Рик Риърдън
Гръцките богове на Пърси Джаксън (12)

Зевс избива всички

Знаете ли кое е най-страшното?

Помислете върху това. Зевс бил богът на реда и закона. Същият, който мятал мълнии наляво и надясно, щом се ядоса, и не спазвал брачните си клетви. Пак той носел отговорността за това дали царете действат разумно, дали съветите на старейшините са уважавани, дали клетвите се спазват, дали с непознатите се отнасят добре.

Това е все едно да ме направят бог на домашните и добрите оценки.

Наистина, Зевс не бил съвършено лош. Понякога се появявал пред домовете на смъртните, маскиран като странник, за да види дали ще го посрещнат добре и ще го нагостят. Ако се отнесете подобаващо с него, отлично! Това би бил дългът ви като гражданин на Гърция. Но ако му затръшнете вратата под носа… Зевс щял да се върне по-късно с мълниите си.

Само при мисълта, че някой пътешественик или бездомник можел да бъде самият дегизирал се Зевс, гърците били на нокти.

Същото било и с царете. Зевс бил богът на царската сила, затова наблюдавал смъртните управници, та да е сигурен, че няма да превишат силите си. Разбира се, много царе вършели ужасни неща и се измъквали (вероятно защото Зевс бил зает да гони някое момиче и не забелязвал), но винаги имало шанс, ако сториш нещо лошо или глупаво, да получиш гръм и мълнии върху трона си.

Пример? Салмоней. Този тип печели голямата награда за идиот на древността. Бил един от седмина братя, всичките принцове на гръцко царство, известно като Тесалия. Тъй като в двореца имало много принцове, които не правели нищо, освен да си играят на видеоигри и да чакат да наследят царството, баща им, царят, наредил:

— Излезте навън, синове мои, упражнявайте се, опитайте да си направите свое царство! Намерете си работа!

На седемте принца не им се правели нови царства. Това било трудна работа. Баща им обаче настоял, както и тежковъоръжените стражи. Принцовете взели със себе си група заселници и тръгнали към незаселените земи на Южна Гърция.

Принц Салмоней бил изключително арогантен и нарекъл царството си Салмонея. Накарал заселниците да построят столица, но се ядосал, понеже хората искали първо да направят храмове за боговете и чак после дворец за него.

— Ваше величество — казали те, — първо трябва да почетем боговете. Иначе те ще се разгневят.

Новият цар изръмжал. Той не вярвал в боговете. Бил сигурен, че това са истории, измислени от жреците, за да държат хората под контрол.

Същата нощ Салмоней седнал в частично построения дворец и дълго наблюдавал как гражданите работят до късно, за да довършат храма на Зевс с неговия златен покрив и мраморни подове. Можел да подуши вкусната храна, която горели на церемониални огньове.

— Защо не носят и на мен вкусна храна — промърморил под носа си Салмоней. — Толкова се боят от боговете, а от собствения си цар — не. Нямаше да се отнасят така с мен, ако бях бог.

Внезапно на Салмоней му хрумнало нещо злобно. Спомнил си как си играел с братята си в Тесалия, когато били деца. Обличали се като герои и богове. Салмоней бил най-добрият актьор.

Повикал най-верния си съветник и казал:

— Верни съветнико, имаме работа. Трябват ни костюми и декори.

— Пиеса ли ще правим, Ваше Величество? — намръщил се съветникът.

— Нещо такова — ухилил се Салмоней.

След няколко дни Салмоней бил готов. Сложил костюма си, качил се в новата колесница и се появил по улиците на столицата.

— Вижте ме! — извикал той с всичка сила. — Аз съм Зевс!

Един селянин се уплашил толкова, че изпуснал кошницата си с маслини. Една дама пък паднала от магаренцето си. Граждани се развикали и побягнали, понеже не искали да бъдат стъпкани от конете на царя.

Салмоней изглеждал впечатляващо. Носел бяла роба с втъкано в нея злато. Златен венец блещукал в косите му. И понеже орелът бил свещено животно на Зевс, Салмоней имал нарисувани орли от двете страни на колесницата си. Закачени зад него и скрити под една завивка, имало два медни барабана, които съветникът му (скрит също под завивката, не се чувствал никак удобно) удрял всеки път, когато царят вдигнел ръка, за да създава звук като от гръмотевица.

Салмоней обикалял улиците и викал:

— Аз съм Зевс! Донесете ми вкусна храна!

Накрая спрял пред новия храм на Зевс и обърнал колесницата към насъбралата се тълпа.

— Ще ме боготворите! — заповядал той. — Защото аз съм бог.

Един от по-смелите му поданици се обадил.

— Приличаш на Салмоней.

— Да! — съгласил се Салмоней. — Ала съм също и Зевс! Реших да се вселя в тялото на царя ви. Ще ме обожавате тъй, както обожавате него. Този храм ще бъде мой дворец. Ще ми правите жертвоприношения, но няма да ги горите, така отиват на вятъра. Аз ще си ги изяждам!

Някои от по-плахите поданици се подчинили и поставили храна на земята, близо до колесницата. Но един човек се провикнал:

— Защо си нарисувал пилета на колесницата?

— Това са орли! — извикал Салмоней.

— Приличат ми на пилета — настоял мъжът.

— Тихо, смъртнико! — Салмоней ритнал съветника под завивката. Той заудрял барабаните.

— Виждаш ли? — казал Салмоней. — Призовавам гръмотевици!

