Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (20)

Глава 19

Три дни по-късно Виктор се събуди, когато почувства как меката ръка на съпругата му гали възбудения му член.

Мигновено се разсъни и прошепна:

— Ти май се пристрастяваш към тази игра.

Устните й се извиха в предизвикателна усмивка.

— А ти не?

— Не съм казал това — отрече той, наведе се и я целуна страстно.

Никога не се уморяваше да я целува, да я обладава. Може би един ден това щеше да се случи, но засега тези занимания се бяха превърнали в мания, която не знаеше граници — Виктор наваксваше за всички тези години без нея.

Той я превъртя, за да я намести под себе си, повдигна нощницата й и я завари влажна, топла и изпълнена с желание, което само направи неговото собствено желание още по-силно. Иза посрещна тласъците му с такъв ентусиазъм, че го докара до лудост.

Новата й дързост го опияняваше. Преди години обичаше свенливите й изчервявания, но сега, когато вече не беше толкова млад, се радваше, че има страстна партньорка.

По-късно, когато и двамата бяха стигнали до върха и останаха да лежат задъхани, с преплетени тела, Виктор зарови лице в шията й и целуна мястото, където пулсът й препускаше трескаво. Боже, кой би допуснал само преди месец, че отново ще прекарва нощите си в прегръдките на своята жена? Това все още му се струваше чудо.

След няколко минути Иза стана и започна да се облича. Виктор седна в леглото, облегна се на таблата и я загледа. Странно колко много малки неща бе забравил — това, че Иза не обичаше да се излежава, начинът, по който извършваше тоалета си… полюшването на бедрата й, докато вървеше.

Тази мисъл отново го възбуди и той изруга. Трябваше да овладее похотливите си импулси, преди да изтощи докрай горката жена и отново да я отблъсне от себе си.

Не, напомни си Виктор. Изобщо не я беше отблъснал от себе си. Трябваше да спре да мисли по този начин. Тя го желаеше, открай време го искаше. По дяволите, щом не трепна дори от признанието, че баща му е бил луд похитител на деца, а майка му — слугиня в кръчма, нищо на този свят не можеше да я отблъсне. Какъв глупак е бил да пази толкова много тайни от нея в началото на брака им! Може би ако не беше, нямаше да загубят толкова много време заедно.

— Е, добре — каза Иза, докато слагаше корсета си. — Няма ли да ставаш?

— Май ще трябва, щом ще ставам камериерка — изрече провлечено той.

Иза вдигна вежда.

— Винаги мога да повикам някоя прислужничка и да я оставя да те огледа хубаво, както те е майка родила.

Той се подсмихна и стана. Това беше нещо, което старата Иза никога не би казала. Липсата й на скромност, когато бе близо до него, беше още едно от новите неща, които му харесваха.

— Я ми напомни, каква програма ние подготвила за днес лейди Лохлау? — попита Виктор, докато стягаше връзките й.

— Мисля, че понеже по изключение времето е хубаво, най-накрая ще можем да поиграем на тази шотландска игра, голф, която Рупърт толкова обича.

Виктор изстена.

— Мразя игрите! Толкова са безсмислени!

— На мен ми звучи забавно. Удряш една топка със стик и трябва да я вкараш в поредица от дупки по дълго игрище. — Иза му хвърли закачлив поглед. — Ако толкова не ти се играе, винаги можеш просто да вървиш напред-назад и да ми носиш стика.

— Бих предпочел ти да държиш моя стик — осведоми я той и притисна надигащата се ерекция към задните й части.

— Точно сега няма. Рупърт иска в девет часа да сме на моравата. Бои се, че може да завали, преди да сме изкарали докрай една игра.

Виктор изсумтя.

— А това ще е много жалко!

Мърмореше, но започна да се облича. Ако Лохлау ги искаше на моравата, значи Нейна светлост щеше да иска него на моравата, а той й беше длъжник, задето не обвини „Мантън Инвестигейшънс“ за хитруванията му.

