Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (22)

Глава 21

— Господа, ако обичате, бихте ли ме оставили за момент насаме с жена ми?

Дъхът на Иза секна. Думите я изпълниха с ужас… докато не видя изражението на Виктор. Той се взираше в нея с нежност, от която сърцето й се разтопи, а страховете й се изпариха.

Веднага щом новодошлите излязоха в коридора, Виктор се приближи към нея.

— Попита ме дали това, което ти е казал Герхарт за мен, е вярно. И отговорът е „да“. Наистина ме държаха гладен и ме унижаваха. Казаха ми, че си ме използвала, че си крадла, която се е омъжила за мен само защото съм бил пазач в магазина.

Той си пое дъх с рязко изсвистяване.

— Изглежда, бижутерът, който познаваше майка ми, им е разказал за баща ми, така че те използваха и това. Възползваха се от съмненията ми в самия себе си, като повтаряха, че съм никой — един нещастник с луд баща. Че никога няма да мога да ти дам нещата, които искаш, че не мога да се грижа за теб. Наговориха какво ли не, за да ме пречупят, да ме накарат да призная, че ти си крадлата.

Иза слушаше как той изразява страховете й на глас и в гърлото й се надигаха ридания.

— Герхарт каза, че е чул как си отказал да ме издадеш. Защо не си го направил след всичко това?

По устните му премина сияйна усмивка.

— Защото, скъпа моя, някаква част, скрита дълбоко вътре у мен, крещеше, че греша. Част от мен отхвърляше тази възможност. Част от мен ти вярваше дори когато логиката ми подсказваше, че не бива.

Сега очите му потъмняха.

— Но след престоя си в затвора потиснах тази част така дълбоко, че почти забравих, че е там. Също както забравих теб. Но тя не си отиде.

Той я хвана за ръцете и ги стисна.

— Преди десет години, когато позволихме на Герхарт, Якоба и стражата на принца да се възползват от страховете ни, спряхме да виждаме истината: че се обичаме. Дълбоко. Истински. С всяка частица от душата си.

Сега Иза плачеше. Виктор вдигна ръка и избърса сълзите от очите й.

— Кажи ми, Иза, още ли ме обичаш?

Тя успя да прошепне през риданията си:

— Да.

Наистина го обичаше. Не можеше да си представи как би могла да не го обича.

— И аз те обичам. Повече от живота си, повече от въздуха, който дишам. Затова ти вярвам. Затова усещам с всяка частица от съществото си, че всяка дума, която ми каза, е вярна. Знам го така, както знам, че съжаляваш за миналото, че никога не си ме предавала… че си готова да умреш, ако това означава, че дъщеря ни ще е в безопасност.

Той положи ръцете й върху гърдите си.

— Знам го тук вътре. Твоята доброта отеква в сърцето ми.

Виктор я обичаше — наистина! И вярваше в нея. Миналото наистина беше само минало.

— Това, което наистина ни държа разделени толкова години, това, което и двамата забравихме — продължи той, — е, че заедно сме по-силни. Когато сме разделени, си спомняме слабостите си, съмненията в себе си и се поддаваме на колебанията. — Стисна ръцете й. — Не виждаш ли, любов моя? Герхарт ти е казал тези неща, за да те накара да се усъмниш в себе си, да се притесниш дали наистина ти вярвам. Якоба спомена за дъщеря ни, за да ти се разгневя и да започна да се съмнявам в новото си доверие към теб.

Докато Виктор говореше, представата й за миналото се размести. Също като бижутер, който разрязва скъпоценен камък, Якоба знаеше как да маркира камъка, за да го разцепи с един удар. Знаеше как да се възползва от страховете на Иза, както и от тези на Виктор. А двамата се бяха оставили тези страхове да ги разделят.

— Дори мъчителите ми знаеха точно къде да забият ножа, за да ме накарат да се поколебая — продължи Виктор. — Нямаше нужда да ме докосват и с пръст. Трябваше само да засегнат онази част от мен, която не се чувстваше достатъчно добра за теб — онази част, която се срамуваше от моите родители и от детството ми и се тревожеше, че няма да мога да се грижа за теб.

