Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (11)

Глава 10

Виктор се застави да се претърколи настрана от Иза, защото тежестта му навярно я смазваше. Но му се искаше да може завинаги да остане да лежи отгоре й и се почувства ограбен още в мига, в който се озова легнал по гръб и вперил поглед в балдахина. Що за лудост го бе накарала да си въобрази, че като я обладае, ще пречисти душата си от тази натрапчива нужда от нея?

Така само я засили. Все още усещаше аромата на теменужена вода от косата й, мекотата на тялото й, притиснато към него.

Искаше да я обладае пак. И пак, и пак, докато се увери, че е истина. Че Иза наистина отново е негова. Че може да й довери живота си. Бъдещето си.

Все още задъхан, той я погледна. Тя лежеше там, поруменяла, красива и очевидно доволна. Горната част на ризата й бе смъкната почти до корема, а долната — почти до венериния й хълм. Виктор отново се възбуди само като я гледаше. Иза изглеждаше толкова чувствена, светлината на свещите позлатяваше голите й гърди и осветяваше горната част на бедрата й, преди да се стопи в тъмните сенки помежду им. Отново изпита желание да посегне и да разкрие кафявите къдрави кичурчета, скрити под набрания плат.

Но преди да успее да се подчини на импулса си, тя оправи дрехите си, за да се покрие повече. Когато се обърна, за да го погледне в очите, дъхът му секна. За един кратък миг Иза го погледна точно така, както в началото на брака им — сякаш той бе рицарят, дошъл да я спаси.

А после този поглед изчезна и Виктор преглътна проклятието си. Все пак нали не я спаси. Едва успя да спаси дори себе си. И сега миналото му се връщаше да го преследва… и да превърне живота й в ад.

Но когато тя проговори, думите й се отнасяха за неговия живот.

— Имаш толкова много рани.

Иза прокара ръка по гърдите му и проследи с пръст очертанията на един зараснал белег по ключицата му.

— Доколкото си спомням, този е останал от щик през войната, нали така?

— Да. — От щик, който едва не улучи сърцето му. Виктор преглътна конвулсивно. — Не мога да повярвам, че помниш.

Ръката й продължи да се плъзга по гърдите му.

— Ще се учудиш колко много неща помня. Тези кичурчета коса. Малката бенка под мишницата ти. — Отправи му бърза свенлива усмивка. — Начинът, по който ме целуваш.

Краткият проблясък на старата Иза го накара отново да я целуне… да обхване гърдата й с длан и да зарови нос във врата й, докато тя прокарваше ръце по него. Виктор тъкмо се чудеше дали е прекалено рано да я съблазни отново, когато Иза се намръщи и се дръпна назад.

Пръстите й бяха намерили два белега върху ребрата му.

— Тези са нови.

Тя сбърчи чело и докосна малък кръгъл участък кожа на другото му рамо.

— И това. Прилича на белега на гърба ти, където са те простреляли с мускет при Ватерло.

Виктор въздъхна и се отпусна на възглавницата. Очевидно за сега Иза бе приключила със съблазняването.

— Да, защото и той е от мускет.

Погледът й се изпълни с остра тревога, от която гърлото му се сви.

— Как? Защо? Нали нямаше войни, в които би могъл да служиш. Какво си правил през всички тези години? Как така са те простреляли?

— Търсих те — отговори честно той.

Иза го погледна косо.

— Търсил си ме пред дулото на мускет?

Виктор покри ръката й със своята, вдигна я към устните си и я целуна.

— Трябваше по някакъв начин да си изкарвам хляба, затова станах наемник. Понякога работата ставаше опасна.

— Колко опасна? — попита шепнешком Иза.

Той вдигна рамене.

— Един-два пъти ме простреляха. Тук и там ме ръгаха с нож. Всичко това в рамките на един работен ден.

Тя притисна устни към белега на рамото му. В очите й се четеше тревога.

— С кого си се бил?

— Има ли значение? Това е минало.

— Така ли? — попита Иза и огледа стаята. — Очевидно си достатъчно приближен на един херцог, за да те настанят в най-хубавия му апартамент за гости. Сигурно си направил нещо, за да спечелиш приятелството му.

