Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (13)

Дванадесета глава

Работилницата на Просперо Мендоса беше на най-горния етаж на седеметажна къща в еврейското гето — кътче от стая, не по-голямо от корабна каюта. При посещенията си в този квартал Пол Пиндар обикновено беше придружаван от Карю, но тъй като не беше виждал очите на Карю от онази нощ в двореца на Констанца, сега той прекоси каналите сам, носещ в джоба си шпинела, който беше спечелил на карти.

Макар да бяха минали едва два часа след залез-слънце и гетото вече беше затворено за през нощта, Пол беше добре познат на стражите и няколко монети бяха достатъчни, за да бъде пуснат вътре. След като изкатери тесните стълби към гълъбарника на Просперо, Пол почука на вратата с уговорения знак — четири кратки почуквания, последвани от две дълги. После бутна вратата и влезе.

Въпреки късния час той завари стареца на тезгяха му — на едното му око беше прикрепена бижутерска лупа, а дългата му брада, която в изправено положение стигаше почти до коленете му, сега беше метната през рамо. Просперо не вдигна очи при влизането на Пол, а продължи да се взира в скъпоценния камък в ръката си.

— Е, англичанино, какво мога да направя за теб?

— Добра вечер и на теб, приятелю.

— Приятел ли? Че откога съм твой приятел? — отбеляза безстрастно Просперо, извади златна жица от чекмеджето на тезгяха, измери необходимата дължина и сряза парченцето с миниатюрни ножици. — Идваш тук като всички останали, с цел — да купиш или продадеш скъпоценни камъни и бижута, нали така? Значи не си ми приятел — добави, вдигна глава и окото му под лупата проблесна. — И нека никой не твърди противното!

— Щом настояваш — кимна Пол и се усмихна на дребния мъж, който с дългата си брада и очичките си като мъниста приличаше на същество от Долната земя.

— Е, англичанино — продължи Просперо, вече значително поомекнал, — какво ми носиш днес?

Пол извади червения камък от джоба си и го постави пред бижутера.

— Много добре. По-късно ще го погледна, щом искаш — рече Просперо и кимна към завесата, която висеше пред входа за втора стая. — Закъсня. Той вече те чака.

Пол дръпна завесата и влезе в стаята, през която се излизаше от работилницата. До прозореца стоеше мъж с гръб към него — нисък, с гърди като буре, накипрен с яйченожълт тюрбан. Пол огледа ориенталската роба, а после вдигна очи към изумителния нос с размера на две луковици на лалета, кацнал безмилостно в средата на лицето. Амброуз Джоунс.

— Виж ти, виж ти! Амброуз!

— Аха, ето те и теб, Пиндар! Не е в твой стил да караш човек да те чака.

Двамата мъже се огледаха от двата края на стаята.

— Сдобил си се с много неприятна подутина на носа — изрече накрая Амброуз. — Дай да те видя! Счупен ли е?

— Не — отговори Пол и опипа все още чувствителния си от удара нос. — Просто е натъртен.

— Играеш добре ролята си — отбеляза Амброуз. Огледа бледата кожа на събеседника си, сенките под очите му и допълни: — Ако питаш мен, прекалено добре!

— Бих могъл да кажа същото за теб.

— Много мило от ваша страна, сир.

Настъпи неловко мълчание.

— Разбирам, че съм изпаднал в немилост пред нашата компания.

— Уви, това беше най-доброто, което можах да сторя за толкова кратко време — отвърна сухо Амброуз. Макар да не мога да не призная, че съм доста впечатлен от твоя Джон Карю — необходимо е огромно самообладание за изиграването на онази сцена. Както и въображение.

— Ха, въображение! — смотолеви горчиво Пол. — Както обикновено Карю прекалява. Приключих с него!

— Да разбирам ли, че той няма никаква представа за истинското състояние на нещата?

— Няма никаква представа, че ти си от разузнаването на компанията „Левант“ поне това е сигурно. Както и че те познавам, откакто познавам Парвиш.

— Но за останалото… не знае нищо, нали?

— Разбира се, че не знае.

— Сигурен ли си?

— Вярно е, че знае нещо за последните неприятности на компанията „Левант“, но за теб нищо не знае. Мисли, че ти си просто един от хората на Парвиш — събираш интересни вещи за неговата колекция. Няма никаква представа, че си тук, за да се срещнеш с мен по моя молба, при това по тайни дела на компанията. И как би могъл да знае? Иначе малката му игричка нямаше да се получи, нали?

