Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остриетата на Кардинала (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Alchimiste des ombres, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Пиер Певел

Заглавие: Алхимикът от Сенките

Преводач: Георги Цанков

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Litus“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Litus

Излязла от печат: 02.07.2015

Редактор: Зоя Захариева-Цанкова

Коректор: Павлина Върбанова

ISBN: 978-619-209-006-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5926

История

  1. — Добавяне

3.

Същата нощ в Лисичарника Алесандра ди Санти четеше, когато чу, че конниците пристигат в галоп. Тъй като стаята гледаше към алеите в градината и към големия парк наоколо, тя премина във вестибюла и леко подръпвайки завесата, видя Ла Фарг и Алмадес точно когато слязоха от седлата и тръгнаха нагоре по каменното стълбище, където ги чакаше Лепра.

Усмихна се, отдалечи се от прозореца, оправи една от рижите си къдрици, когато мина покрай огледалото, помисли си, че топлата жълто-червеникава светлина от свещите изключително много я разхубавява, върна се в стаята си, седна на фотьойла и отново разтвори книгата.

Камериерката въведе Ла Фарг и вдигайки поглед към него, Италианката го посрещна с очарователна усмивка.

— Добър вечер, господин капитан. На какво дължа удоволствието от вашето посещение?

Без да отговори, старият благородник затвори вратата, превъртя два пъти ключа, надникна през прозореца, плътно придърпа завесите, а след това, сериозен и почти заплашителен, застана пред красивата шпионка.

— О! — възкликна тя и остави книгата. — Значи не сте решили да ме навестите от любезност…

— Стига игрички, госпожо!

Напълно спокойна, Алесандра стана уж да си сипе чаша ликьор от бутилката, поставена на кръгла масичка. Ако беше останала седнала, тя би позволила на Ла Фарг да я притисне с цялата си сила и да упражни преимуществото си, което й беше непоносимо.

— На какво смятате, че играя, господине?

— Още не зная вашите правила и целите, които преследвате. Но мога съвсем отговорно да заявя, че всичко свършва тук и сега. Аз не съм господин Дьо Лафмас, госпожо. Войник съм. И ако имате намерение да продължавате да капризничите, разговорът ни ще протече по съвсем друг начин.

— Заплашвате ли ме, господине?

— Да.

— А вие сте човек, който изпълнява заплахите си…

Този път капитанът на Остриетата не отговори.

Италианката издържа погледа му, без да мигне, върна се във фотьойла и покани Ла Фарг да седне срещу нея, което той стори, след като свали портупея и рапирата си.

— Тревогата ви е свързана с Викариус, нали? — рече Алесандра.

Старият благородник кимна с глава. Какво знаеше тя за ударите, които Алхимика нанесе на Остриетата?

— Успокойте се — продължи тя, сякаш четеше мислите му, — не зная никакви детайли за онова, което се е случило някога в Ла Рошел. По този въпрос съм наясно само с най-важното. Но вероятно и това е прекалено много за вас?

Ла Фарг впери безцеремонен поглед в Италианката.

— Известно ли ви е какво съдържат документите, които ни предадохте днес? — запита той.

Алесандра раздразнено повдигна рамене.

— Естествено.

— Алхимика участва ли в заговора срещу краля, който твърдите, че можете да разкриете?

— Заговор срещу трона — уточни тя. — Да, Алхимика е основният двигател на всичко. Негова съмишленичка е и херцогиня Дьо Шеврьоз…

Ла Фарг прие това разкритие без особено вълнение, но той все още не беше чул най-лошото.

— Също и кралицата — завърши авантюристката.

Благородникът едва не трепна.

— Говорите за кралицата майка, разбира се…

Алесандра стана и погали едно от дракончетата си през решетката.

— Вярно е, че тази кралица също е замесена — рече Италианката почти весело. — Не си ли пъха носа винаги и навсякъде?… Но аз говорех за другата, за властващата кралица…

— За Анна Австрийска ли?