— Кой е под завивката при теб? — обадила се една жена отзад.

— Никой! — креснал Салмоней, ала по врата му се стекла струйка пот. Нещата не се развивали така, както се надявал, затова решил да използва декорите. Извадил факла от кошницата си с горящи факли (за сто долара може да си поръчате по интернет) и я метнал по госпожата в тълпата. Хората се развикали и избягнали факлата, която паднала на паважа и си останала там съвсем безобидна.

— Ето — изревал Салмоней, — пуснах мълния върху теб. Не изпитвай гнева ми, за да не те убия!

— Но това е факла! — извикала тя.

— Поиска си го, смъртнице! — Салмоней започнал да цели с факли хората и да рита съветника под завивката, за да блъска по барабаните. Хората обаче вече не се впечатлявали от това и се ядосали.

— Уу! — освиркал го някой.

— Измамник! — викнал втори. — Фалшив ЗЕВС!

— Истинският Зевс! — отвърнал, викайки Салмоней. — Аз съм истинският ЗЕВС!

— ТИ НЕ СИ ЗЕВС! — възразявала тълпата.

Толкова хора крещели името на Зевс, че самият той забелязал от планината Олимп какво става. Погледнал надолу и видял смъртен цар, облечен в кофти костюм, който обикалял с колесница, украсена с пилета, и целел хората с факли, които наричал мълнии.

Богът на небето не знаел дали да се разсмее, или да се ядоса. Но избрал второто. Буреносни облаци се събрали над новия град Салмонея. Истински гръмотевици разтърсили сградите. Гласът на бога на небето гръмнал отвисоко.

— АЗ СЪМ ЗЕВС.

Назъбена мълния разцепила небесата и превърнала Салмоней и бедния му съветник в мазни петна. Когато пушекът се разсеял, нямало нищо, освен едно горящо колело и стопен наполовина меден барабан.

Смъртните от Салмонея заръкопляскали. Щели да вдигнат тържество в прослава на Зевса, задето ги отървал от царя им идиот, но той дори не бил започнал. Гласът му изтрещял от небето:

— НЯКОИ ОТ ВАС МУ ДОНЕСОХА ДАРОВЕ. НЯКОИ ОТ ВАС ДОРИ МУ ПОВЯРВАХА!

— Не! — завикали смъртните, уплашени. — Умоляваме те!

— НЕ МОГА ДА ДОПУСНА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ТОЗИ ГРАД — изгърмял Зевс. — ЩЕ ВИ ДАМ ЗА ПРИМЕР, ТАКА ЧЕ ТОВА НИКОГА ДА НЕ СЕ ПОВТАРЯ. МЪЛНИИТЕ ЗАПОЧВАТ ДА ПАДАТ СЛЕД ПЕТ, ЧЕТИРИ, ТРИ…

Смъртните се разбягали, но Зевс не им предоставил много време. Някои от жителите на Салмонея успели да се измъкнат, но когато мълниите започнали да падат, повечето смъртни били изпепелени или погребани под отломките.

Така Зевс заличил град Салмонея от картата. Никой не посмял да засели областта, за да се създаде следващо поколение, само заради един идиот с кофти костюм на Зевс, колесница с пилета и кошница с факли.

Прекалено е, знам. Но не е най-лошото наказание от страна на Зевс. Веднъж решил да изтреби целия човешки род.

Нямам представа защо. Хората явно са се държали лошо. Може би не са принасяли правилните жертви. Или не са вярвали в боговете. Или са карали с превишена скорост, докато псуват.

Зевс се ядосал и решил да унищожи цялата раса. Стига де. Колко лоши може да са били хората? Сигурен съм, че не са направили нещо, което принципно не правят. Зевс обаче решил, че му стига толкова. Като онези учители, които цял срок не те закачат и си изливат злобата в един-единствен ден. Например:

— Целият клас е наказан! Всички!

Възмутително. Има и златна среда, баланс между това да не правиш нищо и да пуснеш ядрена бомба.

Както и да е, Зевс събрал боговете и им съобщил новините.

— Хората са отвратителни — извикал той. — Ще ги унищожа!

Тронната зала притихнала. Накрая Деметра попитала:

— Всичките ли?

— Ами да — отвърнал Зевс.

— Но как? — попитал Арес с нетърпелив пламък в погледа. — Огън? Мълнии? Може да вземем няколко резачки и…

— С големи бомби — отвърнал Зевс, — ще пуснем няколко, ще оставим света за няколко дни и…

— Още не са ги измислили — напомнила му Хера.

— Вярно — намръщил се Зевс, — ами наводнение тогава. Ще отворя небесата и ще отприщя порой от дъждове, докато хората не се издавят.

— Наводненията са по моята специалност! — изсумтял Посейдон.

— Ами ако искаш, помогни — отвърнал му Зевс.

— Но без хората — отвърнала Хестия от домашното огнище, — кой ще те боготвори, господарю мой? Кой ще ти строи храмове, кой ще ти прави жертвоприношения?

— Ще измислим нещо — отвърнал Зевс, — това не е първата човешка раса все пак. Винаги можем да направим друга.

Това е вярно според старите митове. Хората от времената на Кронос били известни като златната раса. В някакъв момент умрели и ги заменила сребърната раса. Хората от ранните години на планината Олимп били наричани бронзова раса. Какво различавало онези хора от нас? Има много истории, но основното е, че те умират, а ние още не.

