Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (6)

Глава 5

Когато пристигна в Кралския театър, Виктор вече бе готов да започне да си гризе ноктите. Беше започнал разследването си на „мисис Франки“ с магазина й на Принсес Стрийт с надеждата да говори със седемдесетгодишния й съдружник. Но очевидно магазинът не работеше в събота, което беше интересно. Обикновено магазините почиваха в неделя, а не в събота и неделя. Не и ако не печелеха много добре.

Ако се съдеше по думите на търговците от съседните магазини, случаят беше точно такъв. И очевидно колегите на мисис Франки я намираха за много интересна тема за клюки. Някои възхваляваха таланта й на бижутер. Други коментираха одобрително готовността й да подпомага благотворителни каузи. Неколцина правеха догадки за миналото й — дали е незаконородена внучка на Ангъс Гордън, защо се е установила в Единбург, в кои битки се е сражавал съпругът й.

Никой от тях не знаеше къде живее. И дали ходи на църква. Или нещо за семейството й, с изключение на това, че е войнишка вдовица. Ако се съдеше по думите на хората от Принсес Стрийт, животът на Софи Франки започваше с пристигането й в магазина сутрин и свършваше с тръгването й вечер.

За едно нещо обаче всички бяха единодушни: че барон Лохлау ще се ожени за нея до края на годината. Той посещаваше редовно магазина, не спираше да говори за мисис Франки с най-хубави думи и често го виждаха да я следва като кутре. Тя щеше да е глупачка, ако отхвърли предложението му.

А мисис Франки не беше глупачка.

Миналото отново надигна глава, за да го измъчва.

„Нали не очаквате да повярваме, че жена ви, този надарен шлифовчик на диаманти, не е имала нищо общо с кражбата на тези диаманти? Съпругата ви не е глупачка. Оставила ви е вие да плащате за всичко.“

Виктор стисна зъби и влезе в театъра — безлична сграда, чиято единствена украса бе статуята на Шекспир навън. Самата мисъл, че Иза се опитва да се омъжи за богат барон, го изпълни с желание да грабне един чук и да го стовари върху една от мраморните колони в изненадващо великолепната вътрешност на театъра. Не беше редно Иза да получи награда за стореното.

И той щеше да се погрижи, дори ако това означаваше да разкрие собственото си минало.

Макар че Кралският театър беше добре обзаведен, покрай стените имаше едва трийсетина частни ложи — навярно половината от броя на ложите в някой лондонски театър. Трябваше да размени само няколко думи с един разпоредител, за да го заведат до ложата на семейство Лохлау.

Лейди Лохлау стана и го поздрави с целувка по двете бузи, като се погрижи да му предостави отличен изглед към много дълбокото си деколте. Тежкият й парфюм обви главата му като пара, надигаща се от банята на някой харем. Виктор обаче имаше очи само за Иза.

Тя стоеше в другия край на ложата под един стенен свещник и разглеждаше програма заедно с барона. Мръщеше се, когато момчето се опитваше да й обясни една или друга английска дума.

Лохлау изглеждаше съвсем малко по-добре облечен, отколкото преди. На ръкава му нямаше дупки, но шалът му беше омачкан, косата — разрошена, а ръбовете на панталона му вече бяха започнали да изчезват.

Иза обаче беше богиня, слязла на земята. Косата й бе украсена с щраусови пера и блестяща диадема, навярно изработена от имитационни диаманти, което обаче не намаляваше красотата й. Ако това бе пример за работата й, нищо чудно, че двамата със съдружника й жънеха такива успехи.

Роклята й бе далеч по-проста от многобройните волани на баронесата — бяла тафта, украсена със зелени ширити, къси бухнали ръкави и благоприлично деколте… но малкото, което то разкриваше, и начинът, по който роклята се стесняваше на талията, му напомни за последния път, когато й съблече роклята. Бавно, с благоговението на колеблив младоженец.

