Метаданни
Данни
- Серия
- Остриетата на Кардинала (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Alchimiste des ombres, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Георги Цанков, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2018 г.)
Издание:
Автор: Пиер Певел
Заглавие: Алхимикът от Сенките
Преводач: Георги Цанков
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Издателство „Litus“
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Litus
Излязла от печат: 02.07.2015
Редактор: Зоя Захариева-Цанкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-619-209-006-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5926
История
- — Добавяне
Аферата с Шеврьоз
1.
Срещата се състоя, когато падна мрак, в един хан по пътя за Сен Жермен, където боядисана в жълто и доста олющена еленова глава красеше старата табела. Заведението беше се радвало и на по-добри дни. Някога много по-проспериращо, то пострада от построяването на моста в Шату, където дълго време салът беше единственото средство за преминаване на Сена. Този мост не променяше маршрута на тръгналите от Париж към Сен Жермен или на връщащите се оттам към столицата, но той позволяваше да се спечели време и от почти десет години правеше отбивката в „Златния елен“ почти ненужна.
Конниците пристигнаха на здрачаване.
Бяха четирима, всичките с големи тъмни наметала и широкополи шапки, с ботуши и с рапири на кръста. Един от тях беше кардинал Ришельо. Той яздеше инкогнито между двама от най-верните си благородници и следваше новия капитан на гвардията господин Дьо Удиниер. Последният не носеше прословутата алена мантия с кръстове и бели галони под наметалото си. Той скочи от коня на двора, почука на вратата, както бе уговорено — три пъти, веднъж, три пъти, — огледа се наоколо и зачака да му отворят.
В далечината се чу вик на виверна. Може би дива виверна, каквито бяха останали малко във Франция, освен в най-отдалечените райони. По-вероятно ставаше дума за дресирана виверна, яздена от кралски пратеник или разузнавач от някой от полковете, които се събираха около Париж, преди да потеглят към Шампан, тъй като се подготвяше кампания срещу Лотарингия.
Най-после някой отвори вратата.
Беше Купоа, ханджията, с голо теме, обградено от рижа корона и с мургава кожа. Изглеждаше разтревожен.
— Готово ли е всичко? — запита Ла Удиниер.
— Да, Ваше Превъзходителство.
Ханджията не знаеше с кого разговаря, но не се съмняваше, че насреща му стои знатен благородник, замесен в някаква опасна интрига. Несъмнено това го безпокоеше. Но съблазънта от печалбата се оказа по-силна от страха, когато — без да споменава кой е и на кого служи — късно сутринта Ла Удиниер дойде да огледа мястото, да даде стриктни разпореждания и да остави съблазнителен аванс. Купоа се досещаше само, че бяха избрали „Златния елен“ за ако не нелегална, то поне за конфиденциална среща.
— Господата вече ви чакат — рече той. — Горе са, в най-голямата стая, както заповядахте, подготвих маса и подредих столове.
Ла Удиниер влезе, огледа потъналото в мрак фоайе и се увери, че в хана цари пълна тишина.
— Казаха ли паролата? — заинтересува се гвардеецът.
— Разбира се — отговори ханджията и хвърли подозрителен поглед навън. — В противен случай не бих ги пуснал.
Капитанът не можа да скрие усмивката си, опитвайки се да си представи как Купоа успява да възпрепятства Ла Фарг да проникне където си е намислил.
— Добре — заключи той. — Идете при съпругата си и не си подавайте носовете.
— Приготвих вечеря и…
— Не е необходимо. Отивайте да спите, господин Купоа.
Тонът беше любезен, но твърд.
* * *
— Те пристигат — каза Алмадес, прекъсвайки разговора между Ла Фарг и Ленкур.
Изправен до прозореца, но леко в сянка, той оглеждаше околностите на „Златния елен“. Все така лаконичен, добави:
— Четирима конници. Един от тях върви напред и разузнава. Още не различавам лицето му.
— Рошфор — предположи капитанът на Остриетата. — Или Ла Удиниер.