— Освен това — продължил Зевс — наводнението е хубаво. От време на време трябва да измиваме земята, за да почистим тротоарите.

Боговете с нежелание се съгласили с плана, но понеже много от тях си имали любимци, тайно ги предупредили в сънища или с поличби. Заради това няколко човека оцелели. Най-известни били царят и царицата на Тесалия в Северна Гърция — мъж на име Девкалион и жена му Пира.

Девкалион бил човек, но син на титана Прометей — онзи, който дал огъня на хората и сега си стоял окован в далечната планина, а орел кълвял дроба му. Не знам как в цялата тая суматоха Прометей успял да направи и дете. Скала, на която те измъчват, не е много удачно място за срещи, но както и да е. Прометей някак си научил за плана на Зевс, а той продължавал да обича човечеството. Не искал синът му Девкалион да се удави, тъй като бил добър човек, уважавал боговете и се отнасял добре с поданиците си. Затова Прометей му изпратил сън:

— ЩЕ ИМА НАВОДНЕНИЕ! СЪБЕРИ ПРИПАСИ В НАЙ-ГОЛЕМИЯ САНДЪК, КОЙТО НАМЕРИШ! ПОБЪРЗАЙ!

Девкалион се събудил, облян в студена пот. Разказал на жена си за съня, а тя си спомнила старото дъбово ковчеже, което държали на тавана. Взели храна и вода от кухнята и изтичали нагоре, като предупредили слугите си по пътя:

— Съберете семействата си! Задава се наводнение! Потърсете някое по-високо място!

Да, Девкалион и Пира били добри хора, но слугите не ги послушали. Все пак царят и царицата били стари, затова слугите решили, че просто са изкуфели.

Девкалион и Пира изпразнили ковчега от старите дрехи и парцали, за да намерят място за провизиите. Дъждът започнал да вали. Известно време от небето просто се изливали потоци сива вода. Блеснали мълнии. Гръм разтърсил земята. За по-малко от час цялото царство на Тесалия било погълнато от наводнението. Девкалион и Пира затворили ковчега с провизиите, вързали се за капака и изплавали през прозореца на тавана.

Пътуването не било много комфортно, тъй като се изкачвали нагоре по дванайсетметрови вълни, после надолу, а навсякъде летели боклуци. Целият свят се издавил. Солена вода влязла около милион пъти в устата и носа както на царя, така и на царицата. Дървеният ковчег обаче им послужил като шамандура и попречил да потънат.

След цяла вечност дъждът спрял. Облаците се разпръснали, изгряло слънце. Потопът тихо и кротко се отдръпнал и Девкалион и Пира стигнали с ковчега си до подножието на планината Парнас.

Сега сигурно някои от вас си мислят: Човек, който успява да избегне потопа, докато останалите зли хора се издавят. Не е ли малко позната тази история? Нямаше ли един тип на име Ной?

Ами как да ви кажа, всяка древна култура си има мит за потопа. Сигурно е било голямо бедствие. Различните хора го помнят по различен начин. Може би Ной и Девкалион са се разминали в морето. Девкалион извикал:

— В твоя ковчег има по две животни от всеки вид! Как не се сетих за това?

А жена му Пира отвърнала:

— Защото няма да се съберат бе, идиот!

Но можем само да гадаем.

Накрая водата се прибрала в морето, а земята почнала да съхне.

Девкалион се огледал и видял празните хълмове на Гърция, после казал:

— Супер. Какво ще правим сега.

— Първо — отвърнала Пира, — ще направим жертвоприношение на Зевс и ще го помолим повече никога да не постъпва така.

Девкалион се съгласил, че това е добра идея, тъй като още едно наводнение щяло да им дойде в повече. Пожертвали останалата им храна, заедно с ковчежето в един голям пожар и помолили Зевс да ги пощади от бъдещи центрофуги.

Горе на Олимп, Зевс се зарадвал. Бил изненадан, че някой е оцелял, но понеже първата работа на Девкалион и Пира била да го почетат, не се сърдел.

— НЯМА ДА ИМА ПОВЕЧЕ НАВОДНЕНИЯ! — гръмнал глас отвисоко. — ВИЕ СТЕ БЛАГОЧЕСТИВИ ХОРА И МИ ХАРЕСВАТЕ. ЗАТОВА МОЖЕ ДА ПОМОЛИТЕ ЗА УСЛУГА!

Девкалион изохкал подобаващо.

— Слава на теб, господарю Зевс! Умоляваме те да ни разкриеш как трябва да заселим земята отново! Жена ми и аз сме прекалено стари, за да имаме деца, не искаме да сме последните оцелели хора. Нека човечеството се върне. Този път ще се държат прилично. Обещавам.

Небето прогърмяло.

— ВЪРВЕТЕ ПРИ ДЕЛФИЙСКИЯ ОРАКУЛ. ТАМ ЩЕ ВИ ПОСЪВЕТВАТ.

Пътят бил дълъг, но Девкалион и Пира изминали цялото разстояние до Оракула. Оказало се, че глутница виещи вълци предупредили народа на Делфи. Не знам кой бог ги е пратил, но населението на града се изкачило до най-високата планина в околността и преживяло потопа, след което отново започнало да изрича пророчества.

Девкалион и Пира отишли до пещерата на Оракула, където една старица седяла на трикрако столче, забулена в зеленикава мъгла.