Сега искаше да свали тафтата от нея със зъби. Да покрие меката й бяла плът с тялото си и да изследва всеки сантиметър с езика, ръцете и члена си. Искаше да зарови устата си в съблазнително заслонената долчинка между гърдите й, да прокара език надолу по стегнатия й корем, към тъмнокафявите къдрици, които покриваха сладостта й отдолу… и да нахлуе в нея, докато я накара да моли за още.

Той потисна възбудата си.

Нищо чудно, че очите на Лохлау засияваха всеки път щом я погледнеше. Нищо чудно, че лейди Лохлау я смяташе за заплаха.

Точно тогава баронът вдигна глава и погледна към него.

— А, братовчеде, ето ви и вас!

Той тръгна към Виктор, но Иза остана на мястото си. Очите й се разшириха, а устните й изтъняха в стегната линия, която му се прииска да целуне и да не спре, докато не се смекчи.

Господи, какво му ставаше? Тя го предаде, остави го да се изправи сам пред властите, да измисля извинения за нейното престъпление. Изостави го, без дори да погледне назад.

А се оказа, че всичко това изчезна, когато я видя в тази рокля.

— Добър вечер — каза той, когато Лохлау се приближи, и кимна към Иза. — Радвам се да ви видя пак, мисис Франки.

Тя кимна и се изчерви.

— Радвам се, че дойдохте — рече Лохлау. — Операта ще започне всеки момент и щеше да е неприятно, ако изпуснете началото.

— Опера ли? — едва не изстена Виктор. — Мислех, че ще гледаме пиеса, наречена „Желязната ракла“.

— В програмата я наричат „музикална пиеса“ — обади се Иза. — Но в някои от рецензиите я определят като „оперетна“.

Погледът й срещна неговия, смекчен от спомена, и той се пренесе назад във времето, в Амстердам. Веднъж Герхарт и Якоба ги замъкнаха на опера. Двамата с Иза можеха да си позволят само най-лошите места и прекараха почти цялата вечер, като си шепнеха разни неща, защото пеенето не хареса на нито един от двамата. Мнението му за операта си остана непроменено оттогава, макар че ходи на няколко представления заедно с лондонските си роднини.

Иззвъня звънец, лейди Лохлау хвана Виктор за ръката и го поведе към два стола, разположени зад други два. Лохлау настани Иза на стола непосредствено пред баронесата и седна пред Виктор.

Оркестърът започна да настройва инструментите си. Лейди Лохлау се наведе към Виктор и прошепна:

— Сега разбирате ли какво имах предвид под „вулгарна“? Тази диадема е върхът на лошия вкус. Предполагам, че диамантите не са истински.

Гърбът на Иза се скова. Очевидно бе чула всяка дума.

— Изобщо не разбрах — прошепна Виктор. — И доколкото си спомням, много жени в Лондон ходят с диадеми на театър.

Лейди Лохлау се намуси и се облегна назад. Измина един миг, през който музиката започна. Тогава баронесата отново се наведе към него:

— Очевидно не знае нищо за операта. Дори произнася думата „ария“ като „ериъ“.

Тъкмо когато Виктор щеше да отбележи, че английският не е майчиният език на мисис Франки, Лохлау се извърна към тях и изсъска:

— Тихо, майко! Искам да чуя музиката.

Това беше краят.

И слава богу, защото Виктор наистина нямаше да понесе за дълго подигравателните коментари на баронесата. Но разбираше реакцията й. Иза я засенчваше така, както розата засенчва плевела, въпреки пищната рокля и скъпите бижута на по-богатата жена. Това със сигурност й беше крайно неприятно.

Първото действие на операта не се оказа чак толкова лошо. Първо, сюжетът ставаше и дори имаше интересни политически нотки. И второ, от мястото си Виктор можеше добре да вижда профила на Иза. Можеше да се наслаждава на великолепната й коса, изящното й ухо, поруменялата й буза.

