Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (5)

Четвърта глава

Венеция

1604 година

— Знаеш, че ще дойде.

— Разбира се.

— Дали ще бъде пиян?

— Как мислиш?

— Мисля, че това го наричат реторичен въпрос, нали? — изрече откъм сенките куртизанката Констанца Фабия.

— Не знам как го наричат — смръщи се Джон Карю и се приведе още по-напред на перваза на прозореца, загледан в канала под тях. — Знам само, че лично аз бих го нарекъл по много начини… Ха, ето го и него!

Малко по-нагоре по канала, откъм завоя се появи гондола, цепеща водите като черно масло. Лампата й хвърляше отблясъци по повърхността на водата, но когато приближи, Карю видя, че гондолата не е с герба на компанията „Левант“.

— Грешка, не е той — рече Карю и се дръпна назад в стаята на първия етаж на красивия палацо на Констанца. — Пиян или не, не е той.

Стаята беше една от най-необичайните, които Джон Карю беше зървал някога. Височината на стените беше три пъти по-голяма от ширината, а пространството между тях беше почти голо, с изключение на масивното легло. Над леглото имаше балдахин от сребърен брокат. Въпреки че стените бяха покрити с гоблени, самата стая излъчваше празнота. До две от тях бяха поставени две резбовани дървени ракли, пред третата имаше огромен бюфет. До леглото, на което седеше Констанца, имаше сгъваема масичка, покрита с турски килим. Жената буквално се губеше в това необятно помещение.

— За бога, ела тук и седни, Джон Карю! — изрече Констанца, хванала в ръце тесте карти. Разбърка ги умело и започна да ги реди на масичката пред себе си с /бързи, обиграни движения. — От това обикновено няма никаква полза. Знаеш, нали? — допълни спокойно.

— От кое?

Усещайки втренчения поглед на Карю върху себе си, тя вдигна очи към него и го дари със сънливата си, котешка полуусмивка, но не отговори. Вместо това рече:

— Ела да ти гледам на карти!

— Ще гадаеш бъдещето ми ли? — обади се Карю, който нямаше никакво желание да напуска наблюдателния си пост край прозореца. Сложи разсеяно ръка върху белега на лицето си — дълга сребриста резка, простираща се от бузата до ъгълчето на устните му. — Жалкото е, че аз вече знам какво е бъдещето ми. Както и твоето, Констанца, ако продължаваме в този дух.

Но Констанца все така не казваше нищо. Единствените звуци, които се носеха из стаята, бяха шумоленето на картите и тихото съскане на свещите, поставени в тежките сребърни свещници от двете страни на прозореца.

— Къде отиде той този път? — попита накрая жената.

— Някъде над някаква винарна. В място, наречено „Знака на Пиеро“.

Констанца стрелна бързо с очи Карю.

— В „Знака на Пиеро“ ли?

— Да. Защо, знаеш ли го? — За първи път Карю долови някаква промяна в иначе невъзмутимото поведение на куртизанката.

Двамата се спогледаха многозначително през сумрака на стаята.

— Тази път е загазил сериозно — беше единственото, което каза тя.

Карю се обърна отново към прозореца и се вторачи в канала под тях, където мъглата вече се вдигаше, носейки се на леки валма.

— Някой ден ще си намери смъртта — изрече, все така с гръб към нея. — Ако не лично, то от ръката на някой друг — продължи с равен тон. — И нищо чудно този друг да бъда аз.

— О, я стига! — цъкна с език Констанца.

— Вече няма никакви пари. Или почти никакви. Всяка нощ, Констанца… И не игри на ума, които с лекота би спечелил, а игри на късмета! Пропиля всичко, цялото си богатство с тези зарове! И за какво?!

Констанца пак разбърка картите и с едно бързо движение ги разстла като ветрило на масичката пред себе си — Кулата, Слънцето, Магьосника, Деветка Монети.

— Той не е щастлив — изрече накрая.

