Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (8)

Седма глава

Сватбарите най-сетне идваха.

Анета и още две от монахините хористки — сестра Урсия и сестра Франческа, заедно с послушницата Евфемия наблюдаваха малката флотилия от гондоли, която се приближаваше към техния остров през лагуната.

— Мислите ли, че са те?

— Разбира се, че са те! Ето ги, пристигат!

Четирите се бяха качили в една от спалните на най-горния етаж, обикновено заета от пансионери. Прозорчето в стаята беше високо в стената, обаче те бяха натрупали три пейки една върху друга и сега с нетърпение наблюдаваха пристигането на гостите. Това беше едно от малкото прозорчета, които даваха възможност да се надникне във външния свят. Както всички по-млади монахини от „Санта Клара“ добре знаеха, оттук се разкриваше най-обширната панорама към лагуната, на север към остров Джудека и към самата Венеция, както и към всички лодки или гондоли, които наближаваха манастира.

— Хайде, слизайте! Всички! Искам и аз да погледна! — разбута останалите Анета. — Ще погледна с това!

Извади от джоба си малък цилиндър, покрит с шагрен и с дължина приблизително колкото панаирджийска свирка, изгони другите и се настани пред прозореца.

— К’во е туй? К’во държи тя в ръката си? — развика се сестра Евфемия, най-младата от тях — дете на не повече от дванайсет-тринайсет години, и заподскача от крак на крак.

— Нарича се далекоглед, а ти говори по-тихо, става ли? — сряза я Анета. — Сестра Маргарета веднага ще дотърчи, ако ни чуе! — Приближи цилиндъра до едното си око и замижа с другото. Първоначално единственото, което виждаше, беше ослепителното отражение на светлината от зелените води на лагуната.

— Пак си влизала в стаята на сестра Пурификасион^[1], а? — прошепна Урсия.

— По-скоро го е откраднала — изсумтя сестра Франческа и по лицето й се изписа неодобрение.

— Не съм го откраднала, само го взех назаем — отвърна Анета, докато бавно оглеждаше лагуната. — Ще го върна на старата Чистофайница още утре… Охо!

— Какво?

— Работи! Виждам ги, наистина ги виждам…

— О, слава на Бога! Едва не излязох от кожата си! — възкликна сестра Евфемия и сложи ръка на гърди. — Ето, вижте как бумти сърцето ми!

— Дай да погледна! В крайна сметка това е моята племенница! — започна да дърпа робата на Анета сестра Франческа.

— Имай търпение, сестро!

В малкия кръг, който й предоставяше далекогледът, Анета зърна флотилия от лодки, украсени празнично с пъстроцветни панделки. В тях се бяха струпали двайсетина души. В една от тях Анета видя и булката — племенницата на Франческа — Отавия, бивша пансионерка в манастира, и двете й шаферки, които се разпознаваха лесно по спуснатите им свободно коси. В останалите лодки бяха сватбарите — група от предимно млади мъже и жени, които придружаваха булката и младоженеца на сватбените им гостувания.

— Тук са! — невероятно вълнение стисна стомаха на Анета, но в следващата секунда тя едва не изпусна далекогледа. — О, не!

— К’во? К’во има сега? — обади се моментално малката Евфемия с пискливия си детски гласец.

— О, млъкни най-сетне, Евфемия, никой няма да ни хване! А ти престани да ме дърпаш, Франческа! — рече Анета и я срита нетърпеливо. — Ей сега ще ти дойде редът! Просто… Мадона! — извика, дръпна се моментално от прозореца и облегна гръб на варосаната стена. — Той гледа право към мен!

— Кой? Кой би могъл да гледа право към теб? Нали каза, че…

— Евфемия! Само още една дума и ще ти ударя шамар! — изсъска Анета. — О, не! Това не може да бъде!

Пак се изправи до нивото на прозореца, сложи далекогледа пред окото си и затърси малката флотилия от гондоли в лагуната.

Сватбарите с всичките си труфила вече бяха съвсем близо — можеха да се видят и с просто око. Анета притисна далекогледа до окото си и този път вече нямаше никакви съмнения. Един мъж, който се намираше в края на последната гондола, държеше в ръка същия далекоглед като нейния. Имаше слабо, жилаво тяло и буйна, рошава, къдрава коса, която падаше до раменете му. От колко време беше насочил далекогледа си към това прозорче на манастира, тя не знаеше. А сега, все така гледащ към нея, той повдигна ръка и бавно помаха. После, не особено сигурен дали е привлякъл вниманието й, той бавно и целенасочено сложи ръка между краката си и похотливо разтърси бедра.

