Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (2)

Глава 1

Лондон, Септември 1828

Виктор Кейл кръстосваше фоайето на „Мантън Инвестигейшънс“ в непретенциозната градска къща на Боу Стрийт и се молеше старият му приятел Тристан Боно днес да е тук. Тристан трябваше да убеди Доминик Мантън, собственик на детективската фирма, да изпита способностите на Виктор като детектив.

Не че Виктор не притежаваше полезни умения — говореше свободно шест езика, целеше се нелошо и вече се бе занимавал с детективска работа. Дори и неотдавнашното откритие, че е братовчед на Максимилиан Кейл, херцог на Лайънс и един от най-богатите и могъщи хора в Англия, можеше да се окаже полезно.

Най-важното обаче беше друго: Тристан нямаше да държи Виктор отговорен за престъпленията на баща му, което беше нещо ново. Понякога му се струваше, че действията на баща му са се отпечатали като клеймо върху кожата му, макар че Макс никога не бе и загатнал за тях. Вместо това полагаше всички усилия да се отнася възможно най-добре с новооткрития си братовчед.

Там беше проблемът. Макс изглеждаше решен да го покаже във висшето общество, където Виктор никога не би могъл да се чувства удобно. Нито детството му, прекарано в лагерите на английските военни части, нито трите години в пруската армия не можаха да го подготвят за такъв живот. Нито пък злочестият му кратък брак с лъжлива крадла.

Той се намръщи.

— Мистър Мантън ще ви приеме веднага.

Виктор се обърна. Пред него стоеше икономът на Доминик Мантън, мистър Скримшоу, в розово-оранжева риза, широки сини панталони и жилетка, покрита с толкова ширити и златни петелки, че му придаваха вид на войник от някаква война на полето на модата.

— Не съм дошъл при Дом — осведоми го Виктор.

— „Приятели, защо се бавим още?“^[1]

С тази кратка и любопитна покана Скримшоу се отправи към стълбите, очевидно очаквайки Виктор да го последва.

Едва тогава Виктор си спомни, че Скримшоу не само от време на време играе в театъра, но и има навика да цитира реплики от пиеси. Прииска му се вместо това този дразнещ човек да имаше навика да говори и да се облича по-скромно. Жилетката му беше обида за всеки поглед. Макар че може би беше част от театрален костюм. Когато ставаше въпрос за Скримшоу, човек никога не знаеше.

Когато икономът го въведе в кабинета на Дом, Виктор с облекчение видя, че и Дом, и Тристан го чакат. Всеки път щом видеше двамата полубратя заедно, оставаше поразен от приликата им. И двамата имаха мастиленочерна коса, макар че косата на Тристан беше по-дълга и се виеше на непослушни къдрици, докато Дом носеше своята подстригана по-късо от изискванията на модата. Тристан имаше сини очи, а Дом — зелени, но бяха с еднаква форма и големина. А освен това и двамата мъже се отличаваха с онази гъвкавост и привлекателност, която караше жените да се изчервяват и да започнат да се запъват, когато някой от тях влезеше в стаята.

Приликата обаче се изчерпваше с това, защото Тристан обичаше шегите, чаша хубаво бренди и колкото красиви жени успееше да съблазни, без това да се отрази на работата му като детектив.

Дом обичаше работата си и нищо друго. Възнамеряваше да превърне „Мантън Инвестигейшънс“ в сила, с която всички да се съобразяват. Очевидно шегите, брендито и хубавите жени представляваха неприемливи отклонения.

Затова Виктор не се изненада, че Тристан е този, който дойде да го поздрави, като го плесна с ръка по рамото.

— Как си, стари друже? От няколко седмици не сме се виждали.

— Да — съгласи се Виктор и отправи поглед към Дом, който не стана от мястото си. Изражението му бе непроницаемо.

На Виктор му се прииска Дом да го нямаше тук. Присъствието му можеше да направи положението много неловко.

— Седни, седни — подкани го Тристан и се наведе към бюрото, скръстил ръце на гърдите си. — Кажи ни защо си дошъл.

Виктор въздъхна и се отпусна на един стол. Ако ще е гарга, да е рошава.

— Всъщност е съвсем просто. Надявах се да ме вземете на работа като детектив.

На лицата на двамата мъже се изписа изненада и той припряно продължи:

— Не искам да ми плащате — само да ми покривате разноските. Макс ми дава щедра издръжка. Но изпитвам нужда да правя нещо.