— Не е щастлив ли? — едва ли не изплю думата Карю. — Мислиш ли, че давам и пет пари за неговото щастие? Ще ти кажа нещо, Констанца, и го запомни — мисля, че този човек е луд, съвършено луд!

— Откога… — започна Констанца.

— Откога съм решил да го убия ли?

— Не! — усмихна се тя, пряко себе си. — Исках да кажа откога е така?

— Знаеш не по-зле от мен, нали? От три години, а може би и повече… Не се сещам точно. Най-малкото откакто сме във Венеция. Откакто се върнахме от Константинопол.

— Искаш да кажеш откакто той изгуби момичето, нали?

— Точно така. Момичето.

— Онази, за която мислеха, че се е удавила след корабокрушение?

— Същата — отговори мрачно Джон Карю.

— И какво стана с нея?

Карю беше наясно, че Констанца вече знае историята, че я е чувала хиляди пъти от устата на самия Пиндар, и че сега го пита само от жалост. Но въпреки това я разказа.

— Казваше се Силия Лампри. Баща й беше капитан на един от търговските кораби на компанията „Левант“. Както каза и ти, мислехме, че се е удавила с този кораб, някъде в Адриатическо море. Но после стана ясно, че корабът бил нападнат от пирати. Убили баща й, както и всички останали на борда, но нея хванали и продали като робиня. Смятаме или по-скоро сме сигурни, че е станала наложница в двореца на турския султан — Карю притисна с пръсти очите си, докато пред тях не заиграха светли кръгове. — Веднъж аз самият я видях там…

— Видял си я? — вдигна очи Констанца. — Но нали подобно нещо е невъзможно? Чувала съм, че турците държат жените си по-затворени и от нашите монахини!

— О, видях я, сигурен съм в това! Въпреки че по-късно започнах да се чудя дали не е било сън. Обаче Пол… Пол не успя да я види. Пробвахме какво ли не… — Замълча. — А после валиде, което ще рече майката на султана, разкри всичко и… е, дълга история.

— Значи е все още жива?

— О, не, мъртва е! Или поне за Пол!

— Значи всичко това е огромна скръб, Карю — изрече бавно Констанца. — Ето защо е такъв.

— Скръб ли? О, не!

— Какво тогава?

— По-скоро ярост.

— Ярост ли? Какво имаш предвид?

— Бесен е на себе си — отвърна Карю и в мига, в който тези думи излязоха от устата му, осъзна, че всъщност това е самата истина. — Защото не успя да я спаси.

— Карю, би ли дошъл да седнеш при мен най-сетне?! — обади се Констанца с необичайна нотка нетърпимост в гласа си. — Вече ти казах, че от това няма никаква полза!

Той притисна чело към рамката на прозореца и затвори за миг очи.

— От кое няма никаква полза? — не бяха ли водили вече този разговор? Беше твърде изтощен, за да се вълнува от това. Отнесено сви едната си ръка в юмрук и притисна с нея дланта на другата. Чуха се тихи изпуквания.

— От гледането, от чакането… — започна Констанца, като пак вдигна очи към него. — От пукането на кокалчета. За бога, Карю… — Тя остави картите на масичката, изправи се и се запъти към един от прозорците, на чийто перваз върху бяла ленена кърпа бяха поставени гарафа вино и две чаши с високи столчета. — Вино? — предложи.

— Не, благодаря — отговори Карю, все така притворил очи. — Напоследък като че ли изгубих желание да пия.