— Вярвай ми, не му е най-хубавият.

Прислужниците бяха поискали да му дадат най-хубавия, но той отказа. Това щеше да го накара да се почувства… неудобно. Понякога се чувстваше като самозванец, когато хората се опитваха да му се подмазват. Може и да беше братовчед на херцог, но се чувстваше като син на престъпник.

— По-нататък по коридора има друг, много по-хубав.

— Не е в това въпросът — отвърна остро Иза. — Как така познаваш херцог? Защо дойде тук?

Виктор се поколеба, готов да й разкаже за „Хората на херцога“ и новооткритите си роднини, за това, че го е наела майката на Лохлау. Но не можеше да се насили да й се довери дотолкова. В историята й все още имаше празнини и преди да й разкрие всичките си тайни, той трябваше да научи повече.

— Кажи ми ти защо дойде тук — отговори Виктор. — След като осъзна, че няма да дойда при теб в Париж, защо не се зърна в Амстердам да ме потърсиш? Или в Антверпен, ако си мислела, че там съм отишъл?

— Ако? — повтори тя и се отдръпна от него. На лицето й се изписа болка. — Ти все още не ми вярваш.

— Не е…

Той издърпа чаршафа нагоре до кръста си и се обърна с лице към нея. Част от набираното цяло десетилетие негодувание отново се надигна у него.

— Просто се опитвам да разбера как си могла да се откажеш от брака ни само заради нещо, което са ти казали близките ти. Защо дори не си се опитала да ме потър…

— И как точно трябваше да го направя? Нямах никакви пари, освен ако не прибегнех до „плячката“ от кражбата, както я нарече ти. А аз отказвах да посегна към нея. Семейството ми нямаше да ми даде пари да тръгна да те търся. Все ми повтаряха, че без теб ще ми е по-добре.

Тялото му се напрегна.

— И ти им повярва.

Иза се обърна по гръб и изражението й стана измъчено.

— Не знаех на какво да вярвам. Ти беше винаги толкова потаен и сега разбирам как Якоба се е възползвала от това. Тя ми напомни, че никога не говореше за семейството си, че почти не те познавам. Всичко това беше вярно.

Един ден Виктор щеше да накара Якоба Хендрикс да си плати за всяка измамна дума, която бе казала на сестра си.

— А освен това дори не бях сигурна къде си — продължи Иза. — Трябваше ли да тръгна да кръстосвам континента като някоя скитница без една монета в джоба и да търся съпруга си? Или си очаквал да си намеря работно място, на което да мога да си изкарвам хляба с надеждата в един прекрасен ден случайно да те срещна?

— Разбира се, че не — отвърна той, признал, че по този въпрос Иза има право. — И бездруго на мъжете им е по-лесно да си намират работа, отколкото на жените.

Тя го гледаше втренчено.

— Да не споменаваме и че тогава си мислех, че и ти като нас бягаш от властите. Семейството ми ме убеди, че си също толкова виновен, колкото и те, затова не можех да се върна на местопрестъплението, без да рискувам да ме заловят и да ме принудят да призная участието ти в кражбата, в което вярвах тогава.

— Или твоето или на семейството ти — отбеляза язвително Виктор.

Иза се стегна.

— Да. След като подмяната се превърна във факт, не исках да ме обесят заради нея. Също като теб, и аз направих това, което беше необходимо, за да се спася. Но очевидно при мен това е някакво престъпление.

Тя седна в леглото, сякаш се канеше да стане, но Виктор се надигна и я хвана за ръката.

— Lieveke — каза тихо, — аз не те обвинявам.

— Така ли? — Прекрасните й кафяви очи потъмняха от скръб. — Мислиш, че е трябвало да се опитам по-усърдно, да започна да те търся, да пребродя целия континент в търсене на мъж, за когото вярвах, че ме е предал и изоставил…

— Не — прекъсна я той. Сега отново се сети, че са я принудили да повярва на една лъжа. Все още му беше трудно да повярва, че близките й са се държали с нея също толкова коравосърдечно, колкото и с него.

