Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (15)

Глава 14

Кръвта на Виктор изстина, а после пламна. Нали Иза каза…

— Нали ми каза, че са още в Париж? — попита обвинително той, прекоси салона и застана зад нея.

Тя се обърна с лице към него. Кожата й беше пепелява и Виктор осъзна, че и Иза е също толкова удивена и разстроена, колкото и той.

— Кълна се, че от десет години за първи път чувам името й.

Той си пое дълбоко въздух, осъзнавайки със закъснение, че прислужницата не бе разбрала коя е жената на вратата им, което говореше не точно за редовни срещи между Иза и сестра й.

Все пак трябваше да се увери. Виктор прикова нетрепващ поглед в Бетси и попита:

— Виждали ли сте тази жена преди? Някога?

Бетси погледна към Иза, която я подкани:

— Кажи му истината.

— Не, сър — отговори Бетси, очевидно объркана. — Доколкото знам, мисис Франки няма сестра.

Как му се искаше да няма! Но това поне доказваше, че Иза не го е излъгала за семейството си.

— По-добре покани мисис Хендрикс да влезе — рече тихо Иза.

Прислужницата кимна и тръгна обратно по коридора. Тревожният поглед на Иза потърси погледа на Виктор.

— Трябва да разберем какво иска.

— Така е.

Макар че можеше да се досети: тая проклета кучка искаше да разруши живота на Иза. И неговия. Пак.

— Трябва да разберем и как те е намерила.

Иза се намръщи.

— Да. И това.

Секунди по-късно Бетси въведе Якоба в салона и излезе.

В мига, в който видя Виктор, очите на новодошлата се разшириха.

— Ви… Виктор! — заекна тя. — Мислех, че си във вилата на хер… — и млъкна, очевидно осъзнала, че е издала повече, отколкото възнамеряваше. — Искам да кажа, не очаквах да те заваря тук.

Говореше на холандски, затова и той й отговори на същия език:

— Да, предполагам, че не си.

Призоваваше на помощ целия си самоконтрол, за да не я удуши… или да не я завлече до най-близкия магистрат.

Но не можеше да направи нищо, преди да е измислил как да предпази Иза от съдебно преследване. Освен това този, когото искаше най-много, беше Герхарт, затова трябваше да изчака, за да ги докопа и двамата.

Виктор пристъпи напред и застана до жена си.

— Бих могъл да кажа, че се радвам да те видя, но ще е лъжа. — Погледна зад нея. — А къде е онзи негодник, съпругът ти?

Якоба вирна брадичка.

— Дойдох сама. Герхарт не се чувства добре.

— Хубаво. Може би ще умре. Това заслужава.

— Виктор — упрекна го Иза с тих глас. — Няма да постигнеш нищо, като я провокираш.

— Може би няма, но ми е приятно — отвърна той и погледна сурово балдъзата си, за която се надяваше един ден да гори в ада заедно с мъжа си. — Защо си дошла?

Сега застанала нащрек, Якоба отмести поглед от него към Иза.

— Искам да говоря със сестра си. Насаме.

— Няма да стане — отсече решително Иза. — След всичко, което причини на мен и Виктор, ще се изправиш срещу двама ни заедно. Никога повече няма да ти предоставя възможност отново да ме излъжеш.

Тя взе ръката на Виктор в своята.

— Или ще говориш с двама ни, или няма да говориш с никого.

Той стисна ръката й, а после я пусна и застана до Якоба. Извиси се над нея. Време беше да пусне в ход детективските си умения.

— Как открихте Иза?

Якоба му отправи неотстъпчив поглед и изпъна рамене.

— Има ли значение?

— И още как — отвърна той. — Щом ти си я намерила, значи и други може да успеят, например властите в Амстердам, които още се чудят дали тя е откраднала диамантите, които всъщност отмъкнахте ти и Герхарт. — Виктор й се усмихна със стиснати устни. — Вас двамата също ви търсят.

Якоба го изгледа гневно.

— Не си и помисляй, че ще ни вкараш в затвора, Виктор. Четиримата сме заедно в тази история.

— Как ли не! — изръмжа той и направи още една крачка към нея. — Сега ми кажи как я намерихте, по дяволите!

В очите й проблесна страх.