— Сигурен ли си? А не мислиш ли, че би могла да се получи още по-добре?

— Категоричен съм. При Карю елементът на изненада е задължителен, за да се получи играта му. В това можеш да бъдеш сигурен.

— Но все пак си ядосан — отбеляза Амброуз и Пол усети как дребните му очички се впиват в него. — Много си му ядосан. Защо така?

— И още питаш! Изпратил ти е съобщение, в което те е поканил да се срещнеш с мен в дома на Констанца, при положение че много добре знаеше…

— Какво знаеше?

— Че нощи от този вид могат да се проточат доста дълго.

— Значи така се наричат. Виж ти! Дълга нощ. Много оригинално! По мое време се наричаха „срещи с чашката“.

— Въпросът не е в това и ти много добре го знаеш! Карю е хитрец и предател, дребен…

— Но, добри ми Пиндар — прекъсна го безцеремонно Амброуз, — ти си го оставил да вярва, че си на ръба на фалита! Откъде да знае горкият човечец, че ти просто… как да се изразим…

— Че диверсифицирам ли?

— Аха, значи така ще го наричаме. Е, добре! — кимна Амброуз и изгледа печално Пол.

Пол реши да пусне това покрай ушите си и продължи:

— Просто позволявам акциите си в настоящия пакет на компанията „Левант“ да… си отидат — подбра внимателно думата — и на тяхно място придобивам нещо по-солидно, нещо, което, за разлика от стоките в настоящата обстановка, ще запази стойността си. По-точно казано — скъпоценни камъни.

— Разбирам. Или поне тази част — кимна Амброуз, извади от джоба си голямо квадратно парче коприна и изтри потта от челото си. — И след като нито един от търговците в цяла Венеция не е наясно с твоята стратегия, тогава как очакваш с това да е наясно Карю?

— Онова, което очаквам от него, е да не си пъха носа там, където не му е работа — процеди през зъби Пол с вида на човек, който всеки момент щеше да стисне Карю за врата. — Само да го зърна и веднага ще го кача на първия кораб за Лондон. Ако зависеше от мен — в кухнята.

— Твърде си строг с него!

— Така каза и Констанца. Но и двамата се лъжете. Ако съм допуснал някаква грешка, тя е, че не съм го държал достатъчно изкъсо. Въобразява си, че има позволение да… — Пол се канеше да каже нещо жлъчно, но изведнъж млъкна. После добави горчиво: — Обаче той не означава нищо за мен! Той е обикновен слуга и от него не се очаква да мисли!

— Е, добре, да не говорим повече за него — кимна Амброуз, избута назад тюрбана си и пак попи чело. Сега беше негов ред да се смръщи. — Значи аз съм просто един от хората на Парвиш, така ли? Е, харесва ми! Но все пак държа да те уведомя, че събирането на вещи за Парвиш ми е докарало много по-големи неприятности и от най-опасната разузнавателна мисия за нашата компания! Освен ако не броим онзи път, когато пробиха дупка в залата за аудиенции на дожа, но това е друга история… И състояние на нещата, което, повярвай ми, с всяка следваща мисия може само да се влошава…

— Хайде, стига, Амброуз! — изрече с миротворчески тон Пол, забелязвайки нарастващия гняв на стареца. — Изпреварваме събитията, не мислиш ли? Ела да седнем! Предлагам поне за тази вечер да забравим различията си, става ли? Е, какви новини ми носиш?

— Опасявам се, че новините, които нося, не са добри. Както сигурно знаеш, холандците продължават да прекарват корабите си по новия морски маршрут, при това с голям успех — Амброуз измъкна от купчината до себе си свитък хартия и го разтвори, показвайки схематична карта. — Купуват подправките си тук — посочи с палец към разпръснатата маса острови на подправките в далечния десен край на листа, — а после, вместо да ги върнат по суша оттук — прокара пръст през приблизително триъгълната територия на Индия, след това към пристанището Ормуз, нагоре по залива до Басра и накрая през Персийската пустиня — където керваните ги носят в Алепо, а оттам до Венеция и Константинопол, където са нашите търговски маршрути, те плуват на юг, ето оттук — и със същия палец очерта втора траектория надолу по страницата и около далеч по-голямата земна маса на Африка — покрай онова, което на тях им е угодно да наричат Буена Есперанца — нос Добра надежда, въпреки че на нас надали ще ни дари големи надежди. И макар че този нов маршрут около въпросния нос е десеторно по-дълъг, той се оказва десеторно по-безопасен, отколкото старите сухопътни маршрути до Леванта. А ние вече знаем какво отражение има всичко това върху нашите цени!

