор преглътна проклятието си с ясната мисъл, че възрастният човек го гледа. „Успокой се, глупак такъв. Не оставяй чувствата ти да управляват разума.“

— Не знам. Но признавам, че се чудех какво ли може да вижда у него. Освен очевидното.

— Очевидното ли? — попита Гордън.

— Титлата му. Състоянието. Връзките му в обществото.

— Аха. — Погледът на Гордън стана леден, макар че когато проговори отново, гласът му беше благ. — Колко добре познавате мисис Франки?

— Запознахме се едва вчера.

Това със сигурност беше вярно. За него „мисис Франки“ не съществуваше преди това.

— Тогава трябва да поправя впечатлението, което лейди Лохлау очевидно ви е създала за нея. Мисис Франки не се интересува от титли, състояние и връзки в обществото.

Всички мъже, които познаваха Иза ли бяха абсолютно запленени от нея? Защо я смятаха за светица, когато тя със сигурност не беше?

— Тогава от какво се интересува? — изръмжа Виктор.

— От… — започна Гордън и спря. — От работата си.

Виктор изпита подозрение, че бижутерът бе започнал да казва нещо друго.

— Имате предвид, работата по изработването на фалшиви бижута.

Шотландецът го изгледа кръвнишки.

— Имам предвид работата й по създаването на красиви бижута и усилията й всяко ново творение да надминава предишното.

Виктор изведнъж си спомни Иза, наведена над маса в онази бижутерия в Амстердам. Очите й блестяха, докато подреждаше миниатюрни диаманти в сложна украса на брошка. С годините той бе успял да се убеди, че в запленения й поглед има алчност — част от начина му да си обясни как така е избрала комплект кралски бижута пред него.

Но дали в изражението й наистина е имало алчност? Или той просто пренаписваше миналото?

— Не е ли странно за жена да бъде удовлетворена единствено от работата си?

— Не и когато тази жена е извънредно надарена, не. Виждали ли сте образци от работата й?

Дори и днес Виктор си спомняше колко красиви бяха имитационните бижута, фалшивият комплект. Така съвършени, че докато от двореца не заставиха бижутера да ги огледа по-внимателно, професионалистът изобщо не бе разбрал, че са фалшиви.

— Да.

Това сякаш изненада Гордън.

— О? Кога?

— Снощи в театъра — отговори бързо Виктор. — Мисис Франки ни каза, че тя е проектирала огърлицата на оперната певица.

Лицето на Гордън се проясни.

— А, да. Много е красива.

— Диадемата на мисис Франки е също нейно дело, предполагам.

— Да — потвърди Гордън и отправи втренчен поглед към Виктор. — Защо мислите, че я взех? Когато дойде в магазина ми и ме помоли да я наема, донесе рубинен пръстен, завещан от семейството й. Беше го променила с помощта на най-удивителните имитационни диаманти, които съм виждал някога. Бяха възхитителни. Този пръстен беше достатъчен, за да я взема за чирак.

— Доколкото разбрах от лейди Лохлау, тя е от континента. Как се е озовала в Шотландия?

Гордън изглеждаше объркан.

— Не сте разбрали. Не съм я наемал тук. Тя дойде с мен в Единбург, след като я наех в Париж.

Това озадачи Виктор. Иза бе откраднала цяло състояние под формата на диаманти, а после бе отишла да се моли на Гордън да я вземе на работа? Нямаше логика.

А ако се е опитвала да избяга, за да не я арестуват, защо просто не е платила билета си с парите от кражбата?

— Защо е дошла да търси работа при вас?

— А вие защо мислите? — попита сприхаво Гордън на свой ред. — Трябваше да живее от нещо. След смъртта на съпруга й във войните беше останала без никакви пари. — Намръщи се. — Предполагам, вие сте от хората, които смятат, че за една жена е по-добре да гладува, отколкото да изучи занаят.

— Съвсем не — отвърна Виктор, опитвайки се да се ориентира в този все по-странен разговор. — Просто се учудвам, че сте наели жена, която не познавате, и сте платили билета й до Шотландия само за да може да работи за вас като чирак.

Гордън се изправи като свещ на стола си.

— Какво намеквате, по дяволите? Че съм имал друг мотив, за да я наема? Че съм се възползвал от нея? Че съм някой развратник, който…

— Не, простете ми — отвърна бързо Виктор. Шотландецът бързо се засягаше. — Изразих се лошо. Но бижутерите обикновено много внимават кого наемат. Било е много мило от ваша страна да наемете вдовица, за която не знаете нищо.