— Ла Удиниер. Току-що слезе от жребеца — заяви испанският учител по фехтовка.
Ленкур се приближи към него и също погледна навън.
— Кардиналът чака на седлото — рече той. — Другите двама са благородници от свитата му. Срещал съм ги в Кардиналския дворец.
— Значи Рошфор го няма — отбеляза Ла Фарг.
Носейки гордо рапирата си „Папенхаймер“ той беше облечен както обикновено с дреха от черна кожа, без ръкави, нахлузена върху червен дублет, същия на цвят като ешарфа, който пристягаше кръста му. Бялата му брада беше добре оформена. Но лицето му беше в белези — по него бяха останали следи от битката в Лисичарника и от злощастното му падане отвисоко. Цялото тяло го болеше.
— Да — потвърди Ленкур. — Без Рошфор са.
— Двамата с него служим на един господар. Но се чувствам по-добре, когато зная къде е и с какво се занимава. Той прилича на бясно куче, което човек не би желал да обикаля около градината му…
Арно дьо Ленкур потвърди казаното, след това обърна глава към Сен Люк, когато той заяви:
— Може би Рошфор е много зает с Италианката…
Мелезът се беше изтегнал на леглото, в сянката, настрана от останалите трима. Неподвижен, с нахлупена над очите шапка и скръстени на гърдите пръсти, до този момент сякаш дремеше. Щом Ленкур и Алмадес придружаваха Ла Фарг, неговото присъствие не беше необходимо и той знаеше това. Но Кардиналът специално пожела да присъства и той. Неизвестно защо.
При споменаването на италианската шпионка, Ла Фарг изрази несигурността си.
Остриетата нямаха новини от Алесандра, откакто Сен Люк я залови. След това тя беше отведена в Бастилията, после — тайно преместена другаде. Така че, ако господин Дьо Лафмас продължаваше да я разпитва, това не се случваше в „Шатле“.
— Бъдете сигурни — каза Ленкур изключително сериозно, — че Италианката не е прекарала повече от две-три нощи в една и съща килия. Щом Кардиналът ви държи в неведение за мястото, където е затворена, то най-вероятно причината е, че не е затворена никъде…
Сен Люк живо се изправи и седна на ръба на леглото.
— Значи, предполагате, че е освободена? — учуди се той и повдигна кръглите очила на носа си.
— Казвам, че не бих се изненадал да науча…
— Но как, по дяволите?
Ленкур безпомощно повдигна рамене и рече:
— Италианката никога не играе карта, ако не държи още по-силна в ръкава си. Завръщайки се в Париж, след като се измъкна от нападението на драките, тя знаеше, че рискува отново да бъде арестувана. Съмнявам се, че не е взела предпазни мерки.
Ла Фарг и Сен Люк размениха погледи, докато бившият шпионин на Кардинала се зарея в мислите си. Алмадес продължаваше безмълвно да следи какво става в двора.
— Влизат — обяви той.
След това погледна към хоризонта, където се събираха облаци, по-тъмни от нощта. Видя в далечината първите светкавици от бурята, която в този момент се стоварваше над Париж.
* * *
Надвесен през прозореца на третия етаж, Марсиак изви тяло, за да изложи лицето си на благодатния дъжд, който, след дълга засуха, се изливаше над столицата. Със затворени клепачи, той се усмихваше и дишаше с пълни дробове. Вятърът, който духаше, и мълниите, които трещяха, изобщо не го притесняваха.
— Господи Боже, колко е хубаво! — възкликна той. — Понякога няма нищо по-прекрасно от бурята…
— Силно казано — възрази му Анес и като го хвана за яката, го дръпна вътре. — Ако обичаш, не се показвай толкова…
Тя затвори прозореца.
— Не се безпокой — рече гасконецът и изтри лицето си с ръка. — Ханджията ми каза, че нашият човек няма да се върне преди полунощ.
Той беше целият мокър, разгърден и щастлив.
— Откъде знае? — поинтересува се баронеса Дьо Водрьой.
