Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (26)

Двадесет и шеста глава

Монахинята, която на следващия ден извика Анета в приемната, не беше обичайната пазителка на портите.

— Имаш посетител, сестро.

Анета вдигна изненадано глава от четките, които чистеше в работилницата на сестра Вероника. Веднага разпозна сестра Катерина като една от групата монахини, които винаги бе наричала в мислите си контесите — жени с аристократичен произход и без никакво призвание за монашеския живот на съзерцанието. Както наскоро беше научила, игуменката сестра Бонифача беше една от тях. Сестра Пурификасион също. Имаше още поне половин дузина други. Предвид славата и красотата на тяхната ботаническа градина, както и относителната свобода (според някои даже разпуснатост), с която сестра Бонифача ръководеше манастира, и заради множеството изключения от обичайните манастирски правила, на които монахините се радваха заради носещите огромни приходи градини, техният манастир беше обичайният избор на венецианските благородници, решили да обрекат за цял живот сестрите или дъщерите си на Бога.

Когато Анета се беше върнала в манастира, сестра Катерина със своята блестяща коса и луксозни дрехи й се беше сторила благородничка до мозъка на костите си. И Анета беше заслепена от нея. Подобно на останалите монахини от аристократични семейства, Катерина се обръщаше към останалите благороднички — сред които бяха една от нейните лели и неколцина братовчедки — с думите „синьора“ или „милейди“, а не с обичайното за манастира „сестро“. И пак подобно на тях, на нея никога не би й хрумнало да вземе дрехите си от общия гардероб, както изискваха манастирските правила. Всичко, което тя обличаше, беше донесено в раклите й още при пристигането й — коприни, дантела и лен от най-високо качество, същинска булчинска зестра, ушита изискано и всичко с монограм.

Но Анета беше впечатлена не толкова от качеството на дрехите, колкото от начина, по който Катерина ги носеше. Противно на всички правила за обличане в ордена, благородничката носеше черния си воал вдигнат високо над шапката, за да разкрива русата й коса и двете къдрици, пуснати върху всяка от бузите й. Обувките й бяха с висок ток, а корсажът беше дръпнат толкова ниско, че разкриваше извивката на малките й гърди. На кръста й, на златна верига висеше кръст, обсипан със смарагди и рубини.

От всички сестри хористки Катерина беше най-близо до нейната възраст. Още през първите дни след завръщането си от Константинопол Анета беше допуснала грешката не само да й подражава (дантелите, обувките, копринените чорапи, обшити скандално със златна нишка — това бяха все неща, заимствани от сестра Катерина), но и да се опита да се сприятели с нея. Опитите й бяха безмилостно отблъснати. Всички контеси бързо й дадоха да разбере, че като някогашна послушница, те не я считат за нищо повече от обикновена слугиня, парвеню, което никога няма да бъде достатъчно на ниво, за да стане част дори от хористките, а какво остава — от тях. И никакво количество зестра — ас трите хиляди дуката зестрата на Анета беше най-голямата, която манастирът някога беше получавал — не би могло да компенсира нисшия й произход. Така през следващите седмици Анета се научи да внимава за ленивите погледи, криещи горделивостта и злонамереността на благородничките.

А ето, че сега именно сестра Катерина беше онази, която стоеше неуверено на прага на работилницата на сестра Вероника.

— Имаш посетител, сестро — повтори.

Беше повдигнала претенциозно с два пръста полите на робата си, за да ги спаси от прахоляка по пода. В другата си ръка държеше копринена кърпичка, с която предпазваше носа си от миризмата на бои. От начина, по който оглеждаше любопитно ателието на Вероника ставаше ясно, че надали някога беше пристъпвала толкова навътре в работните предели на градините. Понякога Анета я беше забелязвала привечер да се разхожда под тунела от дървета, под ръка с някоя от братовчедките си, но никога не я беше зървала в хербариума, а какво остава — в работилницата на сестра Вероника.

— Посетител, сестро — пак повтори тя. — В приемната — а после, в отговор на изненадания поглед на Анета, допълни: — Казва, че ти носи вест от човек на име Просперо Мендоса.

Въпреки че беше с половин глава по-ниска от Анета, сестра Катерина винаги успяваше да остави впечатлението, че я гледа отвисоко. Копринените, обшити с дантела долни поли под робата й издаваха тих, шептящ звук, докато се влачеха по плочите. Както забеляза със завист Анета, дори и в тази горещина Катерина изглеждаше безупречно, хладна като морски бриз.

