Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (29)

Двадесет и девета глава

Хукнах след нея. Бягах толкова бързо, че непрекъснато се препъвах в полите на роклята си по големите плочи, а веднъж едва не паднах. Косата ми се измъкна от фибите и се разстла по раменете и лицето ми, и кичурите започнаха да влизат в устата ми и да се ветреят пред очите ми, така че бягах почти като сляпа, следвайки съвсем интуитивно пътя, който предполагах, че е поела — пътеката към Портата на птичарника, която се намираше в края на градините на харема.

Казах си, че Силия надали е избрала пътя през главната част на харема и покрай покоите на валиде, където би могла да бъде забелязана и спряна, а най-вероятно е минала по по-дълъг, заобиколен път, през двора, а после по Златния път — големия каменен коридор, по който евнусите водят избраните за султана жени до покоите му.

И като по чудо се оказах права. Стигнах до коридора точно навреме, за да я видя как изчезва в сенките пред мен. Ако бягах все така, можех да пристигна навреме — навреме, за да я спра, преди да е стигнала портата и преди да е станало твърде късно.

И тогава стана, каквато стана. Кракът ми се спъна в една от плочите. Строполих се и обелих колене в камъка. Как можах да бъда толкова непохватна, толкова глупава?! Разплаках се, но не само от болка, а и от страх и отчаяние. Вече нямах никакъв шанс да я настигна.

Но после… Хей, какво беше това? Внезапно чух гласове, после стъпки и преди да успея да се изправя обратно на крака, се появиха двама евнуси. Държаха запалени факли в ръце и бягаха. Майко Божия! Нямах представа дали изобщо ме видяха и дали всъщност знаеха какво правя там, но реших да се възползвам от момента и изкрещях: Спрете я! Спрете онази кадън, тя бяга! И им посочих накъде беше тръгнала.

За моя огромна изненада те направиха точно онова, което им казах. Очевидно изобщо не ме бяха забелязали, защото аз все още лежах просната на земята, а те минаха на бегом покрай мен така, като че ли бях невидима като дворцов джин.

Накрая успях да се изправя на крака и закуцуках след тях, колкото сили имах. Стигнах до градините на харема и там пред очите ми се разкри невероятна гледка. Тази нощ имаше ярка луна, но точно в този момент се беше скрила зад облаците и градините изглеждаха потънали в мрак. Първоначално не забелязах никаква следа от Силия. Огледах навсякъде, нагоре и надолу. А после — да! Слава богу! Зърнах я — тичаше през розовата градина. Значи не всичко беше загубено. Засега. Спомням си как се слисах от това колко дребна изглежда, почти като ефирна пеперуда, само светлата й коса и белите й ръкави проблясваха в тъмнината. Ако можехме да я спрем, преди да стигне до портата, тогава нямаше да е извършила никакво престъпление.

Ето я, ей там! Спрете я! — развиках се аз и я посочих. Но веднага разбрах, че двамата евнуси вече я бяха видели. И докато ги гледах как бягат, за мое огромно удивление зърнах други двама евнуси, появяващи се от другата страна на градината. А после още двама. Станаха общо шест и всички носеха запалени факли. Значи валиде султан беше дръпнала въженцето на своя капан, още преди Силия да беше успяла да премине през Портата на птичарника.

Повечето от тези евнуси бяха високи и много едри, защото нямаха тестиси — тук Анета потрепери лекичко. — И бързо я настигнаха. Един от тях вече беше почти до нея. Отворих уста, за да изкрещя пак, но точно в този момент луната излезе иззад облака и аз видях съвсем ясно нещо, което преди не бях забелязала — в свободната си ръка евнухът носеше меч.

— Евфемия, какво направих! — извика Анета и стисна ръката на малката послушница толкова силно, че момичето едва не изкрещя от болка. — Евфемия! Дано Господ да ми прости за стореното! Защото в този момент аз осъзнах, че той няма да я спаси! Щеше да я убие, още преди да е стигнала до портата.

— Почакайте! — разпищях се аз и се опитах да стигна до нея с разранените си крака. Не знам каква беше тази лудост, която ме накара да си въобразя, че мога да стигна до нея преди него. — Не я докосвайте, не я наранявайте! Тя не е сторила нищо лошо!

А после, като че ли стана някакво чудо… — Анета се вторачи в стената на килията си, но очите й виждаха само онзи далечен хоризонт на спомените й. — Той наистина хвана Силия, но когато чу гласа ми, спря. Свали меча си. А аз тичах, плачех и крещях, едновременно. Не я наранявайте! Тя не е сторила нищо лошо! Евнухът се огледа, за да види кой крещи, несигурен какво да прави по-нататък. А аз зърнах лицето на Силия, видях отчаянието, изписано по него. И в този момент тя ме видя.

— Ти!

Никога до този момент не я бях виждала с подобно изражение.

— Какво?

Първоначално се обърках. Не разбирах какво иска да ми каже.