Беше прекарал достатъчно време в ролята, очаквана от отдавна изчезналия братовчед на Макс. Трябваше да се върне в света на разследванията. Отново да започне да търси съпругата, която го бе предала.

Тристан и по-големият му брат се спогледаха.

— Вече се умори от живота на херцог, а?

— Да кажем, че никой не ме предупреди какво ще включва този живот. Не правя нищо друго, освен да ходя по вечери, увеселения и балове, където ме затрупват с въпроси за живота ми в чужбина, а аз не мога да отговоря на нито един от тях, без да навлека скандал на рода Кейл. — Виктор се размърда в малкия си стол. — А когато не ме разпитват, хората не спират да говорят за мода или кой е вписал най-големия залог в книгата на „Уайт“. Или най-лошото, кои валсове са осъдителни от морална гледна точка.

— Искаш да кажеш, че нямаш мнение за моралните последствия от валса? — пошегува се Тристан. — Ти ме смайваш.

— Не обичам да танцувам — измърмори Виктор. Особено като се вземе предвид, че не знаеше как. Макар че най-вероятно скоро трябваше да се научи.

— И аз мразя танците — намеси се Дом, — но това е основният начин да се запознаеш с дами в изисканото общество.

— Виктор няма нужда да се запознава с дами — отбеляза сухо Тристан. — Те сами му се хвърлят на врата. Открай време е така. А той никога не им обръща внимание. Разбира се, сега, когато се оказа, че е братовчед на херцога, той е значително по-добра партия.

Като се изключи фактът, че вече беше женен, макар че никой не знаеше за това. Никой никога не можеше да узнае.

Тялото му се напрегна, когато си спомни Иза, млада, хубава и изпълнена с обожание. Но се оказа, че всичко това е била само роля. Тя се бе подготвяла да го предаде от самото начало, тя и долното й семейство.

Толкова години, а все още чуваше думите на мъчителите си в затвора в Амстердам: „Тя те е използвала, ти, запленен глупак такъв! А ти продължаваш да я защитаваш.“

Наистина я защитаваше… отначало. Не каза нито дума по време на изпитанието си, защото мислеше, че Иза не може да е била замесена. Отне му години да признае пред самия себе си, че трябва да е било обратното.

Затова сега я търсеше навсякъде и винаги, когато можеше. Когато пристигна в Лондон, прекрати търсенето с надеждата, че ако открие английското си семейство, това може да му помогне да я забрави и да започне нов живот.

Само че не можа. Несправедливостта на постъпката й го разяждаше. Трябваше да я намери. Нуждаеше се от това. Казваше си, че го прави само защото не иска миналото му с нея да изплува неочаквано и да навреди на братовчед му, но дълбоко в себе си знаеше, че е лъжа. Трябваше да я открие, защото това бе единственият начин да намери покой. Защото след всички тези години тя не спря да го преследва в сънищата му.

Виктор стисна зъби. За всичко бяха виновни проклетият херцог и новата му херцогиня с тяхното любовно гукане. Макс и Лизет бяха толкова влюбени, че навярно в балдахина над леглото им имаше гълъби, свили гнезда. Виктор искрено се радваше за братовчед си, но понякога завистта го задушаваше.

Завист? Абсурдно. Единственото, за което им завиждаше, беше, че техният живот е спокоен и уреден, за разлика от неговия. Ако не откриеше Иза, щеше да остане обвързан с нея до смъртта си. Навярно трябваше да се разведат — холандските закони далеч не бяха така строги като английските, — но той отказваше да я освободи. Не, не и когато самият той все още бе роб на спомена за нея. А освен това искаше да запази съпружеската си власт за момента, в който намери своеволната си жена. Искаше той да е този, който ще я изправи пред правосъдието.

Подигравателните гласове от миналото отново връхлетяха в спомените му.

„Кажи ни истината. Жена ти е изработила имитациите, тя е откраднала истинските диаманти.“

Мъчителите му навярно бяха прави, проклети да са! И за бога, той щеше да я накара да си плати за това, дори да му отнеме цял живот!

— Въпросът е — каза кратко Виктор, — че този живот на безкрайни забави и тем подобни не ми допада. Имам нужда от промяна.

Освен това трябваше да научи и всички трикове на занаята да откриваш хора — нещо, с което Дом беше прочут. Виктор бе научил един-два от съвместните си случаи с Тристан в Антверпен, но не достатъчно. И сега, когато разполагаше с финансовите възможности за това, можеше да разшири търсенето си. Двамата полубратя можеше дори да му помогнат, ако докажеше, че ще им е полезен.

