Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (23)

Глава 22

В пет без петнайсет Иза се измъкна през градинската врата, където я чакаше Мери Грейс с кон, който бе поискала за себе си от конюшните. Бяха казали на всички, че Иза е обезумяла от тревога, след като съпругът й изчезна в търсене на крадеца и се е оттеглила в стаята си, за да го чака на прозореца. Ако някой се опиташе да я посети, доктор Уърт щеше да го отпрати с довода, че мисис Кейл се е разболяла от тревога и трябва да бъде сама, че той се грижи за нея и й е необходима почивка.

— Късмет — прошепна Мери Грейс и й подаде поводите. — Ще чакам завръщането ви. — Тя се изчерви. — И завръщането на Негова светлост.

Рупърт бе казал на гостите си, че ще се включи в преследването на крадеца. После беше препуснал към гората, за да се срещне с Виктор и останалите на пътя.

Сега беше ред на Иза да изиграе ролята си. Тя стигна до Стратридж Роуд само след няколко минути и препусна по пътя. Пулсът й биеше лудо. Герхарт беше някъде тук. Усещаше, че я наблюдава, усещаше очите му върху себе си.

Единствената й утеха бе, че зет й води Амали със себе си. Само това имаше значение.

Тя се помъчи да чуе някакъв шум от мъжете в гората, но не долови нищо и това я ободри. Щом Иза не ги чуваше, значи не можеше да ги чуе и Герхарт.

Иза продължи да язди. Започваше да се тревожи. Колко по-надолу по пътя бяха заели позиции мъжете? Ами ако Герхарт я накараше да измине цели мили? Скоро щеше да падне здрач. Не бе възможно той да смята да извърши всичко на тъмно.

И тогава Иза чу тропот от конски копита и се напрегна. Преди да успее да се обърне да погледне, един глас й нареди на холандски:

— Гледай право напред, Иза!

Герхарт!

Сърцето й сякаш щеше да изскочи. Тя огледа гората от двете страни на пътя пред нея и се запита къде ли може да са Виктор и останалите. Бяха ли дошли чак дотук? Наблюдаваха ли я сега? Или ги беше изпреварила?

Дори и да бяха наблизо, се бяха разбрали да не се приближават до Герхарт дотогава, докато Амали е в ръцете му, тъй като той лесно щеше да избяга с нея, преди да успеят да го заловят. Лесно щеше да я нарани.

Ръцете й стиснаха юздите. Молеше се на Бог да не е чак такъв злодей.

— Слушай внимателно — продължи Герхарт с тих глас. — Искам да ми дадеш диамантите.

Иза се намръщи.

— Не и преди да видя Амали.

— Скоро ще я видиш — изръмжа той, — но само ако ми дадеш проклетите диаманти още сега! Дай ми ги или се кълна, че ще те оставя тук на пътя и никога вече няма да я видиш!

За пълна глупачка ли я вземаше? Гневът й се надигна, Иза се обърна в седлото и видя, че Герхарт язди плътно след нея. Но от Амали нямаше и следа.

Кръвта й изстина.

— Къде е дъщеря ми?

Герхарт я изгледа намръщено.

— Знам, че съпругът ти със сигурност е някъде тук — каза той, пришпори коня си и се изравни с нея. — Не съм толкова глупав, че да я доведа.

— Ти ми каза да мълча и аз го сторих — излъга Иза. — Аз спазих своята част от сделката. Сега ти изпълни своята, проклет да си!

Герхарт я изгледа с присвити очи.

— Не и докато не ми дадеш диамантите. Ако го направиш сега, ще я доведа и ще ти я дам. Ако не ми ги дадеш, ще предположа, че не са у теб, и с това приключваме. И тогава ние ще отгледаме малката Амали.

Гласът на Виктор отекна в ушите й: „Само не забравяй: не давай диамантите на Герхарт, преди да ти я е предал. Не му вярвам.“

И Иза не му вярваше.

— Уговорката ни не беше такава — отсече тя и накара коня си да върви по-бавно. — Нищо няма да ти дам, преди да видя дъщеря си.

— Играеш си с търпението ми, Иза.