— Ти си извикала охраната!

— Не!

— Значи в крайна сметка си била ти!

— Силия, моля те… — Не бях в състояние да говоря смислено. — Чуй ме!

Но тя не желаеше да ме слуша. Дръпна се рязко от ръцете на евнуха и пак побягна. Срещу нея обаче се появи друг евнух и замахна с ятагана си към краката й в мига, в който тя минаваше покрай него. Беше много бърз, много умел. Като касапин с ножа си. Зърнах проблясъка на острието под лунната светлина. Два бързи замаха — раз, два и край!

Стана толкова бързо, че в началото не успях да разбера какво точно се е случило. Тя просто падна — Анета вече беше коленичила на леглото си. Лицето й беше като безизразна маска. — Силия, покосена. Като дърво. Пред очите ми. Евнусите я бяха осакатили завинаги, срязвайки и двете й сухожилия.

Понякога така постъпват с робите там — прошепна Анета. — За да не ни позволят да избягаме.

* * *

Настъпи продължителна тишина. Отнякъде се чу звън на камбана. В килиите наоколо монахините започнаха да стават една по една и да се приготвят неохотно за първата утринна молитва, но по негласно споразумение нито Анета, нито Евфемия помръднаха от леглото.

Когато и последната монахиня заслиза шумно по стъпалата по посока на църквата и двете останаха сами в спалния коридор, Евфемия се обърна към Анета и попита тихо:

— После какво стана с нея? — Изглеждаше почти толкова съсипана от участта на Силия, колкото и самата Анета.

— Мина много време, докато разбера — отговори Анета, легна обратно на леглото си, зави се през глава и леко потрепери. — Не беше мъртва — поне за това можех да бъда сигурна. Не бях чула топовен залп. Някой ми каза, че била отведена до лечебницата на харема, но след това… — сви рамене. — Като че ли никой нямаше представа какво е станало с нея. Сякаш изведнъж, просто така… — махна с ръка, — нея никога не я е имало.

В клетката до прозореца малкото врабче раздвижи криле и започна да чурулика. След известно време Анета продължи разказа си:

— Животът в харема продължи да си тече по същия начин. Никой не говореше за Силия или Кая, както беше известна там. Не я споменаваха даже онези къзлар като Гюлбахар и Турхан, които бяха нейни приятелки. Аз знаех, че валиде ме наблюдава точно както вероятно бе наблюдавала Силия през цялото това време. Мисля, че и тя беше озадачена от случилото се. Аз наистина ли исках да предам приятелката си? Но трябваше да се правя, че е така, трябваше да я оставя да мисли, че съм го мислила. За нищо на света не можех да се издам колко ми липсва моята приятелка, колко жадувам да узная къде е и какво се е случило с нея. Затова държах очите си отворени, но устата — плътно затворена. Маската, която си сложих, беше съвършена. Но се заклех, че някой ден ще я намеря и че ще измъкна оттам и двете ни.

Годините минаваха, общо четири, всяка почти като предишната. И тогава, почти в един и същи ден, се случиха две невероятни неща. Първото беше, че най-сетне разбрах къде е Силия.

— Как разбра?

— Най-странното беше, че ми го каза валиде — отговори Анета и поклати тъжно глава. — Била ходила на посещение в Стария дворец или Двореца на сълзите, както го наричаха, защото там изпращаха жените на всеки починал падишах. Прислужвах й нещо в личните й покои, когато тя изведнъж изтърси: „Днес видях приятелката ти Кая“. Каза го толкова небрежно, като че ли говореше за времето. Евфемия! — възкликна Анета и за първи път гласът й почти я предаде. — Можеш ли да си представиш какво почувствах в този момент?! Не можех да повярвам, че ушите ми не ме мамят!

Видях приятелката ти Кая. Правилно ли бях чула? Усетих как постепенно пребледнявам.

За мой късмет бях свикнала на малките й номера — по това време тя вече остаряваше и ставаше все по-злобна — та проявих благоразумието да не вдигам очи от пода, за да не може да разгадае изражението ми.

— Ваше величество?

— Казах, че днес видях приятелката ти Кая. В Стария дворец.

— Кая ли? Да, ваше величество — едва успях да продумам.

Силия беше жива! И не само жива, но и живееше съвсем близо до мен! През цялото това време е била наблизо! Единственото, на което се надявах, бе гласът ми да не ме издаде.

В продължение на няколко минути валиде не каза нищо повече. Накара ме да й донеса един от нейните шалове, след което й помогнах да се настани на любимото си място до прозореца. Много обичаше да седи там. Спомних си за първия път, когато й прислужвах в тази стая. Каква досада само! Бяхме четири, любимите й прислужници. Трябваше да стоим прави, разбира се. А как ни боляха гърбовете, не можеш да си представиш! Валиде можеше да седи така часове наред и да наблюдава лодките и корабите по Златния рог как влизат и излизат. Гледаше, мечтаеше, кроеше поредния си хитър план. Но през онзи ден, след всичките онези години имах чувството, че не съм правила нищо друго през живота си.