В гласа му се появи ярост:

— Но не можаха да докоснат онази част от мен, която те обичаше. А Якоба и Герхарт не са засегнали онази част от теб, която ме е обичала. Затова не можем да им позволим да стигнат до тях сега. Трябва да не се колебаем в това, което знаем, в което вярваме: че заедно можем да спасим дъщеря си. Че сме добри, силни хора и можем да направим всичко, което решим.

Той вдигна ръцете й към устните си и нежно ги целуна.

— Че любовта ни един към друг е скалата, от която зависи всичко. Дотогава, докато успеем да останем вкопчени в тази скала, те не могат да ни удавят, колкото и да се опитват. Дотогава, докато останем вкопчени в тази скала, ще спасим Амали.

— О, Виктор! — прошепна Иза. — Трябва да я спасим. Не знам дали дори любовта ни може да оцелее, ако я загубим.

— Любовта ни може да оцелее въпреки всичко — закле се той. — Но да се погрижим да не става нужда да оцелява въпреки точно това, какво ще кажеш?

Целуна я по устните и тя изпита утеха от нежността му. Виктор се отдръпна. Очите му пламтяха, вперени в нейните.

— Вярвай в мен, lieveke. Вярвай в себе си. И ще се справим със ситуацията.

После пусна ръцете й.

— А сега предлагам да съставим план как да спасим дъщеря си.

Той отиде до вратата и я отвори.

— Заповядайте, господа. Трябва да решим какво да правим.

Мъжете влязоха обратно в стаята и Иза разбра, че в коридора са обсъждали ситуацията. Ободри се, когато видя, че от тях се излъчва същата смела самоувереност, която се излъчваше от Виктор. Мистър Мантън и мистър Боно бяха свикнали да си имат работа с хора като Герхарт и Якоба. Надяваше се само да имат същия успех с връщането на дъщеря й, както с откриването на Виктор.

Мистър Мантън застана с лице към Виктор.

— Според мен, щом баронът е готов да предложи диамантите…

— Не — отсече решително Виктор. — Герхарт залага капан, също като миналия път. Ако започнем да играем по неговите правила, ще спечели, а ние ще останем с празни ръце.

— Затова няма да играем по неговите правила — обади се мистър Боно. — Ще играем по нашите. Разполагаме с няколко предимства. Той не знае, че в имението има още представители на „Хората на херцога“ или че баронът е част от плана ни. — Кимна на Иза. — И много подценява решителността на лъвицата да брани малкото си.

Виктор й се усмихна сърдечно.

— Вярно е. Освен това очаква Иза да е мишка — още едно предимство.

Той погледна към Рупърт.

— Знам какво е казал Герхарт — никой не трябва да тръгва след Иза. Но има ли възможност да я проследим от пътя?

— От двете му страни има гъста гора — отговори Рупърт.

— Боя се, че ако останете достатъчно близо, за да я виждате, той ще ви чуе. Стратридж Роуд не е много оживен.

— Навярно точно затова го е избрал — подметна Дом. — И все пак ние сме с трима повече, отколкото очаква Герхарт. Можем да се скрием на разстояние един от друг край пътя.

— Мога да възложа на прислужниците да ни помогнат… — подхвана Рупърт.

— Не — прекъсна го рязко Виктор. — В мига, в който въвлечем прислужниците — или останалите гости, — ще замесим повече хора, отколкото можем да контролираме. Все някой ще го стресне.

— Добре — съгласи се баронът. — Почти целият път минава покрай реката, така че е по-вероятно да дойде от другата страна. Мога да ви кажа и кои са най-удобните места да се скрие човек. Познавам всеки сантиметър от тази гора, защото бера в нея растения за експериментите си.

— Още нещо, което Герхарт няма да очаква — изтъкна Тристан. — Той ще предположи, че Виктор познава терена също толкова слабо, колкото него.