— А ти си играеш с моето! — изръмжа тя. — Откъде да съм сигурна, че дъщеря ми изобщо е при теб? Ти не ми остави време да проверя в училището дали я няма. Възможно е с Якоба да сте проникнали там и да сте говорили с нея, да сте й казали, че сте й роднини. Може тогава да ви е дала иглата за шапка. Откъде да знам, че тя все още не е в училището, а вие със сестра ми просто не се опитвате да ми измъкнете пари?

Изражението му стана студено.

— Готова ли си да рискуваш?

По лицето му премина подигравка.

— Можеш ли да си представиш какво ще каже съпругът ти, когато разбере, че си разменила бъдещето на дъщеря ви за шепа диаманти?

Ножът в гърдите й се завъртя. И все пак Иза не смееше да поеме риска Герхарт да задържи и диамантите, и Амали. Огърлицата беше единственото, на което можеше да разчита, за да получи това, което иска.

Можеше да разчита и на Виктор. Той беше някъде тук — Иза го усещаше с мозъка на костите си. Той нямаше да позволи на Герхарт да му се размине безнаказано.

— Или ми дай Амали — отсече решително тя, — или си тръгвам с диамантите. Решавай.

Зет й я изгледа смаяно, очевидно стъписан от съпротивата й. А после на лицето му се изписа безпокойство.

— Добре — изръмжа той. — Ти ще си виновна за това, което ще се случи с дъщеря ти.

Герхарт пришпори коня си, мина покрай Иза и се отдалечи в галоп по пътя. За частица от секундата тя замръзна на мястото си. Той наистина ли смяташе да сложи край на всичко?

Може би трябваше да приеме условията му. Нямаше ли да е по-добре да заложи на възможността той да удържи на думата си, отколкото да рискува Амали да изчезне завинаги и Виктор и хората му никога да не я намерят?

„Когато сме разделени, си спомняме слабостите си, съмненията в себе си и се поддаваме на колебанията… Герхарт ти е казал тези неща, за да те накара да се усъмниш в себе си… Трябва да не се колебаем в това, което знаем, в което вярваме: че заедно можем да спасим дъщеря си. Вярвай в себе си.“

Тя вярваше в себе си. И всеки инстинкт в тялото й крещеше, че Герхарт блъфира — че ако сега му даде диамантите, никога вече няма да види дъщеря си.

Тя обърна коня си и препусна по обратния път. Сърцето й думкаше в гърдите, кръвта течеше във вените й като киша. „О, Господи, о, Господи — молеше се Иза, — не позволявай това да е краят. Моля те, нека не греша за Герхарт!“

Стори й се, че е минала цяла вечност, преди да чуе зад себе си тропот на копита. Зет й отново се изравни с нея. Тя бе спечелила този рунд!

Герхарт я изгледа заплашително.

— Върви след мен! — заповяда той. — Ще те заведа при нея. Но ако не носиш тези диаманти, и двете ще съжалявате.

В това Иза не се съмняваше.

Той обърна коня си и препусна в галоп. Иза го последва. Усещаше как гърдите й се стягат от страх. Мъжете бяха отишли в гората с конете си, но не можеха да ги проследят на кон през гъстата растителност, а нямаше да посмеят да се покажат на пътя, освен ако не успеят да останат достатъчно назад, за да не ги види Герхарт. Което означаваше, че трябва да се държат толкова назад, че те да не могат да виждат нея.

Как тогава щяха да я намерят, особено ако Герхарт се отбиеше от пътя?

Иза изпъна рамене. Просто трябваше да им остави следа, която да ги отведе до нея.

* * *

Виктор беше полудял от тревога. Струваше му се, че са минали часове, откакто Иза мина покрай скривалището му, макар че навярно са били само няколко минути. През това време тя беше сама. И само като я зърна седнала на коня с изправен гръб и нито капка кръв в лицето, всичките му закрилнически инстинкти се събудиха.

Къде, по дяволите, беше това копеле Герхарт? Щеше ли да се покаже? Или се бе досетил, че са намислили нещо?

Колкото по-дълго стоеше тук, толкова повече се засилваше ужасът му. За първи път проумя как навярно се е чувствал бащата на Макс, когато синът му е изчезнал. Макар да не изглеждаше честно, че той — или невинната му дъщеря — трябва да платят за греховете на баща му.

