Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (7)

Шеста глава

През първите няколко минути след събуждането си Пол не бе в състояние да си спомни къде се намира. Беше много тъмно. Той лежеше в легло с балдахин, в много висока стая. Стените бяха покрити с кожена ламперия, а на прозорците бяха спуснати тежки завеси от дамаска, за да блокират дневната светлина. Изведнъж осъзна, че не е сам, че от долния край на леглото някой го наблюдава.

— Констанца?

— Пол, буден ли си?

— Да.

Той се опита да се обърне, но беше пронизан от силна болка между очите.

— Как се чувстваш?

Чу изливането на вода в леген, после почувства на челото си хладна кърпа.

— Не така! — извика. Вдигна ръка към челото си и пръстите му се сблъскаха с цицина с размерите на топка за тенис.

— Божичко!

— Боли ли?

Той прокара пръсти по останалата част от лицето си.

— Носът ми! Божичко, сигурно съм го счупил!

— Напълно възможно — отбеляза Констанца без никакво съчувствие в гласа. — Строполи се по очи на пода. Тук, в тази стая.

— Строполил съм се…

Пол прокара език по устните си. Бяха толкова изсъхнали, че чак се бяха напукали. В устата си усети странен метален вкус — вкус, който познаваше добре, вкус на кръв. По брадата и в косата му бяха залепнали люспици от нещо сухо и черно. О, боже!

Отпусна се на възглавницата и затвори очи. Събитията от предишната нощ започнаха да се връщат в съзнанието му, бавно и болезнено.

— Имам съобщение за теб. От Джон Карю — изрече тя и му подаде чаша с вода.

— Карю? — отвори рязко очи Пол. Обърна се по-бързо, отколкото възнамеряваше, и едва се сдържа да не изреве от болка. — Убих ли го?

— Не.

— Жалко — клепките на Пол изпърхаха и пак се затвориха. — Значи следващия път.

Изненадващо Констанца не направи никакъв коментар. Затова Пол бавно допълни:

— Той винаги е бил хитро… лъжливо дребно копеле, не мислиш ли?

В този момент не можеше да си спомни съвсем ясно точно защо е искал да убие Карю, но чувството на гняв към него беше все още налице, като червено петно, притискащо очите му.

Констанца пак не отговори. О, добре! И двамата да вървят по дяволите! Пол остана в своя мрак. Говоренето го беше изтощило, но болката в главата му беше твърде силна, за да го остави да спи. Може би, ако пийне малко вино… Но макар и привлекателна по принцип, сега дори самата мисъл за вино бе достатъчна, за да накара стомаха му да се преобърне. Констанца се канеше да му казва нещо, но колкото и да се стараеше, той не можеше да си спомни какво беше то. В тъмнината на стаята, където той лежеше в буден сън, съвсем неочаквано и едно по едно в главата му започнаха да изплуват късчета от предишната нощ.

Божичко! Внезапно беше съвсем буден.

— Констанца?

— Да?

Пол се обърна бавно и болезнено настрани.

— Снощи тук имаше ли някого? Нямам предвид Карю. Имаше ли някой друг?

— За Амброуз Джоунс ли говориш?

— О, боже!

— Не си ли спомняш, че говори с него? Той ти даде едно писмо.

— Писмо ли? А, да… писмо… — промърмори Пол и започна да рови трескаво из смачканите чаршафи на леглото. — Да, ето го! Дай ми малко светлина, става ли?

Констанца дръпна завесите на близкия прозорец. Пол коленичи на леглото и бързо прочете писмото. После отново легна. Лежа така доста дълго, вторачен в тавана.

— Той много ти се ядоса — каза Констанца, приближи се и седна до него. — Защо ти се ядоса толкова, Пол?

В едната си ръка държеше чаша вино.

— Не, благодаря — отказа виното Пол. Внезапно се почувства изпразнен, изсъхнал като стар кокал.

— Не е за теб — изрече с присмехулен тон Констанца. А после, значително по-меко, добави: — Кой е този човек, ще ми кажеш ли? Този Амброуз Джоунс, от когото и двамата се плашите толкова много.

