Пиер Певел
Алхимикът от Сенките (7)

1.

Алесандра ди Санти, наречена Италианката, се събуди призори и стана, като се опитваше да не наруши спокойствието на двете дракончета, заспали в леглото й. Безшумно тя седна на прозореца полугола и старателно започна да се реши, пеейки си стара италианска песничка. Беше красива, бледа, зората я галеше и караше дългите й рижи коси да блестят.

От стаята си младата жена гледаше към градината и помещенията на Лисичарника. Така наричаха стария замък, който от пет дни беше нейно убежище. Той представляваше ловна резиденция, много подобна на тази, която кралят строеше във Версай: централен павилион, две крила, обграждащи двора, а отпред, отвъд сухия ров, над който се преминаваше по каменен мост, имаше пространство, заобиколено от общинска земя. Макар нищо да не липсваше, все пак Лисичарникът не предлагаше пълен комфорт. Но мястото беше прикрито и спокойно, на по-малко от час езда от Париж, встрани от пътя за Мьодон и почти неоткриваемо зад гъстата гора.

Наистина представляваше великолепно убежище.

След като се среса, Алесандра повика със звънче камериерката си — предоставена й любезно, заедно с елегантен гардероб, — за да й помогне да се измие и да я облече. Звънът разбуди първо Сцила, женското черно драконче. Брат й Харибда скоро отвори очи и близнаците игриво се спречкаха, жадни за ласките на господарката си. Блъскаха се, протягаха вратове, за да ги погали, или допираха муцуни до гърдите и до лицето на Италианката. Тя се смееше, преструваше се, че се отбранява от домогванията на малките влечуги, наричаше ги дяволчета и безсрамници. Нечий нокът неволно леко одраска рамото на Алесандра, но раничката незабавно зарасна и капката кръв потече по невредимата кожа.

Камериерката почука на вратата и сложи край на забавленията.

* * *

От пет дни италианката пребиваваше в Лисичарника. Пет дни, през които всяка сутрин я водеха в Париж, за да я разпитват. Пет дни, през които към нея се отнасяха едновременно любезно, бдително и с известна омраза.

„Това е стаята ви, госпожо. Ето и ключа. Но през нощта избягвайте да се надвесвате през прозореца. Някой може да се заблуди и да ви уцели с мускета си…“

Красивата шпионка постави Кардинала в изключително деликатно положение, когато потропа на вратата му и се предаде в плен. Парламентът на Париж — най-важната съдебна инстанция в кралството — няколко пъти я беше осъждал задочно. Обвиняваха я в корупция, шантаж и кражби. Често — справедливо. Но Ришельо не желаеше да я безпокоят. Първо, защото папата вероятно не би позволил да я екзекутират. Второ, тъй като тя беше в състояние да разкрие държавни тайни, които никой в Европа не желаеше да бъдат разгласявани. Най-после, тя твърдеше, че знае за подготвян заговор срещу крал Луи XIII, и искаше, преди да разкаже нещо повече, да й бъдат гарантирани животът и свободата. Парламентът обаче държеше на авторитета си. Щом научеше истината, той щеше да поиска Италианката незабавно да бъде арестувана. После, каквото и решение да вземеха, щяха да настъпят сериозни политически и юридически последици. Аферата щеше да вдигне страшен шум, да навреди на краля, да даде козове на враговете му. Колкото до заговора срещу Негово Величество, щеше да се наложи той да бъде задействан, за да разберат кой го ръководи и колко е опасен…

За щастие, онова, което господата от Парламента не подозираха, не можеше да предизвика гнева им. При най-строга тайна, сутрините на Алесандра бяха ангажирани с един магистрат в „Шатле“. Той й задаваше въпроси, а тя отговаряше любезно, но внимаваше да не прекали с разкритията. Останалото време прекарваше в Лисичарника под защитата на мускетарите. Дузина от тях патрулираха и живееха в малък павилион в гората, в началото на имението. Младата италианка обаче не беше вчерашна: мускетарите я охраняваха, но и я следяха, също както прислужниците в резиденцията я шпионираха, докато я обслужваха. Всички бяха на подчинение на Ришельо, както и благородникът, който изпълняваше функциите на телохранител.

Той беше Острие на Кардинала.

* * *

Седнала пред тоалетката си, Алесандра привършваше с прическата и с грима си, когато някой почука на вратата.