Докато вървеше послушно след сестра Катерина, Анета се зачуди какво ли се е случило с обичайната пазителка на портите — сестра Киара. Обикновено контесите се смятаха за твърде велики за подобни ежедневни задължения и проявяваха невиждана изобретателност в старанието си да ги избегнат. С изключение на задължителните посещения в църквата, те прекарваха по-голямата част от времето си, като си гостуваха една на друга по килиите, за да похапват плодовете и сладкишите, които роднините им от Венеция ежедневно им изпращаха. Не проявяваха никакъв интерес към градините и гледаха на редовно трудещите се сестри като Вероника и Анунсиата със загрубелите им ръце и изцапани роби с чувство, което не се отличаваше по нищо от презрението. А в броените случаи, когато бяха принудени да вземат участие в общия живот на манастира, те съвсем отявлено нарушаваха всички правила.

Анета трябваше да подтичва, за да върви в крачка с Катерина.

Макар да нямаше абсолютно никаква представа кой е този Просперо Мендоса, интуицията й я предупреждаваше да не си го признава — или поне засега. Манастирът може и да беше по-снизходителен от останалите по отношение на допускането на посетители, но нещо подсказваше на Анета, че обичайната пазителка на портите сестра Киара никога не би одобрила това посещение. А това само по себе си беше достатъчно, за да събуди интереса на Анета. Сега тя беше свела очи с престорена скромност, за да не видят изражението й.

— Къде е сестра Киара? — попита.

— Болна е. Има треска — отговори делово Катерина. — Преподобната игуменка Бонифача също е болна, не си ли чула?

Продължиха напред.

— Този Просперо Мендоса какво иска?

— Откъде да знам? — изгледа я отегчено Катерина. — Той не беше ли онзи търговец на бижута от гетото?

И изгледа Анета така, че тя остана с усещането, че хвърлиха върху лицето й ведро с леденостудена вода.

— Вероятно е трябвало да продадеш някои от бижутата си, за да изплатиш зестрата си, нали?

Ужилването беше леко, но болезнено. Анета сведе глава и продължи да върви мълчаливо.

Търговец на бижута ли? Изпълни се с неприятно предчувствие. Какво би могъл да иска от нея един търговец на бижута? Ако сестра Катерина се беше надявала да отгатне нещо по изражението й, нямаше да открие нищо — Анета си беше сложила маската на непроницаемостта.

Но иначе Катерина беше права. Някога Анета действително имаше значително количество бижута. Едно от тях й бе подарено от самата валиде султан, която беше прочута с щедростта си към най-доверените си слуги. Повечето от бижутата обаче беше придобила като част от зестрата си след смъртта на валиде, когато, отново като свободна жена, тя беше избрала да се върне в родната си Венеция. Но до този момент не си беше давала сметка, че продажбата на тези бижута е всеобщо достояние.

Всички те бяха продадени чрез подходящ посредник, избран от архиепископа на Торчело и именно така тя беше събрала парите, необходими й за зестрата, която трябваше да дари на манастира. Що се отнася до самите бижута, Анета никога не беше скърбила за загубата им. Защото, въпреки любовта си към лукса, тя никога не бе обичала да се кичи с бижута. Отнасяше се с презрение към момичетата от харема, които се караха и плетяха интриги заради тях и пилееха трудно спечелените си надници за блестящи дрънкулки. Те гледаха на тях като на… може би утеха? Но за Анета, която бе служила на валиде години наред и беше наясно с всичките й хитри ходове, рубините и топазите, тюркоазите и перлите имаха съвсем различен вид стойност. Беше започнала да гледа на тях като на средства за постигането на някаква цел, част от онази тайна валута на харема, която се използваше за придобиването на влияние и власт.

Имаше само един камък — големият диамант на валиде, „Синевата на султана“, който някога представляваше интерес за Анета. Но това беше много отдавна и тя не очакваше да го види повече. Той беше превърнат във валута за откупуване на най-великото нещо на този свят — един човешки живот. Но някакъв си обикновен венециански бижутер да знае за него? Тази мисъл беше толкова неправдоподобна, че Анета побърза да я отхвърли с едно махване на ръката.

Просперо Мендоса значи. Какво би могъл да иска точно той пък от нея?

* * *

За щастие, сестра Катерина като че ли не очакваше отговор на въпроса си. Оставаха още няколко часа до обяд, но денят вече беше горещ. Все така придържаща с два пръста полите си, сестра Катерина изглеждаше невъзмутима като лилиите в езерцата на ботаническата градина. Носеше се леко в тъмния, покрит с плочи коридор и се движеше толкова бързо, че Анета беше принудена едва ли не да подтичва, за да не изостава.

