Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (6)

Пета глава

Остров във Венецианската лагуна

1604 година

Анета стоеше заслушана в звъна на камбаните.

От прозореца й се разкриваше панорама към цялата градина — елегантно подрязаният жив плет, изрядно опънатите лехи на цветята и подправките, всяко на своето място. Съвсем скоро този тучен зелен рай щеше да се къпе в мараня, но сега, в ранното утро, всичко беше все още свежо и благоуханно. Забеляза Анунсиата да минава под прозореца й, както правеше всяка сутрин, с малката си лейка — бяла фигура, която ту се скриваше зад плодните дръвчета, ту се появяваше. Отвъд нея се виждаха стените на прочутата лечебна градина на манастира, след нея редицата кипариси и накрая късче от лагуната. „Това е най-добрата гледка на света — каза си Анета с удовлетворението на вече богат човек. — Това е най-добрата гледка, която може да се купи с пари.“

Протегна се и вдиша аромата на все още свежия и благоуханен въздух около себе си. Днес беше голям ден — племенницата на Франческа щеше да доведе на гости сватбарите си. Бяха поканени всички. Щяха да си прекарат страхотно заедно — с вино, сладкиши и всякакви други лакомства, с които да поздравят щастливите младоженци. И сред тях нямаше да има нито една от онези надути контеси сред монахините, настояващи само те да присъстват в залата, а всички други да вървят на майната си.

— Не се ли радваш, малкото ми птиченце? — възкликна Анета, протегна ръка към буркана със семена на перваза и внимателно прехвърли шепа от тях в клетката, която висеше от корниза над нея. Врабчето скочи радостно от пръчката, на която стоеше, и я прониза с очички като катран.

Въпреки предстоящото тържество Анета все още нямаше никакво желание да се облича. На пода пред нея стояха легенът с вода и ленената кърпа, с която току-що се беше измила. Останалите я мислеха едва ли не за луда, задето се миеше толкова често, но старите навици трудно умират. А освен това вятърът, галещ влажната й кожа, се усещаше почти като хладен. Плъзгаше се по голата и плът и я караше да настръхва от удоволствие.

На известно разстояние от острова, на който се намираше техният манастир, камбаните на катедралата „Сан Джорджо Маджоре“ от съседния едноименен остров, намиращ се близо до остров Джудека, все още звъняха — кух, меден звук. „Зелен звук“ — помисли си без никаква връзка тя. Не беше съзнавала колко много й бяха липсвали тези камбани през всичките години далече оттук. Камбаните и гледката. В онова, другото място гледките не бяха позволени. За никого.

Анета въздъхна. Трябваше вече да се облича. Но беше много приятно да стои така — приятно и доста опасно, като се имаше предвид липсата й на дрехи. Анунсиата се връщаше през градината, като от време на време спираше, за да откъсне някой изсъхнал розов цвят. На ръката й висеше кошничка, пълна с прясно набрани подправки и билки. Ако точно сега вдигнеше глава, щеше веднага да зърне Анета на прозореца. И което беше още по-важното, щеше да я види как стои чисто гола. Анета знаеше много добре, че Анунсиата си дава сметка за присъствието й на прозореца, иска й се да погледне, но не си позволява. По устните на Анета заигра усмивка. Беше забравила колко забавно е да шокира горките монахини.

На леглото зад нея лежаха дрехите й за деня. И макар че времето обещаваше да е горещо, в чест на празненствата днес тя вече беше решила да обуе копринените чорапи с бродираните часовници. Както се полагаше на жена с благосъстояние, най-добрата й риза беше от най-фин ленен плат, толкова тънка, че беше почти прозрачна (сякаш обличаше въздух, както беше споделила веднъж с постулантката или послушницата Евфемия), с най-модерната черна бродерия по деколтето и ръкавите. Над ризата идваше новият й корсаж, доста по-обикновен, отколкото на нея би й се искало, но с двоен ред венецианска дантела около врата. Справи се сама с дантелите на гърба на корсажа, а отпред го дръпна колкото й бе възможно по-надолу, показвайки извивката на гърдите си. Можеше да извика някоя от послушниците, които обикновено идваха да я обличат, но като цяло предпочиташе да се облича сама — не й харесваше тези никаквици да душат из стаята й. И накрая идваше най-хубавото — копринената й фуста със златни нишки, която прикрепваше към корсажа с шнурчета. Беше толкова красива, че на Анета й дожаляваше всеки път, когато й се налагаше да я крие под ежедневното си расо. Загледа се в налъмите — високи десет сантиметра и инкрустирани със седеф — които беше донесла от чуждите земи. Но се отказа от тях, заменяйки ги в последния момент с чифт брокатени пантофки.

Накрая дойде ред и на косата й. Измъкна внимателно изпод монашеската си шапка две къдрици — по една от двете страни на главата си, като ги оформи умело със слюнка и пръсти. На врата й легнаха две тежки златни вериги. Третата уви около кръста си. От нея висяха ветрилото и молитвеникът.

От една малка дупка в стената над леглото си Анета измъкна кръгъл предмет, увит в стар парцал — беше парче посребрено стъкло в рамка. Вдигна го така, че да се види в отражението му. Да! Използването на огледала беше абсолютно забранено тук, но нея какво я интересуваше? Краткият й живот бе изпълнен с такива перипетии и изпитания, че отдавна беше решила едно — беше й дошло до гуша от правила. Според някои това беше грехът на суетата. Доста по-тежък от всички останали, които беше извършила напоследък. Ако искаше, можеше да ги изброи — държеше в стаята си врабче като домашен любимец, без да броим кокошките, които отглеждаше в курник точно до стаята си заради яйцата, които й снасяха; носеше непрекъснато коприна и брокат, и златни вериги; имаше безсрамието да стои гола на прозореца и да изкушава останалите с похотливи мисли. Ала най-удовлетворяващ от всички беше грехът на суетата. Така си мислеше тя, докато сега се гледаше в малкото огледало. В продължение на няколко минути сестра Анета, която съвсем скоро щеше да бъде приета за монахиня в манастира „Санта Клара“, се взираше с неподправена радост в забраненото стъкло.

По някое време камбаните сигурно бяха спрели да звънят, защото внезапно Анета си даде сметка, че отново са започнали. Закъсняваше. Това беше повече от сигурно. Затова, като взе от леглото последния предмет, който я чакаше там — малка бродирана торбичка от розово кадифе — и я постави внимателно в джоба си, тя се отправи спокойно надолу, за да се присъедини към останалите сестри за утринна молитва.