— Влезте, господине!

Появи се Лепра. С ботуши, панталони до коленете, с ръкавици и дублет, той беше облечен в червено, черно и сиво. Шпорите му дрънчаха, беше гладко избръснат, с шапка в ръка и с рапира през кръста.

— Добър ден, господин кавалер — рече Италианката, следейки с поглед огледалото, което камериерката движеше бавно пред нея. — Спахте ли добре пред портата ми?

— Не, госпожо.

Младата жена се престори на обезпокоена. Продължавайки играта си, тя се обърна на стола и сложи ръка на гърдите си.

— Лоши сънища ли сънувахте, господине? Да не сте зле?

— Не, госпожо.

От безпокойство Алесандра премина към гняв и престорено го сгълча:

— Значи сте се опънали по гръб на друго място! Това е много лошо. Изоставили сте ме и можеше да ме убият. Доста ме натъжавате. Предпочитам времето, когато боледувахте…

Лепра се усмихна.

— Не съм мръднал от вратата ви, госпожо. Но не съм спал. И се чувствам добре.

— Чудесно! Сега вече мога да бъда спокойна!

Като насочи отново вниманието към тоалета си, Италианката продължи да разглежда лицето си в огледалото.

— Госпожо, налага се да побързате. Закуската ви е сервирана и господин Дьо ла Удиниер вероятно скоро ще пристигне.

Ядосана, Италианката грабна огледалото от ръцете на камериерката.

— Господин Дьо ла Удиниер ще почака — рече тя. — И в Париж, в зловещия „Шатле“ където упорства да разговаря с мен, господин Дьо Лафмас ще чака на свой ред. И ако е необходимо, Негово Преосвещенство също ще почака!

— Госпожо! Ако обичате…

Алесандра срещна очите на Лепра, като погледна в огледалото.

Тя му се усмихна, оправи една къдрица, върна огледалото на прислужничката, стана и се обърна към бившия мускетар. Беше прекрасна, талията й беше пристегната в кремаво-кафява скромна рокля, която обаче великолепно подчертаваше бледия й тен, рижата й грива и красивата й гръд. Вероятно очакваше да чуе комплимент, но Лепра се задоволи да изрази одобрението си с кимване с глава.

Хубавата жена прие сдържаната му любезност и го хвана под ръка, за да преминат във вестибюла.

* * *

Големият черен драк — името му беше Кх’Шак — се поколеба малко, преди да отвори вратата, а след това се спусна предпазливо, почти на пръсти, по стълбата, като придържаше ножницата на рапирата си, за да не се блъсне тя в нещо.

Мазето беше хладно и смълчано, скъпернически осветено от дебели жълти свещи, чиито пламъци изпускаха парлив дим. Разнасяха се силни миризми, които биха отвратили всяко човешко същество, но те приятно дразнеха ноздрите на драка. Смърдеше на кръв, вътрешности, на червено и разлагащо се месо.

Старият драк с бледите люспи седеше по турски направо на земята. Той носеше мръсни и зловонни парцали — единствените му дрехи, а тоягата за церемонии — голяма гравирана пръчка, на която висяха пера, костици, люспи, зъби и цветни мъниста — се мъдреше на мършавите му бедра. Беше затворил клепачи, не помръдваше и едва-едва дишаше. Пред него лежеше трупът на изкормена бяла коза. Други гниеха тук и там, осакатени, полуразкъсани.

Кх’Шак спря на последното стъпало и се поколеба, сякаш се боеше да влезе в мазето. Не смееше да стъпи на изцапаната и окървавена земя, където се извършваха плашещи ритуали. Всъщност не беше страхливец. Смелостта и жестокостта му бяха оценени и го направиха командир.

Но магията…

— Саакир… — промълви той притеснено.

Саакир. Драконовска дума, която означаваше едновременно жрец и магьосник, две неразличими понятия в племенната цивилизация на драките.

— Да, Кх’Шак? — отзова се старият драк. — Какво има?

Черният драк се прокашля. Все така неподвижен, със затворени очи, другият му беше обърнал гръб.

— Намерихте ли я, саакир?

— Не, сине мой — рече магьосникът спокойно и търпеливо, както човек разговаря с малките деца. — Италианката я е покрила със седем воала. Всяка нощ ще разкъсвам по един от тях и скоро тя ще се появи гола пред Окото на Дракона на Нощта. Тогава ще я видя и ти, първи след мен, ще разбереш…

— Благодаря, саакир.

