Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (21)

Глава 20

Само един час по-късно Иза гледаше как Виктор се преоблича в дрехите си за езда в стаята им в замъка Кинло. Никога досега не го бе виждала такъв — толкова целеустремен… така смъртоносно студен.

Беше такъв от мига, в който му каза какво иска Герхарт. И това я тревожеше. Особено когато го видя да пъха в двата джоба на зимното си палто по един пистолет кремъклия.

— Виктор, трябва да ме изслушаш…

— Не!

Изпълненият му с отчаяние поглед се плъзна надолу по шията й, където синините навярно вече започваха да си личат.

— Прости ми, че не те защитих, lieveke — промълви дрезгаво той, приближи се и обхвана бузата й с длан. — Само при мисълта, че те е наранил…

— Не си виновен ти.

— Аз съм виновен. Трябваше да дойда там, с теб.

Виктор потръпна, а после изправи рамене и отново се зае да тъпче разни предмети в джобовете си.

— Дом и Тристан идват насам и ще намерим това копеле и Амали, дори да трябва да търсим цял ден.

Всички дискусии дали да замесват „Мантън Инвестигейшънс“, или не бяха приключили с отвличането на Амали.

— Преди не можа да го намериш — каза Иза. — Защо си мислиш, че сега ще ги откриеш?

Видя как Виктор настръхна и съжали за думите си.

— Този път имам помощ — обясни той. — Тримата с Дом и Тристан със сигурност ще стигнем до бърлогата му преди тази вечер.

Виктор извади шишенце с барут и провери съдържанието му.

— Каквото и да трябва да сторя, ще оправя всичко и завинаги ще ни отърва от семейство Хендрикс.

— Но ако Герхарт види, че тримата ги търсите — извика Иза, — ще се уплаши, ще избяга и аз няма да имам възможност да си я върна!

Виктор се обърна към нея толкова рязко, че Иза подскочи и той изруга под нос.

— Ти няма да се срещаш с него насаме! Никога повече!

Сведе поглед към врата й. Виктор стисна устни в мрачна черта.

— Днес е можел да те убие. Ако го беше направил, никога нямаше да си простя.

Иза преглътна с усилие.

— Но не ме уби. И няма да го стори. Не и докато си мисли, че може да получи нещо от мен.

— Няма да крадеш диамантите на Лохлау заради този човек! — изръмжа Виктор.

— Съгласна съм, няма — изпъна рамене Иза. — Просто ще ги взема назаем.

Той я погледна смаяно.

— За какво говориш, по дяволите?

— Рупърт обожава Амали. Със сигурност ще ми даде назаем огърлицата за толкова време, колкото ми е необходимо, за да я спася. Тогава ти и хората ти ще можете да погнете Герхарт и да не спирате, докато не я върнете.

— И ако не успея да я взема обратно, преди да е извадил камъните и да ги е продал, както направи преди? Тази огърлица е семейна ценност. На Лохлау може да не му пука дали ще изчезне, но на баронесата — със сигурност.

— Рупърт няма да замеси майка си — отсече твърдо Иза.

— В мига, в който се наложи да сложи огърлицата за някакво светско събитие и не я намери, ще започне да го тормози и да го разпитва къде е. Нали познаваш Лохлау! Няма да издържи срещу нея. Ще те издаде и в същия миг лейди Лохлау ще възбуди съдебно преследване срещу теб. Изобщо няма да я интересува защо ти я е „дал назаем“, особено когато разбере за случилото се в Амстердам.

— Нямаме избор! Амали е в опасност!

По лицето му пробяга мрачен страх, преди да се смени с безизразна маска.

— Да, но няма да върна дъщеря ни само за да загубя майка й.

Виктор пъхна шишенцето с барут в джоба си.

— Ще спася и двете ви, без да рискувам нито ти, нито аз да влезем в затвора.

Някой почука на вратата и Виктор побърза да отвори. Иза чу гласа на един от лакеите:

— Мистър Кейл, долу чакат трима господа. Искат да говорят с вас. Казват, че са от Лондон.

— Благодаря. Очаквах ги. Кажете им, че веднага слизам.