— Оракуле — казал Девкалион, — моля те, кажи ни как да населим Земята отново! Нямам предвид с деца, стари сме за тая работа.

Гласът на Оракула прозвучал като съскането на множество змии:

Щом напуснете това място, скрийте глави и хвърлете костите на майка си зад вас, без да поглеждате назад.

— Костите на мама — възмутил се Девкалион, — тя е покойница и е погребана. Не нося костите й със себе си?

— Аз само изричам Пророчествата — промърморил Оракула, — не ги обяснявам. А сега, къш!

Девкалион и Пира не били особено доволни, но оставили Оракула.

— Как да хвърлим костите на мама зад нас? — попитал Девкалион.

Пира не знаела, но покрила главата си с воал, след което дала един и на мъжа си, та да стори същото. Докато се отдалечавали със сведени глави, Пира осъзнала, че така, както е забулена, вижда само земята пред себе си, обсипана с камъни.

Замръзнала.

— Мъжо, имам идея. Костите на майка ни. Ами ако пророчеството не е буквално? Дали се няма предвид петостишие?

— Искаш да кажеш метафора — отвърнал Девкалион. — За какво ни е петостишие?

— Да де! Ами ако това с костите на майка ни е метафора?

— Добре. Но на какво?

— Майката на всичко! Майката Земя! — предположила. Пира — А костите й…

— Са тези камъни! — възкликнал Девкалион. — Много си умна!

— Затова се ожени за мен.

Така Девкалион и Пира започнали да събират камъни и да ги хвърлят след себе си, докато вървят. Не гледали назад, но чули как скалите се чупят като яйца, когато се ударели в земята. По-късно царят и царицата открили, че всяка скала се била превърнала в човек. Когато Девкалион хвърлел камък, появявал се мъж. Когато Пира го сторела — жена.

Така Зевс позволил на човешката раса да засели отново Земята.

Не знам дали това означава, че още сме си бронзовата раса или вече сме каменна. Както и да, Зевс се зарадвал, че хората се върнали на света, иначе как щял да сваля красиви смъртни момичета.

В Древна Гърция не можело да се завъртиш, без да забележиш някое бивше гадже на Зевс. Вече ви разказах за доста от свалките му и не мисля да се повтарям. Ще спомена само, че Зевс нямал никакъв срам и бил безкрайно изобретателен, когато трябвало да ухажва жени. След всяка следваща авантюра откривал нова форма, в която да се превъплъти и така да привлече женското внимание. Рядко се преобразявал по един и същи начин.

Веднъж свалил една девойка, превръщайки се в лебед. Друг път посетил приятелката си като златен дъжд. Приклещвал жени, появявайки се под формата на змия, орел, сатир и мравка. Как сваляш някого, преобразен като мравка, и после как… няма значение. Зевс дори измамил няколко жени, като си присвоил облика на съпрузите им. Долна работа.

Изключително подъл номер използвал, за да отвлече девойка на име Европа. Тя, естествено, била принцеса. Зевс винаги избирал принцеси. Тази забелязал на плажа, докато се разхождала с приятелки.

Зевс не възнамерявал да излиза насреща й в истинската си божествена форма, първо, защото Хера щяла да види и да побеснее. Второ, защото момичетата хуквали да бягат, щом забележат бог — не бих казал без причина. И трето, искал да си поговори с Европа сам. Обърнали ли сте внимание, че когато решиш да заприказваш някое момиче, те винаги са на глутница? Много дразнещо.

Затова Зевс се превъплътил в бик и препуснал по плажа. Не бил обаче от страшните бикове. Имал меки сиви очи и козина, жълта като масло, с бяло петно на челото. Рогата му били бели като перли. Стъпил на един хълм наблизо и започнал да пасе трева, сякаш казвайки:

— Муу! Не ми обръщайте внимание!

Но момичетата го забелязали. Първоначално не знаели какво да мислят, но бикът изглеждал безобиден, дори сладък и мил.

За бик.

— Да го разгледаме! — викнала Европа. — Хубав е!

Така момичетата наобиколили бика и започнали да го галят по гърба и да му дават трева с шепи. Той издавал тихи доволни звуци. Гледал Европа с големите си кротки очи и се държал дружелюбно.

— Ау, колко е миличък! — извикало едното момиче.

Европа забелязала, че бикът ухае прекрасно, на кожа и билки. Изпитала нужда да си го прибере и отведе у дома. Зевс обаче подушил роклята й, а после навел глава, като застанал на коленете на предните си крака.

— Леле! — викнала Европа. — Мисля, че иска да го пояздя.

Доколкото знам, не е прието принцесите да яздят бикове, но този изглеждал питомен и симпатичен, затова Европа се покатерила на гърба му.

— Хайде, момичета! — извикала тя. — Нека да… аааа!

Преди да успее да помогне на приятелките си да се качат до нея, бикът препуснал към океана. Европа се хванала за врата му, ужасена, че ще я изхвърли. Била прекалено уплашена, за да слезе, докато бикът галопирал. За нула време той навлязъл на сто метра навътре в морето. Приятелките на Европа викали след нея, но плажът се отдалечавал все повече и повече, а Европа не умеела да плува добре. Не знаела накъде я отвежда бикът, можела само да се държи за него и да се надява на най-добрата развръзка. Зевс преплавал цялото разстояние до остров Крит. Там отново се превърнал и бог и рекъл:

— Най-после сами! Как си, как вървят нещата при теб? Аз съм Зевс.

