Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (16)

Шестнадесета глава

— Е, какво мислиш за нашата преподобна игуменка?

Сестра Анунсиата, весела, енергична и кръглолика, с лице, потъмняло и загрубяло от дългите часове, прекарани в градината, като че изобщо не забеляза нацупената физиономия на Анета, когато тя й се представи за работа в градината на следващата сутрин.

— Тя е в много добро здраве, сестро — отговори мрачно Анета. — Предвид обстоятелствата.

— Ха, така ли? — наклони съчувствено на една страна глава сестра Анунсиата. — Е, разбира се, горкичката… Много е стара вече и… — Почука с пръст по главата си. — Сещаш се…

— Не, сестро, казах, че преподобната ни игуменка е много добре! — повтори Анета, извисявайки леко глас. — И изобщо не е слабоумна, както като че ли всички тук са убедени — допълни почти на себе си.

— Така ли? — поклати глава Анунсиата. — Е, предвид възрастта й, това може да се очаква.

— Не, не сестро! Аз не казах това… — започна Анета, но сестра Анунсиата вече вървеше пред нея, очевидно доволна, че има нов помощник.

— Нали ти си онази, която преди години дойде при нас като послушница, а? — запита с усмивка Анунсиата, разкривайки огромни и леко изпъкнали предни зъби. — Значи би трябвало да си работила в градината, нали?

— Да, сестро — отговори Анета с леден тон. В онези години тя наистина често беше работила в градината, както впрочем бяха длъжни всички послушници. Но това беше време, което предпочиташе да забрави.

Сестра Анунсиата обаче продължи да бърбори в пълно неведение за настроението на Анета.

— Чудесно, чудесно! Е, последвай ме!

Стигнаха до кухненската градина, до чиято стена бяха подредени тиквички и големи тикви.

— Само момент, сестро, имам известни трудности… — изрече Анета и вдигна поли с едната си ръка, при което за първи път разкри елегантните бродирани пантофки под расото си.

— Хммм, разбирам… — загледа се в нея Анунсиата. Изгледа неуверено кадифените пантофки, после дантелата на врата на Анета, а накрая и малката бродирана кадифена торбичка, която тя винаги носеше на кръста си. — Виж ти, виж ти! Така няма да стане. Очевидно ще трябва да ти намерим подходящи дрехи за градината, сестро.

— Няма проблеми, наистина — кимна Анета и, все така вдигнала поли, тя запристъпва предпазливо през калдъръмения двор. Съвсем спокойно можеше да обуе обикновени обувки, каквито имаше в една от раклите си, но беше твърдо решена да направи ситуацията колкото е възможно по-неловка, както за себе си, така и за всички участници.

— Добре де, добре — изрече мило сестра Анунсиата, — мисля, че за днес можем да забравим за градината. Сестра Вероника е в хербариума. Мисля, че ще ти намери някаква работа. Какво ще кажеш да отидем и да я намерим, а?

Работата в манастирския хербариум открай време се считаше за строго специализирана и макар да знаеше къде се намира, през целия си живот тук Анета много рядко се беше отбивала в него — дълга постройка с нисък таван, намираща се в далечния край на кухненския двор, където се сортираха и сушаха всички медицински билки от билковата градина на манастира. Подът на хербариума беше от набита пръст, въздухът беше хладен и ухаеше много приятно — на лавандула и розмарин, на лайка и седефче.

Няколко монахини вече работеха, сортирайки разнообразни билки и цветя — част от тях увесваха на китки по гредите под тавана, други просто разстилаха върху хартиени листове, поставени върху рафтовете край стените. Втора група монахини разделяше много внимателно вече изсъхналите растения на съставните им части. Някои извличаха семена от грудки и цветчета, други събираха все още затворени пъпки или сортираха изсъхналите растения по листенца, стъбла и дори луковици и корени. Трета група жени имаше задачата да ги пакетира и надписва, поставяйки всяко пакетче в дървените сандъци, готови да отнесат билките при всички билкари и аптекари на областта Венето.