Кх’Шак беше готов да си тръгне загрижен, когато старият драк се обади:

— Безпокоиш се, нали?

Големият черен драк се затрудни с отговора. Той реши да каже истината.

— Да, саакир.

— Това е добре. Ти си вожд. Твоята роля е да се тревожиш за онова, за което другите нехаят, да виждаш онова, което другите не съзират… Но дните минават, твоите бойци губят търпение и ти се боиш, че няма да можеш да ги удържиш още дълго време.

Нима саакирът поставяше под съмнение авторитета му? Кръвта на Кх’Шак кипна.

— Моите бойци ми се подчиняват безпрекословно и ме уважават! Те ще изпълнят каквото им наредя!

Старият драк магьосник се усмихна, но другият не видя това.

— Естествено, естествено… Значи нещата се развиват добре, нали?

— Да — беше принуден да потвърди Кх’Шак. — Развиват се добре.

Настъпи мълчание, а дракът се чудеше какво да направи. Най-после в мекия глас на неподвижния старец прозвучаха твърди нотки:

— Сега, Кх’Шак, трябва да си тръгнеш. Имам нужда от почивка.

* * *

В Лисичарника Италианката допиваше чаша шоколад, докато един лакей разтребваше масата и отнасяше остатъците от закуската й. Седнала във фотьойл, тя наблюдаваше Лепра, който гледаше навън през прозореца. Той не изпускаше от очи пътя, който излизаше от гората и прав като стрела пресичаше зеленото пространство между помещенията за прислугата и стигаше до моста над рова.

Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой.

Острие на капитан Ла Фарг. И както изглежда, бивш кралски мускетар. Спокоен, сдържан, любезен, бдителен. Вероятно неподкупен. Във всеки случай — безупречен. Висок, кестеняв, със строг поглед. Пленителен за онези жени, които обичаха зрелите мъже, върху чиито лица бяха изписани годините и преживените изпитания. В него имаше и нещо брутално. Този Лепра умееше да се бие и не се боеше от насилието. Мускулестото му тяло навярно беше покрито с белези…

Погледът на Алесандра ди Санти пронизваше мълчанието. Лепра отгатна настоятелността й и се обърна към девойката. Тя не стори грешката незабавно да отвърне очи, което непременно би издало греховните й чувства.

Невероятно хитра, младата жена моментално излъга и прикри истинската причина за интереса си.

— Откъде имате тази странна рапира, кавалере?

Както винаги, Лепра беше препасал бялата си рапира, измайсторена от кост на Прастар дракон. Невероятно и страховито оръжие, едновременно леко и по-здраво от най-съвършеното острие, пристигнало от Толедо.

— Беше ми поверена.

— От кого? И при какви обстоятелства?

Бившият мускетар се усмихна, но не отговори и отново обърна глава към прозореца. Погледът му се зарея към короните на дърветата.

— Е, господине — настоя красивата шпионка. — От няколко дни делим този покрив и прекарваме повечето време заедно, но аз нищо не зная за вас.

— И аз почти не ви познавам. Но може би така е по-добре.

Алесандра стана и бавно се приближи към Лепра, по-скоро към гърба му, тъй като той продължаваше да гледа навън.

— Нямам нищо против да ме опознаете, господин кавалер. Задавайте въпросите си, аз ще отговарям…

— Оставям на господин Дьо Лафмас задачата да ви разпитва.

— Дали малко шоколад няма да ви направи по-мил? Мога да ви сипя…

Като се обърна от прозореца, Лепра внезапно се озова редом до Италианката. Всъщност тя се беше приближила толкова, че почти се докосваха. По-ниска от него, авантюристката го гледаше отдолу и държеше чашата до полуотворените си и леко влажни устни.

Очите й се смееха.

— Обичате ли шоколад, господин кавалер?

— Аз… Аз не зная.

— Никога ли не сте опитвали?

— Не.

Шоколадът, който не беше добре познат във Франция, дължеше скромната си популярност на кралица Анна Австрийска, която го обожаваше от детските си години в Испания и искаше да й го поднасят в Лувъра. Все още каприз за знатния елит, шоколадът — нещо много любопитно — се продаваше в аптеките.