— Да.

Ла Фарг на свой ред се надигна, направи няколко тегела пред камината и най-после запита:

— Как се добрахте до тези документи на Черния нокът?

— Откраднах ги…

— От кого?

— Бога ми! От един агент!… Можете ли да си представите колко ги разгневи случилото се, когато научиха?

— Защо?

Искрено изненадана, Алесандра погледна стария благородник.

— Извинете, не ви разбрах?

— Защо откраднахте тези документи от Черния нокът?

— О! — възкликна тя, след като проумя въпроса… — Ще повярвате ли, че също като вас ненавиждам Черния нокът и съм готова да сторя всичко, за да му навредя?

Той се приближи към нея.

— Не — отговори. — Няма да ви повярвам.

Тя се усмихна и не се поддаде на изкушението да се отдръпне.

— Защо тогава? — настоя Ла Фарг.

— Тъй като бях получила заповед.

Той още повече се приближи.

Сега двамата едва не се докосваха и Алесандра вдигна глава, за да срещне мрачния поглед на събеседника си.

— Кой издаде тази заповед? — запита той сериозно и заплашително.

— Нашите господари, господин капитан.

— Аз служа на краля на Франция и на кардинал Ришельо. Можете ли да кажете същото, госпожо?

Младата жена не мигна.

— Нищо подобно не съм изрекла, господине. Впрочем нима наистина желаете да произнеса на глас имената на онези, които имам предвид и за които вие също си мислите?

Старият капитан и Италианката останаха известно време смълчани и почти прегърнати — той се опитваше да проникне в душата й, а тя му противопоставяше спокойствието на желязната си воля. Не помръдваха, стрелкаха се с погледи, едва дишаха.

Някой почука на вратата.

— Капитане! — чу се гласът на Лепра.

Ла Фарг отиде да отвори.

— Какво има?

— Часовите в парка не отговарят на повикванията ми — отговори Лепра. — А лакеят, когото натоварих да предупреди мускетарите при входа на замъка да бъдат готови на всичко, не се върна.

* * *

От известно време Марсиак чакаше пред внушителната църква „Сент Йосташ“ когато Рошфор най-сетне пристигна. Човекът на Кардинала беше придружен от други двама благородници, помоли ги да останат настрана, след това излезе на площада и тъй като не успя да види гасконеца поради нощния мрак, направи няколко обиколки.

— Откога си водите компания на нашите срещи? — запита го Марсиак, измъквайки се от сянката.

— Откакто така ми харесва.

— Това противоречи на споразуменията ни.

— Те стоят надалече и не могат нито да ни чуят, нито да ни видят. И не ми говорете за споразумения, след като вие пръв ги нарушихте.

— Нима Кардиналът има някакви оплаквания от успеха на моята мисия в Ла Рошел?

— Не. Но той си спомня за една личност, към която хранеше интерес, а вие не обелвате нито дума за нея.

Марсиак се досети, че Рошфор говори за скритата дъщеря на Ла Фарг, която Остриетата намериха и вече от един месец пазеха зорко. Заради сигурността й гасконецът дори я повери временно на единствената жена, която някога бе обичал. Името й беше Габриел и тя ръководеше заведението „Малките жабчета“ на улица „Жабешка“, където прелестни госпожици с професионални умения задоволяваха капризите на щедри господа.

— Не знаех коя е тя и какъв интерес може да представлява за вас — защити се Марсиак.

— Къде се намира сега?

— Нямам представа.

— Но известно време се криеше в Париж, нали?

— Да — призна гасконецът със съжаление.

— Посочете мястото.

— Няма значение.

Рошфор се усмихна злорадо.