Тя си наля чаша вино и се загледа в него над ръба на чашата. Искаше й се да му каже: Малко вино ще ти се отрази добре, прескъпи Карю. Загледа се в него, в жилавото му тяло, в разрошената дълга коса, отпусната върху раменете му, в стрелкащите се, подозрителни очи — фигура на бандит, така биха го видели повечето хора. Ако не бяха ръцете му. Изумително красиви ръце, въпреки че бяха изпъстрени — би могло да се каже по-скоро посребрени — с белези от порязване и изгаряне. Винаги можеш да разгадаеш един мъж по ръцете му. Имаше времена, при това не много отдавна, приятелю, когато ти беше този, който ходеше по вертепи и който пилееше всичко на хазарт, каза си Констанца с лека усмивка. Ти беше този, който винаги си навличаше една или друга неприятност. А сега погледни се само! Кой би повярвал, че се правиш на бавачка на собствения си господар! Брей, брей, брей… Но Констанца не беше вчерашна и за нищо на света не би изрекла на глас тези свои мисли.

— Той ще се върне. И ти го знаеш много добре — си позволи само да каже.

— Трябва да се прибере! Ако не се прибере преди Амброуз, с мен ще бъде… — думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги спре.

— Ще бъде какво? — повдигна Констанца перфектно оформените си вежди.

— Ще бъде свършено! Ето това ще стане, Констанца! — без да отваря очи, Карю простена. — Ще бъде напълно свършено!

Но следващият въпрос на Констанца — „Кой е този Амброуз?“ — застина на устните й, защото откъм отворения прозорец се чу скърцане на гондола и удрянето й в стъпалата на двореца. След това се чуха мъжки гласове, недоволни и раздразнени, но все още неагресивни, а после плясък на някакъв тежък предмет, падащ във водите на канала.

Констанца се върна при масичката си и започна отново да реди картите — чаши, мечове, монети, тояги. Магьосникът. Отново. При всяко раздаване все тази карта. Дори и да забеляза, че този път ръцете й не бяха така чевръсти, Карю не каза нищо. Но гласовете заглъхнаха. Никой не се интересуваше от тях.

— Дио буоно!

— Реших, че е той.

— Аз също.

Двамата се спогледаха и всеки съзря проблясък на тревожност в очите на другия.

— Ти няма от какво да се страхуваш, Констанца… — започна той.

Тя бързо сведе очи и промърмори:

— Знам.

— Няма да му позволя…

— Кой, Пол ли? Той никога не би направил подобно нещо. Не и с мен.

Джон Карю отвори уста да каже нещо, но после размисли и я затвори. Не искаше да й дава повод пак да се опитва да пита за Амброуз. И без това вече беше казал прекалено много. Амброуз Джоунс беше част от неговия личен план. И Карю без съмнение щеше да загази, ако всичко се разкриеше преждевременно. Вече е прекалено късно да се отказвам, помисли си Карю и потрепери. Амброуз щеше да бъде или неговото спасение, или неговият край. А като си знаеше късмета, може би и двете.

* * *

Колко още чакаха, той нямаше никаква представа. От време на време чуваше познатия ясен звън от камбаната на новата църква от другата страна на Канале Гранде — „Санта Мария Маджоре“, да отбелязва поредния четвърт час. По някое време, в разгара на нощта имаше усещането, че в крайна сметка беше заспал. Но когато дойде на себе си, се оказа все така на перваза на прозореца, обгърнат от нощния мрак. От свещите бяха останали само дребни парченца. Восъкът се стелеше подобно на паяжини от тежките сребърни свещници на стената от двете страни на прозорците, образувал перлени твърди локви върху плочите под тях.

В другия край на стаята Констанца седеше все така на леглото и редеше своите карти. Спеше ли някога тази жена? Карю огледа внимателно куртизанката под рехавата светлина. На колко години ли беше? Трудно можеше да се определи. Неговият господар — Търговецът от компанията „Левант“ Пол Пиндар, я наричаше „Сфинкса“, твърдеше, че нямала възраст.