— Значи, ако Негова светлост може да ни покаже няколко часа по-рано къде да се скрием — заключи Дом, — можем да си разделим пътя на пет и да започнем да търсим Герхарт след размяната. Ако извадим късмет, може дори да видим къде излиза от гората и стига на пътя.

— Така е, но пропускаш нещо важно — изтъкна Виктор. — Всичко това почива на предположението, че ще оставим Иза да се срещне с него и да му даде диамантите. Но дори ако го хванем с тях, той просто ще заяви, че не е подозирал, че са крадени. Ще каже, че скъпата му балдъза му ги е дала като подарък. Ще каже, че Иза ги е помолила двамата с Якоба да вземат Амали и че са се канели да я заведат при нея, но тя е решила вместо това да се срещнат на пътя.

Той прокара пръсти през косата си и започна да кръстосва стаята.

— Иза не може да отрече, че са й роднини. А властите няма да искат да повярват, че лелята и чичото на Амали са я отвлекли. Не разполагаме с никаква бележка, с никакво доказателство за историята на Иза, освен тези синини по врата й, които може да си е оставила и сама. Ще бъде нейната дума срещу неговата — тя ще каже, че е отвлякъл Амали, а той ще отрече.

Рупърт я стрелна с тревожен поглед.

— Какви синини по врата ви?

— Няма значение — измърмори Иза.

Тук доктор Уърт по някаква причина присви очи и я изгледа внимателно.

— Герхарт ще измисли някаква история, за да си спаси кожата и да се погрижи да обвинят Иза — продължи Виктор. — Ако го притиснем, ще разкаже за кражбата отпреди години и пак ще обвини нея.

— И теб, стига да успее — напомни му Иза и хвърли поглед към другите мъже. — Така действа Герхарт.

Те се спогледаха скришом, но тя забеляза и сърцето й се сви.

— Господа, знам, че нямате причина да ме смятате за нещо друго, освен за интригантка и крадла. На ваше място не съм сигурна дали аз самата щях да си повярвам. Но…

— Всъщност — прекъсна я доктор Уърт — аз ви вярвам.

Той посочи към шала на врата й.

— Една интригантка би се възползвала по най-ефектен начин от тези синини, които сте покрили — би ги използвала, за да ни накара да побеснеем от гняв, а тя да постигне това, което си е наумила. Но жена със сърце и съвест не би искала да тревожи обожателите си — или съпруга си — допълнително.

— Какви синини? — извика Рупърт. — Зет ви нарани ли ви, мисис Кейл?

— Виждате ли какво имам предвид? — попита с усмивка доктор Уърт.

В очите на Иза запариха сълзи.

— Благодаря — прошепна тя. — Ще оценя високо всичко, което можете да направите, за да върнете дъщеря ми. Но не виждам никакъв друг начин, освен да дадем диамантите на Герхарт. Повярвайте ми, иска ми се да имаше такъв начин.

Мистър Боно потърка брадичката си.

— Жалко, че не можем да го накараме да ги открадне лично. Ако го хванем на местопрестъплението, ще му е трудно да отрече.

— Това наистина би било много удобно — съгласи се Виктор, — защото тогава всички твърдения на Герхарт, след като го заловим, ще бъдат сметнати за неблагонадеждни. Заплахата, че ще разкрие старата кражба, за да навреди на Иза, ще се обърне срещу него.

— За жалост Герхарт е прекалено страхлив, за да открадне лично — обади се горчиво тя. — Дори и в Амстердам изпрати сестра ми в магазина, вместо да отиде сам. Предпочита да хвърля вината за престъпленията върху други хора.

— Именно — потвърди Виктор, но гласът му звучеше разсеяно. Той отиде до камината.

— Няма да се учудя, ако дори не е участвал в отварянето на касата с друго, освен с изработването на фалшивите ключове — продължи Иза. — Той винаги…

— Това е! — възкликна Виктор и се обърна с лице към Рупърт. — Майка ви къде държи диамантите?