Привлече я към себе си, макар че тя се опита да се съпротивлява, и я придърпа обратно на леглото. Иза легна сковано до него и Виктор потисна ругатнята си. Никак не се справяше със ситуацията. Но не бе очаквал, че през цялото това време тя е смятала него за злодея.

Той подпря глава на ръката си и погледна към вдигнатата й брадичка и упоритото изражение.

— Разбирам защо не си могла да ме потърсиш. Защо си се почувствала длъжна да тръгнеш сама. — Положи ръка на корема й. — Но да избягаш в Шотландия? И през ум не ми мина да те търся извън континента, защото не ми и хрумна, че може да избягаш толкова далеч от дома си.

Тя го погледна умолително в очите.

— Трябваше да се махна от тях, не разбираш ли? Искаха да правя още фалшификати, за да ги представят за истински, за да печелят пари. Не можех… Не исках…

— Аха — измърмори Виктор. Започваше да проумява. — Искали са да превърнат и теб в престъпница.

Тя наистина е говорила сериозно, когато каза, че се е опитвала да избяга от семейството си.

— И така, къде са сега?

— Все още в Париж, надявам се. — Иза леко се отпусна до него. — Не съм ги виждала, откакто се възползвах от шанса си да се махна от тях.

Виктор затаи дъх. Можеше да пише на Видок в Париж и да го накара да ги открие там, а после да ги държи под око, докато сам се добере до там.

— Предполагам, че използват фалшиви имена.

Иза кимна.

— От мига, в който купиха билети на кораба в Амстердам. А освен това взеха и други мерки да променим външния си вид — Герхарт си пусна брада, а аз и Якоба си отрязахме косите.

Което обясняваше защо нито той, нито някой друг успя да ги открие, след като напуснаха къщата.

— Герхарт имаше приятел, който през войната е шпионирал за французите и знаеше как се изготвят фалшиви документи — добави тя. — Точно така разбрах, че срещу определена цена човек може да се снабди с такива.

— Значи името, под което си дошла тук, не е същото, което си използвала при напускането на Амстердам и влизането във Франция.

— Не, разбира се. Нали не си забравил, че не исках Герхарт и Якоба да ме намерят? Отне ми малко усилия, но накрая успях да намеря в Париж един човек, който ми изготви фалшиви документи, точно като приятеля на Герхарт.

Нищо не можеше да покаже недоверието на Иза към семейството й така, както фактът докъде бе стигнала, за да им се изплъзне. Но пък може би просто се е притеснявала, че накрая ще ги хванат, затова е сменила името си, за да не заловят нея.

В такъв случай обаче нямаше да избере моминското име на майка му. До момента нейната версия за събитията изглеждаше по-правдоподобна от всички негови версии за случилото се. Което означаваше, че злодеите в тази история определено са Герхарт и Якоба.

Виктор се насили да си придаде нехаен вид.

— Е, добре, какви имена са приели? — попита небрежно.

Очевидно това не свърши работа, защото погледът й се стрелна към него.

— Защо?

Той не отговори веднага и цветът се отдръпна от лицето й.

— Виктор, какво си намислил да правиш?

Той се престори на тъп.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— О, не, разбираш. Сега, когато си сигурен, че зад кражбата стоим аз и семейството ми…

— Ти не — прекъсна я Виктор.

— Аз изработих комплекта — поправи го Иза. — Властите ще ме сметнат за отговорна. Дори и ти ме смяташ, при все че знаеш какво се случи.

— Не е вярно.

— Чуй ме — прекъсна го тя и дишането й стана накъсано. — Ясно е, че искаш отмъщение…

— Справедливост — отсече Виктор. Иза потръпна и той обхвана бузата й с длан. — Ти не искаш ли, след всичко, което са сторили? Не искаш ли да ги накажат?

— Искам, стига да имаше начин това да се случи, без да накажат и мен. А такъв начин няма. — Тя се обърна с лице към него. — Ако ги заловиш и ги замъкнеш обратно в Амстердам за процес, те ще обвинят мен за кражбата. Ще бъде тяхната дума срещу моята. А както каза ти, те не притежаваха необходимите умения, за да направят комплекта. Аз ги притежавах и те със сигурност ще го изтъкнат. Като нищо може да ме обесят, а те да се отърват безнаказано.