— Амброуз ли? — отговори Пол, все така вторачен в тавана. — Не съм много сигурен какъв точно да го нарека. Амброуз е много неща. Вероятно най-близкото определение за него е… колекционер.

— Колекционер ли?

— Наред с много други неща. Работи за човек, когото познавам — един търговец от компанията „Левант“. От Лондон. Човек на име Парвиш. Амброуз събира разни неща за него, всякакви красиви и редки неща — за колекцията му.

— Аха! — кимна бавно Констанца, едва сега започнала да схваща. — Мисля, че съм те чувала да го споменаваш и преди, нали? Някога си работил за него, така ли беше?

— Да, бях негов чирак. Това беше много отдавна — рече Пол и постави ръка на лицето си, проследявайки набъбналите контури на носа и очите си. За миг като че ли отново стана на осемнайсет и се върна в Лондон — снегът се пропиваше в ботушите му, носът му кървеше…

В продължение на няколко секунди стояха в пълна тишина.

— Направил го е, за да ме посрами.

— Кой, Парвиш ли?

— Не. Карю, разбира се — отговори Пол и се отпусна под балдахина на леглото. — Той знае, че Амброуз докладва за всичко в Лондон и иска да ме посрами пред Парвиш — с едно внезапно движение той сграбчи здраво китката й, стисвайки я с палец и показалец. — Но той трябва да ти е казал за това, нали? Ти трябва да си знаела… — С всяка следваща дума стискаше все по-силно китката й, докато накрая тя не примигна от болка. — Точно затова ме извика, нали? И двамата сте знаели, че винаги идвам тук!

— Той не ми каза нищо… — Констанца се опита да се измъкне от него, но той я беше сграбчил здраво, впивайки пръсти в кожата й. — И не знаех нищо за Амброуз, кълна ти се… — Спомни си, че за образован мъж той беше ужасно силен.

— Сигурна ли си?

— Но ако знаех, щях да се съглася с него. Щях да го направя. С радост…

— Така ли било? — извика той и пусна ръката й толкова внезапно, че тя падна назад и удари главата си в таблата на леглото. — Карю винаги е бил умен, не мога да му го отрека — добави, без да я гледа. — Прекалено умен за свое собствено добро.

С тези думи Пол Пиндар стана от леглото и отиде на малкия балкон на Констанца — редица издадени арки, надвиснали над един от завоите на канала. Амброуз значи. Божичко! Ама какво си е мислел Карю? Пол прокара нервно пръсти през косата си, а после ги плъзна по наболата по бузите му брада. Все още беше много рано, но слънцето вече осветяваше ярко стените на отсрещния палацо. Изпъстрените му с орнаменти и замазани с хоросан стени бяха облени с онзи розовеещ нюанс, така характерен за Венеция — в неговия занаят биха могли да го нарекат всякак, от „женска руменина“ до „нежна орхидея“ — но той никога не успя да намери подходящата дума, за да го опише. Вдиша познатаta миризма на канала под него. Днес щеше да бъде горещо, значи каналът щеше да вони. Вгледа се във водите му — изглеждаха подканящо хладни и зелени. Обикновено Пол беше очарован от тази гледка — от отраженията на сводестите прозорци във водата, от виковете на гондолиерите, плъзгащи се в двете посоки, от играта на светлосенките. Но сега единственото, за което беше в състояние да мисли, при това с изключително раздразнение, бе, че неговата гондола я нямаше. И не беше никак трудно да се отгатне защо — от Карю също нямаше и следа.

— Карю казва, че ти си на крачка от пълния банкрут — сякаш разчела мислите му, заговори зад него Констанца.

— Така ли казва? — отвърна Пол, все така на балкона, без да се обръща. — И какво още казва?

— Че всички във Венеция го знаят. Всички търговци.

— И какво още?

— Че си престанал да търгуваш. Че вместо това си изгубил парите си на хазарт. Или за пиене — нареждаше Констанца без капчица страх. — Че си срам за почтената компания „Левант“.

При тези думи веждите на Пол се стрелнаха рязко нагоре.

— И това го твърди Карю?!