— В… в кутията си за бижута. Защо?

— Тази кутия може ли да се разбие лесно? Да се отвори?

Рупърт се намръщи.

— Няма нужда да я разбивате. Аз ще ви дам диамантите.

— Просто отговорете на въпроса, по дяволите! — изръмжа Виктор.

Клетото момче примигна.

— Има ключ, но майка ми го държи в бюрото си. Предполагам, че може да се разбие, ако някой наистина иска да открадне нещо, но тук, в провинцията, с всички тези прислужници…

— Някой със сигурност ще бъде заловен — оповести ликуващо Виктор. — Или поне ще го видят да бяга с диамантите.

Очите на мистър Боно светнаха.

— Значи, ако някой види как Герхарт бяга с тях — някой друг, освен вас двамата… или от нас, тогава, когато го заловим на пътя, няма защо изобщо да споменаваме за никакво отвличане. Просто ще бъдем част от група хора, която го задържа за току-що извършената от него кражба.

— Все пак отчаяните хора прибягват до отчаяни мерки — съгласи се мистър Боно и устните му се извиха в бавна усмивка. — Можем да преработим всичко случило се така, че да пасва на разказа ни. Герхарт е нападнал мисис Кейл в гората, след като тя е отказала да му даде пари. След това го е обзело отчаяние, вмъкнал се е в къщата и се е опитал да открадне диамантите.

Виктор се въодушеви.

— Можем да изтъкнем, че преди няколко дни жена му е дошла в дома на Иза и се е опитала да измъкне пари от нея. Прислужницата може да свидетелства, че Иза е изгонила Якоба заради това.

— А ако започне да твърди, че мисис Кейл е откраднала онези диаманти в Амстердам — обади се нетърпеливо мистър Боно, — твърденията на Виктор, че е станало другояче, ще прозвучат по-правдоподобно, предвид факта, че Герхарт току-що е откраднал диамантите на Лохлау тук, в Шотландия.

— Ще трябва да изчислим времето много прецизно — предупреди останалите мистър Мантън. — Ще трябва да работим бързо.

— Но… — започна Иза, която изобщо не можеше да проследи нишката на разговора.

— Знам — потвърди Виктор, без да й обръща внимание. — За щастие сега, когато и Лохлау е на наша страна, можем да подредим нещата по свой вкус. Той ще се погрижи подходящите хора да са на подходящото място в подходящото време.

Иза ги гледаше смаяно.

— Но аз не виждам…

— И тъй като всъщност няма нужда който и да било да вижда диамантите — продължи мистър Мантън, — жена ти може да ги е взела още преди нещата да започнат да се случват.

— Да — съгласи се Виктор, — и тя ще изиграе своята роля. Освен това ще й трябва непоклатимо алиби за кражбата.

Иза се намръщи.

— Не…

— На теб също — изтъкна мистър Мантън.

— Всички вие няма ли да млъкнете? — извика най-накрая Иза. Когато видя, че е привлякла вниманието им, продължи: — Не ви разбирам. Как бихте могли да накарате Герхарт да открадне диамантите?

— Не можем — ухили й се Виктор. — Но изобщо няма да ни се наложи. Трябва само да направим така, че да изглежда, сякаш ги е откраднал — и се обърна към мистър Боно. — Готов ли си за малко актьорска игра, стари друже?

* * *

В два часа следобед Виктор и Иза бяха готови за представлението, което щеше да им осигури алиби. Докато вървяха към брега на реката, която минаваше покрай едната страна на земите на замъка Кинло, Виктор усещаше, че съпругата му е нервна, но това нямаше значение.

Трябваше да го направят. Това беше единственият начин, за който се сещаше, да спасят и Амали, и нея. Не му беше приятно, че Иза трябва да се срещне с Герхарт, но нямаше как да й го спести. Можеше само да се моли Лохлау да е прав и да могат да я държат под око от наблюдателните си постове край Стратридж Роуд.