От дума на дума нещата се получили и понеже Европа не можела да се върне вкъщи, останала на остров Крит. Там родила на Зевс трима синове. Понеже никой у дома не знаел къде е изчезнала Европа, името й станало нарицателно за непознатите земи. Гърците нарекли териториите на север от тях „Европа“, а накрая и целият континент станал известен с това име.

На Зевс обаче невинаги му вървяло с жените.

След малкия бунт, с който боговете опитали да го свалят от власт, той известно време флиртувал с нереидата Тетида, която го била освободила от въжето. Тогава обаче Зевс чул пророчество, според което на Тетида е отредено да роди син, по-велик от баща си. Това го изкарало от равновесие.

— Някакво хлапе, по-велико от мен? — промърморил той. — Как пък не!

Затова спрял да се задява с нея и отношенията им не стигнали доникъде. Тетида в крайна сметка се омъжила за велик герой на име Пелей и двамата имали син, станал още по-велик герой от баща си. Всъщност той се превърнал в един от най-могъщите и известни герои в цялата гръцка история. Името му било Ахил. Така че може да сме благодарни на Зевс, задето не се е оженил за Тетида. Кому е нужен малък, суперсилен Зевс, който тича насам-натам. Самият той бил достатъчно силен, за да се справи с всичко.

Или почти с всичко.

Единственият път, когато го счупили от бой, бил след като се изправил срещу чудовище на име Тифон.

Историята за него е истинска бъркотия. Хората не са единодушни дори за името му. Веднъж е Тифей. Друг път Тифон. Понякога за Тифей и Тифон се разказва като за две различни същества. За да не усложняваме нещата, ще го наричаме Тифон.

Как е изглеждал Тифон? Трудно е да се каже. Винаги бил ограден от буреносни облаци. Едно е сигурно — бил е толкова огромен, че главата му можела да докосне върха на небето. От кръста нагоре фигурата му била в по-малка или по-голяма степен хуманоидна, но краката му напомняли телата на анаконди. Едната му ръка била увенчана със сто пръста, завършващи със змийски глави, всяка от които имала огнени очи и плюела смъртоносна отрова, та когато Тифон се ядосвал, опръсквал с нея всичко наоколо. Заради змиите не можел да си прави маникюр. От гърба му изниквали тежки кожести криле, по раменете му се спускала дълга мазна коса, която воняла на вулканичен пушек. Лицето му се меняло постоянно и така се създавала илюзията, че има сто различни лица, всяко от които било по-уродливо от предишното. Освен това бълвал огън. Не ви ли го споменах?

Тифон бил роден и отгледан в Тартара. Духът на Ямата, първичния бог Тартар, бил негов баща. Майка му била Гея. Това обяснява защо Тифон бил едновременно голям и зъл. Родителите му трябва да са се гордеели с него.

Там долу, в бездната, Тифон имал мила жена на име Ехидна. Всъщност не била мила. Ехидна била отвратително женско изчадие, но явно с Тифон били създадени един за друг, тъй като тя му народила много противни дечица. Всяко отвратително чудовище, за което можете да се сетите, било дете на Тифон и Ехидна.

Въпреки това един ден Тифон се изнервил и решил да напусне уютния си дом в ямата на вечното проклятие.

— Миличка — казал той на Ехидна, — ще се кача горе да изтребя боговете и да завладея вселената. Ще се постарая да се върна за вечеря.

— Това е идея на майка ти, нали? — оплакала се Ехидна. — Все те командва какво да правиш. По-добре остани у дома. Хидрата се нуждае от баща си. Сфинксът също!

Тифон потреперил. Вярно било, че Майката земя постоянно го подкокоросвала да унищожи боговете. Гея ги мразела още от времето, когато победили титаните. Ала разходката била идея на Тифон. Искал да си почине от чудовищните си деца и от още по-чудовищната си жена. Планът за завладяването на вселената му звучал като идеалната почивка.

— Ще се върна — обещал той, — но не ме чакай, ако закъснея.

Така Тифон, великанът на бурите, се появил на горния свят и започнал да унищожава всичко по пътя си. Било толкова лесно, че чак смешно. Разрушил една планина на две и сринал един град до основи. После призовал ураган и удавил цял остров.

— Това ли е всичко? — изревал Тифон към планината Олимп, намираща се в далечината. — Къде сте бре, богове?

Боговете всъщност се били подготвили за война, но после отчели размерите на Тифон и лекотата, с която той унищожавал народи и гори, докато тровел океаните със змийските си пръсти.

— Този тип е много голям — изпъшкал Посейдон.

— Масивен — за пръв път се съгласила с морския бог Атина, — не е мъдро да го нападаме.

— Ама как така? — възразил Зевс. — Ние сме дванайсет, той е само един! Ние победихме титаните! Можем да се справим!

Всъщност на Зевс му треперели сандалите. Искал да избяга, но бил цар на боговете, трябвало да даде пример.

— Хайде! — казал той и взел най-добрата си мълния. — В атакааа!

Боговете скочили на летящите си колесници и го последвали в битката. Дори извикали:

— В атака! — Но били толкова нервни, че прозвучало като „В атака?“.

Когато Тифон ги видял, изпитал непознато чувство. Радост. Боговете били много мънички. Щял да ги унищожи толкова лесно, че го досмешало. Вече си представял как сяда на трона в планината Олимп, за да управлява вселената. Не, щяло да се наложи да си направи по-голям трон.