— О, не. Мисля, че точно това го каза твоят приятел Амброуз Джоунс — отговори накъсано Констанца.

— Хммм — изломоти Пол и пак затвори очи, за да пребори поредната вълна на гаденето.

— Хммм? Това ли е единственото, което ще кажеш?

— Щом толкова искаш да знаеш, Амброуз малко преувеличава — отговори меко Пол. — И какво още каза Амброуз? — допълни с искрено любопитство.

— Мисля, че всичко останало може да се нарече вариации на същата тема. Според него се говорело, че искат да те изгонят от компанията.

— Наистина ли?

— Толкова ли пиян беше снощи, за бога?! — възкликна Констанца, вече неспособна да сдържи възмущението си. — Съвсем нищо ли не си спомняш?

Пол не отговори.

— Той беше много ядосан.

— Това вече стана ясно.

— Беше бесен, твърдейки, че прахосник и пияница като теб нямал място в компанията на уважавани търговци! Че прахосник, пияница и курварин като теб нямал работа в компанията на почтените търговци! — продължи тя, набирайки все повече скорост.

— Курварин ли?

— Мисля, че точно такава дума избра.

— О, Констанца! — най-сетне благоволи да се обърне към нея Пол. — Много съжалявам! Понякога Амброуз наистина прекалява!

Върна се на леглото, прегърна я нежно и я притисна към себе си. Тя не се отдръпна — просто отпусна глава на гърдите му. Усети ръката му върху косата си, как я гали нежно, както правеше често преди толкова много години. Долови познатото му ухание.

— Тази въздишка си я биваше!

— Аз ли бях? — Сега беше ред на Констанца да затвори очи.

Едва сега започваше да осъзнава колко уморена беше всъщност, уморена като куче. Не беше спала от цял ден и две нощи. И сега бих могла да спя цяла вечност. Но с радост, любов моя, щом ти си до мен! Ала не каза нищо. Вместо това, вече доста по-спокойно, попита:

— И какво ще правиш сега? Имам предвид с Амброуз?

— Амброуз ли? Той изобщо не ме притеснява. Карю е този, с когото трябва да се разправя — отговори той и тя усети как пръстите му се стягат около косата й и рязко я дръпват.

— Карю те обича…

— Уви, но единственият човек, когото Карю обича, е самият Карю!

Отново настъпи мълчание. После първа се осмели да заговори тя:

— Според него ти си почти полудял от скръб.

— Така ли било?

— Почти полудял от скръб и ярост.

Тук Пол не можа да каже нищо.

— Заради момичето. Онова, което е останало в Константинопол.

— Карю е мой слуга — отговори тихо Пол. — Какво би могъл да знае той за тези неща?

— Надали ще повярваш, но той чака тук цяла нощ! Не мисля, че е искал да те посрами. Според мен той вярва, че така ще те спаси…

— Да ме спаси ли? Ако питаш мен, единственото, което иска да спаси, е мършавата си кожа! Ако аз се разоря, той губи препитанието си. Просто и ясно. Ти не го познаваш така добре като мен, затова му се връзваш. Къде е той, между другото?

— Джон ли? Щяло да има някаква сватба, която ще се състои на Джудека или някой от онези острови. Не си спомням точно кой — отговори Констанца и едва сдържа прозявката си. — В някакъв манастир.

— Сватба ли?

— Да — сви рамене тя. — Някакво момиче, доколкото разбрах.

— Винаги има някакво момиче — промърмори той.

Все така оборила глава върху гърдите му, Констанца се заслуша в дишането му. Усети как ръката му в косата й се отпуска и накрая се отпусна и тя, и заспа.