— Невероятно вкусно е — почти прошепна Алесандра и с две ръце поднесе чашата към устните на Лепра. — Ето, пробвайте…

Погледите им се срещнаха, единият — изпълнен със съблазън, а другият — със смущение.

В този миг, продължил цяла вечност, бившият мускетар се бореше с изкушението…

… но камериерката, която влезе стремително, сложи край на магията. Донесе ръкавиците, пелерината и шапката на Италианката. Изненада Лепра, който рязко се дръпна, но се направи, че не е видяла нищо.

— О! — възкликна Алесандра, като присви рамене и се завъртя. — Колко е студено…

* * *

На каменното стълбище Лепра срещна домоуправителя на Лисичарника, който вече чакаше.

— Господине.

— Добър ден, Данвер.

Заедно те проследиха каретата, която премина по моста над сухия ров и влезе в двора. Дванайсет конници я ескортираха, всичките въоръжени с рапири и къси пушки. Бяха гвардейци на Кардинала, но не носеха мантиите си. Командваше ги господин Дьо ла Удиниер, новият капитан на отряда и наследник на кавалера Дьо Сен Жорж, загинал преди месец при достатъчно позорни обстоятелства, които за всеобщо удовлетворение останаха в тайна.

Каретата спря близо до стълбите. Ла Удиниер скочи от седлото и приближи до Лепра. Двамата си стиснаха ръцете като мъже, които се уважават, но не могат да си позволят прекалени любезности. Защото единият от тях беше гвардеец на Кардинала, а другият — независимо че сега се бе отказал от мантията си — служеше като мускетар на Негово Величество. Съперничеството между двата корпуса беше традиционно и много шумно: рядко минаваха петнайсетина дни, без гвардеец и мускетар да се счепкат на дуел по някакъв повод.

Обаче Ла Удиниер и Лепра имаха високо мнение един за друг.

Те се познаваха, откакто през миналата година се бяха сражавали рамо до рамо, когато Луи XIII — за втори път, преди да го стори отново и след това — потегли към Нанси начело на армията си, за да принуди Шарл IV Лотарингски да се отнася по-почтително към него. На 18 юни се случи така, че лотарингски кавалерийски полк охраняваше един от бродовете на река Мьоз, близо до градчето Сен Мишел и недалеч от главната квартира на краля. Бойните действия още не бяха започнали и дори Шарл IV продължаваше да води преговори. Но Луи XIII желаеше да нанесе светкавичен удар, който да бъде ясна демонстрация на сила. Под командването на граф Д’Але събраха елитни войници от Наварския полк, жандармерия, кавалеристи, кралски мускетари и гвардейци на Кардинала. Ла Удиниер, който тогава все още не беше лейтенант, и Лепра се озоваха сред тях. Изненадани, хванати в капан в укреплението си и обзети от паника, лотарингците претърпяха ужасяващо поражение. Всъщност то си беше клане, от което малцина оцеляха.

По-късно пътищата на двамата мъже често се засичаха, но те никога не бяха си партнирали, както стана сега. Поделяха си отговорността за Италианката. Лепра — в Лисичарника, а Ла Удиниер — по пътя до „Шатле“, в Париж, където разпитваха шпионката. Срещаха се два пъти дневно, когато си предаваха ценната пленница.

— Наред ли е всичко? — запита Ла Удиниер.

— Да — отговори Лепра. — Има ли нареждания от Кардиналския дворец?

— Няма.

И това беше целият разговор.

С дебело наметало и с качулка, Алесандра скоро се появи, усмихната и непринудена. Бидейки галантен благородник, Ла Удиниер отвори вратата и й протегна ръка, за да се качи в каретата. След това смушка коня си, отдаде чест на Лепра и нареди ескортът да тръгне.

Бившият мускетар остана известно време и проследи с поглед каретата, която се отдалечаваше. Беше изморен, но все още не можеше да си позволи да почива.

Обърна се към домоуправителя Данвер, който стоеше неподвижен и невъзмутим.

— Хайде — подкани го той, влизайки вътре. — Чака ни работа.

* * *

Старата жена седеше в спокойната и слънчева градина в един от многобройните манастири в предградието Сен Жак.