Марсиак безпомощно присви рамене.
— Не се сетих да го питам — призна той. — Но изглеждаше абсолютно сигурен…
Анес вдигна очи към небето и погледна умолително нагоре. Беше облечена като ездачка — ботуши, панталони до коленете, бяла риза, стегнат корсет от червена кожа, — а буйните й черни коси бяха привързани с дълга панделка. На кръста й висеше рапира, чиято елегантност често беше причинявала гибелни изненади.
Изтрещя мълния и стъклата на прозорците потрепериха, а носещата конструкция едва не се разклати. Намираха се непосредствено под таванското помещение.
— И освен това — настоя гасконецът, — нали Балардийо бди долу на улицата?
Младата жена трябваше да се съгласи:
— Така е. Балардийо стои на пост… Слушай, да си изпълним задачата и бързо да се връщаме в двореца, искаш ли? Впрочем вече трябваше да сме свършили.
— Добре, госпожо баронесо.
Правейки се, че не забелязва подигравателния реверанс на Марсиак, Анес премести свещника пред себе си, за да огледа добре стаята, в която бяха въведени благодарение на платеното сътрудничество на ханджията. Помещението изглеждаше жалко, също както и останалата част от сградата — много скромно ханче в предградието Сен Жак. Имаше легло, скрин, маса и табуретка. Живеещият тук беше оставил голяма кожена торба.
Със свещници в ръце, Анес и Марсиак се хванаха на работа, без да се маят и да се смущават. Задачата им беше да проверят едно от малкото сведения, които Италианката предостави на господин Дьо Лафмас. Според нея емисар на кралицата майка — някой си Гере — се намираше в Париж, за да предаде документи на херцогиня Дьо Шеврьоз. Въз основа на съобщеното от шпионката Остриетата предполагаха, че са успели да идентифицират този Гере, но трябваше да проверят дали не са сбъркали.
— Какво търсим всъщност? — запита гасконецът, приклекнал пред раклата за дрехи, която току-що беше отворил.
Пак изтрещя мълния. А дъждът, който удряше по керемидите, ясно се чуваше в стаята. От една пукнатина в тавана вече се стичаха капки.
— Писма — отговори Анес. — Книжа. Всичко, което може да докаже, че сме намерили точната личност… Но нищо не трябва да вземаме, нито да разместваме. Мъжът в никакъв случай не бива да заподозре, че го следим…
— О! Боя се — рече Марсиак със странно глух глас, — че тайната ни вече е разкрита…
Заета с претърсването на кожената торба, младата жена го слушаше разсеяно.
— Какво? — обърна се тя към него след малко.
Вдигна глава и видя гасконеца, който се втурна да преследва някого в коридора. Вероятно наемателя на стаята. Както и да е, не бяха го чули заради бурята, а той и Марсиак се гледаха втренчено, сякаш не можеха да повярват какво става, и сърцата им биеха лудо…
Междувременно поредната мълния доведе до бърз развой на събитията.
Анес се съвзе от изненадата, прескочи леглото и на свой ред полетя подир беглеца.
* * *
След като остави наметалото и шапката си в ръцете на Ла Удиниер, кардинал Ришельо — с високи ботуши, с панталони до коленете и сив дублет — свали ръкавиците си и рече:
— След един час трябва да бъда в двореца в Сен Жермен, където ще се срещна с краля и с двора. Така че да бъдем делови, господин Дьо ла Фарг. Ескортът ми ме чака в една горичка на четвърт левга оттук.
Алмадес и Сен Люк слязоха долу при двамата благородници от свитата на Негово Преосвещенство. На първия етаж на „Златния елен“ останаха четирима души — Кардиналът, Ла Фарг, Ла Удиниер и Ленкур — в странно смълчаната и изолирана стая, където миришеше на старо дърво и на прах. Тук-там имаше свещи, чиито пламъци се бяха впуснали в танц на сенките и призрачно осветяваха лицата. Лицето на Ришельо изглеждаше особено изпито, а погледът му пронизваше.
