Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (34)

Тридесет и четвърта глава

Дзуане Мемо постави в средата на масата торбичка от черно кадифе.

— Милейди, господа… — огледа малката осмоъгълна стая, а после групата играчи, всеки от тях добре маскиран, събрани тук заедно за първи път. Когато се увери, че е привлякъл вниманието на всички присъстващи, той бавно изсипа съдържанието на черната торбичка на масата. От нея се появи друга, по-малка, незначителна на вид торбичка от розово кадифе и тупна в центъра на масата.

За момент в стаята се възцари тягостна тишина. Тишина, породена от толкова силно очакване, че сякаш никой от присъстващите не можеше да си поеме дъх. Зад маската си Пол Пиндар усети как косъмчетата на тила му щръкват.

Беше чакал толкова дълго за този момент! После видя как Мемо вдига розовата торбичка и я претегля внимателно на дланта си. В продължение на няколко секунди домакинът не продума нищичко — просто държеше торбичката пред насъбралата се около масата група. Ръката му леко потреперваше.

— Милейди, господа — повтори тихо и огледа всеки от тях поотделно, — представям ви „Синевата на султана“!

Из стаята премина шепот, подобен на колективна въздишка. Под светлината на стотици свещи диамантът светеше, проблясвайки в странни нюанси — ту с цвета на леда, ту на луната, но блясъкът беше толкова чист и толкова ярък, че човек оставяше с впечатлението за някакъв източник на светлина, заровен дълбоко в камъка. Пол осъзна, че сега диамантът изглежда двойно по-ослепителен отпреди.

В този момент в малката стая се появи слуга и прошепна нещо в ухото на Мемо.

— Моля да ме извините, господа — поклони се Мемо. — Налага се да изляза, но няма да се бавя.

С излизането на домакина в стаичката се възцари неловка тишина.

Играчите бяха шестима — петима мъже и, за огромна изненада на Пол, една жена. Всеки от тях беше прецизно маскиран. Сборът от печалбите им в играта примеро, в комбинация с десетки хиляди дукати равностойност в имоти или пари, които Мемо беше изискал като аванс за голямата игра, щяха да служат като гаранция, за да компенсират изумителните загуби, с които всички, освен един от тях щяха да се сблъскат тази нощ. Дзуане Мемо не оставяше нищо на случайността.

Внезапно маскираните фигури, стоящи до този момент мълчаливи и неподвижни като восъчни манекени, оживяха. Започнаха да си шепнат един на друг, но много тихичко, като заговорници. Само Пол Пиндар, облечен по традиция изцяло в черно, не се включи в разговора — предпочиташе просто да слуша, за да научи колкото му бе възможно повече за противниците си тази нощ.

Първият, който заговори, беше човекът, седящ вдясно от Пол.

— В името на всички светии — рече, — виждали ли сте някога през живота си подобно чудо? Триста карата, моля ви се!

Пол огледа внимателно съседа си през процепите на своята маска. На палеца на едната си ръка той носеше тежък златен пръстен с монограм за печат върху него. Значи беше възрастен човек, а по тона на гласа му — вероятно патриций. Любител на хубавите неща. Съдейки по качеството на дрехите му — финият лен на долната му риза беше обшит със златна нишка — най-вероятно аристократ, разполагащ с трупаните столетия богатства на някаква древна венецианска фамилия, за да ги пилее свободно на хазарт.

— Триста карата ли казахте? Та „Синевата на султана“ е цели триста двайсет и два карата! Претеглиха го пред очите ми! Перфектен диамант, безупречен, невероятен… — изрече втори играч, като поклати глава, неспособен да продължи от вълнение.

— Онова, което аз искам да знам обаче е как Мемо е успял да го докопа! — обади се трети играч, поклащаш се в стола си на отсрещния край на масата.

— Чрез някакъв голям дълг от хазарт, разбира се, как иначе да го докопа! — отсече с абсолютна убеденост първият играч. — Някакъв глупак го е изгубил на карти!

— Изгубил е „Синевата на султана“ на карти?! — възкликна третият играч, седящ почти точно срещу Пол. Изсмя се презрително и допълни: — Трябва яката да е бил загазил!

Макар и приглушен от маската, тембърът на гласа му, както и много по-елегантното му тяло подсказваха, че той е доста по-млад от първите двама. Пол го огледа внимателно през процепите на маската си. Този по-млад играч също разполагаше с всички външни белези на потомствен благородник, както и с типичното високомерие. Пол познаваше отлично този тип хора, беше играл с такива предостатъчно — млади мъже, повечето от тях още момчета, пилеещи безгрижно богатствата, които дори още не са наследили.