* * *

Този път трябва да беше спал доста време, защото, когато пак отвори очи, главата му се беше прояснила и единствената болка, която усещаше, беше в пикочния мехур. Някой беше пуснал завесите и единствената светлина, която нахлуваше в стаята, беше от лъч светлина, промъкнал се между тежките завеси. По силата на светлината Пол предположи, че е доста късно, вероятно следобед. Обикновено досега трябваше да се е появила прислужницата на Констанца, да дърпа завесите, да разчиства чашите и хвърлените пилешки кости от предишната нощ, да носи чисти чаршафи и гореща вода за измиването на господарката си (Констанца беше много взискателна в това отношение). Но сега нямаше никого. Може би самата Констанца не е искала да бъде безпокоена. Въпреки всичко нещо го притесняваше — мисъл, която човъркаше периферията на съзнанието му. Заслуша се за останалата част от прислугата, движеща се из двореца, за някакво прошепнато предупреждение, за скърцане на дъски или изпуснато ведро. Нищичко, нито звук. В ушите му звънна гробовна тишина. В далечината чу църковни камбани, отброяващи цял час.

За миг се запита дали Карю е все още на сватбата, дали вече са венчали момичето.

Огледа стаята. Забеляза масичката до леглото, покрита с турския килим, празната винена чаша, захвърленото тесте карти. Дървената ламперия по стените се редуваше с ламперия от кожа, по която бяха изрисувани изящни цветя и райски птички с контури от златен варак. Над една от раклите до стената очите му попаднаха върху парче ламперия, която му се стори по-бледа от останалите. После си спомни, че някога там беше стояло огромно огледало с позлатена рамка и се запита къде ли го беше преместила Констанца.

Спомни си как някога беше дошъл тук като млад мъж — в същата тази стая, от която тя като че ли беше станала неразделна част. Но надали би могло да има по-подходяща обстановка за нея. Тогава той се чувстваше като поклонник, търсещ своята мадона. Помнеше съвсем ярко и агонията от очакването, когато я зърна за първи път, като че ли подобно същество — митологичен звяр, сирена или сфинкс — беше твърде красиво за очите на смъртните.

Беше ги посрещнала майка й — самата тя в младостта си една от най-прочутите куртизанки на Венеция. Беше им сервирала сладки и вино в позлатени бокали. Пол си спомняше как тя беше оставила него и спътника му Франческо в преддверието и ги беше накарала да чакат — за време, напълно достатъчно да се покаят (ако имат подобно желание) за колосалната сума, която трябваше да платят, за да имат щастието да бъдат представени на най-прочутата куртизанка на Венеция. Сега Пол се присмя на своята по-млада и по-глупава същност на капризите и арогантността на двама младежи, изведнъж открили благините на богатството. Защото сумата беше толкова безразсъдна, че през трите седмици, в които бяха накарани да чакат първото си представяне, дори само мисълта за нея му бе причинявала прилошаване и бе извиквала по челото му постоянна пот като на болен човек.

Вярно, че преди беше влизал при обикновени жени. Те се намираха лесно около театрите на Съдърк, на които той и останалите чираци бяха чести посетители, но ако сега бе смятал, че ще види поредната такава жена, то скоро му предстоеше да установи, че е бил в дълбока заблуда. Двамата с Франческо стояха в преддверието подобно на двойка маймуни в своите ушити точно за целта кадифени панталони. Когато си спомни за този момент и за абсурдния начин, по който изглеждаха, той не можа да не се усмихне. Нямаше никакъв спомен точно колко бяха чакали, докато влязат — единственото, което си спомняше, бе, че след цяла вечност вратите се бяха разтворили и им бяха разкрили стая, пълна със свещи — толкова много, че в стаята беше светло като ден. И сред тези свещи ги чакаше тя, в апогея на ослепителната си красота — със спускаща се като водопад по раменете й тъмна коса, облечена в най-фините одежди от златоткан брокат, с пръстени на ръцете и бижута по врата. А после се изправи, за да ги посрещне. Когато го погледна, тя го накара да се чувства така, сякаш беше надарен с красотата на Парис и със силата и ума на Одисей. Че той и само той е единственият мъж на света, когото тя желае.

Роля ли беше играла тя в оня първи ден? Пол не си спомняше. Но онова, което помнеше, бе, че тогава тя беше заговорила с тях по начин, по който той никога досега не беше чувал жена да говори — за Данте и Ариосто, та дори за онзи вулгарен Аретино. А те двамата с Франческо просто бяха стояли пред нея с крака, омекнали като памук, неспособни да откъснат очи от тази неземна красавица.