— Парвиш изпратил ли ми е сметките?

— Всъщност да — Амброуз започна да рови отново в купчината свитъци, докато накрая не извади каквото търсеше. Сложи си чифт очила със зеленикави стъкла, закрепвайки ги върху огромния си нос и примижа през тях, загледан в цифрите.

— Да видим… Ето, да. В Алепо последната пратка черен пипер е била купена за два шилинга за паунд. На изток същото количество пипер е купено само за два и половина пенса!

— Може ли да погледна? — попита Пол и пое листа от него.

— Хммм, същото е положението и при карамфила. Напоследък го купуваме по четири шилинга в Алепо, но на изток струва само по девет пенса за същото количество — отбеляза замислено и плъзна поглед надолу по списъка. — Канела, индийско орехче… същата история.

— Няма никакво съмнение, че ни съсипват — изрече смръщено Амброуз.

— Като че ли е така — кимна все така замислено Пол и върна списъка на Амброуз. — Цените са още по-ниски и от онези, които очаквах.

— И не след дълго не само холандците ще ни бъдат конкуренти. Нали прочете писмото на Парвиш относно нашата Източноиндийска компания, онова, което оставих в… хммм… дома на дамата?

— Да, прочетох го — кимна Пол.

— Ако нашите собствени търговци се окопаят поне на половина колкото холандците… — започна Амброуз и остави мисълта да увисне във въздуха между тях.

— Като бухалите в Атина — промърмори Пол, изправи се и се запъти неспокойно към прозореца. Зад прозорците на срещуположната къща проблясваха светлинките на свещите.

— Бухалите в Атина ли?

— Гръцки израз. В древността Атина била пълна с бухали, затова те се превърнали в нейна емблема. Когато на определено място има излишък от определено нещо, няма никакъв смисъл да се добавя още от него.

— Е, аз и без това пътувам за Атина — изрече мрачно Амброуз. — Ако видя някакви бухали, непременно ще ти пиша.

— Атина ли? Какво те води натам?

— Колекцията на Парвиш. Носят се слухове, че там се предлага някаква русалка и той ме изпрати да я купя за него.

— Мислех, че вече си има русалка.

— Има торбичка на русалка — изрече презрително Амброуз, — което изобщо не е същото. Макар че въпросната торбичка не е нищо повече от връзка водорасли, ако питаш мен… пък и вече всеки има такава. А както разбирам, този път русалката била истинска.

— Ха! И ти си повярвал? Вярваш, че няма да се окаже череп на маймуна, прикрепен към опашка на умряла риба или някоя друга неестествена чудовищност? — изгледа го цинично Пол. — Къде изобщо чу тази история?

— Знаеш, че никога не издавам източниците си. Разполагам с невероятно обширна мрежа от информатори — от която впрочем нашият добър приятел Просперо тук е част — оттук чак до Лайм стрийт — тук Амброуз, който беше започнал да прибира свитъците в торбата си, спря и се загледа свирепо в Пол над ръба на очилата си. — И кой си ти, моля ти се, че да се съмняваш? Кой му намери крокодила от Египет, а? Ами цялата му колекция от странни човки на птици от Изтока? Да не говорим за истинския рог от еднорог! Казвали са ми, че само херцозите Медичи разполагат с един такъв рог!

— Амброуз, Амброуз! — вдигна ръка Пол, забелязвайки, че възрастният човек пак започва да се ядосва. — Хайде, стига! Не се съмнявам в теб! Всички знаем, че ако изобщо някой може да открие подобно нещо, то това си само ти! Освен това ти събра за Парвиш най-хубавата колекция от чудодейни предмети в цяла Англия!

— В цяла Англия ли? По-скоро в цяла Европа!

— Добре де, в цяла Европа — рече успокоително Пол. — Кажи сега как е старецът?

— Как да е? — промърмори Амброуз, докато оправяше тюрбана си. — Стар.

— Не, сериозно те питам — поясни Пол с доста по-благ тон.

— Кажи ми как всъщност е Парвиш?