— Виктор, не съм сигурна за тази част от плана — измърмори Иза.

— Не мислиш, че Тристан може да открадне диамантите?

— Сигурна съм, че може, но ако някой го види добре? Той е поне десет години по-млад от Герхарт и лицата им не си приличат ни най-малко. Е, предполагам, че фалшивата брада помага.

— Имай ми доверие, Иза — успокои я Виктор, докато слизаха по стъпалата. — От разстояние дегизировката на Тристан ще издържи.

— Да, но ако…

— Той има опит с вмъкването и измъкването от опасни места. Няма да допусне никой да го види отблизо, освен мис Гордън, а тя вече знае какво да каже.

Наложи се да въвлекат младата жена, защото им трябваше благонадежден „свидетел“ на „кражбата“, който да вдигне тревога.

— Да, но мис Гордън е роднина на съдружника ми — настоя Иза. — Не смяташ ли, че властите ще сметнат показанията й за подозрителни?

— Не и при положение че е и близка приятелка на барона, чиито диаманти са откраднали — увери я той и й се усмихна едва-едва. — И предполагам, че когато започне процесът, ще е още по-близка приятелка на барона, което ще направи историята й още по-убедителна.

Иза стисна ръката му още по-силно.

— Тревожа се и за Рупърт. Не е свикнал да лъже и не го бива в това. Ще му е трудно.

— Точно затова сведохме ролята му до това да заведе гостите и прислугата си там, където ни е необходимо да бъдат.

До момента Лохлау се бе справил със задачата си много добре. Вече бе събрал гостите за следобеден чай край реката и така се бе засуетил с приготовленията, че всички прислужници в къщата бяха навън, за да обслужват гостите.

— И предполагаш, че Герхарт няма да види нищо…

— Отиваме към тази част на реката, която е на отсрещната страна на имението, далеч от Стратридж Роуд — затова я избрахме. Герхарт не може да бъде на две места едновременно. Ето защо е толкова важно да изчислим правилно времето. Искаме вече да те чака край пътя, когато извършим „кражбата“ си.

— О, Виктор, толкова неща могат да се объркат!

Той се спря и я погледна сериозно.

— Да, могат. Но няма. — Покри ръката й със своята и я стисна. — Имай вяра, любов моя. Твоите и моите приятели няма да ни подведат. Това е още едно от нещата, за които Герхарт не е помислил: той не може да си представи, че има хора, които държат един на друг толкова много, че парите нямат значение. Не очаква, че имаме толкова много приятели на наша страна.

Това като че ли донякъде успокои нервите й, защото Иза вдигна глава към Виктор. Всичките й чувства се четяха в очите й.

— Обичам те, Виктор.

— И аз те обичам. И ще си върнем дъщерята, заклевам се. — Изгледа я сурово. — Само не забравяй: не давай диамантите на Герхарт, преди да ти я е предал. Не му вярвам.

— Не се тревожи. Това правило мога да спазя без проблеми.

— Предполагам, че Лохлау вече ти е дал огърлицата — каза Виктор.

— Тя е в… ъъъ… чашките на корсета ми. Реших, че там не мога да я загубя — обясни Иза и го погледна стеснително. — Все пак имам много място.

— Не чак толкова много — увери я Виктор, а после проумя нещо. — Гърдите ти. Станали са по-големи заради Амали. Боже, какъв глупак съм! Трябваше да се сетя.

Иза вдигна вежда.

— Обикновено мъжете не се питат на какво се дължи този ефект. Ти не си по-различен от останалите.

Двамата замълчаха, докато се приближаваха към многобройната група край реката, където баронът вече представяше Дом като собственика на „Мантън Инвестигейшънс“, а доктор Уърт — като негов приятел. Оттук нататък Дом пое ръководството на разговора, като обясни, че съдружникът му мистър Боно е бил принуден да се върне в Единбург, за да се погрижи за някои делови задачи. Тъй като Лохлау не беше добър лъжец, бяха решили, че ще е по-добре да го натоварят с колкото се може по-малко лъжи.