Лакеят излезе, а Иза попита:

— Кой е третият?

— Навярно братовчед ми, макар да се учудвам, че са го замесили.

Виктор се извърна към Иза с мрачно изражение.

— Трябва да вървя.

Тя тръгна към него и той добави:

— Искам да остана няколко минути насаме с тях, Иза.

Тя примигна.

— Защо?

— Защото все още не съм им казал нищо за нас. И трябва да го направя, когато ти не си там, за да ги изнервяш с присъствието си.

Мили Боже!

„Чух, че са го държали гладен и са го унижавали ден след ден, твърдо решени да го прекършат и да го накарат да признае кой е извършил престъплението. Но горкият нещастник така и не те натопил.“

Не… но и не беше забравил случилото се.

Каквото и да разчете по лицето й, изражението на Виктор се смекчи.

— После искам да дойдеш и да отговориш на въпросите им. Но ако двамата заедно им разкажем историята, ще стане прекалено объркано и ще отнеме прекалено много време. По-бързо ще стане, ако ги подготвя. Съгласна ли си?

Иза го погледна предпазливо.

— Предполагам.

Той въздъхна и затвори вратата.

— Не ми ли вярваш, че ще спася дъщеря ни, Иза?

— Не е това — отрече тя и го погледна изпитателно. — Въпросът е ти дали ми вярваш.

Един мускул заигра на брадичката му.

— Разбира се, че ти вярвам.

— Защо тогава не ми даваш да взема назаем диамантите? — попита тя. — И не ми казвай, че е заради лейди Лохлау. Ти си братовчед на херцог. Лохлау е барон. Двамата могат да надделеят над нея, ако се случи нещо с тези диаманти.

Иза поклати глава.

— Не. Дълбоко у теб някаква малка частица от теб все още се тревожи, че това е просто поредният заговор. Че аз и семейството ми сме намерили по-находчив начин да те измамим, за да извършим втора кражба под носа ти.

Лицето му пламна от гняв.

— Това е абсурдно! Знам, че никога не би откраднала!

Иза се усмихна едва-едва.

— Само преди седмица ме смяташе за опитна престъпница, която иска да открадне диамантите за себе си.

— Това беше преди да разбера истината! — възрази Виктор.

— А също така и преди да разбереш, че съм скрила от теб за дъщеря ти.

Гласът й се смекчи:

— Не мога да те обвинявам, задето не ми вярваш. Не и след това, което ми каза Герхарт, че са ти сторили в Амстердам. Чул го е от приятелите си.

Всяка частица от Виктор се скова.

— Не можеш да вярваш на нито една дума от устата на Герхарт.

— По принцип не вярвам на нито една, но знам, че след като заминах, с теб се е случило нещо — нещо, което те е изпълнило с озлобление и гняв. Нещо повече от това, че си смятал, че съм те напуснала.

Когато Виктор изруга и се извърна настрана, Иза попита шепнешком:

— Вярно ли е, че стражите на принца са те държали гладен? Че са те унижавали? Че си прекарал седмици наред в затвора и са те измъчвали?

— Всичко това е минало. Сега вече няма значение.

— Има значение, всичко това! — Тя го сграбчи за ръката. — То все още е рана в сърцето ти, кара те да не ми вярваш, да правиш неща като това да повикаш приятелите си, без да се посъветваш с мен, и да не ми позволяваш да взема диамантите. Защото дълбоко в себе си се боиш, че всичко ще се повтори — че Якоба, Герхарт и аз ще разрушим живота ти, ще те заблудим…

— По дяволите, Иза, не е вярно! — прекъсна я Виктор, пое си накъсано въздух и продължи с по-овладян тон: — Нямаме време за това. Ще трябва просто да ми повярваш, когато казвам, че единствените, на които не вярвам, са Герхарт и Якоба.

Той се отскубна от нея и отвори вратата.

— Когато сме готови, ще изпратя да те повикат.

— Виктор…

— Недей да спориш точно сега, Иза! Трябва да тръгвам.

С тези думи той излезе и я остави.