Знаеше, че е глупаво, но си позволи да се унесе в спомени за това колко пъти я бе целувал точно там, където красивият й врат и рамото се срещаха, и бе прокарвал език по трапчинката в основата на врата й. В края на първо действие всяка частица от него жадуваше да я докосне.

Проклет глупак такъв! Нали не беше дошъл да се одобрява с жена си, да го вземат дяволите! Беше дошъл, за да получи отмъщението си.

Не, не отмъщение. Правосъдие. Това беше всичко. И имаше право да го очаква.

Антрактът започна и всички станаха.

— Как ви се стори първото действие, мисис Франки? — попита лейди Лохлау и хвърли заговорнически поглед към Виктор. — Арията на контраалта беше прекрасна, не смятате ли?

В погледа на Иза блесна дяволито пламъче.

— Всъщност не обърнах внимание на арията й. Бях прекалено заета да се възхищавам на прекрасната огърлица, която купи от магазина ми. Блестеше толкова красиво на светлините на сцената.

Самодоволната усмивка на лейди Лохлау се стопи.

— Скъпоценните камъни истински ли са? Или изкуствени?

— Искате да кажете, че не знаете? — попита сладко Иза. — Колко странно. Мислех си, че е очевидно за жена с набито око като вас.

Смехът, който се надигна неканен в гърдите му, го изненада и Виктор едва не си прехапа езика в усилие да го сдържи.

Точно тогава се приближи прислужник с поднос с шампанско, което беше хубаво, защото лейди Лохлау май беше побесняла. Странно ободрен от това, Виктор взе една чаша. Но когато баронът подаде шампанското на Иза и тя му се усмихна чаровно, настроението на Виктор изведнъж се развали.

— И така, мисис Франки — попита той с рязък глас, — какво ви накара да напуснете континента и да дойдете в Шотландия?

Тя отпи от шампанското си.

— Смъртта на съпруга ми. Исках да избягам от лошите спомени.

— За смъртта му ли? — попита Виктор. — Или за брака ви?

— И двете — отвърна тя многозначително.

Виктор стисна зъби. Значи и това е било илюзия. През цялото време докато той е бил запленен, Иза е ненавиждала брака им. Проклета да е, задето го е крила толкова добре!

Лохлау започна да се мръщи и дори Нейна светлост изглеждаше нащрек, но Виктор не им обърна внимание.

— Какво му имаше на брака ви? Съпругът ви жесток ли беше? Отнасяше се лошо с вас ли?

— Нито едното, нито другото — отвърна остро Иза. — Нямаше нужда. Просто се държеше с мен като с домашно животинче. Така и не ми каза нищо за себе си или за семейството си, не ми позволи да надзърна в душата му. След като си отиде, осъзнах, че никога не съм го познавала.

Това не беше отговорът, който очакваше, макар че поне за това тя казваше истината. По онова време Виктор се страхуваше, че ако узнае мръсните тайни от детството му, Иза ще избяга.

Накрая тя и бездруго избяга.

— Може би не сте били женени достатъчно дълго, за да прецените що за човек е.

— Може би. Но това е още една причина, поради която останах стъписана, когато узнах как ме е излъгал. Как се е преструвал на един човек, а в действителност е бил съвсем друг.

За какво, по дяволите, говореше?

— Вие го изкарвате същински злодей — изръмжа Виктор.

— Стига, братовчеде — намеси се Лохлау. — Този разговор започна да става много груб.

Той хвърли несигурен поглед към Иза.

— Не сте ли съгласна?

— Братовчед ви го разбира отлично — отвърна тя. — Но аз с удоволствие ще му кажа всичко, което иска да узнае.

Иза остави чашата си и погледна към Виктор.

— Все пак, мистър Кейл, няма нужда да отегчаваме Рупърт и майка му с подобни глупости. Може би ще ви е приятно да се поразходим из театъра? Чух, че във фоайето имало много красиви статуи.