Затова Дом започна дружелюбно да обяснява за причината да дойдат в Шотландия — нов случай, който им бе намерил Виктор. Тристан вече се бе погрижил да го видят как препуска към Единбург, преди да заобиколи и да се отправи към отдалечената ловна хижа в другия край на имението. Сега вече трябваше да е тук, да облича едно огромно палто, което Лохлау бе изровил сред старите дрехи на тавана, и да го подплатява с още ризи. Освен това щеше да използва театрален грим, за да си нарисува фалшива брада, и да прибере косата си под шапка от боброва кожа с широка периферия, за да допълни дегизировката си като Герхарт.

Мис Гордън погледна към Иза.

— Иска ми се да се бях сетила да си взема шал, като вас. Доста ми е студено.

— Да изпратя ли някой прислужник да ви донесе? — попита Лохлау, забравяйки ролята си.

За щастие мис Гордън имаше повече опит в измамите.

— О, не, милорд. Мисля, че разходката обратно до къщата ще ме стопли. А освен това не знам кой шал ще искам.

Усмихна му се свенливо и Лохлау сякаш остана зашеметен. След миг обаче очевидно си спомни ролята си, защото се поизправи и каза:

— А, да. Вие, дамите, обичате да… изглеждате възможно най-добре.

— Щом ще се връщате в къщата, Мери Грейс — обади се Иза, за да заглади допълнително положението, — бихте ли ми донесли и моя шал? Мисля, че го оставих в дневната на Нейна светлост.

— Нямам нищо против — отговори мис Гордън и с последен скришен поглед към Виктор забърза обратно към къщата.

Виктор извади джобния си часовник и го погледна. Проклятие! Как да води учтив разговор още цели петнайсет минути, когато кръвта му бушуваше, а ръцете го сърбяха да удуши Герхарт?

Лейди Зоуи се запъти към Дом.

— Вие сте един от „Хората на херцога“, нали така?

Дом се намръщи и Виктор потисна смеха си.

— Някои хора ни наричат така, да — отвърна отсечено Дом. — Но нали разбирате, ние не работим през цялото време за херцог Лайънс. Това беше само един глупав прякор, който пресата ни лепна след един случай.

— Да, но случаят е бил забележителен — настоя лейди Зоуи. — Целият град говори за вас седмици наред, особено понеже вие и мистър Боно сте родени в Йоркшър, а имението на баща ви е само на няколко часа път от Хайторп. Всички останахме много впечатлени как открихте мистър Кейл и спасихте херцогството.

— Да, беше много умно от тяхна страна, нали? — намеси се Виктор, преди Дом да успее да каже нещо, с което да разбие ентусиазма на младата дама. Всъщност беше хубаво, че момичето знае за „Мантън Инвестигейшънс“. Това щеше да улесни нещата, когато започне бъркотията. — Дом, защо не разкажеш на лейди Зоуи за онзи случай в Ланкашър, за изчезналия ханджия?

Приятелят му го погледна с вдигната вежда, но подхвана разказа, който увлече напълно не само младата дама, но и другите гости. Виктор слушаше с половин ухо и си мислеше, че Тристан всеки момент ще се промъкне в будоара на лейди Лохлау и ще разбие кутията за бижута.

Той хвърли бърз поглед към групата. Слава богу, лейди Лохлау като че ли нямаше желание да си тръгва. Ако се отправеше към къщата, това щеше да създаде сериозни затруднения в плана им.

Макар че Дом значително разтегна разказа, наложи се доктор Уърт да започне да задава още въпроси, за да поддържа разговора. На Виктор му се искаше да заръмжи от раздразнение. Защо, по дяволите, Тристан се бавеше толкова?

Иза стисна ръката му. И тя изглеждаше нетърпелива.

И тогава той го чу — пронизителния писък на мис Гордън, която тичаше по широката морава към реката.