— Какво става със заговора, който Италианката твърдеше, че е разкрила? — запита Първият министър. — Доказан ли е според вас? Ако е така, какво можете да ми кажете за него в този момент?
Ла Фарг се изкашля, преди да отговори.
— Единствената точка, по която Италианката нито за момент не си е променяла мнението, Ваше Преосвещенство, е именно тази. Има заговор и този заговор заплашва трона на Франция.
— Какво представлява той?
— Още не знаем. Но сме почти сигурни, че се ръководи от Черния нокът.
Кардиналът събра пръсти пред тънките си устни.
— Черният нокът, казвате, така ли?
— Да, Ваше Преосвещенство.
— А има ли и други участници?
— Да. Херцогиня Дьо Шеврьоз. И кралицата, Ваше Преосвещенство.
Ла Фарг замълча.
Настъпи мълчание, а през това време Ришельо го гледаше втренчено и продължаваше да държи пръсти пред устните си. Ленкур се опита да остане също толкова невъзмутим, както и капитана на Остриетата, но това му се отдаде трудно; той забеляза вълнение и в поведението на Ла Удиниер.
Индиректно Ла Фарг беше обвинил кралицата в измяна.
— Имате ли доказателства за твърденията си? — рече най-после Кардиналът. — Не доказателства за съзаклятниците, а въобще за съществуването на заговор?
— Така да се каже, почти никакви, Ваше Преосвещенство. Освен предоставените ни от Италианката документи, които свидетелстват, че…
— Тези документи не представляват нищо особено, господин капитан — намеси се Ришельо строго. — Моят специалист по магии ми даде да прочета превода. Те са непълни и доста непонятни. Може дори да се усъмним дали са автентични.
— Италианката трябва да даде показания. Нека я разпитат.
— Невъзможно.
— Невъзможно ли, Ваше Преосвещенство? Но защо?
— Тази жена вече не е на наше разположение — каза Кардиналът прекалено спокойно, но в тона му се усещаше тревога. — След като ни се изплъзна, по време на няколкото часа, които тя прекара на свобода, преди да бъде заловена отново, е успяла да запознае с положението си изключително благонамерени към нея лица…
Докато Ришельо говореше, Ла Фарг си спомни какво беше предрекъл Ленкур и с крайчеца на окото си проследи неговата реакция. Но младият мъж слушаше невъзмутимо. Всевъзможни „Нали ви казах“, съзнателни или не, не бяха характерни за нрава му. Независимо от всичко, беше напълно прав, а в деня, в който Сен Люк намери Италианката, пратеник на папата беше поискал аудиенция при Кардинала, за да обсъдят положението на красивата шпионка.
— Заплахата беше едва прикрита — продължи Ришельо. — Трябваше тя да бъде освободена или обвинена и предадена на съдиите, тоест на господата от Парламента, които щяха да й задават много въпроси и да изразяват възмущението си по известни вам причини. Също така интересите на краля изключваха избухването на скандал, а подкрепата на Светия престол би била полезна за кралството в най-скоро време…
Ла Фарг се намръщи, но прие доводите. Франция очакваше само някакъв претекст, за да обяви война на Лотарингия, която представляваше католически бастион пред вратите на раздробената от битките Свещена римска империя.
— В края на краищата, всичко това не е от особено значение — заключи Кардиналът. — Госпожа Дьо Шеврьоз участва в заговора, нали така? Добре, ще сложа край на това. Мога да ви кажа, че херцогинята скоро ще бъде арестувана по лесно доказуеми основания.
— Какви, Ваше Преосвещенство?
— За предателство — заяви Ришельо и вдигна ръка в знак, че няма да разкрие нищо повече по темата. — И други, също толкова знатни по рождение, по ранг или богатство, колкото госпожа Дьо Шеврьоз, ще бъдат обезпокоени. Ще започнат извънредни процеси. Ще бъдат произнесени присъди. И ще паднат глави.