Нямаше да го допусне, по дяволите! Щеше да преследва Герхарт до края на света, ако се наложи.

Следващите няколко минути изминаха бързо. А после чу вик, който смътно напомняше на крясък на птица. Благодари на Бог за обучението си като войник, иначе нямаше да разпознае уговорения сигнал на Лохлау. Можеше само да се моли Герхарт да не го е забелязал.

Той поведе коня си между дърветата колкото можеше по-бързо и след малко се натъкна на барона, който крачеше напред-назад на определеното си място.

— Слава богу! — провикна се младият мъж, когато Виктор стигна до него. — Жена ви току-що мина покрай мен с някакъв мъж. Той беше пред нея и тя го следваше. — Отправи тревожен поглед към Виктор. — Амали не беше с тях.

Сърцето на Виктор спря.

— Проклето да е това копеле! Знаех си, че не можем да му имаме доверие.

Той се промъкна до пътя, погледна на двете страни, но не видя следа от никого.

Само след секунди Тристан и Дом, които също бяха чули вика, застанаха до него. Лохлау започна да им разказва какво е видял, докато Виктор водеше коня си към пътя.

Когато той се качи на седлото, Дом сграбчи юздите на коня му.

— Той не трябва да те вижда.

— Знам — съгласи се Виктор. — Но не мога да го оставя да набере преднина, иначе никога няма да го намерим. Той държи жена ми и детето ми, по дяволите!

— Не можеш да си сигурен, че е така — обади се с тих глас Тристан, докато също извеждаше коня си на пътя. — Лохлау не е видял никаква следа от момиче. Може би всичко това наистина е било заради диамантите. Може би Амали е още в училище, а жена ти просто отива при семейството си с цяло състояние под формата на откраднати бижута.

Виктор го изгледа остро.

— Мислех, че й вярваш.

Изражението на Тристан обаче беше съжалително.

— Тези диаманти струват поне седемнайсет хиляди лири. Ти сам го каза.

— Няма значение — отсече Виктор. — Тя не се опитва да ги открадне. Знам го със сигурност.

Той дръпна юздите от Дом.

— Така че вие двамата можете или да ми помогнете, яли да си останете тук. Аз обаче тръгвам след семейството си.

Лохлау издаде брадичка напред и също яхна коня си.

— Аз също.

— Така или иначе — обърна се Дом към Тристан, — трябва да вземем обратно бижутата, старче.

Виктор ги остави да се качат на конете си и пришпори жребеца си напред, но измина само няколко метра, преди да зърне нещо бяло, което трепкаше в храстите край пътя.

— Стойте! — обади се той, спря коня си, слезе и видя фишуто на Иза, закачено на един магарешки бодил.

Възможно ли бе да е паднало, докато е препускала след Герхарт? Не. Тази сутрин я видя, че го закрепва здраво. Какво, по дяволите…

Аха! Устните му бавно се извиха в усмивка.

— Елате — обърна се той към останалите и се метна обратно на коня си. — Жена ми ни оставя карта.

Четиримата препуснаха мълчаливо един до друг, като внимателно оглеждаха пътя. Най-напред намериха една панделка — част от подгъва на Иза. После жартиера. След това някаква дантела, очевидно откъсната от фустата й.

Накрая обаче частите от облекло спряха да се появяват.

— По дяволите! — измърмори Виктор. Сега бяха спрели, след като известно време яздиха, без да видят нищо. — Май вече е нямало какво да остави.

— Видях само една жартиера — обади се Тристан. — Повечето жени носят две.

— Правилно — съгласи се Виктор. — Сигурно сме пропуснали нещо. Трябва да се върнем назад и да разширим търсенето си извън пътя.

След няколко минути вече бяха намерили един шал, закачен на клон близо до полускрита пътека сред гората. Но това беше страната откъм реката.

Сърцето на Виктор се сви. Значи бяха тръгнали към реката? Това не предвещаваше нищо хубаво.

Той бързо препусна по пътеката и остави другите зад гърба си. Фактът, че Иза бе оставила шала си, го тревожеше. Герхарт можеше да забележи, че го няма. Един Господ знаеше какво щеше да направи тогава.