Докато вървеше, следвана от Анета, сестра Анунсиата от време на време спираше, за да щипне по някое листенце или пъпка от висящите над главите им китки, след което ги разтъркваше между пръстите си и помирисваше. Понякога кимваше с безспорно задоволство, друг път обаче цъкаше неодобрително с език и правеше знак на монахините да свалят китката и да я хвърлят.

Монахините изпълняваха заповедите й с готовност и много умение. Макар повечето да бяха послушници, както забеляза Анета, имаше и няколко хористки като нея самата, въпреки че и те носеха същите дебели ръчно тъкани раса и дървени налъми като послушниците. Всички изпълняваха безшумно задачите си, но с такава целенасоченост и спокойствие, че излъчването им беше като балсам за опънатите нерви на Анета. Колко различно беше тук от напрегнатата атмосфера в манастирския салон, от презрителните погледи и коментари на сестра Пурификасион и останалите надути контеси. И въпреки това съществуваше голяма вероятност именно една от тези непорочни девици, привела невинно глава под широката си градинарска шапка, да бе същата, чийто таен любовник Анета беше издебнала — натрапника, когото беше проследила в градината, мъжа, чийто дъх и устни беше почувствала върху врата и в косата си. И до ден-днешен мисълта за него я изпълваше с толкова гняв, че се уплаши да не припадне.

— Охо, я виж ти! Браво, сестро! — разля се от удоволствие червендалестото лице на сестра Анунсиата, забелязала изражението на Анета. — Виждам, че в крайна сметка работата при нас ще ти хареса!

Анета, която нямаше никакво намерение да работи както тук, така и където и да било в този манастир по-дълго, отколкото трябваше, измести поглед от съхнещите по гредите билки и изрече сковано:

— Не съм тук за собствено удоволствие, а по заповед на игуменката! — Ядоса се, че за момент си беше позволила да свали гарда си.

Но сестра Анунсиата очевидно изобщо не се обиди от тона й.

— Е, в крайна сметка всички тук, служим на Бога — изрече мило. — А както скоро ще установиш, сестра Вероника не прави изключение. Хайде, върви! — побутна я лекичко. — Кажи й, че те изпраща Анунсиата.

* * *

Стаята на сестра Вероника беше прикрепена към хербариума, но същевременно отделена от него от малка покрита веранда.

Анета влезе и се озова в стая с висок таван, която може би някога е била хамбар. В горната част, под тавана имаше дървена галерия, до която се стигаше по тясна спираловидна стълба, и беше пълна от три страни с рафтове с книги. Четвъртата страна на галерията представляваше огромен прозорец, който, съдейки по разсеяната слънчева светлина, която играеше по тавана над тях, Анета определи, че гледа право към лагуната. В средата на стаята имаше странна дървена структура, подобна на амвон. Във въздуха се носеше някакъв остър мирис, който тя не можеше да определи.

Първоначално стаята й се стори празна, но след няколко секунди Анета забеляза, че зад амвона, с гръб към прозореца седеше някой. Сестра Вероника, с нейното издължено конско лице и римски нос, беше с неопределена възраст, нито твърде млада, нито прекалено стара. Върху носа й бяха кацнали чифт очила, а между пръстите на едната си ръка държеше нещо, което се стори на Анета като перо. В другата държеше чудат предмет, като кълбо, изработено от стъкло. Монахинята се взираше толкова напрегнато в нещо на бюрото пред нея, че Анета се усъмни дали изобщо я е видяла да влиза. Но след известно време, без да вдига глава, сестра Вероника изрече:

— Да, какво има?

— Съжалявам за безпокойството… Праща ме сестра Анунсиата.

— Анунсиата ли? Защо?

Монахинята топна перото си в едно от няколкото бурканчета с мастило на бюрото пред нея и започна внимателно да нанася щрихи на листа пред нея.