— И аз ще дойда — обади се намръщен Лохлау.

Лейди Лохлау сложи ръка на рамото на сина си.

— Няма.

Баронът я погледна намръщено и тя добави:

— Милото ми момче, не можеш да ме оставиш сама тук. Какво ще си помислят хората?

— Аз съм добре, Рупърт — успокои го Иза и прие ръката, която й предложи Виктор. — Двамата с братовчед ти ще се поразходим и веднага се връщаме. И бездруго имам нужда да се поразтъпча.

Беше успял да я провокира, слава богу! Преди началото на операта бе видял празна ложа, на няколко ложи от тях, идеална за личен разговор, затова този път щеше да се погрижи Иза да му даде убедителни отговори.

Веднага щом излязоха в коридора, тя каза:

— Като говорим за лъжи, ти всъщност не си братовчед на Нейна светлост, нали?

Виктор нямаше намерение да й разкрива с каква цел са го наели, тъй като това можеше да я уплаши и да я накара да избяга.

— Сама каза, че никога не съм ти разказвал за семейството си — отвърна уклончиво той. — Права си. Наистина не ти казах.

— Значи наистина очакваш да повярвам, че си братовчед на шотландски барон. — Гласът й стана язвителен. — А не да повярвам, че се опитваш да се промъкнеш в живота й с някаква нечестна цел.

Вече бяха стигнали до другата ложа, така че Виктор я дръпна вътре, а после и зад една колона, където никой нямаше да ги види от театъра. Притисна я към нея, подпря ръце от двете страни на раменете й и я изгледа заплашително.

— Моята непочтена цел е да сваля маската на съпругата си — изръмжа той. — За което не можеш да ме обвиняваш, предвид факта, че я намирам да се закача с богат барон.

— Да се закачам! — възкликна Иза и почти се разсмя. — Ти да не си луд? Всеки път ти повтарям: с Рупърт сме само приятели.

— Тогава или си сляпа, или си глупачка — процеди през зъби Виктор и наведе глава. — Той те гледа, когато си мисии, че никой не вижда. Гледате така, както един мъж гледа красива жена. Ти може и да го смяташ само за приятел, но те уверявам, че при него не е така. Аз съм мъж и по дяволите, мога да разбера кога друг мъж желае жена ми!

Стъписаното й изражение му подсказа, че тя наистина не е осъзнала колко дълбоки са чувствата на Рупърт към нея.

А после Иза изпъна рамене.

— Дори да си прав… Дори и той наистина да се интересува от мен… защо ти пука? Ти не ме искаш, така че…

— Не те искам ли? — изрече невярващо Виктор, преди да успее да се спре. Погледът му се прикова върху устните й, сърцето се заблъска в гърдите му. — Сега вече наистина си глупачка.

А после, тласкан от необузданата нужда, която бушуваше в кръвта му още откакто я видя този следобед, той завладя устата й със своята.

* * *

Когато устните му докоснаха нейните, Иза замръзна. Трябваше да се съпротивлява. Трябваше да го отблъсне. Но всички тези години, през които бе копняла за този миг, я накараха да остане неподвижна. Устните му бяха точно такива, каквито си ги спомняше, нежни и жадни, и караха кръвта й да кипи. Ръцете му сграбчиха главата й и тя ги покри със своите ръце, твърдо решена да го отблъсне.

Вместо това се надигна, за да посрещне целувката си, разтвори устните си, остави го да плъзне език в устата й, за да я дразни и измъчва. Нямаше по-изтънчена лудост. И Иза не искаше тя да свършва.

Ненадейно двамата отново бяха млади и си открадваха целувки при всяка възможност, прекалено жадни, за да изчакат до по-късно, когато щяха да останат насаме. Той изпиваше устата й бавно, знаещо, и това надигаше буря в кръвта й, а тя го оставяше да го прави така, както някога правеше.