— МРЕТЕ, БЕЗСМЪРТНИ! — изревал той. Това не е много логично, защото, технически погледнато, безсмъртните не можели да умрат. Предполагам обаче, че Тифон възнамерявал да ги превърне в малки парченца прах и да ги пръсне в бездната. Това е преживяване, близко до смъртта.

Великанът на бурите избълвал пламъци и отрова, след което се възправил в цял ръст и главата му докоснала небето. Облаци мрак се завъртели около него. Земята наоколо се стопила, а моретата кипнали при докосването на влечугоподобните му крака.

Боговете спрели да викат „В Атака“ и преминали на:

— БЯГАЙТЕ! ПОМОЩ!

И дори:

— МАМООО!

Накрая всички, освен Зевс се обърнали и побягнали.

Това не бил най-славният миг в историята му. Някои твърдят, че боговете се превърнали в животни, за да се скрият от гнева на великана. Според един от разказите те сторили това в Египет и затова в египетските митове има богове с глави на животни.

Не съм много сигурен, че египтяните биха се съгласили с подобна интерпретация, предвид факта, че митовете им са с няколко хиляди години по-стари от гръцките, но сега аз ви излагам гръцкия мит.

Каквато и да е истината, Зевс останал самичък срещу Тифон.

Богът на небето се обърнал към бягащите олимпийци:

— Сериозно ли бе! Върнете се веднага, страхливци такива!

Но гласът му бил заглушен от кикота на Тифон.

— Горкият малък Зевс, остана съвсем самичък. Защо не побегнеш и ти, мъничко богче, преди да съм те смачкал като мравка!

Зевс вече се бил превръщал в мравка, за да впечатли една от приятелките си, затова бил привързан към тях. Тифон не можел просто така да обижда мравките. Гневът му дал смелост.

— Ще паднеш от високо, грознико! — извикал Зевс и нападнал Тифон с мълния, която избухнала като водородна бомба в гърдите му. Великанът на бурите се олюлял, но не паднал. Зевс продължил да нанася удари, а експлозиите нагорещили въздуха, изпарили водата и напукали повърхността на земята. Но нищо не спряло Тифон.

Великанът замахнал към колесницата на Зевс и я свалил от небето. Докато Зевс падал, Тифон го сграбчил със змийската си ръка и го стиснал. Зевс променил формата си в колкото се може по-голяма, но пак си останал много мъничък в сравнение е Тифон. Опитал да се освободи, но дори огромната му сила не устояла срещу тази на великана.

— Пусни ме! — изревал Зевс.

— Няма проблем — изръмжал Тифон и издишал огън толкова близо до лицето на бога, че му опърлил брадата. — Но не искам да ми създаваш неприятности, затова ще се подсигуря.

— Ще се какво?

Змийските пръсти на Тифон се увили около ръцете и краката на Зевс. Отровните змии се забили в глезените и китките, а после…

Да знаете, че е гадно.

Извадили сухожилията на Зевс.

Какво означава това? Ами сухожилията придържат мускулите ти към костите. Поне така ми каза треньорът ми по баскетбол. Те представляват много силни връзки, нещо като естествен скоч в тялото. А без скоч, знаете, нищо не става.

Тифон извадил безсмъртните сухожилия, блестящи бели лигави божествени тъкани (нали ви казах, че е гадно), а Зевс паднал като марионетка с прерязани конци. Не можел да мръдне нито ръцете, нито краката си. Бил напълно безпомощен и изпитвал такава болка, че дори не виждал както трябва.

— Свободен си! — изревал Тифон. — О, да знаеш, че ще ти отнема мълниите. От тях ще станат чудесни клечки за зъби.

Великанът взел мълниите на Зевс, които висели от колана му. След това се навел и събрал изпадналите от счупената колесница, които пушели на един близък остров.

— Много добре. Върви, където искаш. Можеш да гледаш как унищожавам Олимп и завладявам света. После ще се върна и ще стъпя отгоре ти.

Тифон изхвърлил Зевс като парцал. Господарят на вселената паднал досущ като смачкана купчина върху планината, проронвайки:

— Ох!

Тифон се отдалечил в посока към Олимп, пъхнал мълниите на Зевс и гадните сухожилия на сигурно място в джоба си. Или торбичка, или каквото там са имали злите великани на бурята в онези времена.

Нещата потръгнали много на зле за боговете. Че и за хората. А и за всичко живо на планетата. Зевс лежал в планината, безпомощен и в агония, загледан в запътилия се да унищожи Олимп великан Тифон.

„Защо ми трябваше да ставам цар, помислил си Зевс. — Не е за мен тази работа.“

По това време другите богове се били изпокрили, а Тифон обикалял и мачкал всичко, като почти никой не дръзнал да застане на пътя му. Армия от морски чудовища и китове на Посейдон опитала да го спре, но Тифон само ги изритал и отровил водите им. Някои от небесните божества също се помъчили да го спрат — духове на звездите и Селена, титанката на луната. Гърците дори вярвали, че кратерите и драскотините по луната са останали по колесницата на Селена след срещата й с Тифон. Но нищо не помогнало. Моретата продължили да кипят. Цели острови потънали. Небето се превърнало в червеникавочерна кипяща маса. От време на време Тифон тропвал е крак по земята и образувал огромна пропаст, след което вадел магма от нея като жълтък от яйце. После целел земята с топки лава, палел цели поля, стопявал градове и шарел с горящи графити по планините надписи от рода на:

ЗЕВС Е СЛАБАК или ТИФОН БЕШЕ ТУК.