— Трябва да работя в градината. Така каза преподобната ни игуменка — смотолеви Анета. Започваше да й става неловко от не особено радушния прием в тази стая.

— Казала го е Бонифача? Но това не е градината! — отбеляза очевидното сестра Вероника. Гласът й звучеше замечтано, като че ли говореше от някакво много далечно място. Без да вдига очи, тя продължи с писането си по листа, но толкова продължително, че Анета реши, че е забравила за нея. Накрая монахинята вдигна очи и беше искрено изненадана, когато я видя все още да стои там.

— Съжалявам, но си дошла на грешното място. Както сама виждаш, това не е градината, сестро — повтори Вероника. Гласът й беше нисък и приятен, но някак си сух, като че ли устата й беше пресъхнала.

Оглеждайки се, Анета не можеше да не се съгласи. Помещението приличаше по-скоро на библиотека или на скрипториум, отколкото на нещо, свързано с билки, зеленчуци и цветя. И въпреки нежеланието си да има каквото и да било общо с работата в градината, тя започваше да се изпълва с любопитство относно сестра Вероника и делата й в тази странна, пълна със светлина и книги стая.

— Анунсиата каза, че може би ще имаш нужда от помощта ми, сестро — изрече неуверено.

Най-сетне сестра Вероника вдигна очи от работата си. Остави перото и се вторачи в Анета над ръба на очилата си.

— Сещам се коя си! Ти си онази, която някога беше послушница, а сега всеки момент ще даде обет. Онази, която е оцеляла след корабокрушението и съвсем доскоро е живяла в османските земи.

Обикновено първата реакция на Анета беше да отблъсне всякакви опити за разговори относно миналите й приключения, но нещо в прямотата на сестра Вероника я хвана напълно неподготвена.

— Точно така — отговори простичко. А после допълни: — Мога ли да попитам какво всъщност правиш?

— Разбира се, че можеш! Много от предметите, които рисувам, са достигнали до нас от османските земи!

Когато приближи амвона, Анета веднага видя, че Вероника всъщност не пише, а рисува. И между пръстите й няма перо, а четка. Върху наклонената повърхност на бюрото пред нея имаше два листа хартия с едни и същи размери, върху всеки от които бяха нарисувани две цветя. Дългите им, подобни на вретена стъбла, заемаха почти цялата страница. Балансиращи на върха на стеблата, като тюрбани, абсурдно издули се от дъжда, бяха цветовете. Венчелистчетата им проблясваха под разсеяната светлина от лагуната в експлозия от цветове — аленочервено и пурпурно, оранжево и цикламено, от шокиращи розови нюанси до най-бледите коралови отсенки.

Първото цвете, върху което падна погледът на Анета, беше почти кръгло по форма, като купа, венчелистчетата му бяха напълно разтворени, разкривайки крехката тичинка вътре. Другото цвете беше още по-деликатно, с тънки, дребнички венчелистчета с формата на мандолина. Вероника го беше нарисувала така, сякаш е било откъснато призори, с листенца, леко прихлупени едно в друго.

— Но това е много красиво, сестро! — възкликна изумена Анета.

Очевидно доволна от реакцията й, сестра Вероника попита:

— Познаваш ли ги?

— Разбира се — кимна Анета. — В градината на султана имаше много такива цветя, въпреки че така и не научих как се наричат.

— Наричат се лалета — отговори сестра Вероника, удовлетворена от интереса на Анета. — И иначе си напълно права — като повечето от най-красивите цветя в нашата градина тези също идват от османските земи!

— Сестра Бонифача започна да ми разказва за тях — отбеляза Анета, припомняйки си разговора с игуменката. — Първите били донесени от брат й, нали?