„Ще трябва просто да ми повярваш, когато казвам, че единствените, на които нямам доверие, са Герхарт и Якоба.“

Тя искаше да му повярва, да е сигурна, че миналото не оказва влияние върху решенията му. Но как би могла след това, което се бе случило с него? Ами ако истинската причина, поради която не желаеше да даде диамантите на Герхарт, беше някакво подозрение към нея, което отказваше да изчезне?

Трябваше да направи нещо. Щом Виктор не искаше да замесва Рупърт, тя щеше да го замеси. Защото нямаше да позволи на Герхарт да получи детенцето й.

Иза тръгна към вратата. За миг се зърна в огледалото и потръпна при вида на пурпурните подутини по врата си. Нищо чудно, че точно сега съпругът й не можеше да мисли логично, щом ги бе видял. Иза не мислеше, че видът на синините ще лиши и Рупърт от здрав разум, но точно сега и единият, и другият трябваше да бъдат благоразумни.

Тя решително измъкна някакъв шал и го уви около врата си. После тръгна да търси барона.

* * *

Виктор забърза по стълбите. Думите на Иза още кънтяха в ушите му. Права ли беше? Наистина ли таеше недоверие към нея, в някоя частица от душата си, която никога не искаше да достигне? Там, където се таяха призраците на мъчителите му?

„Жена ти е прекалено умна за такъв като теб. Знае, че никога няма да можеш да й осигуриш богатствата, за които копнее.“

Мислеше, че с узнаването на истината е заглушил тези гласове, но Иза може би беше права. Може би никога нямаше да успее.

Виктор прогони тази тревожна мисъл от ума си и отиде при приятелите си. Вярваше на Иза. Наистина й вярваше. И сега беше време да им разкрие всичко и да се погрижи и те да й повярват. Защото трябваше да му помогнат. Не можеше да се справи сам.

За негова изненада Дом и Тристан бяха довели и доктор Пърси Уърт — човека, който излекува Виктор от пневмонията му, когато преди няколко месеца едва не загина на кораба. Доктор Уърт се бе превърнал в неофициален лекар на „Хората на херцога“ и Виктор не се учуди, че са решили да го вземат. Той не беше уточнил какъв е спешният случай. Може би си бяха помислили, че е ранен.

Зарадва се да види лекаря. Двамата с Иза щяха да се нуждаят от всяка възможна помощ.

Отне му дълго време да им разкаже всичко случило се, от началото до отвличането. Те задаваха цял куп въпроси, а когато в края на разказа му замълчаха, това го притесни.

А после Дом стана от стола си.

— Нали разбираш, че всичко това звучи налудничаво?

— Навярно също толкова налудничаво, колкото това, че се оказах отдавна изчезнал братовчед на херцог — отговори сухо Виктор. — Или че ти, син на виконт, си бил принуден да станеш собственик на детективска агенция.

Дом се намръщи и Виктор се обърна към Тристан:

— Или че ти си станал агент на френската полиция, след като си откраднал коня на своя полубрат.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Животът е пълен с налудничави неща. И само защото нещо звучи налудничаво, не означава, че не се е случило.

Тристан впери поглед в него.

— Не се съмняваме дали се е случило, а дали се е случило по начина, по който твърди съпругата ти. Възможно е преди толкова години да е била съучастница на роднините си в кражбата на онези диаманти и да е подредила нещата така, че да набеди теб. И в момента може пак да им сътрудничи, за да направи същото.

— Ако беше видял врата й, нямаше да мислиш така — изръмжа Виктор.

След като синините започнаха да личат, толкова тъмни на фона на светлата й кожа, той едва се насилваше да погледне към нея. Самият им вид караше сърцето му да спира, а стомаха — да се свива. А когато си помислеше за ужаса, който навярно изпитваше тя… ужасът, който изпитваше той…

Да върви по дяволите всичко! Амали беше някъде там, объркана и уплашена, и това копеле Герхарт възнамеряваше да се възползва от това. Добереше ли се до него, щеше да го убие с голи ръце.