Щял да стигне до планината Олимп без проблеми, но за щастие няколко богове решили да проверят какво се е случило със Зевс. Не били от най-смелите, само най-ловките. Сред тях бил и вестоносецът Хермес, който можел да лети бързо и умеел да се крие. Сред дружинката бил и неизвестният бог сатир Египан, който имал косматите крака и копита на козел и приличал на обикновен сатир, само дето бил безсмъртен. Египан успял да се скрие от Тифон, като се превърнал в козел с опашка на риба. (Защо му трябвала такава странна маскировка? Може да се е уплашил, не знам.) Така или иначе, той се гмурнал в морето и избягал.

Сега се почувствал зле, задето бил такъв страхливец, затова тръгнал с Хермес. Двамата известно време летели наоколо, докато не забелязали Зевс легнал на една купчина.

— Олеле — казал Хермес, когато кацнали, — какво се е случило с теб?

Зевс искал да ги удуши, задето го били оставили да се бие с Тифон сам, но го боляло прекалено много, а и имал отчаяна нужда от помощта им.

Едвам говорел, но успял да им каже, че мълниите му са откраднати от Тифон, изтръгнал също така сухожилията от ръцете и краката му.

Египан имал такъв вид, все едно щял да повърне.

— Значи това е краят. Играта свърши.

— Не можем да се откажем просто така — отвърнал Зевс. — Но ми трябват сухожилията и мълниите ми. Ако успея да падна връз Тифон и го гръмна от упор, може и да го нокаутирам. Но са ми нужни оръжията и сухожилията ми.

Загледал се във флейтата на Египан, който се славел като добър свирач. Внезапно му хрумнала налудничава идея. Спомнил си как преди години измамил Кронос да повърне останалите олимпийци, как се престорил на сервитьор и спечелил доверието на титаните с песни и танци…

— Където силата не помага — казал Зевс, — измамата идва на помощ.

— Това ми харесва — отвърнал Хермес.

И Зевс им изложил плана си.

За щастие, Хермес бил бърз летец. Отнесъл Египан и марионетката Зевс и се насочил с пълна скорост по пътя на разрушенията, оставени от Тифон. Боговете кацнали в континентална Гърция близо до планината Олимп, там където великанът на бурите трябвал да пристигне.

Хермес скрил Зевс в най-близката пещера, където господарят на небето щял да седи и чака като торба с камъни, докато планът му проработи или пък се провали. Самият Хермес се спотаил в съседната горичка, докато Египан, богът сатир, се настанил удобно в една широка долина, където нямало как да го пропуснат, след което засвирил на флейтата си.

Скоро небето притъмняло. Земята се разтърсила. Разнесла се воня на киселинна отрова, а дърветата повехнали. Египан обаче продължил да си свири приятни мелодии.

Тъмната фигура на Тифон се появила на хоризонта. Представлявал Кинг Конг, Годзила и зъл Трансформър, взети заедно. Когато приближил планината Олимп, изревал победоносно. Цялата земя се разтърсила. Но Египан не спрял да свири. Мелодиите му били като светлината на утринното слънце, като ромона на прохладния поток, бълбукащ в гората, като уханието на току-що измитата коса на гаджето ти…

Мда, поувлякох се. Докъде бях стигнал?

Да, богът сатир. Неговата музика напомняла за всичко добро и красиво. Когато Тифон се приближил, чул сладката мелодия, носеща се във въздуха, и се спрял объркан.

— Писъците не звучат така — промърморил си великанът, — не е и експлозия. Какво е това?

Можем спокойно да кажем, че в Тартара си нямали музика, или пък ако имали, става дума за нещо средно между погребална мелодия и дет метъл.

Тифон най-после забелязал бога сатир, който си свирел на флейта в долчинката. Можел да го стъпче, естествено, но Египан не изглеждал притеснен от това. Тифон се смаял и коленичил, за да огледа сатира по-добре. За няколко мига светът притихнал. Долавяли се само пукотът на пожарищата, които великанът оставил след себе си, и сладката мелодия на Египан.

Великанът на бурите не бил чувал досега нищо толкова красиво. Определено звучало по-добре от грачещия глас на жена му и постоянния хленч на чудовищните му деца.

Без дори да осъзнава, Тифон въздъхнал толкова тежко, ме разрошил косата на Египан и прекъснал песента му. Богът сатир вдигнал очи, но не изглеждал уплашен.

(Всъщност Египан бил ужасен, но го прикрил добре, вероятно защото знаел, че Хермес стои наблизо, готов да го измъкне, ако нещо се обърка.)

— Здравей — казал Египан, — не те видях.

Тифон килнал грамадната си глава.

— Висок съм до небето, целият съм покрит с мрак и ударно унищожавам света. Как успя да не ме забележиш?

— Бях се увлякъл в музиката — Египан засвирил отново. Тифон незабавно почувствал как радост изпълва огромното му сърце. Това усещане било почти толкова приятно, колкото и вълнението, породено от унищожението на боговете, което бил замислил.

— Музиката ти ми харесва — решил Тифон. — Може и да не те убия.

— Благодаря — отвърнал спокойно Египан и продължил да свири.