— Да, точно така. Именно това е дало началото на градината ни. Но от тогава насам нашите търговци носят във Венеция и много, много други интересни цветя. Някои от най-красивите, както казах, идват от османските земи — зюмбюлите, анемоните, фритиларията. Но други идват от Индия, Китай, островите на подправките, от Новия свят — поясни Вероника, докато бършеше четката си в стар парцал. — Всъщност, от всички краища на света. Първоначално бяха просто любопитни уникати, но сега има мнозина, които искат да ги имат. Много богати мъже държат да си създадат собствени градини, които да прославят величието им. Има и други като графа, брата на Бонифача и наш пръв благодетел, които искат да създадат истински ботанически градини като онези в Пиза и Падуа.

Анета се обърна и отново огледа рисунките.

— Най-много ми харесва това цвете! — И посочи с пръст към четвъртото, последно лале. Беше в бели и розови цветове, а вътрешната част на венчелистчетата, близо до основата бяха обагрени в много бледо, сребристо зелено.

— Всички лалета са ценни. Но тези, в които цветовете се редуват — и посочи към цвете на червени и бели ивици, — са най-скъпите. Ето, погледни през това! — поднесе й Вероника стъкленото кълбо, което държеше в ръка. — През него се вижда по-добре. Такива кълба използват майсторките на дантели.

Анета погледна през стъкленото кълбо — и наистина, пред очите й рисунката изведнъж се уголеми.

— Хей, виж! — възкликна развълнувано. — Мравки! — И наистина, катерещи се по стъблото на лалето в бяло и розово, се виждаха две миниатюрни мравки, изобразени в най-дребните подробности.

Започна да движи внимателно стъкленото кълбо над останалите рисунки, като се дивеше на детайли, които преди това не беше забелязала. В едно от лалетата сестра Вероника беше нарисувала две блестящи капки роса, уловени в едно от листата, които обгръщаха стъблото. На друга рисунка над фините венчелистчета кръжеше крилато насекомо, подобно на миниатюрна, ярка пеперуда. На трето от лалетата се виждаше миниатюрният окосмен и леко повдигнат гръб на гъсеница.

— Като истински са! — възкликна щастливо Анета. — Имам чувството, че мога да ги откъсна! Но тези цветя не са ли пролетни, сестро?

— Така е, пролетни са. Нарисувах ги преди много месеци. Поръча ми ги един колекционер от Англия, търговец. С мен се свърза агентът му, когато беше за последно във Венеция, което беше преди няколко години. Сега е пак във Венеция. Посети ме преди няколко дена и поиска още една рисунка. И държи да ги вземе всичките днес. Когато ти се появи, тъкмо им нанасях последните щрихи.

Сестра Вероника свали очилата си и разтри носа си. Без очилата си тя изглеждаше доста по-млада, въпреки че очите й изглеждаха измъчени.

— Наистина, сестро, Анунсиата беше права — тук вие служите на Бога! — изрече Анета съвсем искрено.

Но сестра Вероника вдигна рязко глава като ужилена и изрече:

— Всички вършим онова, което можем! — И върна очилата обратно на носа си. — А лично аз вярвам, че чрез работата си наистина служа на Бога, независимо какво приказват другите.

— Но, сестро, аз не исках да…

— Някои от нас работят в градината и отглеждат билките, други работят в хербариума, където ги сортират и сушат. А аз… аз ги рисувам! — натърти и изгледа на кръв Анета през очилата си. — Това не е суета, независимо какво казва тя…

— Почакайте, сестро, моля ви! Независимо какво казва коя? — втренчи се объркано в нея Анета.

Но Вероника не я слушаше.

— Това е Божие дело, сигурна съм! И няма да позволя на никого да твърди друго!

— Разбира се, разбира се! — изрече Анета, но това по никакъв начин да укроти по-възрастната монахиня.

По горния рафт на амвона бяха подредени малки бурканчета и стъкленици, съдържащи минералните пигменти за боите. Сестра Вероника протегна ръка към едно от тях, но в бързината си го изпусна. Стъкленото бурканче се разби на пода и червената пудра — смлян цинобър — която беше складирана вътре, се разпръсна по плочките като петно кръв.

— Виж сега какво направи! — извика Вероника и прогони Анета с ръка. — Махай се оттук! Върви си!