— А ти как мислиш? — извика Якоба и отстъпи назад, по-далеч от него. — Проследихме теб.

Той замръзна на мястото си.

— Какво имаш предвид?

— Историята за новооткрития ти братовчед, херцога, излезе в парижките вестници заради ролята на оня Видок. Когато разбрахме, че си в Лондон, отидохме там. След това просто те наблюдавахме и чакахме. Решихме, че ще е само въпрос на време, преди да наемеш онази фирма „Мантън Инвестигейшънс“, която те откри, за да намерят жена ти. — Вдигна рамене. — Затова, след като се срещна с тях, те проследихме до Единбург.

Страхът стисна гърдите му в железен юмрук. Беше ги довел право до Иза.

— Не е възможно днес да сте ме проследили до тази къща. Щях да ви забележа.

— Не — отговори Якоба. — Иза ме доведе тук.

Иза ахна.

— Кога? — попита тя с тревога в гласа.

Това пък какво значение имаше?

— Щом толкова трябва да знаеш — погледна я пренебрежително Якоба, — снощи. Чаках наблизо с надеждата да поговорим, но онзи мистър Гордън дойде с теб. А после ти се отдалечи на кон толкова бързо, че не можех да те настигна — нали не познавам пътищата. Известно време чаках тук, а после се отказах, върнах се в града и дойдох пак тази вечер, когато знаех, че ще си тук.

Тя отправи гневен поглед към Виктор.

— Не знаех, че той ще е тук.

— Да — тросна се Виктор, — сигурен съм, че би предпочела да продължа да вярвам, че жена ми ме е напуснала. Все пак нали ти беше тази, която подреди нещата така, че да повярвам в това. Ти фалшифицира бележката, която намерих в апартамента ни.

Якоба пребледня.

— Нищо… нищо не съм фалшифицирала — възрази, макар че не го погледна в очите.

— Якоба — скастри я Иза, — знаем, че си била ти. И щом не искаш да признаеш истината, няма за какво повече да говорим. Затова спокойно можеш да…

— Добре, добре — прекъсна я раздразнено сестра й. — Наистина подправих бележката. Но само защото нямах друг избор. Това беше единственият начин.

— Единственият начин за какво? Да ме разделиш със съпруга ми? — В гласа на Иза отекна болката от предателството. — Така че ти и Герхарт да можете да живеете богато до края на живота си?

— Ти ни го дължеше! — извика Якоба. — След смъртта на татко се грижехме за теб и всичко, което поискахме в отплата…

— Беше да стана престъпница.

Иза застана до Виктор и отправи обвинителен поглед към Якоба.

— Искахте от мен да превърна и него в престъпник. И когато отказах дори да помисля за това, поехте нещата в свои ръце и ме направихте престъпница против волята ми. А после ме разделихте със съпруга ми.

— Направихме това, което беше най-добро за теб — заяви упорито Якоба.

— И откъде разбрахте какво е то? — изръмжа Виктор.

Якоба го погледна с блеснали очи.

— По онова време ти нямаше и пукнат гулден! — изсъска тя. — А временната ти работа при бижутера щеше да приключи. Как щеше да я издържаш без работа?

— Това не ви вълнуваше, когато дадохте съгласието си за брака ни — сряза я той.

— Да, защото… ами…

— Защото още тогава сте възнамерявали да го използвате, за да се доберете до касата, нали така? — намеси се Иза. — Това е била единствената причина, поради която насърчихте брака ни.

Гласът й прозвуча задавено:

— Виктор беше сигурен, че двамата сте замисляли кражбата от самото начало, а аз не исках да му повярвам. Но е бил прав, нали?

Якоба мрачно стисна устни.

— Ако не бяхме действали и ти беше останала с него, двамата щяхте да останете през целия си живот бедни като църковни мишки — и махна с ръка към тях. — А я се погледнете сега. Благодарение на нас ти имаш добър бизнес, а Виктор разбра, че е братовчед на херцог.

Виктор застрашително пристъпи към нея.

— Вие двамата нямахте нищо общо с това.

— Онези детективи те откриха в Антверпен, нали така? Така пишеше във вестниците. А ти изобщо нямаше да отидеш в Антверпен, ако не бяхме…

— … разрушили живота ми? Ако не ме бяхте набедили като виновник за вашето престъпление?