Но тогава той беше толкова млад… С едно тръсване на глава сега Пол се отърси от мечтанието си. В свивката на ръката му, топла и нежна, лежеше все още спящата Констанца. Той се приведе и вдиша аромата на косата й. Тя ухаеше на мускус и на нещо друго, нещо сладко (може би виолетки?), смесено с по-силните женски миризми на кожата и потта.

Той усети, че се възбужда. Целуна рамото й, а после все още изпръхналите му устни се плъзнаха по гладката й кожа. Тя лежеше с гръб към него. Помисли си да я обладае още на мига, както най-често обичаше да прави — докато е все още топла, мека и податлива. Усети как при самата мисъл за това започва да набъбва. Плътта на задните й части беше хладна на фона на неговата жега, когато дръпна ризата й нагоре — но нямаше никакъв смисъл, натискът в пикочния му мехур вече му причиняваше болка и той разбра, че първо ще се наложи да се изпикае, преди да предприеме каквото и да било друго. Измъкна се непохватно от леглото и се насочи към мястото, където винаги държаха гърнето — зад един параван в ъгъла на стаята. По пътя обаче се спъна в нещо голямо и твърдо.

Пол изруга шумно и Констанца се събуди.

— Ко̀за? — запита, докато го наблюдаваше как се показва иззад паравана, обут само по чорапи. — Какво има?

— Нищо. Просто се спънах. Снощи, да не би да съм изпуснал нещо? — попита, докато се връщаше в леглото и я придърпваше обратно към себе си.

— Не мисля. Защо?

— Защото мисля, че току-що намерих нещо, което е мое — отговори той и започна да смъква ризата от раменете й, откривайки едната й гърда.

— Пол…

— Легни! Позволи ми да те погледам! — заповяда й той.

Тя послушно легна обратно и се вторачи замислено в него.

— Къде е огледалото? — попита той с устни върху гърдите й. — Онова, което стоеше на стената.

— Какво? О, това ли — сви рамене Констанца. — Просто е на поправка, това е — кратка пауза. — Пол, не можеш просто да се появяваш ей така и да очакваш, че… след всичкото това време…

Тя се измъкна от него и седна в леглото. Двамата се втренчиха един в друг. После внезапно настроението й се промени. Само с едно движение тя се претърколи в далечния край на леглото, присмивайки му се през рамо.

— След всичкото това време, Пол Пиндар — рече, — няма ли да попиташ поне за здравето ми, а?

На фона на тъмната кувертюра на леглото тялото й изглеждаше сластно, златисто. И върху двете й задни бузи той зърна по една трапчинка.

— И сам виждам, че сте в идеално здраве, дона Констанца! — контрира я той. Ръцете му бяха приятно топли и сухи, когато проследи трапчинките с пръстите си. — Перфектна както винаги, ако ми позволите дързостта!

Тя протегна ръка и постави нежно длан върху бузата му.

— Сигурен ли си? Имам предвид за това?

— Кое това?

— Много добре знаеш какво имам предвид!

— Просто легни и ми позволи да те погледам.

— Отлично знаеш, че искаш да направиш нещо много повече от това само да ме гледаш — отсече тя, дръпна се от него и седна отново на леглото, като кръстоса ръце пред гърди.

— Искаш да знаеш дали ще мога да ти платя ли?

— Е? — Констанца невъзмутимо задържа погледа му.

— Това става ли, милейди? — попита той и вдигна между пръстите си малък предмет.

— Какво е това?

— Скъпоценен камък.

— Скъпоценен камък ли? — възкликна тя и застина. — Какъв по-точно?

— Отвори и ще видиш! — Пол постави увития в парче плат камък в обърнатата й длан. Тя го подържа известно време, като че ли нямаше желание да го докосва.

— Не се тревожи, не хапе! — засмя се той, когато забеляза изражението й. — Спечелих го на карти!

Констанца пребледня.

— Не може да бъде! Спечелил си го на карти?

— Да — кимна Пол и я изгледа озадачено.