— Още имаме онзи случай, който ти смяташе да откажеш — обърна се Тристан към Дом.

— Защо бихте отказали случай? — попита Виктор.

— Защото е странен — отговори Дом. — Предлагат щедро заплащане, но не знам какво да мисля за самия случай. А освен това ще е необходимо време, да не говорим за множество пътувания.

— Значи Виктор е идеален — изтъкна Тристан. — Говори холандски, живял е в Белгия… и умее да отличава лъжата от истината.

— Кажи ми, какво знаеш за Единбург? — попита Дом.

Виктор примигна.

— Това е град в Шотландия, пълен с дяволски добри войници, които правят дяволски добро уиски. Защо?

— Имаш ли желание да опиташ това толкова добро уиски направо от казана?

Кръвта на Виктор потече по-бързо.

— Имам, ако това означава, че предлагаш да ме пратиш там по случай.

— Братовчед ти знае ли, че искаш да се занимаваш с детективска работа? — попита напрегнато Дом.

— Има ли значение? — отвърна Виктор.

Тристан се разсмя.

— Дом няма желание да замесва херцога в нашите дела повече, отколкото е абсолютно необходимо. Все още страда, че след толкова месеци всички настояват да наричат агенцията „Хората на херцога“.

Макс бе принуден да предложи на журналистите една доста заплетена история как двамата с Лизет бяха открили Виктор и тогава пресата съчета разказа на Макс с агенцията на Дом. Което безкрайно дразнеше Дом.

— А ти как би се почувствал — изръмжа Дом на Тристан, — ако припишат изграждането на фирма, за което си положил толкова усилия, на някакъв херцог, който не е направил нищо?

— Нищо ли? — възрази Тристан. — Той ни осигури благоприятните публикации, които ни водят всички тези нови клиенти. — А после очите му внезапно проблеснаха. — Да не говорим, че ни осигури безплатен чиновник.

— Ако Лизет чуе, че я наричаш чиновник — отвърна остро Дом, — в най-скоро време ще започнеш да провеждаш разследвания в някое забутано село в нищото.

Освен че беше херцогинята на Макс, Лизет беше полусестра на Дом и сестра на Тристан. Това шантаво момиче обичаше да организира работата в бюрото им — беше му нещо като хоби.

„Мантън Инвестигейшънс“ беше семеен бизнес във всяко едно отношение.

Виктор не обърна внимание на обичайните им препирни.

— Остави ме аз да се погрижа за Макс. Уверявам те, че той няма да ми попречи да работя в „Мантън Инвестигейшънс“. Той си има свой живот, а аз — мой.

Дом изглеждаше скептичен, но Тристан настоя:

— Стига, Дом, какво лошо има да дадем на Виктор шанс? Ти така или иначе щеше да откажеш случая, а сега не ти се налага.

На лицето на Дом се изписа колебание и Тристан добави:

— Нали знаеш, че сме длъжници на Виктор. Ако не бяха той и херцогът, още щях да съм във Франция и да жадувам да се върна у дома.

По-големият брат въздъхна тежко.

— Добре. Но само един случай, за начало. После ще видим.

— Благодаря — отговори Виктор и усети как от плещите му пада товар.

— Няма да ми благодариш, когато разбереш за какво става дума — увери го Дом и започна да рови из куп папки, след което подаде една на Виктор. — Става въпрос за онази неприятна работа, която ненавиждам: проучване на евентуалната годеница на един мъж от името на досадната му майка.

Виктор забеляза подписа на писмото най-отгоре.

— Клиентката е баронеса?

— Вдовстваща баронеса, лейди Лохлау. Не е възхитена от последната дама, към която синът й Рупърт проявява интерес — вдовица на име Софи Франки, чийто език е холандски и която твърди, че е белгийка.

Франки? Това беше моминското име на майката на Виктор. Колко странно!

— Очевидно Нейна светлост смята, че вдовицата знае подозрително малко за Белгия — продължи Тристан. — Като се има предвид колко дълго си живял там, ти би трябвало да разбереш дали лъже.

Виктор прехвърли набързо съдържанието на писмото и сърцето му заби по-силно.

— И тази мисис Франки си изкарва хляба с проектиране на имитационни бижута?

Невъзможно! Как би могло да е възможно?