Минаха покрай хербариума с неговия неповторим аромат на съхнещи билки и цветя, а оттам свиха направо през кухненския двор. Под страничната арка Анета зърна част от билковата градина — купчина яркооранжеви тикви с размерите на колела за каруца, а на стълбите — обичайните шушулки едър грах. От кухнята се носеше слаба миризма на яденето, което приготвяха за обяд — нещо с лук и месо.

До приемната стигнаха през страничната врата. Очите на Анета бяха все още толкова заслепени от яркото слънце навън, че първоначално единственото, което видя, беше тъмният силует на мъжа, който я чакаше зад решетката.

— Глупакът настоява лично да ти предаде съобщението — чу Анета гласа на сестра Катерина зад себе си. — Е, аз се оттеглям — усети нетърпелива ръка на гърба си. — Просто гледай да не те държи тук цял ден, нищо повече.

Анета се приближи бавно към решетката. След горещината в градината залата на приемната излъчваше приятна хладина. През първите няколко минути никой не проговори. Въпреки че в сумрака тя все още не можеше да различи лицето му, усещаше, че той я наблюдава. Цялото му тяло беше напрегнато и тя разбра, че той се притеснява да не го издаде. Ако Анета искаше да го направи, тъкмо сега беше най-удобният момент. Това беше натрапникът в градината, онзи монаркино, съблазнителят на монахини — същият, който беше избягал с толкова недостойна бързина, че беше изпуснал една от обувките си в цветните лехи. Беше всеизвестен факт, че наказанията за съблазняване на монахини бяха сурови — само една нейна дума би била достатъчна да го унищожи.

И въпреки това… нещо я караше да се колебае.

— Сестро, наред ли е всичко?

Катерина, която в отсъствието на сестра Киара трябваше да изпълнява ролята на придружителка на Анета, се обади от дъното на залата, където се беше разположила да чака. Анета отвори уста, но вместо уличаващия мъжа вик, тя се чу съвсем спокойно да изрича:

— Моля, не се притеснявайте, сестро… искам да кажа, синьора Катерина. След малко идвам.

И въпреки това продължаваше да се колебае. Постепенно очите й свикнаха с мрака и тя различи лицето му зад решетката. Изглеждаше блед, очите, които преди бяха толкова безмилостни, бяха омекнали. Усещаше погледа му върху себе си. Вдигна очи и тя и погледите им се срещнаха. И в този момент тя осъзна, че всъщност никога не го беше поглеждала истински. Беше го зървала само през далекогледа, през сенките на манастирските коридори, като отражение във водата. Дори вчера, когато той я беше последвал в градината и се беше опитвал да говори с нея, тя беше извърнала поглед, стараейки се да не го поглежда. Но никога не се бяха виждали така, както сега — очи в очи.

Накрая, давайки си сметка, че сестра Катерина кръжи в дъното на залата, тя осъзна, че някой от тях трябва да каже нещо.

— Имали сте някаква вест за мен, синьор? — отекна изненадващо и за нея гласът й сред пустата каменна зала.

— Да, госпожо — започна и той, — вест от моя господар… ъммм… Просперо Мендоса.

И двамата знаеха, че той лъже.

Тихо, така че Катерина да не я чуе, тя каза:

— Наистина ли смятате, че ще ви повярвам? Вчера бяхте с онзи мъж, английския колекционер на сестра Вероника, който няма нищо общо с човек, наречен Просперо Мендоса — или поне аз не съм чувала. — Замълча, а после добави: — Кой е този Просперо все пак?

Със същия тих тон той отговори:

— Просперо Мендоса е търговец на бижута и скъпоценни камъни. Съжалявам, но това е най-доброто, което можах да измисля в тези кратки срокове.

Значи Катерина в крайна сметка беше права. Сърцето на Анета се разтуптя.

— Най-доброто, което сте могли да… Не ви разбирам, господине. Никой не ви е молил да идвате тук — отстъпи крачка назад. — Кой сте вие? Какво искате?

— Приближете се и ще ви кажа.

— Защо да ви вярвам? И то точно на вас? Каквото имате да казвате, можете да го кажете и оттам.

— Както желаете — погледът му се плъзна към другата монахиня, която ги наблюдаваше от края на приемната. — Казвам се Карю. Джон Карю — гласът му беше много по-приятен, отколкото тя си спомняше. — А вие сте… Анета — добави шепнешком.