Иза се облече преди него и Виктор й каза да тръгва. Знаеше, че тя обича солидните закуски, докато самият той почти не хапваше сутрин.

Тъкмо се канеше да слезе на долния етаж, когато към него се приближи прислужник с бележка. Тристан и Дом бяха пристигнали в Единбург. Прислужникът попита дали ще има отговор и Виктор помоли двамата си приятели да дойдат в имението възможно най-скоро. После натовари прислужника със задачата да им изпрати бележката възможно по-скоро. Иза никак нямаше да се зарадва на новината.

Когато стигна до моравата, видя, че останалите вървят към игрището, което се простираше над една равна част от имота, граничеща с гора. Добре! Така нямаше да има възможност да говори с Иза насаме поне известно време. Тя заслужаваше да се позабавлява няколко часа, преди отново да започне да се тревожи за Якоба и Герхарт.

Сутринта свърши много по-бързо, отколкото очакваше. След известно време започна да се забавлява от напразните опити на съпругата си да овладее играта. Всеки път щом пропуснеше, Иза започваше да си мърмори нещо, след което се оплакваше, че стикът й е дефектен. Не умееше да губи — още нещо, което досега не знаеше за нея.

Освен това беше доста силна в ръцете — не спираше да удря малката кожена топка прекалено силно. Всъщност сега я удари с такава сила, че тя прелетя над зелената площ и изчезна сред дърветата.

Виктор се разсмя, тя го изгледа гневно и той не можа да не се пошегува:

— Ти май бъркаш тази игра със стрелба, мисис Кейл. Този предмет не е предназначен да се забива в дърветата.

— Направих го нарочно — вдигна брадичка Иза. — По-голямо предизвикателство е да вкараш топката от гората.

Виктор изсумтя.

— Ако изобщо я намериш там вътре.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Искаш ли да се обзаложим? Ако вкарам топката от гората в игрището, ти трябва да застанеш на моето място и да ми покажеш, че можеш да се справиш по-добре от мен.

— А ако не я вкарам? — попита Виктор.

— Тогава ще ти направя banketstaaf — обеща с усмивка Иза.

— Ще си оближеш ли пръстите, когато свършиш?

Тя се изчерви.

— Виктор! Не бъди груб!

Но той видя усмивката й, докато Иза поемаше по дългия път към отсрещния край на игрището.

Докато наблюдаваше закачливата им препирня, изражението на мис Гордън беше предпазливо. Но когато Иза спря, обърна се и се изплези на съпруга си, младата жена избухна в смях. На Виктор му беше приятно да я гледа как излиза от черупката си, насърчавана от Иза. Дори носеше онези абсурдни пурпурни обувки, които беше купил Лохлау.

— Не можете ли да направите нещо по въпроса? — попита женски глас до рамото му.

Лейди Лохлау. Проклятие!

Виктор я погледна косо. Вечерните й рокли бяха с предизвикателно дълбоки деколтета, но баронесата имаше достатъчно благоразумие да се облича скромно през деня.

Флиртуванията й с гостите от мъжки пол обаче бяха така възмутителни, че не една и две от съпругите им започваха да се мусят. Дори и Иза бе направила няколко хапливи забележки за домакинята.

Не че Виктор я обвиняваше за това. Лейди Лохлау наистина беше безсрамна.

— За кое? — попита любезно той, макар че се досещаше кое я дразни толкова.

— За сина ми. И за тази… търговска щерка.

— А, имате предвид мис Гордън.

— Разбира се, че имам предвид мис Гордън. Не ставайте нахален.

Баронесата хвърли поглед към сина си, който показваше на мис Гордън как се държи стик, а тя го гледаше с обожание.

— Дори да ви наема да откриете всичките й мрачни тайни, няма да излезе нищо. Момиче като нея е прекалено младо, за да има такива.

— Надявам се.

Виктор видя как Иза изчезва сред дърветата в търсене на топката си.