— Колко жалко! — изрече тя след известно време, без да сваля очи от прозореца. — Падишахът винаги я беше харесвал.

И продължи да съзерцава Златния рог, но аз не бях вчерашна и не си позволих да вдигна очи. Продължих да гледам към пода. Тя имаше обичая някак си да те вижда, дори когато не гледа право към теб. Не знам как го правеше — понякога си мислех, че вижда през порите на кожата си — но точно затова не смеех да вдигна очи.

— Днес си необичайно мълчалива, Айше — рече тя след известно време.

Мълчалива ли съм била? За бога! Гърлото ме болеше толкова силно, че се страхувах да не избухна. В този момент не бях много сигурна дали я мразя, или обичам. Отворих уста да отговоря, но оттам не излезе и звук.

— Не плачи, Айше — чух я по едно време да изрича меко. — Много добре знам какво е да обичаш приятел!

В продължение на няколко минути в малката варосана монашеска килия настъпи гробна тишина. Евфемия не смееше дори да диша, за да не развали магията. А после Анета заговори отново и този път гласът й си беше възвърнал обичайната твърдост.

— Това бяха последните думи, които ми каза. Два дена по-късно беше мъртва.

— Кралицата мъртва!

— Точно това си помислихме и ние в началото — отбеляза Анета и не можа да не се усмихне на ужаса, който долови в гласа на малката послушница. — Валиде, мъртва? Струваше ни се невъзможно. Но беше точно така. Почина през нощта. И човекът, който я откри, бях аз.

Анета се обърна по гръб и се вторачи в тавана. Представи си се отново в спалнята на валиде. Все едно отново виждаше тялото, което лежеше там, вече пожълтяващата кожа, отпуснатата уста, ръцете — плътта им вече твърда и студена — сгънати прилежно една върху друга. Невероятното усещане, че някаква могъща магия е била най-сетне развалена и че тя я вижда за първи път — че всичко, което е представлявала валиде султан, е било само илюзия, волеви акт.

„Значи това е смъртта — спомни си, че си помисли тогава. — Само това ли?“

Но и до днес дори самата мисъл за този момент беше достатъчен, за да облее тила й с капчици пот. А после и онзи диамант, който беше толкова голям, че не се побираше в свития юмрук на валиде. „Синевата на султана“.

Колко ли пъти оттогава насам си беше припомняла ужаса на онзи момент, битката с вече разлагащото се тяло, за да освободи камъка. С леко потреперване си спомни и как бе захапала тази вече странно сладникава мъртва плът, втрисащото пукване на пръста, когато накрая успя да изтръгне камъка изпод него…

Сякаш за да се отърси от този спомен, Анета пак седна в леглото и облегна гръб на стената.

— И тъй като бях работила като лична прислужница на валиде султан — продължи, подбирайки внимателно думите си, — вече бях свободна. Тя ми беше подарила свободата. Както и още нещо. Нещо с огромна стойност. Един диамант.

— Диамант ли?

— Наричат го „Синевата на султана“.

— Подарила го е на теб?

— Не, глупаче! Беше мъртва, забрави ли? — възкликна Анета и шляпна Евфемия през лицето, но доста по-силно, отколкото й се искаше. — Откраднах го от нея!

— Откраднала си го?!

— А тя не ми ли открадна всичко, а? — проблеснаха очите на Анета. — Да, откраднах го! Откраднах безценния й диамант! Но за какво?

— Какво направи с него? Още ли е у теб?

— Разбира се, че не. Някога смятах, че за измъкването на Силия от Стария дворец ще бъде необходим кралски откуп. А ето, че сега разполагах с такъв! Единственото, за което мечтаех на този свят, е да откупя свободата на Силия заедно с моята — Анета се отпусна назад, внезапно изтощена, и притисна очите си с пръсти. — Там имаше една кира, която познавах и на която имах доверие — една еврейка, която понякога изпълняваше дребни поръчки на жените от харема. Тя не знаеше какво носи, разбира се. Аз приготвих пакетчето така, че да изглежда като бурканче с масло, в което скрих камъка и писмо до Силия. Тя се съгласи да го отнесе до Стария дворец и да го сложи лично в ръцете на Силия. Платих й пребогато за тази услуга.

Що се отнася до останалото… е, то вече зависеше изцяло от Силия.

Анета сложи ръка на гърдите си, като че ли нещо там я болеше.

— Оттогава насам измина повече от година, а все още нямам никаква вест от нея. Нямам представа дали е жива, или мъртва. Нито знам какво е станало с камъка. Всъщност до днес. Докато не се появи той, мъжът, за когото ти споменах. Джон Карю. Евфемия, този човек знае нещо, сигурна съм! Трябва да ми помогнеш на всяка цена да го намеря!