— Казах ти, стар. Като мен. Напоследък твърде много неща на този свят станаха нови. Първо нов крал, после нови търговски маршрути… Кой знае какво още следва! Това не се харесва на никого от нас. Ние предпочитаме старите неща. Освен това аз вече започнах да остарявам за цялото това тичане по света.

Пол се засмя и отбеляза:

— Повтаряш го от последните двайсет години, всъщност откакто те познавам.

— Може. Но този път го мисля сериозно. Твърде много нестабилни кораби. Както и твърде много нестабилни търговци.

— Амброуз сложи ръка на рамото на Пол и добави: — Ще му се скъса сърцето, ако можеше да те види такъв. А ако питаш мен, което, знам, не правиш,.точно затова си толкова бесен на твоя Джон Карю! Защото самият ти много добре знаеш, че това твоето не са само преструвки, колкото и да ти се иска да мисля така. Карю ти поднася огледало, Пиндар, а на теб никак не ти харесва онова, което виждаш.

— Знам какво правя.

— Дали? — изгледа го изпитателно Амброуз и посочи към малкото прозорче зад тях.

Пол се обърна и осъзна, че гледа собственото си отражение. Върху носа му започваше да изниква синина, очите му бяха зачервени. Въпреки нощта у Констанца, той изглеждаше изтощен. Обичайно бялата му кожа беше станала сивкава, сякаш изобщо не беше мигнал.

— „Проницателен, изискан, мъдър човек“ — изрече Амброуз свирепо. — Така казваха някога за теб нашите почтени търговци. Такъв беше човекът, когото избраха за работата в Константинопол — изненадващо силните пръсти на възрастния мъж се впиха в рамото на Пол. — Но аз познавам гнилото, когато го видя — допълни меко. — Какво е станало с теб, Пиндар? Поглеждал ли си се напоследък? Само не ми казвай, че нарочно си си причинил всичко това!

— Знам какво правя — повтори Пол и се опита да се измъкне, но хватката на Амброуз беше здрава. — Знам какво правя. Знае го и Парвиш — не се предаваше той. — Ако новата Източноиндийска компания успее в начинанията си, ще започнат да купуват същите подправки като нас, но почти от източника. Ако съумеят да комбинират успешно това с нов морски маршрут, както са го направили холандците, търговията на компанията „Левант“ ще се срине и ние ще се разорим! Съгласихме се, че ще продадем всички налични стоки… Засега ще ги преобразуваме в нещо, което ще запази стойността си, независимо от обстоятелствата, докато не решим какво да правим по-нататък.

— Скъпоценни камъни. Да, вече ми каза. Много умно. Малки, леснопреносими и доста по-сигурни като източници на стойност в настоящия климат от черния пипер и карамфила. Ти винаги си бил човек на умните идеи. Но хазарта?

— Какво за него?

От джоба си Пол извади блестящ кръгъл предмет с размерите и формата на часовник, и прокара пръст по позлатеното му капаче, проследявайки линиите на гравюрата отгоре му — две змиорки или по-точно миноги, преплетени.

— Много добре знаеш какво имам предвид — каза Амброуз. — Парвиш знае ли за хазарта? — Внезапно изражението му беше станало непреклонно. — Какво стана? Езика ли си глътна? Не, не мисля. Завъдил си хазартната болест, Пиндар, чувствам го с мозъка на костите си!

— Болест ли? Нямам представа за какво говориш… — промърмори Пол и започна разсеяно да отваря и затваря капачето на компендиума.

— О, мисля, че имаш, при това много добра! — сряза го Амброуз. — И вече не можеш да си помогнеш сам, нали, Пиндар? Не можеш да спреш?

— Това е лъжа…

— Тогава защо си играеш с компендиума? Винаги си обичал да мамиш, още като момче. Парвиш някога казваше, че винаги може да те разкрие кога мамиш. Дай да го видя това! — отсече Амброуз, грабна безцеремонно предмета от ръката на Пол и го огледа с опитно око. — Какъв долнокачествен предмет! Изненадан съм от теб. Хъмфри Коул сигурно се обръща в гроба. Къде ти е старият?

— Подарих го — отговори Пол и изгледа безстрастно Амброуз. — На един приятел.