Ла Фарг присви вежди. Той сякаш не искаше да разбере казаното.
— Нима ми заповядвате да се откажа да действам, Ваше Преосвещенство?
— Нищо не трябва да попречи на успеха на начинанието, което имам намерение да предприема.
— Но, Ваше Преосвещенство…
— Това са държавни дела, господин капитан.
— Заговорът срещу краля нима е нещо друго?
— Призрачен заговор.
— Заговор, чийто вдъхновител е Алхимика! — възкликна Ла Фарг.
Мълчанието се стовари върху присъстващите като брадвата на палача.
Ла Фарг беше повишил глас, а Кардиналът, който прощаваше доста на стария капитан, замръзна, но в същото време очите му се изпълниха с яростен блясък. Ленкур не посмя дори да въздъхне и видя, че капитанът на Остриетата, притеснен, се опита да се извини.
— Аз… Покорно моля Ваше Преосвещенство да прости дързостта ми.
Ришельо не отговори веднага, постепенно погледът му се успокои и накрая рече:
— Алхимика, да, разбира се… Това име събужда у вас много лоши спомени, господин капитан.
— Така е.
— Разбирам… разгорещяването ви. И на драго сърце ви прощавам.
— Ваше Преосвещенство — рече Ла Фарг спокойно, — разкриването на този заговор означава да бъде предпазен кралят. Но също така — да нанесем ужасяващ удар на Черния нокът, като убием или пленим Алхимика.
— Същевременно трябва много да внимаваме да не се лишим от плодовете на дълги и търпеливи разследвания срещу някои от най-влиятелните личности в кралството. Всичко може да се провали, ако разтревожите херцогинята или съучастниците й с вашите действия.
— Най-важното е да не позволим на Алхимика да вреди, Ваше Преосвещенство. Подобна удобна възможност може би няма да ни се отдаде отново.
— Отлично осъзнавам това. Обаче вие ловувате на дребно и гоните само вашия дивеч, а аз залагам мрежите си отдавна. Ако не преследваме една и съща плячка, може жестоко да изплашите моята, докато сте по следите на своята. А нищо чудно да вървите по петите на несъществуваща сянка.
Ла Фарг замълча. Какви други аргументи можеше да сложи на масата? Ришельо познаваше всички факти, всички цели, всички рискове, всички тайни подбуди, затова щеше да вземе сам решението, което несъмнено би довело до тежки последствия.
Кардиналът се отдаде на размисъл и накрая каза:
— Добре, господин капитан. Тъй като става дума за живота на краля, опитайте се да разкриете заговора, който го заплашва. Вероятно това ще ви отведе до Алхимика, който е враг на Франция, и трябва да го обезвредите.
Капитанът на Остриетата искаше да благодари, но Ришельо вдигна пръст в знак, че не е свършил. И действително продължи:
— Обаче зная отлично, че този враг на Франция е също така ваш личен противник след трагедията в Ла Рошел. Нека това не пречи на точните ви решения. Бъдете внимателен и дискретен. Не си позволявайте грешни стъпки. Не действайте прибързано и най-вече — не смейте поради някаква неумелост да попречите на очакваните процеси…
Ла Фарг прие казаното. Но Кардиналът имаше още какво да нареди:
— Поставям две много важни условия. Първото е да ме информирате за плановете си — за успехите, както и за пораженията.
— Разбира се, Ваше Преосвещенство.
— Второто е да предоставите Сен Люк на моите разпореждания.
При споменаването на това условие — което по същество беше заповед — Ла Фарг остана невъзмутим, но Ленкур се изненада. То потвърждаваше особения статут на мелеза сред Остриетата. Впрочем дали той наистина беше един от тях? Останалите несъмнено го приемаха като най-добрия. Обаче докато те проявяваха известна гордост, че служат под командването на Ла Фарг, той предпочиташе да се държи като наемник, който остава с тях по свой избор и още утре може да си тръгне. Впрочем Ленкур знаеше, че след разпускането на Остриетата Сен Люк беше единственият, когото Кардиналът продължи да използва за тайни мисии. Това не беше случайно.