— Нищо такова не сме направили! — възрази Якоба. — Не… точно. Просто… мислехме, че никой няма да разбере, че диамантите са фалшиви.

— И се погрижихте, ако някой разбере, да обвинят мен — напомни й Виктор и я изгледа заплашително. — Как се добрахте до ключовете от касата? От дома ни ли ги откраднахте, докато съм спял? И сте направили дубликат? Така ли?

Когато Якоба се изчерви, той разбра, че е познал.

— Ти, коварна, хитра…

— Не ми пука какво мислиш за мен! — прекъсна го тя и погледна към сестра си. — Направих го заради теб. Аз те спасих!

— От какво, от щастлив брак ли? — попита невярващо Иза. — Не смей да си приписваш заслуги за това, което сме успели да извадим от руините на интригите ви. Нищо не си направила заради мен, по дяволите! Направи го заради себе си. Защото искаше да носиш хубави дрехи, да се возиш в скъпа карета и да живееш като кралица в Париж!

— И какво лошо има в това? — попита Якоба и скръсти ръце на гърдите си. — Това го искат всички.

— Не и аз! — извика Иза. — Аз исках само да бъда добра съпруга на Виктор. Да прекарам живота си с мъжа, когото обичам. Ти ни раздели заради собствените си цели.

Тя пъхна ръка в сгъвката на лакътя му.

— Е, добре, ние пак сме заедно въпреки усилията ти. И ти не можеш да направиш нищо, за да ни разделиш.

Виктор постави длан върху ръката на Иза и изгледа Якоба така, че я накара да сведе погледа си.

— Ти всъщност какво искаш? Защо си положила толкова усилия, за да намериш Иза? И не ми разправяй измишльотини, като например че ти е липсвала, защото и ти, и аз знаем, че е лъжа.

По лицето й премина израз на мрачно отчаяние.

— Грешиш.

— Така ли? — Циничният смях на Иза като че ли стресна Якоба. — Не си и помисляй сега да се въртиш около мен, да хленчиш и да ме молиш за прошка. Не и след това, което стори.

— Иза, моля те — настоя сестра й с тих глас. — Просто ми дай няколко минути. Искам да поговорим насаме.

— Забрави — намеси се Виктор. — Щом не искаш да ни кажеш за какво си дошла, значи е време да си ходиш.

Якоба пристъпи напред и сложи ръка върху ръката на Иза.

— Нима ще му позволиш да изгони единствената ти сестра?

Иза дръпна ръката си.

— Аз нямам сестра.

— Не говориш сериозно — промълви Якоба с жален глас, от който Виктор стисна зъби.

— Съвсем сериозно говоря — увери я Иза. — И Виктор е прав. Време е да си ходиш.

Виктор издиша с облекчение. Иза със сигурност беше казала истината за едно: вече не беше мишка.

— Моля те, Иза… — подхвана Якоба.

— Вън! — изсъска Иза. — Преди лично да те изхвърля!

Тя направи крачка към сестра си, сякаш смяташе да пристъпи към действие, и тогава Якоба извика:

— Герхарт умира!

Тялото на Иза се скова.

Господ да му е на помощ! Тази негова добросърдечна жена наистина ли щеше да се хване на този номер?

— Сметките за лекаря са огромни — продължи припряно Якоба, когато видя, че е привлякла вниманието на сестра си — и парите свършват. Трябва да ни помогнеш. Да му помогнеш.

— Защото вие двамата се грижехте толкова добре за мен ли? — попита саркастично Иза.

На лицето на Якоба се изписа такава изненада, че Виктор едва не избухна в ликуващ смях. Добросърдечната му жена вече не беше глупачка, когато се отнасяше до манипулативната й сестра. Слава богу!

— Сега имаш толкова пари, с този твой успешен магазин — изхленчи Якоба. — А Виктор е братовчед на херцог! Не разбирам защо не можете просто да…

— Да ви дадем част от това, което имаме? — попита Иза възмутена. — След всичко, което ни причинихте?

Тя изгледа сестра си с присвити очи.

— Двамата със съдружника ми изградихме този магазин с пот на челото. Години наред работих, за да стигна до момента, в който вече не трябваше да се тревожа дали утре ще мога да сложа хляб на масата и дали ще успея да платя наема за тази къща. Ако мислиш, че ще дам на теб и Герхарт дори и едно пени, за да може той да го проиграе, значи си полудяла!