След един дълъг миг на знойни копринени целувки Виктор прошепна срещу устните й почти благоговейно: „Иза, моя Иза“. А после, сякаш си бе припомнил какво ги разделя, продължи с по-рязък глас:

— Моята малка изкусителка.

И този път, когато устата му превзе нейната, нямаше нежност. Само суровост, пламенност и първичност. Този път Виктор вземаше това, което искаше, й отново и отново, повече диво, отколкото нежно.

Което я заплени още повече. Съпругът, когото някога обожаваше, най-после бе в обятията й. Беше я открил и я целуваше така, сякаш десет години не бяха нищо повече от малко камъче в океана. И това караше цялото й същество да ликува като някоя побъркана глупачка.

Тя прокара ръце през прекрасната му коса, притисна го силно, не искаше да го пусне. Виктор простена, плъзна пръсти по шията й, докосна раменете й, а после продължи още по-надолу. Дланите му обхванаха гърдите й.

В мозъка й избухна дива треска. Иза се притисна към Виктор и той нямаше нужда от допълнително окуражаване, за да започне да я милва най-безсрамно. Тя усети пръстите му дори през тройната преграда на роклята, корсета и ризата си. Усети как зърната й се втвърдяват под допира му. Беше минало толкова време, толкова много време, и той беше тук, и тя го желаеше толкова отчаяно, че усещаше този порив като физически вкус в устата си.

Навярно и Виктор изпитваше същото, защото изстена, люшна се към нея и допирът на твърдия му член й напомни за последния път, когато се любиха, последния път, когато го усети в себе си, последния път…

— О, Mausi — промълви той. — Моя сладка Mausi.

Обръщението отекна в мозъка й, ехо отпреди години, което вече не отговаряше на истината.

Тя го отблъсна.

— Стига! — изсъска. — Вече не съм твоята Mausi. Ако си искал да запазиш своята Mausi, не трябваше да ме изоставяш.

Замаяното му изражение отстъпи място на яростен гняв.

— Ти беше тази, която каза, че бракът ни е бил грешка. Ти беше тази, която каза, че иска повече, отколкото мога да й предложа, която каза, че заминава, за да си намери по-добра работа.

Погледът му просветна срещу нея.

— Когато всъщност избяга, за да похарчи парите от онези откраднати диаманти.

Иза го погледна със зяпнала уста.

— За какво говориш?

В очите му се разрази чиста ярост.

— Знаеш дяволски добре за какво говоря.

Дишането й изведнъж стана тежко, задавено.

— Не знам. Наистина не знам.

Един мускул заигра в брадичката му.

— Значи отричаш кражбата? Отричаш, че си направила комплект имитационни бижута, та ти и проклетото ти семейство да можете да откраднете кралските диаманти?

Защо продължаваше да говори така, сякаш кражбата бе дело единствено на нея и семейството й?

— Отричам, че някога съм казвала, че бракът ни е грешка — изсъска тя с тих глас. — Не знам откъде ти е хрумнала подобна глупост, но никога не съм изричала подобно нещо. Аз бях влюбена в теб! Защо би ми хрумнало да…

През вратата се разнесе гласът на лейди Лохлау, която говореше в коридора.

— Сигурна съм, че са някъде наблизо, Рупърт — казваше тя. — Не се вълнувай толкова.

— Но второто действие ще започне всеки момент! — възрази раздразнително Рупърт. — Трябва да ги намерим.

— Е, добре, щом искаш, отиди да ги търсиш. Аз се връщам в ложата.

— Ще се видим там.

Иза се паникьоса. Не искаше Рупърт да започне да прави догадки за отношенията й с Виктор, когото уж не познаваше.

— Трябва да вървя — прошепна тя и се обърна към вратата.

Виктор я хвана за ръката и наведе глава, за да прошепне в ухото й:

— Кажи ми къде живееш, и по-късно тази нощ ще дойда при теб. Трябва да поговорим.