Дъхът му секна. Не беше помислил за тази възможност. Разбира се, до тази нощ смяташе, че тя заслужава същото наказание като тях. Но след като не заслужаваше…

— Глупости — отсече остро Виктор. — След като дам показания, няма да остане съмнение, че са виновни те, а не ти.

— Ти си мой съпруг и преди време си бил заподозрян. Наистина ли смяташ, че властите ще повярват на твоята дума, а не на семейството ми?

Може би, ако намесеше и братовчед си, който да гарантира за почтеността му. Но това щеше да означава да забърка Макс в още един скандал. По време на процеса всички гнусотии, свързани с бащата на Виктор, щяха да излязат на бял свят и това щеше да се отрази на Макс и Лизет.

По дяволите всичко! Далеч по-лесно беше да търси справедливост, когато мислеше, че тя го заслужава.

Виктор стисна зъби.

— Нали не очакваш от мен просто да забравя какво са сторили — на мен, на теб, на двама ни? Те заслужават да страдат.

— О, повярвай ми, съгласна съм — изрече тихо Иза. — Но не виждам как можем да ги накараме да страдат, без да съсипем моя живот. А може би и твоя. Което би било безкрайно нечестно, защото нито ти, нито аз сме сторили нещо лошо.

Но Дом и Тристан разполагаха с ресурси, които Виктор нямаше. Може би щяха да успеят да изградят теза в съда, без да навредят на интересите на Иза… и без да замесват Макс.

— Не е възможно истината да не означава нищо — възрази Виктор. — Разполагаме с бележката, която не е написана с твоя почерк. Един добър специалист по проучване на документи — по една случайност познавам такъв — може да потвърди, че е подправен. Това само по себе си е достатъчно, за да насочи подозренията към тях и да ги отклони от теб. Фактът, че са живели нашироко в Париж, докато ти си се мъчила да изградиш бизнеса си тук също сочи към вината им.

Иза вдигна вежда.

— Така ли? Нали тази сутрин самият ти си казал на мистър Гордън, че или съм използвала онези пари за изграждането на бизнеса си, или съм избягала, за да не ме хванат? Фактът, че дойдох тук, не намали вината ми в твоите очи. Как би я намалил в очите на съда?

Боже, мразеше, когато тя говореше толкова логично!

— Значи казваш, че трябва просто да стоя бездейно и да оставя да им се размине.

— Казвам, че каквото и да направиш, ще навредиш и на мен.

— Не го вярвам!

Тялото й се скова и Виктор смекчи тона си:

— Искам само да проведа някои предварителни разследвания, да видя дали мога да намеря доказателства, за да изградя случай. Ако изненадаме Герхарт и Якоба, може дори да намерим доказателства в жилището им. Просто ми кажи под какви имена се крият, и…

— Не — отговори Иза, като го наблюдаваше бдително. — Не мога да рискувам.

Той се ядоса. Не можеше да повярва, че се опитва да му попречи затова!

— Сега, когато знам в кой град са — продължи Виктор и я прикова със суров поглед, — навярно ще съумея да ги открия и без имената, особено след като имам връзки във френската тайна полиция. Давам ти възможност да ме улесниш, но това не означава, че ако не ми кажеш, няма да се захвана сам.

За миг в очите й припламна страх, преди тя да заличи от лицето си всяко изражение.

— Прави това, което трябва да направиш.

Иза стана от леглото и започна да си събира дрехите.

— Но аз няма да си сложа сама въжето заради твоето отмъщение. Прекалено много имам да губя.

Той изруга, докато я гледаше как си обува гащите и чорапите. Не това искаше. И не смяташе, че и Иза го иска.

Стана от леглото и я привлече в прегръдките си.

— Не ми ли вярваш, че мога да те защитя, lieveke — попита тихо той. — Никога няма да допусна някой да ти навреди, заклевам се.

Тялото й си остана все така сковано.