Якоба остана стъписана. Лицето й се изчерви. А после погледът й стана пресметлив.

— Чудя се какво ще каже мистър Гордън, ако разбере, че си изработила изкуствен комплект, който е бил използван за престъпление. Или какво ще каже братовчедът на Виктор, херцогът, ако разбере за престъпното минало на съпругата му.

Виктор изръмжа и се хвърли към нея, но Иза го сграбчи за ръката.

— Остави ме аз да се оправя.

Тя се отдели от него и се приближи разярена към сестра си.

— Имаш наглостта да ни заплашваш?

Якоба примигна, а после отстъпи назад, най-накрая проумяла колко е разярена сестра й.

Иза обаче безмилостно я последва.

— Ако посмееш дори да намекнеш на някого за случилото се в Амстердам, лично ще те издам на холандските власти, дори това да ми струва свободата. Ще направя така, че да ви обесят, но няма да позволя да ме изнудвате!

Якоба опря гръб в стената. Лицето й се разкриви от гняв.

— И тогава какво ще стане с детето ти? — попита разпалено тя. — Отговори ми, мила сестричке!

Иза замръзна, а сърцето на Виктор се смъкна в корема. Не бе възможно да е чул правилно думите на Якоба.

— Детето ли? Какво дете?

Иза се обърна към него. На лицето й бе изписана огромна вина и той изръмжа:

— За какво, по дяволите, говори, Иза?

— Не знаеше ли? — попита Якоба, без да спира да стрелка с ядосан поглед сестра си. — Когато избяга от нас в Париж, носеше твоето дете в утробата си. Един Бог знае какво е направила с него.

Виктор ахна.

Иза изръмжа, обърна се към сестра си, изгледа я яростно, закрачи гневно към вратата и я отвори със замах.

— Махай се оттук, коварна кучко такава! — изсъска тя. — Махай се от къщата ми, преди да съм те удушила с голи ръце!

Очевидно изненадана от яростта на Иза, Якоба умолително промълви:

— Няма защо да се разстройваш. Не можем ли да обсъдим въпроса като цивилизовани хора?

— Вън!

Иза я сграбчи за ръката и я повлече към вратата.

— Махай се. Веднага!

Виктор можеше само да ги гледа смаяно. Умът му препускаше. Значи имаше дете? Къде? Какво бе сторила с него Иза? И защо не му беше казала?

Якоба протестираше толкова високо, че Бетси дойде тичешком и Иза извика:

— Махни я оттук, за да не я убия!

Когато Бетси се опита да я хване за ръката, Якоба се освободи и погледна Иза така, сякаш сестра й я бе наранила.

— Ще поговорим по-късно, когато си по-спокойна. Знам, че не говориш сериозно. Няма да изоставиш семейството си.

— Стой и гледай — отвърна Иза и пристъпи към нея. Очите на Якоба се разшириха. Тя се обърна и хукна към входната врата.

— И да не си посмяла да се върнеш, ти… ти, пиявице такава! — кресна Иза, докато тичаше след нея в коридора.

Виктор се втурна навън точно навреме, за да види как Якоба излиза и тръшва зад гърба си входната врата. Преди дори да може да разпита Иза, тя се обърна към Бетси и нареди:

— Кажи на Роб да оседлае коня ми.

Бетси тръгна към вратата, но Виктор извика:

— Един момент, Бетси!

После се обърна към Иза:

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?

— Трябва да я проследя и да разбера къде е Герхарт — отсече решително Иза.

— Никъде няма да ходиш, преди да ми кажеш за детето ми — изръмжа той.

На лицето й се изписа паника.

— Трябва да разберем къде се крият. Не виждаш ли?

— Виждам. Но може да я проследи някой друг, а не ти. Всъщност, така вероятно ще е най-добре, защото тя иска да говори насаме с теб и може да те чака, ако хукнеш след нея.

Той се приближи към Бетси.

— Кажете на конярчето да тръгне след жената, която тя току-що излезе, и да разбере къде живее. И му кажете да внимава тя да не го види.

Бетси примигна и погледът й се премести зад него, към Иза.

— Госпожо?