Тук прекарваше по-голямата част от дните си, когато горещината беше поносима, четеше и чакаше, настанена във фотьойл, който изваждаха от стаята й, за да й е по-удобно. Тя следваше подчинения на строги правила режим на монахините, който се състоеше от молитви и хранения. Нищо не я принуждаваше да прави това, но то отговаряше на персонажа, който беше измислила, изглеждаше като богата и набожна вдовица, изморена от светското общество, решена да прекара в усамотение последните години от живота си. Тук тя беше госпожа Дьо Шантегрел. Само преди месец се вихреше като виконтеса Дьо Маликорн и благодарение на магията имаше вид на не повече от двайсетгодишна. В определена степен по-измамна възраст от онази, на която изглеждаше сега. Всъщност годините й далеч надхвърляха нормалното. Нормалното за човешкия род, разбира се.

Но тя беше дракон.

Така наречената госпожа Дьо Шантегрел вдигна очи от книгата си и въздъхна, съзерцавайки градината и мислейки си за сегашното си битие.

Толкова й се харесваше да бъде виконтеса Дьо Маликорн. Беше млада, красива, богата и властна. Целият Париж беше в нозете й и мечтаеше за нейното благоразположение. Колко жалко, че се наложи да изостави всичко това! Официално виконтесата беше загинала при пожар, а след нея беше останало само обгореното и неузнаваемо тяло — на една клетница от простолюдието. Трагична загуба, но почти банална драма за Париж, където огънят причиняваше много ужасии…

Истината беше, че ритуалът, който трябваше да доведе до нейния триумф, стана причина за провала й. Друга на нейно място без съмнение не би оцеляла. Но това не намаляваше скръбта й. И не потискаше желанието за мъст, което гореше у нея. Ако не бяха се намесили кардинал Ришельо, капитан Ла Фарг и неговите проклети Остриета, днес тя щеше да ръководи първата френска ложа на Черния нокът…

Леки стъпки по чакъла на алеята привлякоха вниманието на фалшивата госпожа Дьо Шантегрел. Приближаваше се една монахиня, която първо провери дали тя не спи, а след това й прошепна нещо в ухото. Старата жена кимна, после протегна врата си, за да види този, за чието посещение я уведомиха и който чакаше настрана, под каменна арка, обградена от нацъфтели розови храсти. Мимолетно изражение, изпълнено с изненада и със страх, се появи на лицето на госпожа Дьо Шантегрел. Но тя посрещна посетителя с любезна усмивка и му подаде ръка, за да я целуне.

Мъжът беше облечен в сиво и черно, благородник, с рапира на кръста. Беше висок, по-скоро слаб, важен. С овално, но изпито лице, със странно гладка кожа, сякаш опъната изкуствено. Правеше впечатление болезнената му, призрачна бледност. Присвиваше ледените си сиви очи, когато кашляше — сухо, дълбоко — в кърпичка, с която триеше фините си и едва ли не мъртвешки устни.

Също като тази, при която идваше, той беше дракон. Смени много имена, а тя знаеше някои от тях. Но предпочиташе бойния си прякор: Алхимика от Сенките. Защо го наричаха така, тя нямаше представа. Както и да е, това беше псевдоним — понякога изразен графично от елегантното смесване на главните букви А и С, — с който Черният нокът назоваваше един от най-добрите си независими агенти.

Някаква послушничка донесе стол. Алхимика й благодари с кимване и седна. Всъщност това не беше точно акт на благодарност, а потвърждение за подразбиращото се негово право веднага да бъде настанен удобно.

— Зная какви огорчения са ви постигнали напоследък, госпожо. Но едва сега смогнах да ви посетя. Моля да ми простите.

— Огорчения… — повтори старата дама. — Колко внимателно го казахте…

— Трябва да добавя в моя защита, че не беше лесно да ви намеря.

— Че как иначе? Госпожа Дьо Шантегрел е много по-дискретна от виконтеса Дьо Маликорн. И кой се интересува от една почти умираща клетница, прекарваща последните си дни в манастир, заобиколена от сестри, чието внимание й е гарантирано благодарение на остатъка от богатството й, което тя им е дарила?

Алхимика си позволи една от онези свои редки усмивки, при които крайчетата на мършавите му устни едва се повдигнаха. Както всички дракони, той на драго сърце се подиграваше с човешките религии и с недостатъците на техните представители. Расата му не познаваше друг култ освен към предците, други божества освен Прастарите дракони, чието съществуване, независимо че се отнасяше към незапомнени времена, не подлежеше на съмнение.

— Не ви ли достигат пари, госпожо?