Свирепият поглед на събеседника му поомекна.

— Ами — изръмжа той, — на мен ми трябваше чирак. На нея й трябваше работа. Нямаше много французи, които да са готови да се отправят към Шотландия.

— Значи сте се намирали в затруднение. Съвсем разбираемо — каза Виктор и внимателно подбра следващите си думи: — Съпругата ви имаше ли нещо против, че вземате на работа жена?

По лицето на Гордън премина сянка.

— Тя почина — каза тихо той. — Затова дойдох тук. Жена ми беше французойка и след смъртта й нямаше причина да оставам в Париж. Домът ми липсваше.

А Иза можеше да му е предложила няколко от диамантите, ако й помогне да започне нов живот.

Но тогава защо да се занимава с тази глупост да става чирак? Защо просто не е живяла с парите от бижутата? Или не е прибегнала към нова кражба? Нещо, му убягваше. Виктор просто не знаеше какво.

Сега Гордън го гледаше втренчено.

— Нейна светлост ви е накарала да разберете каква е мисис Франки, нали така?

Виктор се напрегна.

— Не можете да я вините, че се тревожи за сина си. Както сам ми казахте, вие сте наели непозната, за която не сте знаели нищо, освен историята, която ви е представила, за съпруга си войник. Как можете да сте сигурен, че не е дошла при вас просто защото е трябвало спешно да напусне Париж? Защото може би е използвала дарбата си да изработва имитационни диаманти с някакви престъпни цели?

На лицето на Гордън се изписа стъписване, което продължи само миг, защото шотландецът избухна в смях. Смееше се толкова силно, че едва не падна от стола си.

Това съвсем не беше реакцията, която очакваше Виктор.

— Кое е толкова смешно?

Измина цяла минута, преди възрастният човек да се овладее.

— Мисис Франки… спешно да напусне Париж… престъпни цели? — Изхриптя последния си смях, след което извади кърпичката си и избърса очите си. — Ооо, имах нужда да се посмея!

— Признавам, че не виждам кое му е смешното — измърмори Виктор.

— Наистина… наистина ли мислите, че едно осемнайсетгодишно момиче се е промъквало тук и там в Париж и е прониквало в… големи къщи, за да отмъкне цяло състояние под формата на бижута? — и Гордън отново се разсмя.

— Нали самият вие казахте, че имитациите й са „удивителни“! — напомни му навъсено Виктор.

— Да, но между удивителни имитации и кражби на истински бижута има огромна разлика. Когато се запознах с нея, тази жена беше плашлива като заек. Съвсем не беше от онези, които разбиват ключалки и влизат с взлом в чужди къщи. А и защо изобщо да идва при мен, ако е разполагала с цяло състояние във вид на истински бижута?

Без да обръща внимание на логиката в този въпрос, Виктор продължи да го притиска.

— Защото не е толкова лесно да намериш купувач за крадени диаманти.

Веселостта на Гордън се стопи. Той стана от стола си и заобиколи бюрото.

— Какво намеквате? Че аз съм бил този купувач? Че съм започнал бизнеса си тук с нейните нечестно придобити бижута?

Виктор скръсти ръце на гърдите си.

— Е? Така ли започнахте? — Понякога гневът караше хората да изричат неща, които иначе не биха казали.

— Не, по дяволите! — Гордън изпъна гръб и го изгледа пренебрежително. — Достатъчно дълго обиждахте мен и мисис Франки. Разговорът приключи. Време е да си ходите.

Беше прекалил с натиска. Виктор на свой ред се изправи.

— Моля да ме извините, сър. Не исках да кажа…

Акцентът на Гордън стана по-отчетлив:

— Ако мислите, че ще стоя и ще ви оставя да изказвате съмнения за почтеността ми, както и за почтеността на съдружника ми тук, в нашия собствен магазин, значи сте също толкова луд, колкото жената, която ви е изпратила да изровите някакви въображаеми тайни за мисис Франки.

Той отвори вратата на кабинета си.

— Приятен ден, сър.

Виктор потисна раздразнението си и излезе.

Киселият особняк го последва в работилницата.

— Освен това ще ви кажа, че бях един от най-богатите бижутери в Париж заради бизнеса си с имитационни бижута. Затова мисис Франки дойде при мен — защото знаеше, че ще оценя уменията й.