— Той е прав. Откъде да сме сигурни, че диамантът не е откраднат? — каза вторият играч.

— Ха! Че какво значение има? Онова, което искам да знам обаче, е защо Кавалера не желае да го задържи! — обади се четвъртият играч, единствената жена сред тях — куртизанка с ниско изрязаното деколте на нейната професия и с типичната пищна, крещяща прическа — два рога от коса, поставени от двете страни над челото. Пол напрегна слух, за да чуе по-добре гласа й, чудейки се дали няма да може да я познае, дали не я е срещал покрай Констанца — но през маската гласът й беше твърде променен, за да бъде разпознат. И Пол си каза, че тя, както и първите двама играчи, са му напълно непознати.

— Какво? Дзуане Мемо да задържи „Синевата на султана“?! — провикна се презрително мъжът с пръстена на палеца. — И какво би правил с подобен камък мъж като него? За него „Синевата на султана“ няма никаква стойност. Дзуане не вижда никаква полза в красотата. Единственото ценно нещо за него са парите!

— Но да притежаваш „Синевата на султана“… Този камък струва цяло състояние! — През маската гласът на куртизанката звучеше така, сякаш в тази пълна със свещи стая е останала без дъх.

— Но какво би могъл да направи Кавалера с него, а? — подметна презрително старецът с големия пръстен. — Сам по себе си, диамантът не струва нищо в неговите очи — изсмя се. — Точно в това е проблемът, мадам — „Синевата на султана“ струва едновременно и всичко, и нищо!

— Значи в такъв случай е без всякаква стойност, така ли? — обади се младият аристократ, облегна се на стола си и опъна дългите си крака под масата. — Не че ми пука, разбира се — махна надуто с ръка. — Аз съм тук заради играта, а не заради някакво си цветно стъкълце!

Под масата Пол усети вибрациите на единия крак на младежа, почукващ непрестанно върху другия. Значи не е толкова безгрижен, колкото се прави. Не беше необходим кой знае какъв опит, за да се разбере, че младежът играе внимателно репетирана роля, а под маската си е като навита пружина от нерви. Значи щеше да допусне фатални грешки.

— Не, сир — дойде хладният отговор на възрастния мъж. — Не исках да кажа, че камъкът е без всякаква стойност. Имах предвид, че е безценен!

— Онова, което негова светлост иска да каже, мадам, е, че диамантът струва точно толкова, колкото човек е готов да плати за него — обади се съседът на Пол от ляво. От относителната строгост на облеклото и от лекия му акцент Пол заключи, че той е търговец като него.

Сега този търговец се обърна към куртизанката, която седеше вляво от него, учтиво с думите:

— Чух, че Кавалера се опитал да намери купувач за камъка, но никой не искал да го купи от него.

— А аз чух, че искал да се отърве от този диамант колкото е възможно по-бързо — изрече младежът, въртящ се неспокойно на стола си. — Страхува се, че Съветът ще научи за това ридото. Според някои съветниците вече знаят и всеки момент могат да затворят игралните зали. Знаете как е в нашата Венеция. Всички знаят за камъка, но всички си мълчат. Бих се обзаложил, че най-големият страх на Мемо е да не го докопат, преди да е успял да се отърве от диаманта! Точно затова уреди толкова бързо тази игра.

— Не достатъчно бързо, ако питате мен. Колко още ще ни кара да чакаме, а? — намеси се нетърпеливо възрастният благородник. — Къде изобщо изчезна този идиот?!

Обърна се и проточи врат по посока на тежките завеси на входа на малката стаичка — но от Мемо все още ни вест, ни кост.

В продължение на няколко минути в стаичката отново се възцари тишина. В средата на покритата с черно кадифе маса пред тях лежеше диамантът, сгушен в розовото си легло.

Само още един играч, освен Пол засега не беше казал нищо. Шестият на тази маса беше тъмнокос младеж със златна маска, още по-млад (ако изобщо беше възможно) от своя люлеещ се на стола съсед, който пък седеше точно срещу Пол, между куртизанката и младия благородник. Сякаш в някакъв транс този последен играч сега протегна ръка, за да вземе диаманта, поставен върху розовата торбичка, и сигурно щеше да го направи, ако куртизанката съвсем навреме не го беше цапнала през ръката.