— Но… изпратиха ме, за да ти помогна!

— Не можеш да ми помогнеш! Никой не може! — извика сестра Вероника, свлече се на колене и започна да събира парчетата стъкло.

— Моля те, нека ти помогна поне с това! — рече Анета и приклекна до нея. — Ще се порежеш, ако не бъдеш внимателна!

— Не, аз ще го направя — промърмори сестра Вероника и се отпусна назад върху пети, като прокара ръка по челото си. — Качи се в галерията — допълни с глас, възвърнал сухотата си, и посочи с ръка към спираловидната стълбичка. — Гостът ми съвсем скоро трябва да бъде тук, така че провери дали вече не идва. А аз ще почистя тази бъркотия.

* * *

Анета тръгна по тясната спираловидна стълбичка към галерията. Въпреки че в манастира притежанието на книги беше забранено, тук беше пълно с тях. Тя за първи път виждаше толкова много книги на едно място. Някои бяха стари, други изглеждаха като наскоро подвързани — с корици от бледа телешка кожа и позлатени ръбове на гръбчетата.

Загледа се в заглавията им, докато минаваше покрай тях — De Historia Stirpium, Der Gart der Gesundheit, Herbarum vivae eicones. Четеше звучащите като чужди думи със затруднение, чудейки се как ли тези книги са се озовали тук. Може би богатите мъже, които поръчваха рисунки на сестра Вероника, й ги бяха донесли като подаръци. Дали бяха ценни? Анета нямаше представа. Макар да беше научена да чете, тя не си падаше много по книгите, а и онези, които беше виждала, бяха само на латински — език, който и без това не разбираше.

Под нея, в основното помещение Вероника продължаваше да седи на колене сред разпръснатата боя и парчетата счупено стъкло. Ръцете й бяха станали червени, докато чистеше пода с парцал, както и краят на расото й. Анета се загледа замислено в по-възрастната монахиня. Какво означаваше всъщност онова избухване? Когато я беше зърнала при влизането си, Вероника беше напълно погълната от работата си — нищо чудно тогава, че се ядоса при мисълта, че някой би могъл да й забрани да рисува. От друга страна, това не беше обичайно занимание за монахиня. В харема — свят, който точно като манастира беше населен и управляван изцяло от жени — може и да бяха физически ограничени, но умовете им бяха свободни. В манастира беше различно. Анета се замисли за сестра Пурификасион и сестра Бонифача, за неизвестната монахиня и нейния любовник, за сестра Анунсиата в нейната градина и сестра Вероника пред рисунките й. Тук също имаше течения и натиск, съперничества и амбиции, които дори Анета, която се славеше със значителни умения да се оправя в подобни ситуации, едва сега започваше да разбира.

Точно тогава дочу познат звук — вик на лодкар. Като си спомни, че всъщност беше изпратена да следи за пристигането на агента на колекционера, Анета се запъти към прозореца.

Слънчевата светлина буквално нахлуваше през стъклото и беше толкова силна, че първоначално я заслепи. Водата в лагуната беше бледозелена. В близката далечина се виждаха градините и куполът на „Сан Джорджо Маджоре“, а отвъд него — самата Венеция, приличаща на розовозлатист облак на хоризонта. Из водите щъкаха всякакви лодки — от търговски галери до рибарски лодчици.

И там, сред тях една от малките лодки се отдели и се насочи към манастира. В нея седяха двама мъже. Единият беше стар и едър, с жълт тюрбан на главата си. А другият…

Анета се ококори. Санта Мадона! Другият беше… Не може да бъде! За момент тя не можа да повярва на очите си. Не и пак той! В името на всички светци, това беше невъзможно! Но като че ли беше — същата къдрава кестенява коса, стигаща до раменете, същите очи като два студени камъка, даже същата поза — с единия крак, вдигнат върху ръба на лодката, както го беше видяла за първи път, в деня на посещението на сватбарите, през далекогледа от прозорчето на старите спални.

Беше отново натрапникът!