— Точно така — потвърди Дом. — По-късно можеш да прочетеш цялата папка, но основното е, че според документите на пропускателния пункт тя е пристигнала в Шотландия от Франция заедно със своя съдружник в бизнеса, също бижутер, преди почти десет години. И когато включихме Южен Видок във Франция в случая, той откри, че на парижкия адрес, който е дала на пропускателния пункт, никога не е живял наемател. Всъщност не можем да намерим никаква документация, че жена на име Софи Франки е живяла в Париж, преди тази жена да се качи на кораба в Кале и да се отправи към Единбург. Така че разбираш какъв е проблемът.

Разбираше, и още как! С нарастващо въодушевление Виктор започна да прехвърля документите.

— Споменава ли се на колко години е жената или как изглежда?

— Защо? — попита Тристан и го изгледа е вдигнати вежди. — Външният й вид важен ли е?

— Може би — отговори Виктор. „Макар и не поради причината, за която си мислиш, ти, лукав негоднико.“

— Баронесата я описва като „алчна сирена, впила нокти в сина ми“ — обади се сухо Дом, — затова предполагам, че е хубавичка. Колкото до възрастта, баронесата не я споменава, вероятно защото не знае, но като се има предвид, че баронът е само на двайсет и две, неговата приятелка не може да е много стара.

— Да, но е войнишка вдовица — напомни му Тристан. — Белгийците не са водили никакви войни от Бонапарт насам — а оттогава минаха тринайсет години. Спокойно може да е над трийсет, зависи кога е умрял съпругът й.

„Войнишка вдовица.“ Въодушевлението на Виктор нарасна още малко. Имаше логика в това Иза да се придържа възможно най-много към истината.

— Може да се е омъжила млада — каза той.

И може би знаеше, че съпругът й, войникът, е по петите й.

Колко вероятно беше да има две проектантки на бижута, които говорят немски, изработват имитационни диаманти и имат съпрузи войници? Времето съответстваше, а Иза спокойно можеше да е избягала в Париж, след като го напусна. А освен това не можеше да забрави, че мисис Франки най-малкото крие истинското си име и месторождение. И носи моминското име на майка му.

И все пак нямаше никаква логика. Онази Иза, която Виктор си мислеше, че познава — свенлива, колеблива и зависима за всичко от него и семейството си — никога не би събрала смелост да замине отвъд морето и да започне собствен бизнес заедно със съдружник.

А онази Иза от подозренията му — коварна крадла, която се интересуваше само от пари — не би се установила в място като Единбург за цели десет години. Тя би останала на континента, за да живее сред висшето общество под измисленото си име. С талант като нейния можеше дори да продължи с кражбите, а това би означавало да се мести постоянно.

Така че как бе възможно госпожа Франки да е Иза?

— Войнишка вдовица или не — каза Дом, — трябва да е достатъчно млада, за да роди на Лохлау наследник.

Виктор замръзна.

— Значи баронесата наистина мисли, че синът й и тази жена възнамеряват да се оженят?

Не можеше да не забележи иронията на ситуацията.

— Нейна светлост изглежда много сигурна в това — отговори Дом. — Синът й ще наследи много пари, а освен това има титла.

Кръвта на Виктор се смрази. Е, това със сигурност можеше да привлече една коварна крадла. И все пак десет години бяха дълго време за кроене на заговор как да заплени един барон, особено като се има предвид, че трябва да е започнала, когато Лохлау е бил само на дванайсет. А освен това наистина ли би сглупила дотолкова, че да извърши двубрачие?

Макар че може би е предполагала, че Виктор е влязъл в затвора заради престъплението й. С фалшивото си име навярно се е чувствала сигурна, че никой няма да открие миналото й.

— Не можем да сме сигурни каква е ситуацията — продължи Дом, — не и преди да отидеш там и да прецениш как стоят нещата. Нали ги знаеш тези благородни вдовици: все си мислят, че разни неподходящи жени се опитват да оплетат в мрежите си техните синове, които са такава прекрасна партия.

— Всъщност не ги знам тези благородни вдовици — уточни Виктор. — Пет месеца в лондонското общество не ме правят експерт. Така че недей да изтъкваш, че съм братовчед на херцога, защото със сигурност ще разочаровам клиентката си, ако това търси.