Анета пусна далекогледа като ужилена. Той падна с трясък на пода. Тя слезе от прозореца, зачервена като домат.

— Какво става? Кажи! — струпаха се около нея останалите.

— Нищо. Няма нищо… Аз просто… мисля, че вече трябва да върна далекогледа на сестра Пурификасион. Това е.

И с тези думи тя изхвърча от стаята, оставяйки останалите сестри да чуруликат зад нея като врабчета.

* * *

Сватбарите бяха поканени в голямата зала, където вече ги очакваха традиционните за подобни случаи лакомства — вино от запасите на манастира, сладкиши и бисквити, приготвени от самите монахини. В шумно и весело настроение, което подсказваше, че това не е първото им посещение, гостите се струпаха в залата и веднага се захванаха да ядат сладкишите и да пият виното, които им бяха поднесени. Както изискваха правилата на манастира, монахините стояха в отделно отделение на залата, изолирано от общата зала с желязна решетка. По-младите сред тях и най-вече сестрите Франческа и Урсия, се приближиха до решетката, извикаха булката и започнаха да опипват дантелата на врата й и броката на булчинската й рокля. След известно време в стената срещу решетката на монахините се отвори врата и през нея излезе трета група — пансионерките на манастира, млади момичета, които не бяха предвидени да полагат обет, а бяха изпратени от семействата си на пансион тук, за да усвоят някои умения като бродерия и катехизис, докато им открият подходящи съпрузи. Когато ги видя, младата булка Отавия, която само до преди няколко седмици беше сред тях, изписка радостно и сред смях и сълзи всички започнаха да се прегръщат и целуват за наслада на цялата компания.

Само един от присъстващите като че ли не желаеше да се присъедини към веселото настроение. С кисело изражение на лицето Анета седеше сама в задната част на отделението на монахините. Отказа и виното, и сладкишите, които й бяха предложени. След известно време към нея се приближи Урсия и попита:

— Може ли да седна при теб?

Анета сви рамене, но се плъзна по пейката, на която седеше, за да й освободи място.

— Какво има? — попита Урсия, забелязала смръщената й физиономия. — Да не би сестра Пурификасион да те е хванала как връщаш далекогледа й?

— Старата Чистофайница да ме хване? Мен? Никога!

— Значи нещо си видяла. Имам предвид през далекогледа — продължи Урсия, малко прекалено проницателно за вкуса на Анета.

И тя се замисли отново за онзи мъж, за мястото, където беше сложил ръката си, видя отново силата и заоблеността на бедрата му.

— Това не е твоя работа! — отсече Анета, изправи се и изтръска от полите си няколко невидими трохи.

Въпреки сумрака, в който седяха, тя видя как Урсия я поглежда изпитателно, а после отвръща очи. Жената имаше силно лице, с високи скули. Не беше особено хубава, но имаше красиви устни, които се извиваха в крайчетата, когато се усмихваше. Анета се запита какъв ли е цветът на косата й под строгия монашески воал — може би русолява, но не беше възможно да се каже. Във всеки случай не и черна. За миг през главата й мина мисълта да сподели с Урсия онова, което беше видяла през далекогледа. Понякога й се струваше, че харесва Урсия, чиято непочтителност към живота на манастира и чието остроумие достойно съперничеха на нейните. Имаше моменти, когато можеше да мисли за нея почти като за приятел, защото след завръщането си от другото място тук се чувстваше много по-самотна, отколкото си беше представяла. Освен това Анета беше почти убедена, че Урсия ще възприеме историята й по-скоро като забавна, отколкото като шокираща. Тя самата също щеше да се смее — и по-точно да се залива от смях — ако това се беше случило с някоя друга сестра. Но по някаква неизвестна причина като че ли не можеше да събере сили да си признае.

Накрая, когато установи, че няма да изкопчи нищо повече от Анета, Урсия се изнесе обратно към трапезарията, оставяйки я на собствените й мисли.

Той няма как да е видял лицето ми, нали? Надникна през решетката към сватбарите в общата зала. Не, невъзможно. Все пак аз през цялото време държах далекогледа пред лицето си! Той трябва да е видял само отблясъка от него, нищо повече. Прибра под монашеската си шапка къдриците, които тази сутрин така старателно беше измъкнала и притеснено огледа гостите в търсене на мъжа от гондолата. Но не, той не беше сред тях. Може би е сгрешила, може би в крайна сметка той не е бил един от гостите, а лодката му просто се е смесила с останалите. Въоръжена с тази успокояваща мисъл, тя постепенно възвърна самообладанието си, събра достатъчно смелост да се премести към предната част на тяхното отделение и да се смеси с останалите.