— Когато унищожа боговете, ще завладея планината Олимп. Ще те направя придворен музикант, да ми свириш.

Египан си продължил веселата мелодия.

— Ще ми трябва хубава музика — добавил Тифон. — Може да напишеш балада за мен. Как съм завладял света например?

Египан спрял. Изглеждал тъжен.

— Уви, невъзможно е.

— Какво? — гръмнал гласа на Тифон.

На Египан му било трудно да си спомни плана и да остане спокоен в присъствието на огромния великан на бурите, надвиснал над него. Стотиците змийски глави плюели отрова и го гледали е червените си очи.

Хермес е наблизо, казал си Египан. — Ще се справя.

— Мога да напиша песен за теб — рекъл Египан, — но такава величава мелодия не може да се изсвири на флейта. Ще ми трябва арфа.

— Ще ти намеря каквато арфа поискаш — обещал Тифон.

— Колко щедро, господарю мой — рекъл Египан, — ала ще са ми необходими много здрави струни, не такива от кравешки или конски сухожилия. Иначе ще се скъсат, ако опитам да изсвиря песен за вашата сила. Няма музикален инструмент на смъртен, способен да издържи такава величественост!

Това се сторило логично на Тифон, а после му хрумнало нещо.

— Знам какво ти трябва — Тифон оставил торбичката си на земята и извадил сухожилията на Зевс. — Вземи ги за арфата си.

— Перфектно! — казал Египан, макар всъщност да искал да изкрещи: „Отвратително!“ — Щом завладеете вселената, ще ви измайсторя арфа, достойна за песента ви.

Египан надигнал флейтата си и засвирил сънлива мелодия.

— Но това трябва да е тежка работа, дори за създание като вас. Да завладееш целия свят…

Египан посвирил още малко, улавяйки атмосферата на ленив следобед, на хладната сянка под дърво, на лекото полюшване на хамак. Клепачите на Тифон натежали.

— Уморително си е — съгласил се той, — но никой не оценява труда ми.

Седнал и планините се разтърсили.

— Да сриваш градове, да тровиш океани, да се бориш с луната. Уморих се!

— Да, господарю мой — отвърнал Египан, — ако искате, ще ви посвиря малко да си починете, преди да продължите по изтощителния път, който ще ви отведе към победата на планината Олимп.

— Хмм. Да ми посвириш… — клепачите на Тифон съвсем натежали, — може би само малко. Хъррр…

Грамадната му глава се отпуснала на гърдите и великанът на бурите захъркал. Египан продължил да свири най-сладката приспивна мелодия на света, за да го споходят Тифон сладки сънища.

В това време Хермес се промъкнал и взел сухожилията, след това преровил торбичката на Тифон — може да е била мъжка чантичка, кой знае — и намерил мълниите на Зевс. Кимнал на Египан, за да му каже:

— Не спирай да свириш! — и отлетял при пещерата на Зевс.

Работата била гадна — да набуташ сухожилията обратно в ръцете и краката на бога на небето, като от време на време пускаш електричество с мълнията, че да нагласиш добре нещата. Няколко пъти Хермес поставил сухожилията на обратно. Когато Зевс опитал да си мръдне ръката, си ударил шамар.

— Извинявай! — казал Хермес. — Сега ще оправя това.

Накрая Зевс дошъл на себе си. Като безсмъртен бог се лекувал бързо, а когато взел и мълниите си, обхванал го гняв, от който станал по-силен от всякога.

— Време е за разплата — изръмжал той.

— Как мога да помогна? — попитал Хермес.

— Стой настрана от пътя ми — отвърнал Зевс.

— Дадено.

Зевс излязъл от пещерата и се извисил толкова много, че достигнал половината ръст на Тифон, което си е доста за бог. Веднага щом Хермес отнесъл Египан на безопасно място, Зевс изревал:

— СЪБУДИ СЕ!

Фраснал една мълния в лицето на Тифон, което е равносилно на изригване на супернова под носа ти. Тифон паднал на земята, а Зевс го ударил отново. Великанът потреперил и опитал да се изправи. Още бил сънен, объркан и замаян. Чудел се къде ли е отишъл милият сатир с хубавата си свирня. Зевс го удрял с мълнии, а това било невъзможно.

Нали?

БУМ. ПРАС. ТРЯС!

Великанът побягнал. Мълнии засъскали около него и опърлили змиите около пръстите му. Облакът мрак се разпръснал и светкавиците го заслепили. Преди да се съвземе, Тифон паднал в морето. Зевс изтръгнал една планина от земята и я вдигнал над главата му.

— ИЗЯЖ ЕТНА! — извикал Зевс.

Това било името на планината.

Така погребал Тифон под тежестта на планината Етна. Оттогава до днес великанът на бурите стои хванат в капан там, ръмжейки под мегатонове скала. Понякога предизвиква вулканични изригвания.

Така Зевс спасил вселената, с малко помощ от страна на Хермес и Египан. Не знам дали Хермес бил награден, но Египан получил съзвездие в своя чест заради храбростта си.

То представлявало коза с опашка на риба, формата, в която бил избягал от Тифон. После то станало част от зодиака, известно като Козирог.

А сега можем да спрем да говорим за Зевс. Ура! Лошите новини са, че е време да обсъдим богинята, която не обича татко и която не е особено привързана към мен. Но ще опитам да съм честен, понеже става дума за майката на приятелката ми Анабет. Добрата, стара и плашещо умна Атина.