Джон Карю обаче, човек практичен до мозъка на костите си, знаеше, че Констанца беше към края на трийсетте, а може би и по-стара. Значи достатъчно, но не много. Загледа се в нея как нарежда картите. Беше облечена в робата, която Пиндар й подари, когато се върнаха от Константинопол — безръкавна дълга мантия на османска дама от висок ранг, изработена от кървавочервена дамаска, върху която със златна нишка бяха избродирани лалета. Констанца носеше тази роба отворена до кръста. Под нея се виждаше дамска риза от батиста, но толкова фина, че приличаше на прозрачна коприна, бродирана по деколтето и на маншетите с дребни бисери. Никакви бижута. Тъмната й коса се стелеше по раменете й. Това беше единствената жена в целия християнски свят, към която Карю питаеше — още от първия миг, в който я видя — нещо, подобно на респект. Дотолкова, че никога не се беше замислял какъв ли би бил вкусът й, ароматът й. Е, поне не много често.

Уловила погледа му, Констанца вдигна очи.

— Изглеждаш така, сякаш си спал.

— Не съм много сигурен. Може и да съм спал — рече той и се протегна. — А ти?

— Кой, аз ли? Не — отговори с усмивка тя.

— Според теб защо правим това? — попита той и въпросът му изненада и самия него.

— Кой да ти каже? — повдигна рамене тя. — Защото го обичаме? — Наклони леко глава. — Или защото, противно на привидните разлики, ние с теб си приличаме?

Дори и да забеляза присмеха в погледа й, Карю не се хвана.

— Не се ласкай! — промърмори мрачно.

Констанца отвори леко уста от изненада, а после внезапно отметна глава и се разсмя — с истински, сърдечен, весел смях.

— Ето, виждаш ли? Тъкмо това казвах и аз. Е, заради това, Карю, сега наистина ще ти гледам!

Пак размеси картите и той я видя как гледа съсредоточено подредбата, която се очерта върху малката сгъваема масичка пред нея. Цък. Пак издаде този звук с език, опрян в зъбите.

— Какво има? — попита Карю.

— Какво… — започна тя, но после бързо събра картите и сякаш излезе от някакъв много дълбок сън. — Не, не… няма нищо. Пак ще опитаме. Ето, този път ги размеси ти!

Подаде му тестето, а когато той приключи с размесването, тя ги разтвори като ветрило и му ги подаде с думите:

— Избери си една и ми я подай! Но не я гледай!

Той изпълни указанията.

— Не ми казвай! Знам, че е Глупакът! — изрече той в опит да се пошегува, макар че изобщо не се чувстваше весело.

— Глупакът ли? — изгледа го тя и го дари с една от своите характерни бавни, коси усмивки. — Глупакът символизира невинност и вятърничавост. Това няма как да си ти, Джон Карю. Или поне не първото — на лицето й се появи трапчинка: — Интересно… — отбеляза, загледана в картите. Но вече смръщено.

— Добре де, щом не е Глупакът, тогава трябва да е Обесеният — тросна се Карю с още по-мрачно изражение. „Защото точно така се чувствам сега — каза си наум, — като човек, на когото му предстои бесило.“

— Не, не е и Обесеният — отбеляза бавно Констанца, — макар че той не е чак толкова лоша карта, колкото си мислиш — вдигна картата, избрана от него, но я задържа така, че той да не види изображението. — Обесеният често символизира промяна — било в живота, било във финансовото положение.

— Промяна към по-добро ли?

— Зависи…

— Макар че надали би могло да стане по-лошо. Дай да я видя! — отсече и протегна ръка, но тя я дръпна към себе си.

— Не, все още не! — сряза го. — Още не съм решила.

— Какво да си решила?

— Какво означава.

В продължение на няколко секунди цареше тишина, докато жената обмисляше тълкуванието на картата. Накрая замислено започна:

— Казваш, че Пол е отишъл в „Знака на Пиеро“. Сигурен ли си, че е точно там?

Карю я изгледа кисело и промърмори:

— Вече не съм сигурен в нищо.

— Е, може би не означава нищо особено — рече тя и пак събра картите. — Чувал ли си го някога да споменава името на Дзуане Мемо?

— Дзуане Мемо ли? Не. Бих си спомнил подобно име — отговори Карю, като поклати глава. — Защо, да не би да ти е приятел?