— Помощ! Някой да помогне!

Лохлау се впусна в действие.

— Какво има, мис Гордън? — извика той.

— В дневната на Нейна светлост имаше един странен мъж! — извика тя и се приближи към тях задъхана. — Аз… аз мисля… че го изненадах. Стори ми се, че е разбил… някаква кутия.

Очите на лейди Лохлау се разшириха.

— Бижутата ми! О, Боже!

Сякаш някой му бе дал знак за излизане на сцената, Тристан изтича от къщата, от най-далечната страна. Пред ужасените погледи на гостите той скочи драматично на гърба на кон, който бе оставил да го чака там, отдалечи се и изчезна в гората.

— Аз и мистър Мантън ще го заловим, милейди! — провикна се Виктор, докато тичаше към къщата заедно с Дом. — Не се тревожете!

Зад гърба си чу как баронът казва на майка си, че трябва да оставят тази работа на детективите. Но отпреди знаеше, че някои от гостите, а може би дори от прислужниците, ще искат да се включат в преследването, затова бе натоварил доктор Уърт със задачата да призове към предпазливост и да им попречи да се присъединят към тях.

Виктор и Дом се втурнаха към конюшнята, като крещяха да им доведат коне. В мига, в който конярите излязоха тичешком с два жребеца, двамата се метнаха на седлата и препуснаха към гората в същата посока, в която бе изчезнал Тристан.

Няколко минути препускаха с всички сили и накрая стигнаха до хижата, където ги чакаше той. Дом и Виктор спряха отпред.

— Някой видя ли те?

— Никой друг, освен мис Гордън — успокои ги Тристан. Конят му подрипваше и все още дишаше тежко. — Между другото, тя е доста хубава, не смятате ли?

— Не си го и помисляй — предупреди го Виктор и завъртя очи. — Тя е на Лохлау.

— Просто отбелязвах, че е привлекателна…

— Тихо! — изръмжа Дом.

Тримата млъкнаха и се заслушаха. Приближаващият тропот от конски копита накара Виктор да изругае. Някой бе успял да ги проследи въпреки усилията на доктор Уърт.

Когато конят излезе в галоп на сечището с лейди Зоуи на гърба си, Дом започна да ругае. Тя ги видя, спря коня си и очите й се разшириха.

— Коя сте вие, по дяволите? — изръмжа Тристан — единственият от тримата, който не я познаваше.

Лейди Зоуи изкрещя, обърна коня си, преди някой от тях да успее да реагира, и го пришпори в галоп по пътя, от който беше дошла. Тристан мислеше по-бързо от всеки от тях и полетя след нея, преди Виктор да успее дори да примигне.

Малко по-късно се върна. Младата дама седеше на седлото пред него, той държеше поводите с една ръка, а с другата притискаше устата й, но му беше много трудно да я контролира. Веднага щом спря коня, лейди Зоуи започна да се бори с него съвсем сериозно.

— Спри, проклета да си! — извика Тристан и извади пистолета си от джоба на палтото. — Не ме карай да те застрелям!

Лейди Зоуи замръзна, погледна към Виктор и очите й се разшириха от страх.

— Махни това нещо, за бога! — нареди Виктор. — Ще уплашиш до смърт горката жена!

— Хубаво — отвърна небрежно Тристан. — Тя изобщо не трябваше да хуква след… ох! — и дръпна ръката си от устата й. — „Горката жена“ ме ухапа!

— Точно това заслужаваш! — извика лейди Зоуи, смъкна се на земята и заотстъпва заднешком от тримата. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще побегне. — Не мога да повярвам, че всички вие сте крадци!

Виктор измърмори някакво проклятие, слезе от коня си и тръгна към нея.

— Не е това, което си мислите, лейди Зоуи.

— Какво ще правите с мен? — попита тя.

Тристан също слезе от седлото.

— Аз пак казвам, че ще е най-добре да я застреляме — изрече провлечено той, докато вървеше с широка крачка към нея.