— Това, което искаш, не е да говорим и ти го знаеш.

Искаше да отвлече вниманието й с целувки и милувки, да се промъкне обратно в живота й, за да я накара да направи още имитации.

„Ти беше тази, която каза, че бракът ни е бил грешка. Ти беше тази, която каза, че иска повече, отколкото мога да й предложа, която каза, че заминава, за да си намери по-добра работа.“

Иза преглътна с усилие. Виктор бе изрекъл думите с такава убеденост! Тя обаче никога не бе му казвала подобно нещо! Паметта го лъжеше.

О, защо изобщо го слушаше? Нали знаеше що за човек е! Трябваше да му устои. Ако дойдеше в къщата, той щеше да разбере за Амали и да използва и нея срещу Иза.

— Кажи ми, да те вземат дяволите! — изсъска Виктор. — Не можеш все да бягаш от мен.

Сега Рупърт я викаше и с всяка секунда забавяне на отговора й, любопитството му щеше да нараства.

Иза вдигна поглед към Виктор.

— Ти ми кажи къде си отседнал, и аз ще дойда при теб.

Той замръзна. После изруга и отклони погледа си.

В душата й пламна неудържим гняв. Виктор криеше целта на пребиваването си в Единбург, каквато и да беше тази цел.

— Така си и мислех.

Тя издърпа ръката си и тръгна към вратата.

— Не сме приключили, Иза! — изръмжа Виктор.

— Засега приключихме — сряза го тя и се провикна: — Тук съм, Рупърт!

Вратата се отвори и Рупърт подаде глава вътре. Очевидното подозрение, изписано на лицето му, накара стомаха й да се разбунтува. Възможно ли бе Виктор да е прав? Можеше ли баронът да не е толкова безразличен към прелестите й, колкото си мислеше?

— Какво правите тук сами? — попита той.

— Оттук театърът се вижда най-добре. — По-добре да излъже, отколкото да рискува да го нарани. — Ложата беше празна, затова решихме да погледнем.

Той като че ли прие оправданието й.

— Е, добре, елате. Второ действие ще започне всеки момент. — Погледът му се стрелна зад нея, към вътрешността на ложата. — Вие също, братовчеде.

Иза усещаше присъствието на Виктор като горещ факел зад гърба си и за частица от секундата се уплаши, че той ще каже нещо, което да разруши всичко.

А после чу как Виктор въздъхна зад нея.

— Веднага идвам. Искам още малко да се насладя на гледката — отговори той с онзи дрезгав глас, който караше стомаха й да се преобръща.

Това беше проблемът. Виктор все още можеше да разтопи вътрешностите й само с една дума. А това го правеше опасен. Защото допуснеше ли го в живота си, разбереше ли той за дъщеря им, нямаше да има връщане назад.

Рупърт побърза да я изведе от ложата.

— Добре ли сте? — попита той веднага щом излязоха в коридора. — Доста сте зачервена.

Тя изпита желание да притисне ръце към горещите й бузи. Осени я идея.

— Всъщност не се чувствам добре. Ще имате ли нещо против да пропуснем представлението и да ме закарате у дома?

— С удоволствие — отвърна Рупърт за нейна изненада.

Иза го изгледа скептично.

— Сигурен ли сте?

Рупърт бе роб на правилата, а едно от тези правила беше, че хората не излизат от театъра преди края на представлението.

— Разбира се, че съм сигурен! — отвърна обидено той. — Какъв джентълмен ще съм, ако ви заставя да останете тук и да страдате?

— Тогава благодаря, много сте мил — каза Иза и потисна лекото чувство на вина, задето го мами.

Утре двете с Амали щяха да се качат на пощенската карета за Карлайл и дъщеря й щеше да е на сигурно място. Тогава и само тогава можеше да се съсредоточи върху задачата да разбере защо Виктор е толкова решен да се натрапи в живота й.