— Може и да нямаш избор. Тръгнеш ли да търсиш отмъщение…

— Справедливост, по дяволите! — изръмжа Виктор. — Ако исках отмъщение, щях сам да наложа наказанието, което реша.

Тя вдигна очи към него. На светлината на огъня зениците й изглеждаха огромни и блестящи.

— Затова ли дойде? За да ми наложиш наказанието, което си решил?

Той я гледаше и се чудеше каква част от истината да признае. Иза попита:

— Защо дойде, Виктор? Как изобщо ме намери след толкова години?

Той се стегна.

— Има ли значение?

Иза го изгледа, без да трепне.

— Казваш, че трябва да ти повярвам, че ще ме защитиш. Искаш да се хвърля в прегръдките ти, но не искаш да ми кажеш нещо толкова незначително като това как си ме намерил. Или защо си такъв добър приятел с един херцог. Или дори дали наистина си братовчед на лейди Лохлау. Очевидно ти все още не ми вярваш.

— Не е вярно.

Но беше.

Ако й разкажеше за херцога, това все още нямаше да обясни присъствието му в Единбург. Ако й разкажеше за „Хората на херцога“, трябваше да признае, че са го наели да открие тайните й.

Тогава тя можеше да заплаши да каже на барона за действията на вдовстващата баронеса. И тъй като Лохлау беше дискретен колкото някой четиригодишен, той незабавно щеше да започне да тормози майка си заради действията й и майка му щеше да се оплаче на Дом от недискретността на Виктор.

А ако Дом се ядосаше достатъчно, щеше да откаже да помогне на Виктор да изправи Герхарт и Якоба пред правосъдието, особено ако имаше възможност херцогът и полусестрата на Дом да се окажат замесени в скандала. Тогава Виктор щеше да разчита само на себе си, за да залови двамата Хендрикс.

В главата му изведнъж отекнаха гласовете на мъчителите му.

„Признай: тя е узнала истината за теб и за баща ти, научила е колко си долен и се е опитала да те повлече още по-надолу. Ти си бил пазачът, ти, влюбен до полуда глупак такъв. Точно затова те е избрала. И ти като абсолютен глупак си й помогнал.“

Проклятие, това беше истинската причина, поради която не желаеше да й разкрие истината за знатните си роднини. Колкото и да си повтаряше, че всичко, изречено от стражите на принца, е лъжа, част от него се боеше, че не е така. Част от него все още искаше да е сигурна, че Иза го желае заради самия него, а не заради произхода му или заради каквото и да било друго.

Тя продължи да го гледа с очакване още миг, но когато Виктор не каза нищо повече, Иза въздъхна и продължи да се облича.

— Става късно, Виктор. Сутринта трябва да съм в магазина, затова тръгвам. Утре можем да говорим по-подробно.

Тя нахлузи корсета над ризата си и отново се извърна към него.

— Би ли ме завързал? — попита с превзет глас, който го раздразни.

Той мина зад нея, хвана я за кръста и отново я придърпа към себе си.

— Не искам да си ходиш — прошепна в копринената й коса. — Остани тук тази нощ.

— Знаеш, че не мога. — Дишането й се беше учестило. — Имам живот в Единбург. Ако не се прибера цяла нощ, съседите ми ще забележат и ще започнат да клюкарстват.

— Защото си прекарала нощта със съпруга си? — изръмжа Виктор.

— Те мислят, че съпругът ми е мъртъв. Или си забравил?

Иза се обърна с лице към него. Изражението й отново беше станало бдително.

— Разбира се, ако решиш да им кажеш истината, не мога да направя нищо. Но тогава те ще разберат, че съм излъгала за миналото си. И ако им кажеш защо…

— Не бих ти го причинил, по дяволите! — И той я погали до бузата. — Честно казано, lieveke, и аз искам светът да разбере за кражбата също толкова, колкото и ти.

Погледът й се сведе към гърдите му.

— Не можеш да го предотвратиш, ако се опиташ да изправиш Якоба и Герхарт пред правосъдието. Тогава целият свят ще разбере.