— Нещо ми подсказва, че девойката живееше в къща, която никак не подхождаше на пола и на възрастта й. Тъй като не научих почти нищо от вас, се наложи да разбия няколко врати и да задавам въпроси на улица „Жабешка“…

Кръвта на Марсиак кипна. Той почервеня, внезапно сграбчи Рошфор за яката, повдигна го високо, така че го принуди да се изправи на пръсти, успя да го премести няколко метра и блъсна с все сила гърба му в портала на църквата.

— Не се приближавайте до Габриел! — промълви през зъби. — Не я заплашвайте! Забравете дори името й или, Бог ми е свидетел, ще ви убия!

Смъртноблед и с треперещи устни, Рошфор глухо изсъска:

— Пуснете ме, Марсиак. И си спомнете, че сцената се разиграва пред свидетели, които няма дълго да останат невъзмутими, ако продължавате…

Гасконецът наистина беше забравил за двамата благородници, които търпеливо чакаха на ъгъла на улица „Пещ“. В мрака им беше трудно да видят какво точно се случва. Но от поведението им ставаше ясно, че са обезпокоени.

— Ще ми погодят ли мръсен номер? — подигравателно рече Марсиак.

— Достатъчно е да ви разпознаят…

Гасконецът размисли, след което неохотно пусна Рошфор.

— Не се приближавайте до Габриел — повтори той и заплашително размаха пръст. — Никога!

Заслепен от гняв, не видя юмрука, който го свлече на земята.

— А вие — сряза го Рошфор — никога не вдигайте ръка срещу мен. Не забравяйте кой съм, не забравяйте на кого служа и най-вече — не забравяйте къде ви е мястото.

Изрекъл тези думи, изпълнителят на мръсни поръчки на Кардинала се обърна и със спокойна крачка си тръгна, като разтриваше дланта си.

* * *

— По дяволите! — възкликна Ла Фарг.

Лепра току-що му бе съобщил, че по всяка вероятност Лисичарникът е бил нападнат.

Без да погледне Италианката, той остави подчинения си на вратата и отиде да види градината. Тя беше безлюдна, макар че мускетарите трябваше да патрулират. В далечината паркът представляваше голямо черно и правоъгълно езеро, заобиколено с дървета, докъдето взорът стигаше. Полумесецът и няколко звездици разпръсваха бледа светлина.

Капитан Ла Фарг изруга.

Ако неприятелите бяха превзели поста, без дори да прозвучи изстрел, те вече можеше да са в сградата.

— Това са драки — заяви Алесандра. — Открили са ме.

В този момент някакъв силует, привел гръб и правейки големи подскоци, мина по една от алеите в градината и изчезна в мрака. Наемник. Но дали беше драк? Или човек? Ла Фарг не можеше да каже със сигурност. Инстинктът му обаче подсказваше, че Италианката е права.

— Не мърдайте оттук — заповяда й той категорично.

Грабна рапирата си, нахлузи портупея си и с решителна крачка, напусна стаята, като поведе Лепра след себе си.

— А камериерката? — запита той.

— Тук съм, господине.

Прислужницата, назначена в услуга на Италианката, се намираше в един от ъглите на вестибюла, до походното легло, на което обикновено спеше. Обезпокоена, почти ужасена, тя не смееше да шукне.

— Идете при господарката си — нареди й Ла Фарг. — Имате ли ключ?

— Да — отговори жената и показа връзката ключове.

— Превъртете го два пъти — намеси се Лепра. — И не отваряйте никому, освен на капитана и на мен. Разбрано?

— Да, господине.

Двамата мъже не изчакаха да се уверят, че заповедта е изпълнена съвестно.

Те се спуснаха стремително по голямото стълбище, за да се присъединят към Алмадес на партера, където, като мярка за сигурност, той беше угасил повечето факли. Само няколко свещи продължаваха да горят тук и там.

— Е? — запита Ла Фарг в голямата зала, изпълнена със сенки.

— Все още не се показват — каза испанецът, стоейки малко встрани от прозореца, през който наблюдаваше двора. — Но забелязвам валма черна мъгла…

— Значи наистина са драки.