— Няма такова нещо, благодаря. Но вашият интерес ме развълнува, макар да съм сигурна, че посещението ви не е акт на чиста любезност…

— Госпожо, аз…

— Не, господине. Не се оправдавайте, не искам да ме лъжете — въздъхна тя. — Всъщност е несправедливо да ви упреквам. Откакто… Откакто започнаха огорченията ми, рядко някой ми идва на гости. Черният нокът забравя онези, които вече не могат да му служат. Всъщност не съжалявам. Много съм щастлива, че още дишам. Отдавам това на благородния ми произход и на ранга ми. А може би дори ме мислят за напълно безсилна…

— Готов съм да се обзаложа, че грешат.

— Наистина ли така смятате?

Бившата виконтеса се обърна към Алхимика.

— Да — отговори той и издържа погледа й, без да мигне.

Но това не означаваше нищо, тя добре го знаеше.

Все пак реши да се престори, че вярва в искреността му.

— Необходима ми е почивка, затова се уединих тук. А някой ден, някой ден, когато си възвърна дори нищожна част от предишната си мощ…

Не завърши изречението, но очите й светеха, втренчени в далечината…

Алхимика изчака тя да се отърси от бляна за старата си слава. Но може би тези блянове я бяха отвели в неизвестна посока? След малко той чу, че старицата шепне, поклащайки вяло глава:

— Да… Почивка… Не ми е необходима почивка…

* * *

Странноприемницата, недалеч от Винсен, по пътя за Шампан, беше пълна с бойци, тръгнали да догонят полка си в Шалон сюр Марн. Рапири, ками, пищови бяха оставени по масите; мускети и алебарди — подпрени на стените. Разговорите се смесваха, шумни и войнствени, трудно различими в голямото помещение, в което златистата светлина щедро нахлуваше през прозорците. Остри закачки прехвърчаха сред дима от лулите. В отговор следваха други майтапи и избухваше страхотен кикот.

Капитан Ла Фарг влезе и още от прага мощният му силует се очерта на фона на светлината. Той затвори вратата и бавно огледа залата. Присви клепачи, но не успя да намери онзи, когото търсеше. Остана безразличен към любопитните погледи, насочени предпазливо към него. Друг на мястото му вероятно би раздразнил присъстващите и дори би станал причина за сбиване. Но никой от войниците не беше толкова глупав, нито пък толкова пиян, за да търси единоборство с мъж като Ла Фарг.

Рядък екземпляр, предизвикващ респект и несъмнено опасен.

Алмадес влезе на свой ред, приближи се към стария благородник и му прошепна:

— Отзад.

Ла Фарг разбра и съпроводен от испанеца, отиде в слънчевия заден двор. Там намери граф Рошфор, който играеше на кегли с други благородници.

Като го видя, че пристига, страшилището на Кардинала се прицели, хвърли топката и успя да направи отличен удар. Доволен, той разтърка дланите си, докато останалите играчи го поздравяваха. Благодари им, извини се, най-после даде знак с глава на капитана на Остриетата и грабна дублета си, който беше свалил, за да не му пречи при играта. Облече го и покани Ла Фарг да седнат заедно край малка масичка под едно дърво. На плота имаше чаша и каничка. Рошфор пи от чашата, а Ла Фарг надигна направо каничката, за да го подразни.

— Моля, сипете си — иронично го подкани човекът на Кардинала.

Старият благородник издържа на погледа му. И за да продължи в същия дух, обърса устата си с ръкава и изплези език.

— Елегантно…

— Вие какво си мислите, Рошфор? Че си нямам друга работа и ще ви чакам да играете на кегли ли?

Графът небрежно кимна с глава. Огледа се разсеяно наоколо, въздъхна и като че ли успя да събере мислите си. След това изведнъж запита:

— Какво е мнението ви за Италианката?

Ла Фарг преглътна и се протегна на стола.

— Усещанията ми за нея не са се променили — отговори той глухо. — Продължавам да съм убеден, че не можем да се доверим на тази жена. Но съм убеден също така, че историята, която ни поднася, ни принуждава да се съобразяваме с приказките й. Защото тя твърди, че херцогиня Дьо Шеврьоз участва в заговор срещу краля…

При тези думи Рошфор се намръщи, а Ла Фарг продължи:

— Щом Италианката споменава Шеврьоз, трябва да започнем да я слушаме внимателно…

— Кардиналът е на същото мнение. Впрочем появи се и това…

Рошфор дискретно плъзна към Ла Фарг нещо, което много приличаше на ковчеже от скъпо дърво. Капитанът го взе, отвори го, откри вътре печат от черен восък върху откъснато парче от пергамент.