— Баронесата не е чула за нас заради връзката ни с „Хората на херцога“ — намеси се Тристан, — а от препоръка от един човек в Единбург — случай, който Дом разреши преди няколко месеца. Името ти може дори да не й говори нищо — и той стрелна Виктор с развеселен поглед. — Така че можеш да се държиш грубиянски колкото ти душа иска, стари друже. Тя няма дори да подозира, че си нещо повече от един от детективите ни.

Виктор въздъхна с облекчение.

— Добре. — Защото, ако мисис Франки наистина се окажеше изчезналата му съпруга, той би предпочел Иза да не научава за връзките му с английската аристокрация — във всеки случай не и в началото. Последното, от което имаше нужда, бе тази крадла и роднините й — ако още се навъртаха наоколо — да се опитат да си пробият път в живота на Макс, използвайки брака на Иза с Виктор.

Брак, който Виктор смяташе да прекрати веднъж и завинаги… ако жената, за която ставаше въпрос, наистина беше Иза. Ако успееше да докаже, че наистина е участвала в кражбата на кралските бижута, тогава нито един съд в Европа не би му отказал развод.

И по дяволите, той щеше да се погрижи тя и семейството й да попаднат под ударите на закона заради деянието си.

Изведнъж си спомни последната, груба бележка, която му бе написала Иза:

Скъпи Виктор,

Бракът ни се оказа грешка. Искам нещо повече от това, което можеш да ми предложиш, ето защо приех да работя като бижутер на друго място. Някой ден ще ми благодариш.

Иза

Да й благодари ли? Още тогава знаеше, че това никога няма да се случи, макар че не повярва докрай на бележката й. Дори когато Иза не се прибра у дома, дори когато семейството й изчезна, уж за да я търси, той си мислеше, че това са просто нерви на млада съпруга. Че скоро тя ще се върне при него.

Всичко това се промени една седмица по-късно, когато някой в двореца откри, че един от поръчаните комплекти е имитация. Когато властите прибраха него, Виктор осъзна, че Иза наистина го е напуснала. Че нарочно е разрушила живота му.

Едва тогава той се взря в миналото и потърси дребните признаци, които бе пропуснал. Да, тя бе девствена в първата им брачна нощ, но това беше единствената истина, която му беше казала. А може би е излъгала и за това. Може да е накапала чаршафите с кръв от прасе или кой знае какво. Виктор беше толкова глупашки влюбен, че бе готов да повярва на всяка дума, излязла от устата й.

Но сега вече не. След като тя го изостави — и след продължилите седмици наред „разпити“ — сърцето му се превърна в камък. Той се научи да бъде студен, методичен и неуязвим за женски уловки. Този път щеше да е подготвен. Щеше да си отмъсти.

Може би тогава щеше да успее да я прогони от ума си веднъж завинаги.

* * *

Няколко дни по-късно Виктор пристигна в Единбург. Не се учуди, когато разбра, че Макс има къща тук, но остана трогнат, когато той му предложи да остане там колкото е необходимо.

Едва не отхвърли предложението, в случай че плячката му разбере за неговата връзка с херцога, но беше трудно да каже „не“ на братовчеда, когото едва започваше да опознава, и още по-трудно — да каже „не“ на съпругата на въпросния братовчед, която си вреше носа навсякъде.

За щастие къщата не беше голям величествен дворец насред центъра, а вила в покрайнините. Тук би трябвало да може да остане сравнително анонимен, особено след като съобщи на прислужниците, че престоят му в Единбург изисква дискретност.

Веднага щом се настани, Виктор се отправи към Шарлът Скуеър, за да се запознае с новата си клиентка. Лично той караше файтон, взет от конюшните на братовчед му. Но лейди Лохлау се оказа съвсем различна от очакванията на Виктор, при това не само защото бе сравнително млада. Макар че изразът „вдовстващата баронеса“ би подвел някои хора да очакват да видят изкуфяла стара дама, той знаеше, че случаят не е такъв. Тя бе овдовяла съвсем наскоро, траурът й едва бе приключил, а синът й беше на двайсет и две години. Спокойно можеше да се предположи, че ще е на четирийсет и няколко години.

Виктор обаче беше очаквал жена, която ясно осъзнава значимостта и богатството си. Нали затова го бе наела да проучи „приятелката“ на сина й. И тъй като описанието на друга жена като „сирена“ обикновено издаваше скрита завист, бе предположил, че баронесата е и непривлекателна.

Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. В мига, в който го въведоха в приемната на елегантната й градска къща, той остана поразен да види висока и красива жена с медноцветни къдрици, леденосини очи и усмивка, която би предразположила всеки мъж. Или пък притеснила, ако мъжът не се интересува от това, което тя предлагаше.

Поради което, след като баронесата плъзна поглед от главата до петите му със смущаваща фамилиарност, докато съобщаваха името му, той трябваше да стисне зъби.

— Милейди — каза Виктор с лек поклон.

— Моля ви, мистър Кейл, не се дръжте официално с мен — измърка тя, приближи се, хвана го за ръката и го поведе към едно канапе. — Тук не сме в надутия стар Лондон, нали знаете.

Баронесата седна и потупа мястото до себе си. Вместо това Виктор се настани на другия край на канапето и отговори твърдо:

— Да, но вие сте мой работодател, милейди. Не бих се осмелил.

Това беше фраза, която бе запомнил от всички онези лондонски забави, макар че досега не му се бе налагало да я използва.

— Колко възпитано от ваша страна! — озари го тя с ослепителна усмивка. — Ако подозирах, че уважаемият мистър Мантън ще ми изпрати такъв хубавеляк, както казваме ние, шотландците, щях да настоя да отседнете тук, в градската къща.

Лейди Лохлау изпърха с мигли, наведе се и прокара пръст по ръката му.

— В препоръчителното му писмо пише, че сте се сражавали при Ватерло. Навярно сте били забележителна гледка на бойното поле.

Като полагаше усилия да не настръхне видимо, Виктор успя да се усмихне любезно и безизразно.

— Тогава бях само на седемнайсет и съвсем зелен, така че, да, предполагам, че съм бил забележителна гледка. — А после възприе отсечен професионален тон. — Сега може би трябва да обсъдим ситуацията със сина ви.

Тя се взря в него, а после се облегна назад с преувеличена въздишка.

— Споменах за войната само защото по-късно двамата със съпруга ми минахме през Ватерло. Тъй като сме пътували из цяла Белгия, твърдението на мисис Франки, че е от Брюксел, ми се стори подозрително, защото тя не знаеше почти нищо за този град.

Това звучеше логично. Иза никога не бе стъпвала в Белгия. Разбира се, ако допуснем, че мисис Франки е Иза.

— Разбирам — съгласи се Виктор и извади бележник и молив. — Кога започна познанството на сина ви с мисис Франки?

— Познанство ли? Боя се, че е нещо повече от това. Тя е толкова по-възрастна от Рупърт…

— Колко по-възрастна? Знаете ли?

— Изглежда най-малко на трийсет.

Иза беше на двайсет и осем.

— И откога се познават?

— Само от една година. Запознаха се, когато синът ми занесе бижутата ми в магазина й за почистване.

— Но тя живее тук от десет години. Сигурна ли сте, че не я е срещал преди това?

— Той беше в пансион. Върна се у дома едва след като навърши пълнолетие.

— А, да, разбира се — измърмори Виктор и нахвърли няколко бележки в бележника си. — Можете ли да ми кажете нещо друго за мисис Франки? Нещо, освен бележките, които сте изпратили на „Мантън Инвестигейшънс“? Използвали сте думата „сирена“, от което подразбирам, че е привлекателна.

Нейна светлост заоглежда изпитателно ноктите си.

— Хубава е по един вулгарен начин. Сигурна съм, че ме разбирате.

— Всъщност не. — Започваше да изпитва неприязън към баронесата. И съжаление към сина й. — Според моя опит жените са или хубави, или грозни и съм срещал и едните, и другите във всички обществени прослойки.

Погледът й стана пронизителен.

— Така ли? Според моя далеч по-голям опит вулгарните жени не се отличават с деликатните черти и изящните движения на жените от наистина добро потекло.

Баронесата отново се наведе към него, сякаш искаше да му сподели някаква тайна.

— Тя върви като мъж, сякаш все бърза за някъде. — Гласът й стана циничен. — А и двамата знаем накъде се е забързала: към състоянието на сина ми.

Виктор извади папката, която бе донесъл, и демонстративно започна да прехвърля страниците.

— Доколкото разбирам, тя е съдружник в бижутериен магазин, който печели доста добре.

— Именно! — съгласи се лейди Лохлау. — Жена-търговец? Самата мисъл за това е ужасяваща.

— Искам да кажа, госпожо, че тя не се нуждае от състоянието на сина ви.

— О, моля ви! Не обиждайте интелигентността ми!

С елегантно завъртане на очите лейди Лохлау отпусна ръка на облегалката на дивана.