— Отлично знам как се казвам! — възкликва възмутено тя. Той наистина ли я мислеше за толкова лесна като другата? Тази мисъл беше толкова обидна, че пак й се прииска да го заплюе. Но не трябваше, беше длъжна да се овладее. Имаше и други, по-ефективни начини за отмъщение. Все още можеше да извика, да го издаде, че е онзи монаркино… Но по някаква причина — каква ли беше тя, може би просто любопитство — Анета продължаваше да се колебае. Каква беше тази лудост, която го беше накарала да предприеме това рисковано посещение? Това не беше обикновен акт на съблазняване, това беше нещо доста по-сериозно.

— Е, Джон Карю — изрече с хладен тон тя, проследявайки погледа му до сестра Катерина, която седеше и оглеждаше ноктите си, — по-добре казвайте бързо за какво сте дошли и си вървете по пътя, както се полага на такъв като вас! — изрече всичко това с тона, с който беше чувала да говорят контесите, когато се обръщаха към прислугата.

За момент той като че ли беше съсипан. Отстъпи крачка назад от решетката и сведе очи към пода. Но чувството за триумф на Анета не трая особено дълго.

— Много добре, госпожо — отговори той. — Моят господар ме изпрати да ви кажа — съобщи с достатъчно висок тон, за да стигне и до бдящата сестра Катерина, — че има нещо, което според него принадлежи на вас!

— Какви са тези глупости? Никога не съм чувала за вашия господар! Значи той не би могъл да има нищо, представляващо какъвто и да било интерес за мен и…

Кратка пауза.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — а после, вече шепнешком: — И не си въобразявайте, че не прозирам през глупавите ви номера!

— Значи да приема, че нямате нужда от това, така ли?

Карю бръкна в ризата си извади оттам розовата бродирана торбичка.

Анета само я погледна и веднага се спусна към него.

— Ладро! — Опита се да я измъкне от него през решетката. — Крадец! Откъде взехте това! Веднага ми го дайте!

Но Карю беше по-бърз от нея. Веднъж показал торбичката, той я дръпна и я вдигна нагоре, далече от ръцете й, като я поклащаше изкусително.

— Сестро? — обади се сестра Катерина, изтръгната от приятната си дрямка от настъпилата шумотевица. — Наред ли е всичко при теб?

При звука на този глас и двамата замръзнаха по местата си.

— Да, синьора, всичко е наред — подвикна през рамо Анета към монахинята, която се беше надигнала леко от пейката си.

— Но защо толкова се бави този глупак? — промърмори сестра Катерина. Лицето й под черната шапка ги изгледа отегчено от другия край на залата. Като че ли се колебаеше, чудеше се какво да прави.

— Просто… въпросът е по-сложен, синьора — отговори Анета, внезапно осъзнала, че на всяка цена трябва да държи Катерина далече от тях. — Става въпрос за зестрата ми. Бяхте напълно права за това, синьора. Моля ви, ей сега ще приключим разговора!

— Е, добре — кимна Катерина, обхваната от вродената си леност, и пак седна. — Но все пак кажете му да побърза, сестро — допълни жалостиво. — Не мога да седя тук цял ден, нали?

В този момент Карю й подаде торбичката през решетката и каза:

— Изпуснахте я. Вчера в градината. Побягнахте, преди да успея да ви я подам.

Анета пое торбичката си. Първоначално нищо не каза, просто я прие. Той се загледа в пръстите й как се плъзнаха по твърдата бродерия, прегънаха я, а после тя вдигна торбичката до ухото си, като че ли се ослушваше за нещо.

— Не съм вземал нищо оттам — побърза да поясни той. — Когато я открих, беше съвсем празна.

— Празна ли? — Пръстите на Анета трепереха толкова силно, че колкото и да се стараеше, не можеше да разхлаби връзките на торбичката. — Значи не сте гледали достатъчно внимателно — добави, втренчена като замаяна в него. — Имате ли изобщо някаква представа колко търсих тази торбичка? Преобърнах целия манастир с главата надолу.

Най-накрая тя успя да разхлаби връзките. После обаче дръпна леко коприната, с която беше поръбен горния край, и я отдели от кадифето. Бръкна внимателно с палец и показалец в дупчицата, която се отвори, и извади оттам сгънато парче хартия. Вдигна го, за да му го покаже.

— Парче хартия? — възкликна изумено той.

— Не какво да е парче хартия. Поема!

— Поема ли?

Толкова шум за някакво си парче хартия с няколко стиха на него?! Карю забеляза дребните буквички, нанизани толкова ситно, че сякаш бяха писани от привидения. Но не посмя да каже нищо, за да не я уплаши. Знаеше, че не разполага с много време. Трябваше веднага да зададе въпроса, който беше дошъл да зададе, и после да си тръгне. Беше безразсъдно да се връща по подобен начин в манастира, при това посред бял ден и под толкова хилав претекст. Освен това всеки момент би могъл да бъде разпознат от другата монахиня, с която беше онази нощ. Въпреки разумните си доводи обаче, някак си не можеше да стигне до най-главното.