Иза се приближи и застана до него.

— Прави каквото ти казва.

Прислужничката се намръщи.

— Но, госпожо, защо го слушате този… този…

— Той е мой съпруг, Бетси — отвърна кратко Иза.

Клетата Бетси изглеждаше така, сякаш са я цапардосали.

— Ваш… ваш съпруг?

— Да — потвърди Иза. — А жената, която току-що си тръгна, наистина е моя сестра. По-късно ще ти разкажа всичко, но засега е достатъчно да знаеш, че преди много години тя ме раздели със съпруга ми. И навярно иска да го направи пак, стига да може.

Смаяното изражение на Бетси отстъпи място на гнева.

— Така ли? — изръмжа тя. — Е, добре, ще видим ние тая работа! Ако трябва, лично ще я проследя.

— Не, накарайте Роб — намеси се Виктор. — Него е по-малко вероятно да го забележи.

Бетси му отправи бърз поглед и му взе мярката.

— Много добре, сър — отговори тя и излезе с бойна стъпка от къщата — същинска Жана д’Арк, подгонила първия си англичанин.

Вратата се затвори след нея и в коридора се възцари зловеща тишина. Иза се обърна към Виктор бледа като смъртта и той съвсем забрави за Якоба. Имаше дете. Дете.

Изгледа я така, че Иза заби поглед в пода.

— Да разбирам ли, че сестра ти е казала истината за… за… По дяволите, дори не знам дали е момче или момиче!

— Имаш дъщеря — пое си с усилие въздух Иза. — На девет години е и се казва Амали.

Стомахът му се сви.

— Твоята „прислужница“ Амали с фините стъпала?

Очите й потъмняха и Иза кимна.

Яростта го задави като кълбо от пушек, изригнал от някакъв ад.

— Кога, по дяволите, смяташе да ми кажеш?

Иза потръпна.

— Тъкмо щях да ти кажа, когато дойде Якоба. Може би си спомняш какво ти рекох — че трябва да ти съобщя нещо важно, преди да продължим с плановете си.

— Много меко казано — тросна се Виктор и прокара пръсти през косата си. Имаше дете. Дъщеря, за бога! А Иза бе пазила този факт в тайна от него през всички тези години.

Изведнъж се сети нещо.

— Затова не искаше да ми кажеш къде живееш. Защото си се страхувала, че ще разбера за нея.

— Да — отвърна сковано тя. — Вече беше започнал да разпитваш другите търговци за мен. За щастие, държах съществуването на дъщеря си в тайна, така че те не знаеха за нея. Но знаех, че ако разпиташ съседите ми тук, ще узнаеш истината.

Виктор се помъчи да запази спокойствие, огледа коридора и вдигна поглед към стълбището.

— Е, добре, къде е тя?

— В момента е на училище. В Единбург няма училища за момичета, затова трябваше да я запиша в едно учебно заведение точно от другата страна на границата, в Англия. Там бях през последните два дни — заведох я на училище. Срокът започна вчера.

Значи дъщеря му е била в града в деня на пристигането му. А Иза я беше скрила от него!

— Искам да я видя — каза Виктор.

— Не можеш — отговори Иза.

Сега той окончателно загуби самоконтрол.

— Как ли пък не! Тя е моя дъщеря!

— Искаш ли да е на сигурно място или не? — извика Иза. — Защото ако искаш, не трябва да припарваш до нея, докато Якоба и Герхарт са на свобода в Единбург, без да знаем къде точно.

Това го накара да се замисли.

— По дяволите, Иза…

— Знам. Не това искаш. И аз не го искам — увери го тя и си пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои. — Но докато се справим с тях, за нея ще е по-сигурно, ако не знаят къде е.

Обзе го внезапен ужас за момичето, което още дори не беше виждал.

— Откъде си сигурна, че вече не знаят?

— Якоба я нарече „моето дете“. Нямаше ли да каже „дъщеря ти“, ако знаеше?

Той стисна зъби, но призна, че разсъжденията й звучат логично.

— Да, предполагам.

— Освен това каза, че ме е проследила дотук снощи. Тогава Амали вече беше в училището, така че не може да я е видяла. Никой в града не знае за Амали. А мистър Гордън със сигурност не би споменал за нея пред непознат човек, не и без да ми каже.