— Луд ли сте, синьор? — възкликна ужасено тя. — Никой ли не ви е казвал за проклятието? Само законният собственик на диаманта може да го докосва! Иначе носи сфортуна — много лош късмет!

— Ха! Обръщате внимание на глупави суеверия, така ли? — обади се презрително възрастният мъж с пръстена на палеца.

— Всички сме ги чували — рече търговецът. — Камъкът носи невероятен късмет на човека, който го притежава, но дали е лош или добър, никой не може да каже — сви рамене. — Не трябва да вярвате на всичко, което чувате по Риалто, синьора — допълни. От тона му стана ясно, че зад маската си човекът се усмихва.

— Все пак е сфортуна, от мен да го знаете! — сопна се куртизанката и побърза да прибере ръката си.

Пол забеляза, че младежът стои като вцепенен и вече изобщо не си и помисля да докосне диаманта.

— Хайде! — обади се за първи път Пол. — Аз пък не се страхувам!

Протегна ръка, грабна диаманта, постави го внимателно върху дланта си и усети отново същото странно гъделичкане като преди. Куртизанката си пое дълбоко дъх. Останалите не казаха нищо, просто впиха притеснено очи в него.

— Ако вярваме на подобни истории, кой някога ще го докосне? — продължи предизвикателно Пол. — Пък и кой може да каже на кого трябва да принадлежи подобен камък? Тази нощ един от тази маса ще спечели камъка, но това дали ще го превърне в законен собственик на диаманта? — Огледа съперниците си. — Всички знаем как диамантът се е озовал тук — дълг от хазарт, както твърди Мемо — но как въпросният длъжник е докопал камъка, а? Вие сте прав, сир, че камъкът е безценен — обърна се към човека с пръстена с печат. — Казват, че велики скъпоценни камъни като този се продават или купуват много рядко на пазара. Обикновено се подаряват. Или, което е по-вероятно, се отнемат със сила. Освен това вярвате ли, че Мемо би ни казал истината, дори и да я знаеше?

Камъкът в протегнатата му длан проблясваше със странния си лунно — синкав огън. Той сведе очи към надписа и прокара пръст по миниатюрните арабски букви.

— Тук пише: A’az ma yutlab — „Желанието на моето сърце“.

В стаята се възцари напрегната тишина.

Изведнъж младият благородник се разсмя и отбеляза:

— Виж ти! Значи английският труп все пак можел да говори!

— Не труп, а философ! — сряза го възрастният благородник и за първи път се обърна към Пол.

— И какво точно се опитвате да ни кажете с това, синьор? — намеси се и куртизанката. Отвори ветрилото си и го раздвижи лениво през лицето си. — да не би да намеквате, че трябва да върнем диаманта на турския султан?

— Не, мадам! — извърна се рязко към нея Пол, поднесе й диаманта почти под носа и с наслада я видя как се отдръпна уплашено назад. — Турският султан притежава предостатъчно неща, които не му принадлежат по право!

И се загледа още веднъж в диаманта, лежащ в дланта му. Ръката му леко потрепери. Спомни си думите на Просперо: Казват, че диамантите се движат. Няма смисъл да питаме защо или да се опитваме да ги спрем. За един дълъг миг той се вторачи в него. Дали камъкът ще остане с него? Беше заложил всичко на него, всичко, което имаше. Но сега, докато оглеждаше легналия в дланта му диамант, какво усещаше? Гъделичкането беше спряло. Сега не чувстваше нищо. Луд ли беше наистина, както твърдеше Карю? Може и така да беше. Един камък нямаше да може да му върне Силия — как изобщо някога си го беше помислил? Изведнъж диамантът му се стори кошмарен.

Проблясваше като живо същество — леденосин, зловещ. Той побърза да го върне на мястото му в кадифения розов пашкул.

Изведнъж настана раздвижване. Дзуане Мемо се връщаше.

Един слуга държеше вдигната тежката завеса, играчите наставаха, подготвяйки се да последват Мемо в главната зала.

— Е, синьор — прошепна му куртизанката, докато минаваше покрай него, — ако онова, което твърдите, е вярно, какво предлагате да направим?

— Единственото, което можем да правим, разбира се — отговори Пол. — Да разиграем картите. Ще играем, пък нека Съдбата реши!

Дотук. Връщане назад нямаше.