— Разбирам защо не ви хареса мисълта синът ви да се увлече по по-възрастна жена, която смятахте за вдовица. Но защо не одобрявате млада жена от добро семейство?

— Добро семейство! Ха!

Виктор реши да окаже малко помощ на Лохлау.

— Нали знаете, че тя има значителна зестра?

Баронесата примигна.

— Тя не е ли внучката на съдружника на жена ви?

— Праплеменница. Баща й, племенникът на мистър Гордън, е Алистър Гордън.

Баронесата го погледна изумена.

— Търговецът на кафе, който е собственик на половината от Новия град?

— Същият — потвърди Виктор и едва не се ухили на удивеното й изражение. — Тя просто е много привързана към своя прачичо и й е приятно да се навърта в магазина му.

— Никога не съм чувала нещо по-абсурдно — отвърна пренебрежително лейди Лохлау. — Накъде отива този свят? Млади жени да „се навъртат“ в магазини! Какво изобщо си мисли семейството й?

— Че за нея е по-добре да е полезна на роднините си, отколкото да се отегчава вкъщи? Не знам. Ще трябва да попитате тях. — Виктор я погледна тайно. — Но синът ви я харесва. Не би ли трябвало това да е единственото, което има значение?

Баронесата изпъна рамене.

— Виждам, че роднинството ви с херцог не ви е научило на нищо.

Виктор се подсмихна.

— Очевидно не достатъчно за Ваша светлост.

Тя пропъди с ръка една мушичка, която бръмчеше около главата й, и се осведоми:

— Колко значителна е тази зестра?

— Мисля, че около двайсет хиляди лири.

Лейди Лохлау рязко си пое въздух.

— Това наистина е хубава зестра.

Погледна към сина си и се намръщи.

— Но моето момче може да вземе всяка млада дама от добро семейство, която пожелае. Лейди Зоуи, например, би била идеална. Баща й е графът на Оливие. Вярно, понякога е малко по-упорита, отколкото ми се нрави, но е още по-богата наследница от мис Гордън.

Виктор погледна към младата дама с екзотична външност, която спореше с някакъв нещастен джентълмен не за друго, а за различните методи за засаждането на култури.

— Да, но какво знае тя за атомната теория?

— Дрън-дрън! — презрително махна с ръка баронесата. — Кой се интересува от това?

— Синът ви.

— Глупости! Ще го надрасне. Искам да кажа, след като има толкова много подходящи жени, защо трябва все да се спира на неподходящите?

На лейди Лохлау нямаше да й хареса да чуе, че сама си е виновна, опитвайки се да вкара сина си в калъп, който съвсем не му подхождаше. Всеки млад мъж на негово място би се заинатил.

— Мислете за ситуацията по този начин — предложи Виктор: — За тиха и отстъпчива жена като мис Гордън ще е по-вероятно да ви позволи да я „направлявате“, след като се оженят. Ако я превърнете в своя съюзница, пак може да имате влияние в живота на сина си.

Лично той се съмняваше. Мис Гордън имаше опит с избягването на майчини кроежи. Ако Лохлау подхранваше увереността й, а тя — неговата, двамата заедно можеха да се окажат по-труден противник, отколкото преди, поотделно.

А ако не станеше така, просто щяха да се отдръпнат възможно най-много от майките си.

Лейди Лохлау потупваше с пръст брадичката си.

— Той трябва да се ожени. Все пак ни е необходим наследник! А досега така и не успях да го убедя да се ожени за дама по мой вкус.

Баронесата видя, че синът й върви към нея, и добави шепнешком:

— Но не му казвайте, че изобщо мисля да го позволя. Това ще го накара да зареже последната си chere amie^[1] заради някоя перачка, просто за да ме ядоса.

По някаква причина Виктор се съмняваше. Всеки, който погледнеше към Лохлау и мис Гордън, можеше да види, че двамата имат очи само един за друг.

— Кейл! — провикна се баронът, докато се приближаваше. — Отиваме на следващата част от игрището. Видяхте ли накъде тръгна жена ви?