— Идват да отведат Италианката — рече Лепра.

— Да. Или да я убият.

На свой ред старият капитан зае място до един от прозорците, откъдето се опита да си състави мнение за ситуацията. Ловната резиденция се състоеше от малък централен павилион и две крила, обърнати към двора. Всичко това беше обградено от сух ров, над който се преминаваше по каменен мост, ала за съжаление, нямаше време да бъде организирана отбрана на мястото. Сервизните помещения бяха разположени сред общинските земи отвъд рова, виждаше се просторно зелено пространство, извеждащо на пътя към замъка.

Ла Фарг си помисли за прислужниците, живеещи отвъд моста. Дали бяха живи?

— Всички прозорци на височина човешки ръст са със здрави решетки — обясни Лепра. — Единствено главният павилион, където се намираме, е обитаван. Навсякъде другаде има само заключени врати и празни стаи.

От тримата само той отлично познаваше замъка и околностите му.

— Всъщност — предвидливо се обади Ла Фарг — в тази зала ще е най-добре да се защитаваме, ако се окажем под обсада.

— Да. И можем да пазим достъпа до голямото стълбище.

— Обаче има и други — отбеляза Алмадес. — Има сервизни стълбища. Също и тайни проходи.

— Така е, но драките не знаят къде да ги намерят. Докато това…

Във френските замъци стълбището се намираше винаги до входа на централния павилион, то представляваше нещо като гръбначен стълб.

— Да се барикадираме — реши капитанът на Остриетата и грабна една пейка. — Бог знае кога драките ще атакуват…

Изведнъж се чуха изстрели и стъклата на прозорците в съседство с главната врата станаха на парчета. Оставените навън коне на Ла Фарг и на Алмадес започнаха да цвилят. Почти непосредствено след това тримата мъже чуха глух шум от тавана — шум от тежко падащо тяло.

— Дръжте се! — възкликна Ла Фарг и хукна нагоре по стълбището.

Отекнаха нови изстрели и дъжд от куршуми се изсипа върху стените.

* * *

Капитанът на Остриетата прескачаше по четири стъпала, премина през вестибюла към покоите на Италианката и се натъкна на заключена врата.

Изруга, потропа с юмрук и кресна:

— Отваряйте! Аз съм Ла Фарг!

Тъй като никой не отговори, той отстъпи една крачка, присви коляно и ритна с все сила вратата, която изскърца, но не помръдна. Капитанът отново изпсува, засили се и атакува с рамо. Дървото се разцепи, ключалката поддаде и вратата изхвръкна, сякаш разбита от таран. Ла Фарг не влезе, а направо влетя в стаята. Но се опита да запази равновесие и инстинктивно измъкна рапирата си, като откри какво го очакваше.

Камериерката лежеше в безсъзнание на пода, а до нея бяха разпилени ключовете от връзката. В дъното на стаята беше разкъсана стенната тапицерия, тъй като там някой беше затворил рязко вратата. През широко отворения прозорец се вмъкваше черен драк.

По жълтите мотиви, които украсяваха лицевите му люспи, Ла Фарг разпозна вожда на наемниците драки, изпратени по следите на Италианката от Черния нокът. Колкото до Кх’Шак, той с изненада и с удоволствие откри стария благородник воин, който му се беше изпречил на пътя в Артоа.

Капитанът на Остриетата зае бойна поза.

Дракът се усмихна и вместо да извади рапирата си, насочи към него пищов.

— Обещах ти, че ще се срещнем отново, старче — каза той и се прицели.

Отекна изстрел и в същото време мощна експлозия разтърси цялата сграда.

* * *

Голямата порта на партера се разхвърча на парчета, отнесена от взривяването на кюлче барут. Страхотен дим изпълни залата и зашеметените Лепра и Алмадес мъчително трудно се изправиха, кашляйки силно и пазейки се от последните хвърчащи отломъци.