— Добре, ти изложи аргументите си. И признавам, че са убедителни. Но трябва да има начин да разрешим ситуацията. Само трябва да помисля, да реша какво да правя.

— Разбирам. — На устните й трепна лека усмивка, когато Иза отново го погледна в очите. — Но ако остана, доникъде няма да я докараш с мисленето.

— Меко казано — измърмори той.

Вече отново се възбуждаше, желаеше я. Изглежда, че когато ставаше въпрос за нея, Виктор не се поддаваше на здравия разум, на благоразумието или дори на логиката.

— Добре — каза той и я обърна, за да завърже връзките на корсета й. — Аз ще те закарам.

— Не — отговори бързо Иза. Прекалено бързо. Виктор й се намръщи, а тя добави: — Това би било също толкова лошо, колкото ако остана да спя тук. — Погледна към часовника. — Ако някакъв загадъчен господин ме доведе у дома посред нощ, съседите ми почти със сигурност ще започнат да клюкарстват.

Виктор дръпна шнуровете толкова силно, че тя изохка.

— Предполагам, че баронът те е придружавал до дома ти късно посред нощ неведнъж и дваж.

— Не и толкова късно. А освен това съседите и прислугата ми го познават. Теб не те познават.

Имаше готов отговор за всичко. Но това не променяше един съществен факт.

Виктор завърза корсета й и отново я обърна с лице към себе си.

— Накрая ще ме опознаят, lieveke, уверявам те.

Той стисна главата й в дланите си.

— Отказвам отново да загубя съпругата си. Ще разберем как да действаме така, че да можем да сме заедно, без да разрушаваме всичко, което си изградила тук. Но едно нещо искам да е ясно: няма да те пусна да си отидеш.

По лицето й премина изражение на копнеж, което не можеше да бъде сбъркано с никое друго.

— Аз и не искам да ме пускаш — промълви Иза и покри ръцете му със своите. — Но разнищването на цялата история с кражбата ще отнеме време. А аз предпочитам да запазя репутацията си до мига, в който успеем да уредим всички проблеми.

Макар да знаеше, че тя само се защитава, мисълта, че ще си тръгне, го ядоса.

— Започва да ми липсва старата Иза — измърмори той. — Онази Иза, която се съобразяваше със съпруга си.

Изражението й стана сериозно.

— Надявам се да не е така. Тя беше тази, която не повярва в теб, когато трябваше. Която не можа да отстои своето.

— Тя беше мила, свенлива и откровена…

— Откровена не — отвърна искрено Иза. — Скрих от теб имитационния комплект. Премълчах за алчността на семейството си. Не ти казах какво искат те от мен.

— Вярно е.

По онова време си мислеше, че я познава, но се оказа, че греши. Все още не беше сигурен, че дори и сега я познава. Тя криеше нещо от него. Виктор не можеше да каже откъде го знае, но беше убеден в това.

Или пък просто бе дотолкова свикнал да не й вярва, че просто не знаеше как да започне отново да й вярва?

— Затова не искам старата Иза да се връща — продължи тя — И ти не бива да го искаш.

Разкаянието й заради толкова много неща от миналото им беше толкова очевидно, че му беше трудно да не й вярва. Освен това трябваше да признае, че тази нова, по-смела съпруга наистина му допадаше.

— Много добре. Ще погребем завинаги старата Иза — съгласи се той и прокара пръст по долната й устна. — Но новата Иза трябва да свиква, че отсега нататък ще съм част от живота й. Защото няма да отида никъде, никога повече. Ти още си ми жена и това няма да се промени. Твоят Лохлау просто ще трябва да си потърси съпруга някъде другаде.

— Сякаш Рупърт може да се мери с теб… — подметна нехайно тя и докосна устните му със своите.

Виктор изръмжа и я привлече към себе си за по-дълга целувка. Изпита неимоверна радост, когато Иза се уви около него като дръвче, което пуска корени.

Тя все още може и да не му вярваше напълно и да изпитва съмнения относно неговия начин да се справи с роднините й, но едно нещо беше сигурно. Желаеше го също толкова, колкото старата Иза, ако не и повече.

И това беше пътят, който щеше да го върне обратно в живота й.