— На един приятел ли? — Амброуз вдигна капака и се загледа в гравюрата. — Ако не се лъжа, това са… миноги… Аха, ясно…

Върна компендиума на Пол и се отпусна тежко на близкия стол. После свали тюрбана си и го захвърли ядовито в един от прашните ъгли на стаята.

— Слушай сега — започна, почесвайки се по голото теме, — знам за загубите ти, Пиндар — въздъхна. — Знам, че са напълно реални.

— Ти си глупак, ако вярваш на всичко, което ти казва Джон Карю! — тросна се Пол, но усети, че дланите му започват да се потят.

— А ти си глупак, ако мислиш, че ще разчитам само на един прост слуга за събирането на информацията си! — не му остана длъжен Амброуз. — Това е моята работа, Пиндар! Да събирам неща — рогове от еднорог, русалки, разузнавателна информация. Точно затова съм тук!

— Да събираш информация за мен ли? — разсмя се Пол, но ребрата изведнъж го прерязаха от падането снощи. — Парвиш те е изпратил да събираш информация за мен! — Разтри предпазливо гърдите си. — Ти сънуваш, Амброуз.

Но когато вдигна очи, изражението на Амброуз му подсказа, че изобщо не сънува.

— Добре де, кажи поне кои са ти информаторите? — реши да си проправи път с блъф той.

— Вече ти казах, никога не издавам информаторите си! — отсече Амброуз и го изгледа на кръв. — Част от причината, поради която съм тук, е да получа уверението ти, че ще престанеш да играеш хазарт, независимо дали става въпрос за твоите пари, тези на Парвиш или нечии други! Твърдиш, че не си болен от хазартната болест, значи отказването би трябвало да ти бъде лесно, нали? — За толкова нисък и дебел човек Амброуз имаше невероятно присъствие, изпълващо цялата стая. — Е, имам ли твоето уверение?

Пол се поколеба, но после леко кимна.

— Значи имам думата ти, така ли?

— Имаш думата ми!

Точно в този момент завесата при вратата бе дръпната и при тях се появи Просперо с доста смутен вид.

— Простете нахлуването ми, господа, но се опасявам, че имате посетител — започна. — Един крайно настойчив млад мъж, който не приема „не“ за отговор…

Но преди да успее да довърши, Карю го избута навътре и влезе.

— Аха, ето те, значи! Констанца спомена, че може да си тук, а аз те издирвах под дърво и камък… — но млъкна, когато зърна Амброуз.

Настъпи кратка тишина, през която тримата мъже се оглеждаха един друг.

— Виж ти, виж ти! — изрече накрая Карю, обгръщайки сцената със светнали очи. — На това му се вика предпазливост!

— Няма проблеми, Просперо — изрече Пол на собственика. — С господина вече свършвахме.

— Ти върви, Пиндар. Аз имам още работа с Просперо — изрече сковано Амброуз и се обърна, за да си вземе тюрбана от прашния ъгъл. — Бих искал да те питам за още някои неща — погледна го замислено, — но не е нищо, което да не може да почака.

Отново в работилницата Просперо подаде шпинела на Пол и каза:

— Ето ти камъка. Не може да му се отрече, красив е, но не бих могъл да ти предложа много — назова цената в дукати.

— Само толкова?

— Съжалявам, англичанино. Напоследък пазарът се наводни със скъпоценни камъни и цената на всичко падна. Така че един шпинел не струва толкова, колкото беше някога.

— И как така?

— Казват, че ги продавала някаква дама, жена от един от манастирите.

— Монахиня?

— Може би да, а може би не — сви рамене Просперо. — Какво мога да знам аз за вашите монахини и манастири? Но ми звучи съмнително — в крайна сметка откъде човек на религията би могъл да има толкова скъпоценни камъни?

— Може да е някоя богата вдовица, която е потърсила убежище там. Или част от зестрата на някоя послушница — започна да размишлява на глас Пол. Внезапно му хрумна една идея.

— Възможно ли е същата жена да е продавачът на онзи велик диамант, за който всички напоследък приказват? „Синевата на султана“? Чувал ли си за него?