Почти изгубил слух, Лепра като че ли успя да долови бойните възгласи на драките. Олюлявайки се, той осъзна, че все още държи в ръката си пищов, и внезапно забеляза в зейналия отвор, където се намираше вратата, да изниква нечий силует. Стреля наслуки и за малко не успя да улучи мишената си. Дракът се нахвърли върху него. Замаян от експлозията, той късно разбра какво става. Едва беше започнал да изважда рапирата си, когато врагът атакува.

Реагирайки мъчително бавно, мускетарят си представи, че умира…

… но избухна нова ужасяваща експлозия.

Лепра успя да се съвземе и видя, че главата на драка става на каша. С опръскано от черна кръв лице, той се обърна и разпозна Данвер, домоуправителя на Лисичарника, въоръжен с аркебуз, от който излизаше дим. Нямаше време да му благодари. Настъпваха други драки и Алмадес вече се сражаваше с двама от тях.

Стиснал бялата си рапира в ръка, Лепра побърза да му се притече на помощ.

* * *

Кх’Шак се целеше в главата, но не улучи. Ръката му потрепери в последния момент заради експлозията, така че куршумът остави дълбок прорез в челото на Ла Фарг, но не успя да пръсне черепа му.

Капитанът на Остриетата се олюля, а шапката му отхвръкна. Погледът му се замъгли и ушите му писнаха, а пред очите му се стичаше кръв. Предположи, че ще се строполи, но успя да се задържи прав. Земята под нозете му танцуваше.

Кх’Шак, с димящ пищов в ръката, се чудеше как така противникът му все още е жив и стои здраво на краката си, с окървавено лице, след като получи куршум право в челото. След това се опомни, хвърли пищова и тръгна към Ла Фарг с извадена рапира.

Полузашеметен, като през воал, капитанът видя, че дракът идва към него. Отрази, доколкото можа, една, две, три атаки, размахвайки оръжието си като пиян, опита се да нанесе удар на свой ред, но противникът му с лекота го отблъсна.

Дракът подхвана жестока игра.

— Вече не те бива, старче.

Той приклекна, изчака спокойно несигурната атака на Ла Фарг и заби острието на рапирата си в дясното му рамо. Благородникът изохка, отстъпи и сложи ръка на раната си. Острата болка го извади от безчувствеността. Но земята продължаваше да се люшка под него, струваше му се, че е напълно оглушал.

— Отдавна трябваше да оставиш рапирата си.

Ново нападение — и този път Ла Фарг усети, че оръжието се забива в лявото му бедро. Кракът му не издържа на напрежението и мъжът се олюля. Като по чудо остана прав. Отстъпвайки, избърса с ръкав обляното си в пот и кръв чело. Няколко пъти премигна. С грамадно усилие на волята успя да съсредоточи вниманието си върху неясния силует, който стоеше насреща му.

— За съжаление, късно е старче. Сбогом — рече Кх’Шак и се приготви да нанесе фаталния удар на противника си, който изглеждаше грохнал.

Но Ла Фарг атакува.

Захвърляйки рапирата си и ревейки като диво животно, той се метна върху драка, сграбчи го и здраво го хвана през кръста му. Едър, як, здрав, капитанът на Остриетата притежаваше огромна сила въпреки преклонната си възраст. Колкото и страшен да изглеждаше, големият драк не успя да се противопостави на порива на стария благородник. Използвайки ефекта на изненадата, Ла Фарг беше обзет от яростно желание да победи, подсилвано от енергията на безнадеждността. Кх’Шак усети, че тялото му се отделя от пода. И много късно осъзна, че Ла Фарг го е понесъл към отворения прозорец.

— Луд старик! Ще ни…

С поаленели от кръв устни, Ла Фарг се усмихна грозно и нададе победен вик, когато двамата се строполиха заедно в празното пространство.