— Млък! — изръмжа Дом. — Само влошаваш ситуацията.

— Накъде повече да я влоша? Сега си имаме свидетел, който съвсем не ни трябва.

Лейди Зоуи клатеше глава.

— Няма да кажа на никого, кълна се. Исках само да видя великите „Хора на херцога“ в действие. — Гласът й стана по-суров. — Не знаех, че всички вие сте съучастници на този… този…

— Тристан Боно, на вашите услуги — представи се той и я удостои с ироничен поклон. — И се занимавам с кражби само епизодично.

Очите й се разшириха.

— Вие сте прочутият мистър Боно?

Тристан се ухили.

— Значи сте чували за мен. Много съм поласкан.

Тя изсумтя.

— По-груб сте, отколкото си представях. — Сложи ръце на хълбоците си. — И по-дебел.

Усмивката му се стопи.

— Това е дегизировка — осведоми я той и я измери с похотлив поглед. — Но с радост ще ви покажа истинската си фигура по-късно, когато всичко свърши и…

— Стига си флиртувал, Тристан! — тросна се Виктор. — Нямаме време за това.

Той се приближи предпазливо към младата жена.

— Лейди Зоуи, намираме се в разгара на много тайна, много важна операция. Нямаше никаква кражба. Само правим така, че да изглежда, че е имало, за да спасим дъщеря ми.

— Дъщеря ви! — възкликна тя и го изгледа с присвити очи. — Мисис Кейл каза, че тя е на училище.

— Беше. Преди да я отвлекат оттам. Точно сега нямам време да ви обяснявам всичко. Просто ми повярвайте: Негова светлост знае всичко и участва в плана. — След което бързо се зае да я притисне. — Но е абсолютно наложително да не споменавате за това пред никого.

По лицето й пробяга изражение на пресметливост.

— Разбирам.

— Говоря сериозно. Когато всичко свърши, ще разберете защо, но засега наистина трябва да не се месите и да запазите тайната ми. Можете ли да го направите заради мен? Животът и бъдещето на жена ми и момиченцето ми зависят от това.

Тя премести поглед от него към Дом и Тристан.

— Предполагам, че бих могла да си замълча — съгласи се и вирна брадичка. — Но ще очаквам нещо в замяна.

Това го изненада.

— Колко искате за мълчанието си? — попита Дом с груб глас.

— Не искам пари! — извика лейди Зоуи и много бдително ги изгледа един по един. — Услуга.

Виктор примигна.

— Каква услуга?

— Ще разберете, когато дойда да си я поискам.

Дом изруга под нос. Тристан изсумтя.

— Аз още казвам просто да я застреляме и да се свършва…

— Млъквай, Тристан! — срязаха го Виктор и Дом едновременно.

А после Виктор протегна ръка към лейди Зоуи.

— Услуга. Разбрахме се. Имате думата ми.

Тя погледна крадешком към Тристан и стисна ръката на Виктор.

— Трябва да тръгваме — обърна се Дом към Виктор. После погледна към лейди Зоуи. — След малко трябва да сме на едно определено място, милейди. Можете ли да се върнете сама в къщата?

— Нали успя да дойде сама? — обади се сухо Тристан.

Лейди Зоуи го изгледа злобно.

— Ще се справя.

Тя тръгна в посоката, в която навярно бродеше конят й, спря се на ръба на сечището, обърна се и погледна към тях.

— Не забравяйте. „Хората на херцога“ ми дължат услуга.

— Да, милейди, знаем — увери я Виктор.

Тя изчезна сред дърветата, а Дом въздъхна.

— Нещо ми подсказва, че ще съжаляваме за тази сделка — измърмори той.

— Аз няма — отвърна Виктор. — Ако трябва, ще платя със собствената си кръв.

Той тръгна към коня си.

— Идвайте. Нямаме много време. Трябва да се срещнем с Лохлау близо до Стратридж Роуд. А пет часът ще дойде по-скоро, отколкото си мислим.