Мистър Гордън наистина беше неуморен защитник на Иза и очевидно бе напълно способен да пази личния й живот в тайна.

Гласът на Иза се смекчи:

— Знаеш, че ако хукнем към Англия само за да я видиш, те ще ни проследят. А аз не искам да припарват и на километър до нея. Не им вярвам. Не мисля, че ще я наранят… но не искам тя да научава за тях. Ти искаш ли?

— Не и ако мога да го предотвратя — изръмжа Виктор. — Но мога да ги отклоня от следите ни.

— Както когато дойде в Единбург?

Той изруга. Трябваше да се досети, че Иза ще спомене за това.

— Така ще е по-сигурно — продължи тя. — Знаеш, че съм права. А освен това за нея ще е по-добре да остане там, докато решим какво да правим с брака си и как да се справим с Герхарт и Якоба. След като уредим всичко, можем да й кажем за плановете си.

Той се замисли над думите й и след миг попита:

— Е, добре, къде е това училище?

— Няма да ти кажа — отговори тихо Иза. — Не и преди да съм сигурна, че няма да хукнеш натам и да ги отведеш право при нея.

Това отново разпали гнева му.

— По дяволите, Иза, няма да направя нищо, с което да я застраша, можеш да ми вярваш!

Точно тогава се върна Бетси и се намръщи, когато го чу да ругае.

— Роб обеща, че ще се залепи за онази жена като мида за кораб.

— Добре — отговори Виктор, без да откъсва поглед от пепелявото лице на Иза. — Благодаря, Бетси.

Когато прислужницата кимна и погледна с очакване към господарката си, Иза каза:

— Извинявай, Бетси, но съпругът ми току-що научи, че е баща, затова трябва да обсъдим някои неща.

„Най-меко казано.“

— Мили Боже, вярно! — извика Бетси. — Горката малка Амали! Тя си мисли, че татко й е мъртъв. Така ще се зарадва, че има баща.

Иза преглътна.

— Надявам се.

И той се надяваше.

— Голям късметлия сте, сър — увери го Бетси най-ревностно. — Това момиче е душичка, още от мъничка. Много палава, ако мога да кажа, но много умна. Много ще се гордеете с нея, ще видите.

В стомаха му се сви топка от съжаление. Дори прислужничката знаеше за дъщеря му повече от него. Никога нямаше да може да си върне всички тези години, да я види като бебе. За нея той щеше да е непознат.

Искаше му се да удуши Якоба и Герхарт. Как бяха посмели да му отнемат възможността да види как расте дъщеря му? Как бяха посмели?

Иза го погледна тревожно и каза:

— Ще сме в салона, ако ти потрябваме, Бетси. Но сега наистина трябва да останем насаме.

— Разбира се, госпожо, разбира се. Аз просто ще отида в кухнята и ще се погрижа вечерята да остане топла.

Мислите на Виктор препускаха. Той последва Иза обратно в салона.

Тя затвори вратата и се обърна към него. Изражението й подсказваше, че е нащрек.

— Знам, че сигурно имаш въпроси…

— О, да, мила ми съпруго, имам много въпроси — увери я той и се намръщи. — Като например защо, по дяволите, не ми каза за дъщеря ми веднага след като дойдох в Единбург?

Тя вирна брадичка.

— В онзи момент си мислех, че си крадец, нали не си забравил? Не исках и да припарваш до нея. Мислех, че си също толкова лош, колкото Якоба и Герхарт.

И той щеше да ги накара да си платят за това. Благодарение на тях дъщеря му беше живяла без баща цели девет проклети години! Те бяха откраднали тези години и от Амали.

Амали. Имаше дъщеря на име Амали. Как щеше да свикне с това?

— Всичко, което съм правила някога, беше за да я защитя, да я спася — прошепна Иза. — Дойдох тук, за да е колкото се може по-далеч от семейството ми. Не ти казах истината, за да не можеш да поквариш детето ми…

— Нашето дете! — извика той.

— Което аз отгледах сама!

Тя си пое въздух разтреперана, обърна се и започна да кръстосва стаята.