Стомахът на Виктор се сви от внезапна тревога, докато оглеждаше местността.

— Когато я видях за последно, отиваше в гората да търси топката си.

— Е, добре, още я няма, а ние сме готови да продължим. Тази гора е прекалено голяма. Никога няма да намери топката. Можех да й го кажа.

А Иза беше достатъчно упорита да я търси до здрач, само за да му натрие носа.

— Ще я потърся. Не може да е стигнала далеч.

Може би пристигането на Дом и Тристан го бе накарало да застане нащрек, а може би просто в живота му имаше прекалено много хаос. Но докато вървеше към мястото, на което я видя за последен път, не можеше да се освободи от това тревожно чувство.

* * *

Иза вървеше сред буковете и се чувстваше малко глупаво, докато надничаше под храстите и търсеше топката си. Молеше се наоколо да не се навъртат змии или диви зверове. Целия си живот бе прекарала в града и мисълта за диви същества никак не й допадаше.

Трябваше просто да зареже глупавата топка. Откъде й хрумна да тръгне в гората да я търси?

Тя въздъхна дълбоко. Да спечели облога си с Виктор, това й беше хрумнало. Той беше прекалено тих до момента, в който Иза запрати топката в гората. Беше време да го разтърси и да го изтръгне от спомените, които го бяха потопили в такова тъжно настроение. Приятно й беше да го види как се шегува — прекалено рядко виждаше тази негова страна.

Шумът от стъпки сред храсталака я накара да се усмихне. Той беше тръгнал след нея!

Но преди да успее да се обърне и да го посрещне със закачка, някой я сграбчи грубо за кръста. Една ръка я стисна за врата с такава сила, че Иза не можеше да си поеме въздух.

— Добро утро, Иза — каза глас, който тя си спомняше много добре.

Герхарт!

Иза започна да се съпротивлява, опита се да изкрещи, но не можеше да си поеме въздух, за да го стори.

— Мирувай, по дяволите! — изръмжа Герхарт на холандски и стисна врата й още по-силно, докато пред очите й не се появиха петна. — Ако искаш пак да видиш дъщеря си, стой мирна.

Сърцето й се сви и Иза замръзна. А после се разтрепери.

— Така е по-добре — измърмори той и съвсем леко охлаби хватката си. — Не разполагаме с много време. Виктор ще дойде да те търси всеки момент, затова слушай внимателно. Амали е с Якоба.

Обзе я ужас. Откъде знаеше името на Амали?

Навярно го е знаел още отначало. Каква глупачка беше! Якоба каза, че я е проследила до къщата след заминаването на Амали и Иза й повярва. Но ако двамата с Герхарт бяха проследили Виктор до Единбург, нямаше причина след това да не са проследили Иза до дома й, докато Амали още беше там. Или когато я бе придружила до училище.

— Разбираш ли? — изръмжа той.

Гърлото й гореше, но Иза успя да изхрипти:

— Да.

— Добре. Недей да крещиш и не се опитвай да повикаш съпруга си. Якоба знае, че ако не се върна до довечера, трябва да премести момичето на друго място. И тогава никога няма да видиш дъщеря си.

При мисълта за това кръвта й изстина. Той охлаби още натиска върху врата й и Иза болезнено си пое въздух.

— Как… къде…?

— Взехме я от онова училище в Карлайл — продължи Герхарт и се подсмихна тихичко, при което Иза я побиха тръпки. — Или по-скоро ти я взе. Якоба все още може да имитира почерка ти достатъчно убедително. Едно писмо, че изпращаш сестра си и зет си да я вземат, беше достатъчно.

Гласът му стана по-суров:

— Изпратихме го от Единбург в деня, след като си изхвърлила жена ми от къщата си така, сякаш си прекалено добра за нея. Да, но не си. Ти си същата като нас, колкото и изискани приятели да си си намерила.

Фактът, че знаеше къде учи дъщеря й, придаваше достоверност на твърдението му, но от училището никога не биха поверили Амали на непознати.