— „Синевата на султана“ ли? Разбира се, че съм чувал. Е, ако ми донесеш този камък, това вече е друга работа, англичанино! — проблеснаха очите на бижутера. — Бих платил добра сума само за да го подържа в ръка! Говори се, че бил близо сто карата! Знаеш ли какъв размер е това? — Сви ръката си в юмрук. — Почти толкова! А после идва и цветът — истинско синьо-бяло, под което в нашия занаят имаме предвид най-изящното бяло, но с лек синкав нюанс. Представи си каква красота е това, англичанино! Диамант с цвета на лунната светлина! — Просперо въздъхна дълбоко. — Но не затова се говори толкова много за него по нашите места. През годините до нашата лагуна са си проправяли път множество красиви и големи камъни. Най-забележителното точно в този е брилянтната му шлифовка! Казват, че имал близо два пъти повече фасетки от всичко, което някой от нас е бил в състояние да изработи! Каква светлина! Какъв блясък! Кой ли неизвестен гений е успял да създаде това чудо?! — Просперо повдигна рамене. — Никой не знае отговора на този въпрос.

— Тогава откъде според теб идва този диамант?

— Самият камък ли? Почти със сигурност от Индия, от големите мини в Гол кон да. Някои казват, че някога бил поставен в окото на някакъв идол в един от техните свещени храмове — Просперо пак повдигна рамене. — Но при големите камъни е така — добави и разпери изразително пръсти, — идват и си отиват, сменят имената си и никой не може да знае нищо със сигурност.

— Значи са празни брътвежи, Просперо.

— Не, англичанино! — Въпреки че наоколо нямаше никой, който би могъл да го чуе, бижутерът сниши глас: — Изобщо не са брътвежи! Диамантите притежават множество мистични свойства, това поне се знае от край време. Но „Синевата на султана“ е… различен. Говори се, че никога на този свят не е имало диамант — или какъвто и да било друг скъпоценен камък — като него! — Просперо вече шептеше, като че ли се страхуваше от собствените си думи. — Чувал съм да казват, че този диамант имал много сили — ако бъде подарен доброволно, предоставя огромна защита на приносителя си, на добрия човек прави големи добрини. Но точно обратното е за лошия. Говори се, че на него имало магически надпис на езика на могулите^[1]… — Вдигна очи, зърна скептичното изражение на Пол и махна отвратено с ръка, сякаш го пъдеше. — Ха! Ти изобщо не ме слушаш, англичанино, чудя се защо изобщо си хабя думите!

— Значи ще ми дадеш добра цена за него, Просперо, така ли? Имам предвид, ако случайно попадна на него по време на моите пътешествия?

Но бижутерът не беше в настроение за подигравки.

— Не, англичанино, аз не искам „Синевата на султана“! Никога! — извика яростно. — И надали ще намериш много от моя бранш, които биха го докоснали. За камък като този за всички ни ще бъде най-добре, ако го оставим на мира.

— Защо казваш това?

Просперо се помести сконфузено на стола си.

— Камъкът се движи — рече, без да поглежда госта си в очите.

— Какво?

— Казах, че камъкът се движи! — отсече Просперо и метна нетърпеливо дългата си брада върху рамото си. — Нищо ли не разбра от онова, което ти казах? — вече почти крещеше на Пол. — Смяташ, че можеш ей така да купуваш и продаваш подобен магически камък, така ли? Не, не можеш! И запомни, че нищо добро не чака онзи, който опита!

Просперо се канеше да се върне в стаичката зад завесата, но на прага се поколеба и рече:

— Щом толкова те интересува, продавачът на Синевата е бил мъж, а не жена. Казват, че пристигнал от Константинопол.

— Какво е станало с него?

— Никой не знае къде е отишъл. Донесъл камъка тук, в гетото, за да бъде оценен. Но за камък като този… — бижутерът сви рамене — никой търговец на скъпоценни камъни не би имал достатъчно пари, за да го купи сам, дори и да иска. Не мисля обаче, че се е опитал да го продава. Един мой познат предложил да му пази камъка — човек не би могъл да се разхожда спокойно из града с подобен камък в джоба си, нали? — а после му обещал да пусне слух за него сред нашите хора в Антверпен и Амстердам. В крайна сметка винаги се намира някой глупак, който да се опита да купи подобен камък — просто е необходимо време, докато бъде открит. Мъжът казал, че ще се върне, но…

— Никога повече не се появил, така ли?

— Чух, че изгубил камъка на карти, мътните го взели! Дано името му се затрие завинаги! — Просперо се обърна и се изплю отвратено на пода зад себе си. — Ето, разбираш ли сега какво ти казвам, англичанино? Камъкът се движи! Няма никакъв смисъл нито да се питаш защо, нито да се опитваш да му попречиш.