Страхът за нея го тласкаше напред. Преди да е изминал голямо разстояние, зърна другата й жартиера, закачена на клона на едно дърво. И малко след това чу гласове, които спореха някъде пред него. Той спря коня си, завърза го, извади пистолета си и започна да се промъква все по-напред пеша — не искаше никакви шумове да предупредят Герхарт за присъствието му.

Но пък Герхарт крещеше толкова високо, та Виктор не беше сигурен, че изобщо може да чуе каквото и да било. Долови част от думите му — „Якоба, по-добре… веднага… детето ще…“ преди да се приближи достатъчно, за да види какво става.

И гледката го накара да се вцепени на място от ужас. На малко сечище близо до брега Иза стоеше с лице към Герхарт, който притискаше към себе си златокосо момиче.

Неговото момиче. Амали. Мили Боже!

Герхарт бе обвил ръка около кръста на детето, а другата бе притиснал към врата му. Навярно точно така бе направил с Иза по-рано и Виктор едва се сдържа да не се втурне към сечището, да повали копелето с един удар и да го удуши.

Но знаеше, че точно сега не бива да позволява да го ръководят чувствата. Прекалено много неща бяха заложени на карта. Преди Виктор да стигне до него, бившият борец спокойно можеше да счупи врата на Амали. А от пистолета на Виктор нямаше полза, след като Герхарт държеше момичето толкова близо. Виктор не смееше да рискува да улучи дъщеря си.

Той се помъчи да запази спокойствие и се опита да реши как е най-добре да действа.

— Герхарт, направих всичко, което поиска — изрече хрипливо Иза. — Диамантите вече са у теб. Просто пусни Амали! Не наранявай детенцето ми!

— Няма да я нарани — обади се неспокойно Якоба. — Нали няма, любов моя?

— Мен ме нарани — тросна се Иза. — Откъде мислиш, че са тези синини на врата ми?

Якоба изглеждаше стъписана.

— Герхарт, нали не си… ти не би…

— Ти не се бъркай, Якоба! На момичето няма да му се случи нищо, стига Иза да прави каквото й кажа — изръмжа Герхарт. — Детето просто ми трябва за още малко.

— Моля те, чичо Герхарт — изписка Амали с детски глас, от който сърцето на Виктор се сви. Не искам да се качвам в лодката!

Тогава Виктор зърна една разнебитена лодка, полускрита зад дърветата и издърпана на брега. Герхарт възнамеряваше да се качи на това нещо и да отплава с него, Господ да го убие! И да вземе Амали със себе си!

Виктор щеше да смаже копелето от бой.

— Слушай, скъпи — обади се Якоба, очевидно притеснена от молбите на племенницата си. — Те вече не ни трябват. Просто върни Амали на Иза. Само след секунди можем да сме далеч. Сестра ми не може да ни спре, когато излезем в реката.

— Може и да не може, но проклетият й съпруг със сигурност се навърта някъде наоколо.

Той повлече Амали към лодката.

— Тя очевидно е оставила някъде шала си, за да му покаже пътя, и смея да предположа, че Виктор скоро ще я намери. Ако вземем момичето, той ще трябва да ни остави да си тръгнем.

— И после какво? — извика Иза.

— Ще я оставим на някое сигурно място, стига никой да не ни преследва.

— Но, Герхарт… — започна Якоба.

— Идвай тук и се качвай в проклетата лодка! — извика той.

Виктор по-скоро почувства, отколкото видя, че Дом, Тристан и Лохлау се промъкват до него. Баронът не можа да потисне ахването си, когато зърна сцената, но за щастие Герхарт бе прекалено погълнат от разправията си с Иза и Якоба, за да забележи. Виктор погледна предупредително Лохлау и притисна пръст към устните си.

Тристан посочи с глава към лодката. Виктор се досети какво е намислил и кимна.

Тристан и Дом започнаха да се промъкват безшумно към реката, а Виктор направи знак на барона да не мърда.

Беше време да отвлече вниманието на мръсника пред себе си. Герхарт не очакваше друг, освен Виктор и той не възнамеряваше да променя положението, преди Дом и Тристан да са заели позиция.

Виктор се загледа с лудо биещо сърце в двамата мъже, които стигнаха до брега и влязоха тихо във водата. После си пое дълбоко въздух, извади пистолета си и излезе на сечището.