— Не ти вярвам — осмели се да отвърне Иза.

— Да, помислих си, че може да кажеш точно това.

Герхарт вдигна нещо пред лицето й. На слабата светлина в гората й трябваше един миг, за да разбере какво е, но когато зърна блясъка на иглата за шапка с хералдическата лилия, сърцето й спря.

— Виждам, че я позна. Тя каза, че си я направила за нея, че е стъклена. Но ако се грижела добре за иглата, си щяла да й дадеш друга, с истинско злато и скъпоценни камъни.

Бог да й е на помощ, Амали наистина беше в ръцете им! Клетото й детенце! Какво ли си мислеше? Добре ли беше? Якоба не би наранила собствената си племенница, нали така? Как би могла?

— Просто за да ти докажа, че е при нас — продължи Герхарт. — Няма да й се случи нищо, стига да изпълняваш каквото ти кажем, разбираш ли?

Иза едва си поемаше въздух заради ръката му около врата й. Изобщо не можеше да мисли, но някак успя да кимне.

— Кълна се, че ако направиш това единствено нещо за… нас, никога повече няма да те безпокоим.

Тя изсумтя и Герхарт отново заби ръката си в шията й с такава сила, че Иза се олюля.

— Точно сега е в твой интерес да се държиш добре с мен — изсъска той в ухото й. — Мога да те накарам да припаднеш — научих как, докато бях борец. Мога да те накарам да изпаднеш в безсъзнание само след секунда, стига да поискам. Разбираш ли?

Струваше й се, че разпаря гърлото й с нажежено желязо, но кимна. Чудесно разбираше, че си има работа със злодей, и ако успееше да си поеме въздух само още един път, щеше да му го каже.

Герхарт отново охлаби хватката си и Иза жадно си пое въздух.

— Сега ме слушай добре — заповяда той. — Искам да ми донесеш диамантите на Лохлау. Не ме е грижа как ще ги вземеш — просто ги искам в ръцете си до довечера.

— Защо просто не ме оставиш да ти дам пари? Или бижута от магазина ми? — изхриптя Иза.

— Защото в мига, в който си тръгнем, ти ще пратиш властите по петите ни заради отвличане.

Той притисна устата си до ухото й и брадата му одраска бузата й.

— Но не и ако ти откраднеш диамантите. Тогава няма да имаш друг избор, освен да си мълчиш.

Иза изстена. Така действаше Герхарт открай време — искаше да я превърне в крадла като самия себе си, за да може да я контролира.

— Не знам нищо за кражбите — изрече тя с хриплив глас.

— Това не е мой проблем. Ако искаш, ги подмени с фалшиви. В града чухме, че ти си ги почистила, така че сигурно добре знаеш как изглеждат. Или можеш просто да ги откраднеш. Не ме интересува, макар да съм сигурен, че би предпочела да не увиснеш на въжето.

— Моля те, Герхарт! Няма време да направя дубликат — възрази Иза, макар че нямаше намерение нито да прави имитация, нито да краде истинската огърлица, ако можеше да го избегне.

— Както казах, не е мой проблем. Но Нейна светлост изобщо няма да разбере, че са изчезнали, преди да дойде време за някой бал, така че след като вземеш истинската огърлица и ми я донесеш, ще разполагаш с предостатъчно време да я замениш с имитация и да си спасиш кожата. И в единия, и в другия случай искам истинските диаманти до довечера. Тогава и само тогава ще ти предам племенницата си.

— Ами ако не мога да се добера до огърлицата? — Сърцето на Иза туптеше болезнено. — Ами ако е прибрана в някоя каса или…

— Тогава аз и сестра ти ще отгледаме малката Амали — отговори той и продължи подигравателно: — Сигурен съм, че ще стане трудолюбива работничка в някой занаят. Разбира се, винаги ще се чуди какво е станало с майка й, но…

Иза изръмжа диво и Герхарт отново й изкара въздуха.