В един от ъглите на общата зала един от сватбарите беше издигнал нещо като сцена за куклено представление от платнище на жълти и червени ивици, и куклите вече се показаха. Анета се настани, готова да се наслади на спектакъла.

А после, внезапно, затаи дъх. Това беше той. Да, определено беше той. Излизаше иззад сцената на куклите. Значи ето къде се е криел! Кафяви очи и смръщен поглед (нещо й подсказа, че би познала този поглед навсякъде), тъмна къдрава коса, падаща върху раменете му. От колана му висяха множество кухненски ножове. Значи тях бе видяла да проблясват на кръста му. Докато тя го наблюдаваше, той се отдръпна назад, огледа набързо тълпата, очакваща представлението, и когато се увери, че никой не го гледа, се промъкна тихичко през вратата на пансионерките към манастирската градина отзад.

* * *

След като по-голямата част от монахините бяха заети изцяло с гостуването на сватбарите, а и след започналото куклено представление, нямаше нищо чудно, че градината беше празна, когато Анета се озова в нея.

Не бе имала възможност, разбира се, да тръгне след натрапника през вратата на пансионерките — беше възпрепятствана от металната решетка, която отделяше монахините от гостите. Вместо това, без нито за миг да се замисля какво ще каже или ще направи, ако случайно го настигне, Анета се беше върнала по коридора, отвеждащ до трапезарията, после беше минала през кухните, а накрая и през всички килери и складове, които се намираха точно до зеленчуковата градина.

Беше тичала толкова бързо, че когато стигна до кухнята, беше останала почти без дъх. Освен Дебелата Анна, кухненската прислужница — глухоняма и толкова тъпа, че дори кукленото представление не беше по възможностите й — която седеше и белеше моркови, Анета не видя никого другиго. В двора след кухните спря за миг до един чучур, за да си поеме дъх.

Това беше част от манастира, която напоследък нямаше причина да посещава, но която се оказа абсолютно същата, каквато я помнеше. Ято бели гъски й изсъскаха, когато мина покрай тях. Малко по-нататък лежеше котарак и ближеше козината си, която изглеждаше черна на фона на червените плочи. Колко странно! Преди беше живяла почти в кухните, когато беше послушница, което ще рече нищо повече от слугиня. Но сега, когато се беше върнала в манастира със собствена зестра, благодарение на което я направиха монахиня, всичко се беше променило. Сега тя беше точно толкова важна, колкото и надутите контеси — и със сигурност точно толкова богата като тях.

От двора Анета се отправи предпазливо към зеленчуковата градина. Когато стигна, спря, за да се ориентира. Беше точно по обяд или някъде там и в градината беше горещо и тихо. Даже кипарисите, подредени около манастирските стени, не хвърляха сенки. Малко по-нататък, близо до основната постройка на манастира, се виждаше входът към лечебната градина с нейните строго подредени, симетрични лехи, където се отглеждаха редките медицински растения, разнасящи славата на техния манастир. Но ако отидеше там, щеше да бъде забелязана много лесно, затова тя реши да остане в цветната част на градината. Влезе в розовата градина — цветовете на червените, бели и розови рози се бяха отпуснали от обедната жега. Оттам премина под тунела от преплетени лимонови дръвчета. Тихо жужене й напомни, че се намира съвсем близо до кошерите. Стресна се и се скри зад живия плет. Сред кошерите се разхождаше сестра Вирджиния, една от най-възрастните сред тях, но беше обърната с гръб към Анета, а на главата си имаше огромна шапка с мрежа. Анета прецени, че сестрата няма как да я види, затова продължи предпазливо по алеята под дърветата.

Въпреки че го беше видяла от разстояние, при това през далекогледа, за Анета нямаше никакво съмнение, че мъжът, когото беше забелязала да се измъква в градината, е мъжът от гондолата. Какво си мислеше той, че прави? Анета се замисли за погледа му. Познаваше този вид поглед — мрачен и едновременно арогантен. Очевидно си въобразяваше, че може да се вмъкне сред тях, а после да се хвали пред приятелите си. Имаше моменти, когато си мислеше, че на онова, другото място бяха по-добре, защото там никога не виждаха мъже — освен ако не се броят онези без тестисите — евнусите, кастрираните. Въпреки че някои от момичетата се влюбваха и в тях.