Започна да се чуди какво да каже — нещо, каквото и да е, само и само да я задържи малко по-дълго при себе си.

— Вие ли… вие ли написахте тази поема?

— Не — отговори тя и леко изду ноздри.

Настъпи пауза. Чувствайки се много глупаво, Карю отново започна да рови из мозъка си за идеи.

— Може ли да го прочета?

Тя не отговори, просто опря листчето до устните си. После Карю я проследи как го връща внимателно в подплатата на торбичката. Не можеше да откъсне очи от нея — извивката на брадичката й, малката бенка на бузата й, очите й във формата на бадеми — нещо, което той не беше забелязал преди.

— Каквото и да пише там, трябва да е много ценно за вас.

— Написано е от една приятелка, която някога познавах и която вече е изгубена за мен. Тя ме помоли да й го пазя.

— Тя също ли е била монахиня?

— Приятелката ми да е била монахиня? — Анета се засмя. — Надявам се не — тонът й беше подигравателен. Когато говореше, накланяше глава към него по много особен начин. — Трябваше да го дам на човека, за когото тя го написа. Любимият й… — изрече последните думи така, сякаш бяха сквернословни и сякаш ги изричаше за първи път.

— Но все още е у вас?

— Да, все още е у мен. Той живее далече оттук. А аз, ами…

Сякаш като обяснение тя обгърна с пръсти една от пръчките на решетката, която ги разделяше. И преди да успее да се спре, Карю също сложи ръката си — върху нейната. Тя усети как пръстите му обгръщат нейните, долови допира на кожата му. Чу собственото си силно поемане на дъх.

Стояха и се гледаха, лице срещу лице, без да казват нищо. Тя знаеше, че трябва да дръпне ръката си, но не можеше. Усещаше очите му върху себе си — погледът му беше толкова силен, че сякаш я докосваше, сякаш прокарваше пръсти по бузите й, по косата й, по леко разтворените й устни.

— Престанете!

— Кое?

— Просто престанете!

Тя затвори очи, но когато пак ги отвори, той все така се взираше в нея — този път в устните й и в извивката на врата й, и зърна там едновременно страст и нежност.

— Няма да ви причиня нищо лошо, кълна ви се! За нищо на света!

Вече беше толкова близо, че усещаше дъха му, право върху бузата си…

В този момент в дъното на залата настъпи раздвижване. Анета подскочи като попарена. Зад тях сестра Катерина се беше надигнала отново от пейката си. Беше им обърнала гръб и разговаряше с някого, когото не виждаха, някой зад вратата.

— Трябва да тръгвам… — прошепна Анета и погледна през рамо към двете фигури в сенките. Присъствието на втората монахиня, звукът от шепнещите им гласове я изпълни с внезапно, грозно предчувствие.

— Трябва да тръгвам! — простена отчаяно. — Наистина трябва!

— Не, недей! Все още не!

Сега беше неговият шанс, последният му шанс. Карю разбра, че не трябва да отлага нито миг повече.

— Трябва да ви питам нещо…

— Няма време! — вече почти се беше обърнала. — Вървете си! Бързо! Никой друг не трябва да ви вижда тук!

— Става въпрос за един диамант — изрече веднага той. — Диамант, наречен „Синевата на султана“!

Не това искаше да каже. Изобщо не искаше да каже това. Искаше само да я попита дали тя е жената от харема в Константинопол. Но ефектът от споменаването на диаманта беше моментален. Анета се завъртя рязко и се втренчи ужасено в него.

— Какво знаеш за „Синевата на султана“? — изрече уплашено, стиснала пръчките на решетката така, че кокалчетата й побеляха.

Но беше твърде късно. Беше отлагал твърде дълго най-важното. В далечината до тях достигна скръбният звън на камбана.

— Сестро! — копринените долни поли на Катерина прошумоляха до тях. — Когато Анета не се обърна, тя повтори, но този път по-рязко: — Сестро Анета! Камбаната на църквата бие, не я ли чуваш?

Но Анета продължаваше да се държи за решетката. Нямаше никакво съмнение, че тя знае нещо за „Синевата на султана“. Но какво знаеше и откъде го знаеше?

Напълно безпомощен, Карю видя как сестра Катерина отвежда Анета от залата и вратата зад тях се затръшва.