— Това се съдържаше в пакета, който Италианката предложи на вниманието на Негово Преосвещенство. Знаете ли какво представлява?

Ла Фарг застана изпънат на стола си.

— Да. Черен печат. Във всеки има капка драконова кръв. Черният нокът използва подобни печати за най-важните документи…

Ла Фарг върна ковчежето и Рошфор веднага го прибра.

— Следователно Черният нокът е в играта — заключи капитанът.

— По един или по друг начин.

— Какво казва Италианката по този въпрос?

Човекът на Кардинала смръщи вежди.

— Почти нищо… Както по този, така и по всички останали… Ако може да се вярва на Лафмас, няма равна на нея, когато започне да отговаря, без да съобщава съществени неща.

От няколко дни красивата Алесандра ди Санти беше отвеждана тайно в една от залите на „Шатле“ и също толкова тайно разпитвана по цяла сутрин. Господин Лафмас ръководеше всичко. Отначало адвокат в Парламента, след това референт в Съвета, сега той беше държавен съветник. Ползваше се с доверието и с уважението на Ришельо, комуто дължеше много. Сега, петдесетгодишен, беше граждански заместник в „Шатле“, което ще рече един от двамата магистрати — другият беше заместникът по криминалните дела, — които идваха веднага след първия кралски съдия. Честен, строг и предан, Исак дьо Лафмас скоро щеше да стане обвинител и да си спечели всеобща омраза по време на големите процеси, провеждани по волята на Кардинала.

Като си помисли за огорченията на заместника, Ла Фарг не можа да се сдържи и леко се подсмихна. Рошфор забеляза това и също с усмивка рече:

— Най-комичното е, че Лафмас винаги е много доволен подир разпит. Но след като прочете показанията, разбира, че Италианката не е отговорила на въпросите или е увъртала, или просто е повтаряла вече известни неща, които са крайно незначителни. Тя смесва лъжи и истини, служи си със слухове, отклонява се от темата, подхвърля фалшиви тези и съмнителни разкрития. Умее да се преструва както на наивна, така и на идиотка, на забравана или на чаровница. Бедният Лафмас си е глътнал езика и е изгубил съня си. А всяка сутрин се връща твърдо решен да не се оставя повече да бъде подвеждан…

Благородниците, които играеха на кегли, изръкопляскаха на едно умело хвърляне на топката и прекъснаха Рошфор.

— Добре — отвърна Ла Фарг. — Италианката води Лафмас за носа. Но това е добре обмислена война… В края на краищата, тя обеща да разкрие всичко, което знае за заговора, при условие че бъде защитена. Защитата й преминава през помилване, без което тя все още може да бъде преследвана във Франция. Ако следваме присъдата на Парламента, в този момент мястото й е в затвора. Тя отлично си дава сметка за това и ще мълчи за най-важното, докато не бъде убедена, че вече има сигурни гаранции.

— Кардиналът не може веднага да й даде подобни гаранции. Но времето ни притиска. Не само защото датата на осъществяването на заговора срещу Негово Величество вероятно наближава. Но и понеже с всеки изминал ден се увеличават шансовете убежището на Италианката да бъде разкрито. И когато това стигне до ушите на господата от Парламента…

— Кралят и неговият Съвет могат да отменят заповед за арест, издадена от Парламента. Той разполага с такава власт.

— Така е. Но ще го стори ли?

Ла Фарг изненадано примигна.

— Нима искате да кажете, че Негово Величество няма представа от това, което се случва?

Събеседникът му отклони въпроса.

— Каквото и да говорим, отменена от краля заповед за арест е крайно непопулярна мярка. Парламентът надава крясъци, всички започват да се бунтуват и винаги се намират „благожелатели“ които разпалват гнева на народа и се обявяват срещу тиранията… А кралете не обичат народът да недоволства. Особено в навечерието на война.

— Лотарингия ли?