— Опитай се да се поставиш на мое място, ако можеш. Аз носех детето ти и мислех, че си ме изоставил заради печалбата от кражбата, с която те беше подкупило семейството ми. Когато мистър Гордън ме съжали и ме нае, Амали беше единственото нещо, което ми помагаше да продължа напред въпреки болката от това, че… че си ме изоставил.

— Което не съм направил — изрече глухо Виктор.

— Знам — съгласи се Иза и отново се обърна с лице към него. — Но когато дойде тук, не го знаех. Знаех само, че си ни оставил да се оправяме сами, а сега се опитваш да се върнеш в живота ни, сякаш не се е случило нищо. Но знаех и друго: английският закон винаги присъжда попечителството над деца на бащата. Както и холандският.

Дъхът й излизаше на болезнени тласъци.

— Не можех да рискувам да се опиташ да ми я отнемеш. Не и когато мислех, че си крадец. Нали ме разбираш?

Навярно трябваше да е доволен, че Иза така ревностно брани дъщеря им, но болката от всичко, което бе загубил, все още продължаваше да бушува горчиво във вените му.

Както и думите на палачите му отпреди толкова години. „Жена ти не е глупава. Защо би се доверила на несръчен дръвник като теб, че ще се грижи за нея?“

Той изруга и потисна спомена.

— А след като разбра, че не съм крадец? Снощи изобщо не ми спомена за нея. А днес, когато Лохлау се изтърва…

— Трябваше да съм сигурна, че не си дошъл, за да си отмъстиш, не разбираш ли? Защото ако ми отнемеш дъщерята — нашата дъщеря, — това би било най-страшното отмъщение.

Заболя го така, че му беше трудно да диша.

— Помислила си си, че съм способен на такова нещо? — изхриптя той през пресъхналото си гърло. После закрачи към нея. — Наистина си вярвала, че ще откъсна детето ни от единствения дом, който познава, воден от някакво желание да те нараня?

— Не исках да го мисля. Но вече почти не те познавах. Когато дойде тук, беше толкова разгневен. И с право. Още си разгневен. Аз ти отнех детето. Семейството ми ти отне репутацията и кой знае още какво. След такова нещо всеки би поискал да си отмъсти.

Разбираше идеално разсъжденията й, колкото и да му беше неприятно.

— Не на теб — възрази той. — Дали съм разгневен, задето загубих десет години с теб и почти толкова с дъщеря ни? Да. Дали съм разярен, че стана така единствено заради алчността на семейството ти? О, да. Но не се гневя на теб.

— Но аз съм тази, която им повярва. Аз съм тази, която реши да повярва на семейството си, когато можех да повярвам на съпруга си. Знам, че ме обвиняваш за това, и така трябва. В своя защита мога да кажа единствено, че тогава почти не те познавах.

— И аз почти не те познавах. Иначе щях веднага да разбера, че никога не би могла да ме изоставиш. И така, и двамата сме виновни за начина, по който приехме лъжите им. Но сега, след като минаха десет години…

— Сега те познавам дори още по-малко! — извика Иза. — Можеш ли да ме обвиняваш, че съм проявила предпазливост, когато ти на практика си непознат?

— Това ли е истинската причина да не искаш да ме заведеш при дъщеря ми? — изръмжа той. — Защото не вярваш, че ще й бъда добър баща?

— Разбира се, че не. Просто искам да я защитя от Якоба и Герхарт — погледна го умолително в очите тя. — Но трябва да ми дадеш време, за да я подготвя. Моля те, Виктор!

Той се взря в нея. Сърцето му биеше оглушително.

— Мога да изчакам, докато намерим Герхарт. Но знай едно, Иза: искам си семейството обратно. И теб, и нея. Ти каза на Якоба, че сега сме заедно. Надявам се, че си била искрена.

— Така е — потвърди Иза и погледът й се смекчи. — И аз те искам обратно. Дори не подозираш колко много.

Надеждата, изписана на лицето й, накара гърлото му да се свие.

— Ти каза, че за теб сега съм непознат. Но аз съм същият човек, който бях тогава — съпругът, който за нищо на света не би те наранил, любовникът, който не те забрави. Нито за секунда. Можеш да ми се довериш, lieveke.

Когато дишането й се учести, а очите й се изпълниха с копнеж, Виктор прошепна дрезгаво:

— Значи ме познаваш по-добре, отколкото мислиш.

После покри устните й със своите.