— Всички Остриета изпълняват безпрекословно разпорежданията ви, Ваше Преосвещенство — каза Ла Фарг.
— Добре — заключи Ришельо, стана и прие помощта на Ла Удиниер да облече наметката си. — Напълно ви се доверявам, Ла Фарг. Но трябва да знаете, че нямате време. Херцогиня Дьо Шеврьоз скоро ще устрои голям бал в Дампиер. Веднага след този бал тя ще бъде арестувана, както и останалите участници в интригите й, във всяко кътче на Франция. Кралят иска това, а провалът на херцогинята ще бъде началото на неговия триумф…
Кардиналът замлъкна и си помисли, че това решение беше много типично за природата на Луи XIII — понякога потайна и жестока. Той нахлузи ръкавиците си.
— И последно, господин капитан. Кралят много държи на успеха на тази… афера с Шеврьоз. Следи внимателно бавното й развитие през последните месеци и проявява нетърпение. Няма да прости никому, ако херцогинята се изплъзне от правосъдието, дори причината да е предпазването на Негово Величество от заговор…
Преди да сложи шапката си, Ришельо впери поглед в очите на Ла Фарг и добави:
— Разбрахте ли ме, господин капитан? И знаете ли колко отмъстителни могат да бъдат величествата?
* * *
— По дяволите! — възкликна Марсиак, гледайки как беглецът скочи от един покрив на друг над уличката.
Той не знаеше дали Анес го следва отблизо, или е далеч, но на свой ред се хвърли в мрака и се озова на отсрещната страна.
Отново изруга, тъй като за малко не изгуби равновесие:
— Дявол да го вземе!
И продължи преследването под проливния дъжд…
… изпълнен с огромна надежда, че тича след Гере, агент на кралицата майка, изпратен при херцогиня Дьо Шеврьоз. Дано Италианката не лъжеше. Дано не бяха сбъркали стаята в хана. Дано този тип да беше именно търсеният. Обаче нищо не беше напълно сигурно. Виждайки, че двама непознати ровят във вещите му, мъжът не се развика и си плю на петите. Сега препускаше, сякаш дяволът го гонеше по влажните покриви, във вихъра на нощната буря, с риск да си счупи врата. Поведението му не подхождаше на човек с чиста съвест. Но въпреки това, ако беглецът не беше Гере, Марсиак можеше да е забъркал страхотна каша.
Останал без дъх, мокър до кости, с лице, обливано от едрите дъждовни капки, той за малко забави ход и потърси с поглед жертвата си. Светкавица очерта силуета й. Нещата си оставаха неясни. Тя продължаваше да тича, но неочаквано се озова пред сериозно препятствие. Гасконецът усети, че го обзема ярост, продължи преследването и скоро откри, тъй като без малко не падна, какво беше въпросното препятствие. Успя с последни сили да спре на прага на бездната. Този път не се налагаше да прескача сокак. Нито дори улица. А малко дворче, което приличаше на мрачен кладенец.
— Проклета гадост! — възкликна побеснелият Марсиак.
Ако се опиташе да заобиколи, другият щеше да му избяга. Същото щеше да се случи, ако се забавеше тук.
Гасконецът се поколеба. Отстъпи няколко крачки назад, като мислено пустосваше самия себе си, проклетата си съдба и нещастниците, които се шматкат по покривите посред нощ, под проливен дъжд. Пое си дълбоко дъх. Отново се прокле.
И се хвърли.
Марсиак гребеше въздуха с ръце и протягаше нозе, но скокът не се оказа достатъчно добър. Все пак успя да преодолее пет метра черна бездна и се приземи на ръба на силно наклонен покрив.
След това нещата загрубяха.
Както казахме, покривът беше полегат. А също и окъпан от дъжда, което ще рече ужасно хлъзгав. Повечето от керемидите се оказаха паянтови.