Колкото повече вървеше, толкова по-горещо й ставаше. Изпод шапката й започнаха да се измъкват кичури, усещаше, че ризата е залепнала на гърба й от пот. С изключение на сестра Вирджиния с нейната пчеларска шапка, в тази част от градината нямаше никого другиго. В далечния край, близо до стените, граничещи с лагуната, тя зърна пътека между живия плет, в чийто край се виждаше малка беседка с каменна пейка. Прималяла от горещина, Анета се отпусна с благодарност под сянката на дърветата, обгърнали беседката. Даже през дебелия плат на полите й камъкът беше хладен. От другата страна на живия плет до ушите й достигна звук от вода — фонтан или може би извор. И точно в този момент ги чу — два гласа, мъжки и женски, говореха и се смееха тихичко.

Анета моментално хукна обратно по пътеката, повдигайки полите си. Зави зад края на живия плет и се озова насред кръгла полянка, в чиито център се виждаше фонтан със статуя. Но не, беше сгрешила, тук нямаше никого. Тъкмо си казваше, че от горещината започват да й се причуват разни неща, когато с периферното си зрение забеляза нещо — някакъв проблясък, нещо цветно, което пробяга пред входа към тази полянка. Анета побягна обратно. Първоначално хукна надолу по пътеката, но после размисли и заобиколи живия плет, озовавайки се отново в беседката. Но все така ни жива душа наоколо.

Анета се насочи пак към каменната пейка и тежко се отпусна на нея. В този момент усети как около врата й се плъзва ръка, а друга притиска устата й. Скочи веднага — или поне се опита — но нямаше никакъв смисъл. Държаха я здраво. Даже когато се опита да завърти глава, за да види кой е нападателят й, онзи, който я държеше така лесно, някак си успяваше да стои далече от погледа й, а колкото повече се дърпаше тя, толкова по-силно я стягаха ръцете му. Тези пръсти на гърлото й неговите ли бяха?

Неспособна да помръдне глава, Анета реши да рискува и с десния си крак срита човека зад себе си колкото сили имаше.

— Ооох! — ръцете моментално се свлякоха от врата й. Препъвайки се, Анета изхвърча от беседката.

— Сестро! — провикна се нечий глас зад нея.

— Какво…

— Аз съм!

Анета се обърна.

— Урсия?!

Нямаше никакъв мъж. Само сестра Урсия, превиваща се от смях.

— Какво в името на всички светии, те накара да постъпиш така с мен? — извика гневно Анета.

В продължение на известно време Урсия не беше в състояние да отговори — толкова силно се смееше. Накрая промърмори:

— Това беше шега, разбира се! — Триейки сълзите от очите си, тя се измъкна иззад каменната пейка. По робата й бяха прилепнали листа и клонки. — Де да можеше да видиш лицето си!

— Мислиш, че е смешно, така ли? — възкликна Анета и докосна внимателно гърлото си. — Уплаши ме до смърт! — Отпусна се до живия плет, облегна гръб на него и свали монашеския воал от главата си.

— Съжалявам, че съм те уплашила толкова — отговори вече по-сериозно Урсия, приближи се и седна до нея. Лицето на Анета беше червено като домат. — Много си зачервена. Добре ли си?

— Да, ще се оправя. Просто имам нужда от малко почивка — отговори Анета и прокара пръсти през косата си — беше приятно да проветри главата и врата си. — Мадона! Никога не съм си представяла, че си толкова силна!

— А ти се бореше като давеща се котка!

— Помислих си…

— Какво си помисли?

— Помислих те за мъж.

— Какъв мъж?

— Онзи от гондолата. Той също имаше далекоглед като онзи на дъртата Чистофайница.

— И ти реши, че той е тук?

— Видях го да излиза в градината през вратата на пансионерките. Сигурна съм, че го видях! И го последвах.

— И видя ли го?

— Не. Обаче го чух. Сигурна съм! Чух два гласа — мъжки и женски. Говореха си, смееха се. На малката полянка край фонтана — поясни тя и посочи към другата страна на живия плет.

— Но ти също си била там — не ги ли чу?

— Кой, аз ли? Не. Аз търсех теб — отговори Урсия и сви рамене. — Но според мен просто ти се е причуло — горещината често причинява това — потупа Анета по ръката, подаде й монашеския воал и рече: — По-добре вече го слагай. Камбаната за молитва отдавна звъня, а знаеш какво ще каже старата Чистофайница, ако закъснеем. Хайде, влизаме ли вече?