— Приятел? На мен? — засмя се тихичко Констанца. — Дълбоко се съмнявам Мемо да има приятели. Той притежава едно ридото^[1] с високи залози. И когато казвам високи, имам предвид много високи. Чувала съм, че специализира в чужденци! — Изгледа многозначително Карю. — Чувала съм още, че не минава и седмица, без на някоя от игрите на Мемо да се пролее кръв!

— Него ли видя в твоите карти? — кимна Карю по посока на вече събраното тесте, което тя беше сложила на масичката. Не беше голям почитател на гадаенето, пък било то и на Констанца.

— Не съм много сигурна. Все още не е съвсем ясно — отговори смръщено тя. А после, замислено, добави сякаш на себе си: — Но защо трябва да си ти, а не Пол… и защо виждам точно Дзуане Мемо, сякаш няма и други… — после вдигна отново очи към Карю. — Чух, че в новото му ридото щяло да има голяма игра, сигурно това ме обърква. Казват, че наградата била онзи диамант, за който всички говорят.

— Диамант ли?

— Да. Няма начин да не си чувал за него — най-новото чудо в Серенисима. На Риалто^[2] говорят само за това — отговори Констанца. — „Синевата на султана“. Смята се, че е принадлежал на османския падишах или на някакъв цар от Западните Индии, вече не помня — сви рамене. — На когото и да е принадлежал обаче, тук го е донесъл някакъв търговец от Алепо, който го изгубил на карти. За него се разказва следната история…

Точно тогава на вратата някой похлопа. Двамата се бяха вторачили толкова много в картите, че въпреки дългото бдение на Карю, никой не беше видял приближаването на гондолата, нито пък беше чул стъпките по стълбите. Когато вдигнаха очи, зърнаха на прага мъжка фигура. Беше с пътническа пелерина, но лицето му оставаше в сянка.

— Салве!^[3]

Когато мъжът нито отговори, нито прекрачи към тях, Констанца се надигна от мястото си.

— Салве? — повтори. — Пол, ти ли си?

Джон Карю си промърмори нещо под носа.

— Не, не е той… — започна, но преди да каже каквото и да било повече, странникът най-сетне заговори.

— Това ли е домът на Констанца Фабия?

— Кой пита?

— Бих ви попитал същото — отвърна жизнерадостен английски глас. Последва кратка пауза. — Казаха ми, че тук ще намеря мъж на име Пиндар. Пол Пиндар, търговец от компанията „Левант“.

— Господин… Джоунс? Амброуз Джоунс? — изрече Карю, но усети, че в гърлото му сякаш е заседнало нещо. — Ние… ъ-хъм… не ви очаквахме толкова скоро.

— Ние ли? — Очевидно окуражен, мъжът в пътническата пелерина най-сетне пристъпи в стаята. — И с кого имам честта да…

В този момент две от свещите внезапно се върнаха към живот. И за първи път Констанца и Карю успяха да огледат добре мъжа пред тях. Беше възрастен, някъде в петдесетте, с посребрена коса, сресана назад от високото му чело, с лъскави сини очички с цвета на зимна зеленика и тюрбан от яркожълта коприна, увит около главата му в турски стил. А носът… е, това беше най-изумителният нос, който двамата някога бяха виждали. Нос, който буквално изригваше от средата на лицето му и се гънеше като вълна, нос, толкова невъзможен по форма и размери, че, както по-късно щеше да си спомни Карю, придаваше на Амброуз Джоунс вид на приказен звяр.

В същия този проблясък на светлина непознатият обгърна с един поглед стаята и веселото му изражение се стопи.

— Каква е тази работа? — извика той, остави малкото дървено сандъче, което носеше, и огледа смръщено обстановката наоколо. — Това да не би да е някаква шега, сир?