Като въжеиграч, попаднал сред вихрушка, Марсиак изгуби равновесие, опита се да се задържи на единия крак, после — на другия…
— О, по дяволите…
Сгромоляса се, озова се по задник и стремително полетя по наклона, а подире му се сипеха керемиди.
— Гадост-гадост-гадост-гадост-гадост…
Бездната се отвори под него.
— Гааааааадооост!
Продупчени от дървояди греди с трясък забавиха падането му, купа сено го смекчи и всичко свърши, когато тежко се стовари на земята в някакъв обор. Марсиак почувства болка, изпсува, както само той умееше, и все така ядосан, се превъртя, като гримасничеше.
Несъмнено не би сторил това движение, ако предполагаше, че ще попадне в…
— Тор!
* * *
Сърцето на Анес щеше да се пръсне, когато видя, че Марсиак пада.
— Никола?
На свой ред тя се хвърли в бездната над дворчето, успя да се преметне от другата страна по-успешно от гасконеца и смогна предпазливо да се доближи до ръба.
— Никола? — повика го тя разтревожена. — Никола!
— Тук съм. Долу.
— Нещо счупено?
— Струва ми се, не.
— Как се чувстваш?
Гасконецът доказа, че е здрав, тъй като избухливият му нрав се прояви красноречиво:
— Великолепно! — извика той. — Никога гасконец не е прекарвал по-приятна вечер! Ще се опиташ ли да заловиш другия акробат?
Напълно успокоена, Анес се отмести от края на покрива и се изправи. Възползвайки се от светкавиците, успя да огледа околностите, но не видя беглеца и тръгна в произволна посока. Тя сериозно се съмняваше, че ще успее да го настигне. Дори да знаеше накъде да поеме, безспорно мъжът вече беше натрупал огромен аванс.
Малко по-нататък, след като заобиколи грамаден комин, Анес се озова над широко кръстовище. Онзи, когото търсеше, не се виждаше никъде.
Край на преследването.
Изпълнена със съжаление, тя беше готова да подвие опашка, когато погледът й случайно попадна насред улицата.
Там, слабо осветен от големите фенери, които висяха на малко места в столицата, човекът лежеше безжизнен върху паветата, пет етажа по-долу, а под него се разливаше алена локва, размивана от дъжда.
* * *
Те яздеха в нощта по пътя, който ги водеше към Париж и бушуващата буря. Ла Фарг и Ленкур вървяха напред, а Алмадес ги следваше, внимателен и мълчалив. Старият благородник не си отвори устата, откакто напуснаха „Златния елен“, малко след като Кардиналът, неговият ескорт и Сен Люк си тръгнаха. Изглеждаше потънал в мислите си и Ленкур се отнесе уважително към неразговорливостта му. Всъщност той беше не по-малко тревожен.
Около тях мракът се стелеше, а в далечината бурята вилнееше като разгневил се античен бог.
— Случи се в Ла Рошел — внезапно проговори Ла Фарг, без да престава да гледа напред по пътя. — Преди пет години, по време на обсадата през 1628-ма. Бяхме няколко Остриета и моя милост, останалите имаха ангажименти в Лотарингия, а ние се смесихме с обсадените, за да изпълним мисиите, за които се сещате…
— Капитане, аз…
— Не, Ленкур. Важно е да разберете всичко и зная, че сте мъж, който умее да пази тайни. Така че не ме разпитвайте повече, съгласен ли сте?
— Разбира се.
— Благодаря ви… Най-важното беше да съберем колкото може повече сведения и до падането на нощта да ги отнесем до нашите позиции. Така Кардиналът получаваше информация за защитниците на Ла Рошел, за числеността и мощта на английската помощ, за истината за глада, който цареше отвъд стените, за настроението на населението, за трудностите, които срещаха общинарите… Понякога се налагаше да извършваме саботажи. По-рядко премахвахме предатели или чуждестранни агенти.
Ла Фарг се обърна към Ленкур и го запита:
— Знаехте всичко това, нали?
— Да.