* * *

Харибда водеше, а Сцила летеше след нея, Алесандра се отдалечаваше колкото е възможно по-бързо от Лисичарника в гората. След като удари силно камериерката, за да й вземе ключа от малката скрита вратичка, тя слезе по тясната вита и влажна стълба. После, като се възползва от безпорядъка, който цареше в ловната резиденция, дискретно се изниза от нея.

Сцила нададе кански вик: бяха пристигнали.

Действително, Алесандра скоро откри поляната, където нейният приятел и съучастник Обюсон чакаше с два коня, наети същия ден от началника на пощата в Дамартен.

Прегърнаха се сърдечно.

— Най-сетне! — възкликна художникът. — Ти успя!

— Все още не съм.

— Но как? Нали си свободна?

— Никога няма да бъда спокойна, докато този магьосник е жив.

— Не ми казвай, че имаш намерение…

— Не се тревожи и се върни вкъщи. Полицията на Кардинала скоро ще се появи и ще те обсипе с много и настоятелни въпроси.

— Не. Ще те придружа.

— Не. Направи достатъчно. До скоро, приятелю.

Като повдигна полата си, под която се беше погрижила да обуе панталон до коленете и ботуши, преди да напусне покоите си в Лисичарника, тя яхна кон и го подкара в галоп.

* * *

— Капитане! Капитане!

Ла Фарг бавно дойде в съзнание. Последното нещо, което си спомняше, беше изхрущяването на гръдния кош на драка, когато той се стовари на земята.

Старият благородник изохка, усети болки на много места по тялото си и се обърна да види Лепра, който се готвеше да скочи в рова.

— Капитане? Добре ли сте?

— Жив съм. А той?

Облегна се на лакът и посочи лежащия до него драк.

— Мъртъв е — отговори мускетарят.

— Добре. Ами останалите?

— Също предадоха Богу дух. Бяха само петима. С този — шест.

— Значи липсва един… Толкова по-зле… А Италианката? — запита Ла Фарг, докато Острието му помагаше да се изправи.

— Неоткриваема е.

* * *

Анес и Ленкур търпеливо чакаха и дремеха във вестибюла при специалиста по магии на Кардинала — единият на пейка, другият на стол, — когато вратата внезапно се отвори и наруши почивката им.

Беше Тейсие, който идваше към тях.

Чертите му бяха изопнати, очите — с тъмни кръгове, а косите — разрошени. Пръстите му бяха изцапани с мастило и държеше в ръка разкъсани, надраскани и изписани с неясен почерк листа. Той бе прекарал цялата нощ в изучаване на откраднатите от Италианката документи на Черния нокът.

— Трябва да ме съпроводите до Кардиналския дворец — рече с глас, в който се усещаше припряност. — Наложително е да разговарям с Кардинала, щом стане от сън.

Ленкур се обърна към прозореца.

Навън мракът отстъпваше.

* * *

Над Париш и над остров Света Богородица с Люспите изгряваше зората.

В изпълненото с миризма на мърша мазе старият драк седеше на земята и медитираше, сложил на колене ритуалната тояга. Не помръдна и остана със затворени клепачи, когато дочу нечии крачки.

— Чаках те — каза той на драконовски език.

— Помоли се на боговете си за последен път — отговори му Италианката и извади дълга кама.

Магьосникът се обърна и я погледна.

Облечена в кожен ловен костюм, тя беше сама, без малките си спътници, които предпочете да не води със себе си, тъй като се боеше, че при портите на Париж може да я разпознаят. Красива рижа млада жена и две дракончета няма как да преминат незабелязано, а тя имаше основателни причини да бъде сигурна, че всички информатори на Кардинала — дори тези, които не знаеха защо — вече са по следите й. Впрочем дори без Харибда и без Сцила завръщането й в Париж беше непредпазливо.

Но Алесандра ди Санти беше убедена, че трябва да напише епилога на тази история, преди да изчезне завинаги.

Старият драк зина в беззъба усмивка.