— Карю? — Беше Констанца. А когато Карю, който нехарактерно за себе си се оказа онемял, тя изрече вече доста по-рязко: — Кой е твоят приятел, Джон Карю? Това ли е човекът, за когото говореше толкова… цветисто преди малко? Бих искала да ви приветствам с добре дошъл, сир — обърна се тя към госта с прочутата учтивост на венецианските куртизанки, — но се оказвам в неизгодна позиция…

Странникът с тюрбана не отговори. Изглеждаше недосегаем както за красотата, така и за учтивостта. Вместо това ярките му очи се плъзнаха из стаята като лъч на морски фар, обхващайки огромното празно пространство, в което нямаше никакви други мебели, освен гигантското легло, празните винени чаши, куртизанката със спуснатата коса и голия врат. Устните му се свиха застрашително.

— Виж ти! — изрече и се обърна към Карю. — Джон Карю, така ли? Е, вече знам кой сте. Значи това е мястото, където вашият господар прекарва времето си? Което би обяснило редица неща. И какво имахте предвид, като ме поканихте в този дом на разврата?

— Дом на разврата ли? — Сега беше ред на Констанца да погледне застрашително. — Какво означава всичко това, Карю? Кой е този… този… този… — нападна го тя.

— Съжалявам, Констанца — отговори Карю и под слабия блясък на догарящите свещи остриетата на ножовете, които носеше в колана си, проблеснаха. — Наистина съжалявам!

Изведнъж Констанца сякаш се извиси.

— Какво искаш да кажеш с това? Поканил си го нарочно тук, така ли?

— Моля те, Констанца, повярвай ми, това беше единственият възможен начин!

— За какво? За какво е било единственият възможен начин? Някой от вас ще ми каже ли най-сетне какво става тук?

— Господа, господа… Констанца… моля ви! — чу се внезапно от прага на вратата нечий изискан, басов глас.

— Пол!

— Пиндар!

И тримата се обърнаха едновременно, за да зърнат пред себе си висок елегантен мъж, облечен от главата до петите в черно. За необиграното око външният му вик беше благороден, дори моден. Носеше къса пелерина и кадифен жакет, на главата си имаше висока шапка. Но за всеки, който го познаваше добре, промяната във външния му вид беше ужасна. Бузите му бяха хлътнали, очите му проблясваха странно, а кожата му излъчваше мъртвешката бледност на човек, който рядко вижда светлината на белия ден.

— Кон-стан-ца! — изговори внимателно името й Пол Пиндар, произнасяйки го така, сякаш езикът и устните му бяха чужди тела, появили се неочаквано върху лицето му. — А вие, сир, ако не се лъжа, трябва да сте Ам-броуз Джоунс.

Въпреки факта, че езикът му като че ли беше залепен за небцето му, той все пак изговори думите. Но Пол не гледаше към Амброуз, а зад него, към сенките край леглото, където Карю в слисването си се беше скрил.

— И да, разбира се. Карю — добави Пиндар, наклони се бавно на една страна, но бързо се хвана за бравата на вратата и се задържа на място.

Карю не каза нищо. Само стоеше и наблюдаваше мълчаливо сцената. Очите му се стрелкаха между Амброуз и Пол.

— Не си мисли, че като си там, не те виждам, мошенико! — изсъска му Пол. — Виждам и бялото на очите ти!

Но Карю продължаваше да мълчи. Сякаш вбесен от това, с внезапно, но не особено чевръсто движение Пиндар извади от колана си малка кама:

— Крясъци, проблеми, суматоха — където са те, там е и той — добави, оглеждайки неуверено другите. Леко олюлявайки се, той насочи камата към своя слуга. — И сега, Карю. Ти проклет мошенико. Ще те убия!

С тези думи той се наклони напред и се строполи тежко и шумно на пода пред тях като посечено дърво.

Докато падаше, от джоба му се изхлузи твърд кръгъл предмет с размерите на бебешки юмрук и падна на пода до него. Незабелязан от никого в стаята, предметът проблесна ослепително, а после се претърколи под леглото.