Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (23)

Двадесет и трета глава

За давенето се говорят какви ли не неща.

Казват, че е бавен начин да умреш. Че е като сън. Че пред очите ти се изтъркулва целият ти живот, докато преминаваш в нищото или в отвъдното.

Но сега, когато всичко свърши, Силия Лампри знаеше, че изобщо не е така. Единственото, което оставаше, единственото, за което човек можеше да се захване, бяха миниатюрни фрагменти, случайни парченца от мозайката — объркани, бръщолевещи, ужасяващи. Нещо, което приличаше на ехото от собствения й глас, пищящ не така, не в чувала, приглушените гласове на мъжете. Хайде, момчета! Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-скоро ще се приберем по домовете си, оглушителният прилив на водата, ревяща в ушите ти…

А после, внезапно, друг невероятен прилив, сякаш нахлуващ от въздуха, издигащ се нагоре от някакво дълбоко, мрачно място, блестящ ослепително и въртящ се като слънчев лъч през морска пяна.

Като кръщене.

Като прераждане.