— Всяка жена с радост би се опитала да впримчи богат млад барон като Рупърт, но особено жена като нея, толкова алчна, че да стане търговка.

По някаква необяснима причина това го накара да настръхне.

— А какво очаквате да направи една вдовица, след като загуби съпруга си, който досега я е издържал? Да гладува ли?

Съжали за думите си още в мига, в който ги изрече, защото Нейна светлост го изгледа с присвити очи. И защо защитаваше съпругата, която го напусна и нагласи нещата така, че той да плати за престъплението й? Мисис Франки може би дори не беше жена му. Виктор не биваше да го забравя и трябваше да спре да предизвиква враждебността на жената, която щеше да плати на „Мантън Инвестигейшънс“.

— Извинете ме — каза той. — Имам навика да говоря прекалено открито. След всички тези години в армията вече не съм подходяща компания за дами „от наистина добро потекло“ като вас.

Това я умилостиви.

— „Неподходяща компания“? Аз не бих се изразила толкова крайно.

Погледът й се плъзна по него.

— Дори на дамите от добро потекло понякога им се приисква да опитат нещо диво, ако ме разбирате.

Виктор преглътна язвителния си отговор.

— Ако не възразявате, милейди, имам още няколко въпроса по случая.

За миг очите й проблеснаха. А после тя успя да докара усмивка.

— Вие сте изцяло делови човек, нали, мистър Кейл?

— В това ме бива най-много.

— Добре тогава, надявам се, че докато целеустремено разбулвате истината, ще ми направите една съвсем мъничка услуга.

Виктор потисна стенанието си, а тя се наведе по-близо и прошепна:

— Искам да запазите истинската причина за идването си в Единбург в тайна.

О, такава услуга. Слава богу!

— Уверявам ви, че винаги съм дискретен.

— Разбира се — съгласи се припряно тя. — Разбирате ли, не желая синът ми да се досети защо съм ви повикала. Технически той държи кесията, макар че ми отпуска пари, без да задава въпроси. Но не искам да му давам повод да си ги вземе обратно.

— Точно така.

Този барон започваше да му се струва интересен — млад, впечатлителен и изцяло под контрола на майка си.

Като се изключи интересът му към мисис Франки.

Лейди Лохлау го удостои с усмивка на акула.

— Но искам няколко пъти да се присъедините към нас на светски събития, за да можете да го наблюдавате заедно с мисис Франки. Довечера тримата сме на театър и искам да ни придружите. Надявах се, че можете да се престорите на някой… ами… по-подходящ за целта.

— На кого например? — попита хладно Виктор.

— Може би далечен братовчед, дошъл от Лондон да ме посети.

— Не мислите ли, че синът ви ще знае, че не съм никакъв братовчед?

Лейди Лохлау пренебрежително махна с ръка.

— Той изобщо не обръща внимание на такива неща. Имам стотина братовчеди. — По устните й пропълзя коварна усмивка. — А ако се престорите на братовчед, ще можете да го играете загрижения роднина и да задавате въпроси, които никой друг мъж не би посмял. — Очите й светнаха. — Освен може би някой обожател. Може да се престорите на…

— Не, милейди — прекъсна я Виктор. — Не бих се осмелил. — Очевидно щеше да му се наложи да използва често-често тази фраза с новата си клиентка. — А ако в живота ви изведнъж се появи абсолютен непознат и се превърне във ваш обожател, синът ви не само ще стане подозрителен, а може и да започне разследване, за да провери доколко аз съм подходящ за вас.

Лицето й помръкна.

— За това не се бях сетила — призна тя и въздъхна раздразнено. — Много добре, значи ще сте братовчед. Няма нужда да си променяте името — все някъде в родословието ми трябва да има някой Кейл. — Отправи бърз поглед към него. — Нямате нищо против, нали? Клиентът, който ми препоръча услугите на мистър Мантън, каза, че работодателят ви всъщност трябвало да се престори малко на актьор, за да разбере това, което го интересувало.

— Свикнал съм — отговори Виктор съвсем честно. — Преди работех като агент при един детектив на континента.

Само епизодично, но това нямаше защо да й го казва. Продължи:

— Но вашата история няма да издържи дълго, ако синът ви прояви любопитство.