Сега гласът му стана по-суров:

— И не си и помисляй да ми пробуташ фалшиви бижута. Ти сама ме научи да разпознавам истинските. Така че до пет часа днес следобед ти ще вземеш диамантите на Лохлау и ще излезеш от имението — сама. Ще тръгнеш по Стратридж Роуд. Някъде по пътя аз ще се присъединя към теб и ще направим размяната: моята племенница за диамантите.

Иза трепереше от гняв, макар че не можеше да си поеме въздух.

— О, и още едно нещо, сестричке. Съветвам те да не споменаваш на съпруга си за този малък разговор. И двамата знаем, че той няма да одобри кражбата на диаманти, дори да е заради хлапето. И ако го видя да тръгва към града, за да повика властите или да организира спасителна операция, ако довечера нещо ме накара да изпитам дори най-малко подозрение, че е тръгнал след теб, няма да се покажа и ти никога вече няма да видиш дъщеря си. Разбираш ли?

Той отново намали натиска върху врата й и Иза изхриптя:

— Разбирам, страхливец такъв!

Помъчи се да си поеме въздух, за да излее яростта си, но успя само да прошепне тихо:

— Много добре разбирам, че ако нараниш Амали, ще те намеря и ще ти изрежа сърцето.

Герхарт се подсмихна.

— Колко кръвожадна си станала, Mausi! На Кейл налага ли му се да спи с едното око отворено, след като те изостави?

— Знаеш, че не ме е изоставил! — изсъска тя.

— Вярно. Така че може би ти трябва да спиш с едното око отворено. Чух, че Кейл е прекарал седмици наред в затвора, а стражите на принца са получили разрешение да правят с него каквото пожелаят, за да научат истината.

Кръвта й изстина.

— Ти знаеш какво се е случило с него, след като заминах?

— Приятелите, които ни помогнаха да напуснем Амстердам, ми разказаха. — Гласът му стана подигравателен. — Ти май доста си го запленила. Чух, че са го държали гладен и са го унижавали ден след ден, твърдо решени да го прекършат и да го накарат да признае кой е извършил престъплението. Но горкият нещастник така и не те натопил.

„О, Виктор, любов моя!“

— „Горкият нещастник“ ще те убие, преди всичко това да свърши — предупреди го грубо Иза. — А аз ще се погрижа да увиснеш на бесилото, дори това да е последното нещо, което ще направя!

Герхарт отново я стисна за врата.

— На твое място не бих кроил такива планове, сестричке. Не и ако искаш Амали някога да се запознае с баща си — каза той и продължи замислено: — Може би ще я представим за наша дъщеря. С тези нейни руси къдрици наистина прилича на Якоба.

Очите й се наляха със сълзи на безсилие.

Ненадейно се разнесе шумолене на храсти.

— Иза! Къде си? — провикна се Виктор. — Зарежи проклетата топка! Печелиш баса!

— Трябва да тръгвам — прошепна Герхарт. — Но ще се видим на пътя в пет часа. Не забравяй!

После я стисна така, че всичко пред очите й почерня.

Когато дойде на себе си, лежеше по гръб на земята и гледаше право в тревожното лице на Виктор, който бе коленичил до нея и разтриваше ръцете й.

— Добре ли си? — попита я дрезгаво. — Припадна ли?

— Добре… добре съм — изхриптя тя. Гърлото все още я болеше толкова, че можеше само да шепне. За частица от секундата си помисли да не му казва и просто да направи това, което искаше Герхарт, по какъвто начин успее.

Но този импулс отмина веднага. Виктор имаше право да знае. И тя трябваше да му каже.

— Герхарт беше тук. Трябва да тръгнеш след него!

На лицето на Виктор се изписа стъписване. Той скочи на крака разярен.

— По дяволите, той те е наранил! Ще го убия!

— Не! — изсъска Иза и го хвана за крака. — Не се доближавай до него! Отвлякъл е Амали, но не ми каза къде я държи. Затова просто го проследи. Това е всичко!