— Мадона миа! Не мога да повярвам! — Разгъна внимателно плата и се загледа в камъка, който проблясваше в тъмночервено в сумрачната стая. После промърмори само: — О!

— О? Само това ли ще кажеш?

— Шпинел — съобщи учтиво Констанца.

— Да, шпинел, при това много добър! Само не мога да разбера какво толкова смешно има.

— Просто за миг си помислих… — започна Констанца, но не довърши и сложи ръка на гърлото си. — Няма значение!

— Какво по-точно?

— Нищо. Нищо особено — отговори тя и се засмя. — Просто напоследък се носят разни приказки…

— Приказки за какво?

— За големия диамант — „Синевата на султана“. Онзи, който Дзуане Мемо дава като награда в голямата игра на карти — отговори тя. И в мига, в който думите излязоха от устата й, Констанца разбра, че е допуснала огромна грешка.

— „Синевата на султана“ ли? Имаш предвид османския султан? Сигурна ли си, че се нарича така?

— На султана или на шаха, нещо такова — опита се да омаловажи тя новината си. — Вероятно не съществува, може би е просто поредната клюка от Риалто… Знаеш как се говорят всякакви неща. Това обаче си е съвсем реално! — добави в опит да смени темата и вдигна червения скъпоценен камък към лъча светлина. — Макар и само шпинел, той е много красив. Изрязан е съвършено — прокара внимателно пръст по повърхността на камъка. — Не е най-добрият, който съм виждала — рече замислено, — но в никакъв случай и най-лошият. А Карю казваше, че напоследък непрекъснато губиш на хазарт.

— Ами… — започна да казва нещо Пол, но размисли и завърши: — Нека просто кажем, че напоследък се интересувам доста от размяната на чуждестранни стоки.

— Така ли? Но защо трябва да ми говориш така загадъчно?

— Няма никаква загадка. Просто нашият занаят вече не е така сигурен, както беше някога. По множество причини. Но скъпоценните камъни никога не губят стойността си.

— Заменил си акции от твоята безценна компания „Левант“ за скъпоценен камък?

— Бързо схващаш, дона Констанца! Е, харесва ли ти?

— Красив е. Какъв цвят само! Като най-доброто червено вино на света!

— Днес смятам да го занеса на Просперо, за да го оцени. Нали помниш Просперо Мендоса?

— Търговецът на скъпоценни камъни ли? Ма черто^[1], всички го познават!

— Ще го попитам и за онзи диамант. Няма начин да не знае!

Констанца се загледа в голия задник на Пол, докато слизаше от леглото и се насочваше към прозореца. Но защо всички англичани са толкова бели? Най-хубавото обаче бе, че той беше останал при нея, сега се канеше да легне с нея така, както правеше някога, а нейното сърце пееше ли, пееше радостно.

Остави шпинела встрани и с последните си останали сили се опита да се успокои. Знаеше, че точно това е моментът, когато трябва да му каже да забрави за диаманта, да го предупреди в никакъв случай да не се забърква с Дзуане Мемо — но сега единственото, което имаше значение за нея, бе да не му позволи да види радостта й, никога да не му даде да разбере, че й идваше да се разплаче от радост, когато го виждаше. Това беше най-важният урок, който беше научила от майка си още преди много години — беше го научила на много голяма цена, но сега й беше невъзможно да забрави. Желанието към мъжа или отвращението от него — каквито и чувства да те изпълват — не трябва да се показват никога от една куртизанка, трябва да бъдат неизменно прикривани зад нейната маска. От това зависеше всичко, целият й живот.

И стана така, че тъкмо поради тази причина единственият човек, в когото Пол би се вслушал, единственият човек, който би могъл да го спаси, не каза нищо. Като изобрази на лицето си ленива усмивка, Констанца се отпусна в средата на леглото и изрече:

— Приемам твоя шпинел с огромно удоволствие! — Потупа леглото до себе си. — А сега виене^[2], скъпи мой! — Протегна ръце над главата си и позволи на една от красивите си гърди да се изсипе от деколтето на ризата, докато го наблюдаваше как я гледа. — Виене, скъпи Пол! Съвсем скоро ще установиш, че мен също много ме бива в търговията!