— Няма да се наложи да издържа дълго, защото вие ще се погрижите въпросът да се реши бързо. Другата седмица е ежегодното ни увеселение в замъка Кинло и дотогава искам да разполагам с всички оръжия срещу мисис Франки. — Гласът й стана по-остър. — В случай че глупавият ми син реши да обяви, че се сгодява за нея.

— Разбирам — отговори Виктор. — Това не е много време, особено ако ще прекарвам част от дните и нощите си по светски събития, както искате вие.

И тогава го осени прозрението. Ако вдовицата и Иза наистина бяха една и съща личност, Иза щеше да разбере, че самоличността му е лъжа.

Да, със сигурност щеше да разбере.

Устните му се извиха в усмивка. Иза щеше да се чуди какво е намислил, но нямаше да може да каже и дума. Тази възможност му хареса. Нека се тресе от страх известно време! Това можеше да я подтикне да разкрие по-бързо истинските си намерения.

— Сигурна съм, че ще се справите, мистър Кейл — насърчи го баронесата с прелъстителна усмивка. — Нали затова ви плащам.

Икономът се появи на прага.

— Мисис Франки пристигна, милейди.

Виктор се вцепени. Какво, по дяволите, означаваше това?

— Кажете й да се качи, ако обичате — нареди лейди Лохлау и му се усмихна ведро. — Когато получих съобщението ви, че днес пристигате, поканих мисис Франки да пие чай с нас. Реших, че няма да е зле веднага да пристъпите към работа и да видите какво впечатление ще ви направи тя, когато синът ми не е наблизо и няма нужда да се преструвате. Много умно от моя страна, не сте ли съгласен?

— Безкрайно умно — измърмори Виктор.

Сърцето му биеше лудо, а кръвта му се бе смръзнала. Мислеше, че ще разполага с повече време, преди да се изправи лице в лице с нея. Предполагаше, че ще има възможност да я види, без тя да го забележи, за да се увери, че е тя. И че после ще му остане време да разбере каква игра играе, преди да й разкрие присъствието си.

По дяволите! Ако мисис Франки наистина беше Иза, Виктор все още не можеше да я предизвика публично. Все още не разполагаше с доказателство, че е откраднала каквото и да било, така че не можеше да я прати в затвора. А ако заявеше, че това е съпругата му, какво можеше да я спре да му избяга пак, като хване следващия кораб за Америка, Канада или Италия?

Освен това не бе готов да направи миналото си обществено достояние — това можеше да навреди на Макс, който бе направил толкова много за него, или да опетни името на „Мантън Инвестигейшънс“.

Трябваше да подходи към това много внимателно.

Той пъхна бележника в джоба си, стана и отиде до прозореца, заемайки място, откъдето може би щеше да успее да я погледне, преди тя да го забележи, тъй като би трябвало да се приближи към домакинята.

През мъглата, обвила мозъка му, чу как икономът обявява пристигането на мисис Франки, обърна се и видя, че влиза някаква жена. За един кратък миг, в който дъхът му секна, Виктор си помисли, че това не е Иза. Цветът на косата беше същият, но жената беше облечена прекалено модно. Иза никога не би събрала смелост за толкова яркочервено. Бюстът на тази жена бе по-едър от този на Иза, а освен това новодошлата бе малко по-висока, отколкото си спомняше.

А после тя се наведе да докосне ръката на баронесата, която не си бе дала труда да се изправи, и Виктор видя високите токчета на ботите й. Височината идваше оттам.

Но стройните хубави глезени бяха нейните — би ги познал навсякъде. Затова, когато я чу да изрича: „Добър ден, милейди, надявам се, че сте добре“ с лек акцент, не се учуди, че това е гласът на Иза, макар тонът й да беше далеч по-самоуверен, отколкото си спомняше.

— Скъпа моя мисис Франки — каза лейди Лохлау, — днес имаме и друг гост за чая. Помислих си, че ще ви е приятно да се запознаете. Мога ли да ви представя братовчед си, мистър Виктор Кейл?

Все така с гръб към него, Иза замръзна.

Добре. Надяваше се, че ще я накара да изпадне в паника. Нямаше търпение да види тревогата, предизвикана от факта, че след толкова години са я разкрили. Или още по-добре, страха й от отмъщението, което може да й подготви предаденият съпруг.

Тя се обърна към него бавно, като насън. Виктор едва успя да зърне порцелановата кожа, пълните устни и другите красиви черти, които преди десет години му се сториха толкова завладяващи, когато погледът й срещна неговия.

Остана стъписан, когато видя, че очите й пламтят от ярост.