— Какво, магьоснико? Да не мислиш, че ще се поколебая да те промуша, докато ме гледаш? Зле ме познаваш…

Италианката обаче беше заслепена от самоувереността си.

Тя не забеляза опасността, която изпълзяваше от сенчестите ъгли на мазето и вече я обграждаше. Безмълвни и смъртоносни, вълните от черна мъгла се виеха около нея, плъзгаха се по ботушите й, сключваха се около глезените й.

— Твоите дракончета щяха да се досетят… — рече дракът.

— Да се досетят ли? Какво да се досетят?

— Това.

Очите на магьосника заблестяха. Дланите му здраво се вкопчиха в тоягата и той внезапно я вдигна нагоре. Незабавно езиците на мъглата атакуваха младата жена като въже, което оплита някаква колона. Те прилепиха ръцете й към тялото. Неспособна да помръдне, тя усети, че се издига над земята.

— Много късно разбрах — рече старият драк. — Много късно разбрах, че си решила да не бягаш повече. Много късно разбрах, че си се скрила и очакваш да откриеш къде се намира убежището ми… Впрочем как успя? Вероятно проклетите ти дракончета…

Той размаха тоягата и закачените амулети — костици, люспи, перли, нокти — се разлюляха. Италианката се вкамени. Тя се опита да проговори нещо, но само простена. Невидимите пипала на мъглата пристягаха гръдта й като менгеме. Започна да не й достига въздух.

— Не се задоволи с това да вкараш бойците ми в капан. Дори когато се избави от тях, ти знаеше, че бягството ти няма да успее, докато пазя в мен частицата от душата ти, която съумях да открадна. Трябваше да се опиташ да ме убиеш и затова те очаквах.

Магьосникът отново размаха тоягата. Алесандра силно потрепери. От страх очите й щяха да изскочат от орбитите. Тя усети как мъглата плъзга фините си и безмилостни пипала по врата й и след това те плъпват към лицето й, устните й, ноздрите й.

Ако тази ужасна мощ проникнеше в нея…

— Смъртта от внезапно постигнала те ранса е изключително мъчителна, нали знаеш?

Италианката събра последните си сили, за да се отскубне от мъглата, която вече проникваше в цялото й тяло. Напразно. Тя простена отново, а болката я задушаваше. Сълзи бликнаха и потекоха по бузите й.

Най-лошото беше, че тя и магьосникът не бяха сами в мазето. Италианката видя, че някой бавно изплува от мрака зад гърба на драка. Разпозна го. Но защо не се намесваше? Защо не й помагаше? Щеше ли спокойно да я гледа как умира? И защо? Какво беше сторила, за да заслужи именно това?

„Направи нещо… Милост, направи…“

Тя изгуби съзнание и точно в този момент мъглата внезапно отпусна прегръдката си. Младата жена се строполи на пода и като през воал видя, че магьосникът е занемял от ужас, тъй като някакво острие се е насочило към гърдите му. После острието потъна, чу се шум от стомана, която трошеше кости и люспи, а старият драк падна мъртъв. Отначало на колене. След това — по корем.

Черната мъгла се разпръсна.

Кашляйки, храчейки, но възвръщайки си бързо цвета на лицето, Италианката се претърколи, за да се отдръпне от трупа и от кървавото петно, което се увеличаваше под него.

— Ка… какво чакахте? — успя да запита тя между две дълбоки вдишвания.

— Чаках да науча цялата история — отговори Сен Люк.

— Мръсник.

— На вашите услуги.

Мелезът клекна, за да избърше кинжала си в мръсните и смрадливи дрипи на магьосника. Когато се изправи отново, го сложи на колана си и погледна през червените стъкла на очилата си към Италианката, която се опитваше да стане, като се опираше на стената.

— Побързайте, госпожо — рече с глас, в който нямаше никакво вълнение. — Може би ще поискате да си починете малко, преди да се срещнете отново с господин Дьо Лафмас в „Шатле“.