— Ако имах време — продължи Виктор, — щях да ви разкажа най-подробно за всички случаи, които доказват невинността й — разговорите, които проведох, твърденията на прислужниците й, нещата, които са наблюдавали Лохлау и майка му. Но това ще трябва да почака.

Виктор впери в приятелите си нетрепващ, решителен поглед.

— Дъщеря ми е в лапите на това копеле и смятам да я намеря, със или без ваша помощ.

— Можете да разчитате на помощта ни, сър — намеси се доктор Уърт. — Знаете, че е така. Но момичето може дори да не е ваше.

Виктор настръхна. Те бяха също толкова лоши, колкото и мъчителите му, и го смятаха за пълен глупак.

— Родена е почти девет месеца след сватбата ни. Попитах Гордън къде е кръстена и проверих църковните архиви.

Наложи се да говори с бижутера, докато търсеше Герхарт, в случай че Гордън се бе натъкнал на двойката, без да знае кои са. И не можа да устои на изкушението да попита за раждането на Амали. После изтърпя лекцията на Гордън по темата — лекция, която знаеше, че напълно заслужава. Това беше последната му искрица недоверие към Иза.

Или не беше?

Разбира се, че беше.

— Не смятате ли, че съм проверил всяка част от историята й, за да се уверя, че е истина? Вече не съм някакъв млад глупак, готов да клъвне на какви ли не безумни разкази.

Но после потисна гнева си.

— Вярвам й. Така че вие ще трябва да повярвате на мен, че съм прав за нея. Ако не можете, кажете ми го сега. Защото трябва да сте на моя страна, ако ще тръгнем да изровим Герхарт от дупката му.

Някой почука на вратата на салона и Виктор изруга. Сега пък какво? Вратата се отвори. Влезе Иза, следвана от Лохлау.

Виктор се намръщи.

— Нали ти казах, че ще пратя да те повикат.

— Извинявай — отговори напрегнато Иза, — но ми беше невъзможно да чакам да благоволиш да ме повикаш, когато дъщеря ни е в опасност.

Всъщност трябваше да е доволен, че бе успяла да остане настрана толкова дълго.

— Какво прави той тук? — попита Виктор и стрелна с поглед барона.

Лохлау се изчерви, но не отстъпи.

— Позволете ми да ви помогна — каза най-искрено той. — Амали е много мило момиченце. В сравнение с нея диамантите не означават нищо за мен.

— По дяволите, Иза — извика Виктор, — ти си му казала?

— Да, казах му! Казах му всичко.

— Дори за нас и Амстердам? — попита невярващо Виктор.

Тя кимна.

— Реших, че трябва да знае в какво се забърква.

Лохлау пристъпи напред.

— Вижте, Кейл, не ме интересува какво се е случило преди. Знам, че жена ви е добър човек.

— Да, но вие не сте единственият човек в семейството си.

— Няма значение — обади се Иза. — Не ме интересува дали ще успееш да върнеш огърлицата и дали лейди Лохлау ще се опита да ме вкара в затвора. Не ме е грижа дали ще ме обесят. Трябва да опазя Амали от тях веднъж завинаги. Трябва!

Тристан неохотно се спогледа с придружителите си и се изправи.

— А аз и приятелите ми ще се погрижим да стане точно така, мисис Кейл.

Виктор сподави ругатнята си и се зае да ги запознае.

Веднага след края на церемонията Иза се обърна към мъжете:

— Моля ви да влеете малко здрав разум на съпруга ми. Той си мисли, че може да ги намери съвсем сам, но Герхарт със сигурност ще я отведе някъде другаде, ако заподозре, че и вие участвате. — И Иза погледна с болка Виктор. — Дори не ме интересува дали някога отново ще можеш да ми имаш доверие. Не мога да изложа дъщеря ни на риск!

И в този миг, когато видя страха и тревогата на лицето й и осъзна, че те отчасти се дължат на него, Виктор разбра: Иза грешеше за него. Мъчителите му грешаха. Всички грешаха.

Проблемът беше много по-сериозен от всякакви предполагаеми останки от недоверие. И той трябваше да я накара да го разбере, за да спасят Амали.