— Да, Лотарингия… Вижте, Ла Фарг, за да успеем без много шум, тези изпълнения трябва да бъдат внимателно подготвени. Необходимо е да спечелим общественото мнение, да купим предварително верността на доста хора, да си осигурим лоялността на вестниците, да им поръчаме специални статии, да не допускаме да плъзнат слухове… Всичко това е по-лесно, отколкото си го представяте. Но изисква грижи, пари и най-вече време, онова време, което не ни достига…

Ла Фарг осъзна напълно проблема: шпионка, която не желаеше или не можеше да проговори, заговор, заплашващ краля, и най-после — недостиг на време.

След като размисли, той запита:

— Добре. Какви са заповедите на Негово Преосвещенство?

* * *

Лепра държеше вратата и търпеливо изчакваше домоуправителя Данвер да огледа внимателно стаята на Алесандра ди Санти.

Така беше, откакто Италианката живееше в Лисичарника. Всяка сутрин, щом потеглеше каретата, която я отвеждаше в „Шатле“, влизаха в покоите й. Лепра контролираше огледа, въпреки че присъствието му не беше чак толкова необходимо. Прислужниците, грижещи се любезно за шпионката, отлично си знаеха работата. Те не се задоволяваха само да следят дори най-незначителния й жест и всекидневно да докладват. Старателно претърсваха стаята й и вестибюла под ръководството на домоуправителя, който — по-строго от Лепра — командваше операциите и следеше да не се пропусне нищо.

Данвер имаше зорко око, даваше ясни заповеди, почти не говореше. Наближаваше петдесетте. Слаб, с посивели коси и с естествен бронзов тен на средиземноморски човек, той беше посветил живота си да служи безупречно. Притежаваше качествата на великолепен домоуправител, чиято функция е да осигури реда в замъка и да властва над прислужниците, а това означаваше да бъде дискретен, интелигентен, неподкупен, внимателен и предвидлив. Но Данвер имаше един недостатък, който често се срещаше у хората с неговата професия — своеобразна арогантност, дължаща се на чувството, нерядко основателно, че е незаменим.

Всъщност той беше истинският господар на Лисичарника. Подпомаган от персонала, който му се подчиняваше безпрекословно, беше в състояние да посрещне когото и да било незабавно, дори посред нощ, за няколко часа или за няколко дни. Беше наясно колко важни са личностите, които Кардиналът подслоняваше тук. Не се учудваше на нищо, искаше да знае само онова, което е необходимо, съвестно изпълняваше задълженията си, без никога да проявява капризи. Лепра бързо разбра що за птица е домоуправителят и на драго сърце му се доверяваше, както добрият офицер използва услугите на опитния сержант. Решение, за което бившият мускетар не съжали и дори се поздрави още когато за първи път присъства на систематичния обиск на покоите на Италианката: Данвер беше на висота.

— Проблем ли има? — запита Лепра, тъй като домоуправителят нещо се колебаеше.

Бяха останали само двамата във вестибюла на Алесандра.

Данвер несъмнено изглеждаше объркан и хапеше устната си. Той не отговори и инстинктивно се приближи до клетката, където бяха затворени дракончетата на Алесандра. Едното от близначетата — явно мъжкото, Харибда — изръмжа срещу него, когато той провери дали резето на малката вратичка е надеждно спуснато.

След това домоуправителят излезе и минавайки покрай него, погледна извинително към Лепра, когото беше накарал да чака. Кавалерът се опита да го успокои.

— Би било по-просто, ако знаехме какво търсим, нали?

— Така е, господине. Човек никога не е достатъчно предпазлив.

Лепра затвори вратата, превъртя два пъти ключа и заедно със спътника си тръгнаха надолу.

— Малко ще подремна — заяви бившият мускетар и се прозина. — Ако е необходимо, събудете ме.

— Добре, господине.

* * *

Дракончетата изчакаха гласовете и шумът от стъпките да се отдалечат.

Спокойствието се възвърна в голямата безлюдна стая, очите на Сцила заблестяха и клетката се отвори от само себе си. Харибда веднага бутна малката вратичка с лапата си с остри нокти. Близнаците излязоха от затвора си и се измъкнаха навън през отвора на камината. Слънцето ги огря, а след тях се вдигна лек облак сажди, който остана незабелязан, пък и никой не би могъл да отгатне причината за него. Защото, без да са невидими, дракончетата бяха станали полупрозрачни, като изваяни от чиста изворна вода, едва потрепваща на светлината.

След няколко весели и виртуозни акробатични номера във въздуха Сцила смъмри непослушното си братче и двамата отлетяха към Париж.