Виктор пребледня. След като бързо огледа гората, се отдалечи тичешком.

За миг Иза продължи да лежи на земята и да си поема въздух на болезнени тласъци. Когато отново можеше да диша, с мъка се изправи на крака. Огледа се — опитваше се да види нещо, което Герхарт можеше да е оставил, някаква улика къде се намира Амали. Но намери само бонето си, което бе паднало по време на борбата им. Наведе се да го вземе и зърна наблизо иглата с лилия, която блестеше сред листата.

Сълзите, които бе успяла да сдържи по време на срещата с Герхарт, сега потекоха по бузите й. Иза взе иглата в облечените си в ръкавици ръце и се загледа невиждащо сред дърветата.

— Дръж се, миличка — прошепна. — Идваме. Няма да им се размине.

Вината се сви в стомаха й като прокиснало вино. Трябваше да послуша Виктор и да вземе Амали в мига, в който онези двамата се появиха в Единбург. Не, изобщо не биваше да изпуска дъщеря си от поглед. Само ако я беше оставила у дома! Само ако…

Шум от стъпки в храсталака я накара да се обърне. Към нея се приближаваха Рупърт и Мери Грейс.

Рупърт видя сълзите и изцапаните й с пръст поли и очите му се разшириха.

— Какво е станало, по дяволите? От цяла вечност ви търсим.

Баронът огледа местността.

— Къде е Виктор? Той извика, че ви е намерил.

Иза обмисли бързо ситуацията.

— Аз… аз стреснах някакъв скитник и той ме повали. Виктор тръгна след него.

— Скитник! — извика Рупърт. — В имението? Несъмнено е бил някой бракониер. Незабавно трябва да говоря с пазача на дивеча.

— Не, добре съм — настоя припряно Иза. Трябваше да говори с Виктор, да решат какво да правят, преди да замеси Рупърт. — Сигурна съм, че вече е избягал.

Надяваше се, че е избягал. И че Виктор е по петите му.

— Може би трябва да отидете в къщата да полегнете — обади се Мери Грейс, забърза към нея и я хвана за ръката. — Не изглеждате добре, наистина. И говорите някак странно.

— Да — измърмори Иза. — Аз… аз навярно трябва да се прибера.

Шум от стъпки в храсталака от посоката, в която бе изчезнал Виктор, накара сърцето й да се свие. Веднага щом съпругът й се появи пред погледа й, я обхвана паника.

— Вие двамата вървете — обърна се тя към Рупърт и Мери Грейс. Сега искаше само да се отърве от тях. — Виктор се върна. Той ще се погрижи за мен.

— Намерихте ли бракониера? — обърна се Рупърт към Виктор.

— Не — отговори той. Погледна към Иза и всичките му чувства проличаха в погледа му. — Имаше кон — чух го как цвили, а после чух и тропот на копита, докато се отдалечаваше. Когато стигнах до пътя, отдавна беше изчезнал. Напоследък времето бе толкова сухо, че дори не разбрах в коя посока се е отправил. А може и изобщо да не е поел по пътя.

— Бракониер с кон — промълви замислено Рупърт. — Странно.

— Лохлау — обърна се напрегнато към него Виктор, — може ли да побързате към къщата и да се уверите, че когато с Иза стигнем там, ще има готово вино за нея?

— О! Разбира се! Хайде, мис Гордън, да тръгваме.

Веднага щом двамата се отдалечиха толкова, че да не могат да ги чуят, Иза сграбчи Виктор за ръцете.

— Няма го? Изчезнал е?

Яростният рев в очите на Виктор бе отражение на този в нейното сърце.

— Да — тросна се той. — Но Герхарт е мъртвец. Този път няма да ми попречиш да убия това копеле, каквото и да кажеш!

— Искам да увисне на въжето! — Иза обхвана бузите му с длани. — Но преди това трябва да си върнем Амали.

— И как ще го постигнем?

Гърлото все още я болеше от стискането на Герхарт, но тя му каза какво иска злият й зет.