— Разбирам — рече Виктор. Това го изненада. Но от друга страна, познанията му за търговията с бижута се изчерпваха с няколкото кратки седмици, прекарани като пазач.

Двамата минаха в магазина и Гордън го последва до вратата и навън на улицата.

Там шотландецът се огледа и изръмжа:

— И можете да кажете на онази котка лейди Лохлау, че няма да търпя да разпространява лъжи за кражби и тем подобни, само за да раздели мисис Франки и Негова светлост. Трябва да се срамува от себе си, задето се опитва да раздели двама любовници!

Виктор замръзна.

— Любовници? Те любовници ли са?

Гордън примигна.

— Имах предвид само, че са влюбени. Не че се държат скандално. И двамата са много почтени хора.

Сърцето на Виктор бучеше в ушите му.

— Но сте сигурен, че мисис Франки е влюбена в барона.

Шотландецът отклони погледа си. Изглежда, се чувстваше неудобно.

— Казвам само, че не е някоя златотърсачка, както ви я е описала Нейно благородие. И със сигурност не е крадла. — Гласът му стана по-суров: — Онази вещица баронесата знае по-добре от всеки друг, че мисис Франки е добра жена, отговорна и благонадеждна. Каза ли ви как синът й се запозна с нея?

— Да. Донесъл в магазина някакви бижута на майка си за почистване.

— Не кои да е бижута — поправи го Гордън и скръсти ръце на гърдите си. — Диамантите на Лохлау, огърлица, прочута в цяла Шотландия със стойността и красотата си. Струва поне седемнайсет хиляди лири. Лейди Лохлау я изпрати в нашия магазин без никакви опасения. Щеше ли да ни я повери, ако се страхуваше, че някой може да я открадне? Тази лъжлива дяволица нямаше нищо против мисис Франки до мига, в който синът й се увлече по нея.

Виктор обаче се бе съсредоточил върху думите „диамантите на Лохлау.“ Чудеше се към какво ли може да се стреми Иза — и сега знаеше отговора.

Само че в този сценарий нямаше никакъв смисъл. Защо да чака десет години, преди да извърши нова кражба?

Може би бе свършила парите от първата. Почистването на диамантите щеше да й даде възможност да ги проучи и да направи имитация. А после трябваше само да изчака удобна възможност да ги подмени със своето копие. Сближаването с барона можеше да й помогне.

Не, и в това нямаше логика. Разкриеше ли се измамата, тя щеше да е първата заподозряна.

Освен ако кражбата никога не се разкриеше. Лейди Лохлау вече бе доказала, че не може да различи имитационни диаманти от истински. Това можеше да обясни защо Иза позволява на младия Лохлау да я ухажва. Предстоящото увеселение в замъка му можеше да й предостави идеална възможност да извърши подмяната.

Все още мислеше за това, когато видя, че Гордън се взира във файтона му. А после погледът на бижутера се стрелна обратно към Виктор.

— Това вашият екипаж ли е?

Виктор незабавно застана нащрек.

— Докато съм в града, да. Защо?

На лицето на възрастния човек се изписа изражение, което не издаваше нищо.

— Хубав е. Много хубав. Много скъп.

— Той е на моя домакин — отвърна предпазливо Виктор.

— Аха — кимна Гордън. — Е, добре, може би трябва да се върнете там, откъдето сте дошли. Защото тук няма да намерите скандал, свързан с мисис Франки.

Виктор го изгледа така, че го накара да отмести поглед.

— Искам само истината. Ако просто ми кажете къде живее, мога да получа от нея всички необходими отговори, без да ви безпокоя повече.

Гордън вдигна вежда.

— Щом Негова светлост ни ви е казал къде живее мисис Франки, а лейди Лохлау не знае, тогава аз със сигурност няма да й наруша спокойствието. Оправяйте се сам, момко.

— Тогава очаквайте да ме видите тук рано утре сутрин, когато мисис Франки се върне.

С тези думи Виктор се качи във файтона на дука и се отдалечи. Но докато пътуваше обратно към вилата, се зачуди дали Иза вече не се е изплъзнала от мрежата.

Не, тя нямаше да си тръгне, преди да е получила това, което иска. И ако онова, което искаше, бяха диамантите на Лохлау, този път нямаше да й се размине.