Капитанът на Остриетата кимна с глава и леко промени стойката си на седлото, за да облекчи изтръпналия си от болка гръб.
— Вършехме си работата. В същото време обсадата облагодетелстваше кралската армия, особено след като Кардиналът издигна дигата, пречеща на корабите да влизат в пристанището или да излизат от него… После, една вечер, се срещнах тайно с Рошфор, който ми съобщи, че Алхимика се намира в Ла Рошел. Какво търсеше там? Новата ми мисия беше да го открия и ако е възможно, да го обезвредя. С огромно желание се заех да изпълня задачата, защото известността на Алхимика, както и мистерията около личността му бяха невероятни. Той беше враг на Франция и появата му в Ла Рошел не можеше да е безобидна: нещо много важно се подготвяше…
Ла Фарг прекъсна монолога си и като успя да прикрие една гримаса, раздвижи леко изтръпналото си рамо. След падането в Лисичарника Марсиак — който имаше лекарски способности — го прегледа, ала не откри нищо счупено. Но капитанът на Остриетата, колкото и здрав и издръжлив да изглеждаше въпреки напредналата си възраст, не беше от желязо и все по-трудно се съвземаше от физическите изпитания, които му изпращаше съдбата.
— Скоро разбрах, че Алхимика трябва да отиде на някаква среща. Не знаех с кого. Но бях научил къде и кога, така че подготвих капан. Всъщност се озовах право в клопката, която беше спретнал Алхимика.
Погледът на Ла Фарг се замъгли.
Той продължи:
— Днес съм убеден, че мисията на Алхимика беше именно да ни разкрие и да ни попречи да действаме.
— Подозираха ли кои сте вие?
— Не. Но ударите, които нанасяхме на Ла Рошел, издаваха съществуването на група тайни бойци…
— Затова Алхимика се е погрижил полицията на Кардинала да научи, че се намира в Ла Рошел, нали? Намерението му е било да ви предупредят и да се опитате да го заловите.
— Да, точно така. С пълно съзнание за мощта си, той се превърна в мишена и по този начин, без особено усилие, ни разкри. Прост и ефикасен план. Брилянтен план. Често изкуството на войната е в това да накараш противника да повярва, че води играта… — Сякаш изведнъж предал се под бремето на възрастта, старият благородник бавно наведе глава. — Настъпи крах. Един от нашите — Бретвил — загина. А друг, Лувесиен…
— … ви предаде и избяга. Днес той живее в Испания под маската на богатия граф Дьо Понтеведра.
Капитанът на Остриетата сдържано кимна и довърши разказа си:
— Същата нощ дигата не издържа. Скоро хранителни продукти и английска помощ пристигнаха по море в Ла Рошел. Кралят разбра, че повече не може да поддържа армията, ако не иска да разори кралството, и нареди на Кардинала да започне преговори. За да не се налага да обяснява действията ни по време на обсадата, Ришельо се отказа от нас: той заяви, че сме действали без изрична заповед и дори не подозирал, че съществуваме. За Остриетата това означаваше безчестие. Краят настъпи, когато Кардиналът ни разпусна.
— До назряването на последните събития.
— Да. До поредната необходимост от услугите ни.
Ла Фарг замълча.
Ленкур стори същото, но един въпрос не му даваше мира. Въпрос, който не смееше да зададе, ала капитанът на Остриетата се досети.
— Питайте.
— Какво казахте, капитане?
— Задайте въпроса си.
Младежът се поколеба, а след това рече:
— Как можем да бъдем сигурни? — чу той собствените си думи. — Как можем да бъдем сигурни, че не сте се заели с тази мисия, за да отмъстите на Алхимика? Как можем да бъдем сигурни, че не предпочитате да въздадете правосъдие, вместо да служите вярно на краля и на Франция?
Алмадес, който яздеше зад тях, се превърна целият в слух.
Ла Фарг се усмихна тъжно.
— Не можете — отговори той.
* * *
В предградието Сен Жак Анес тръгна към хана под все още проливния дъжд, по безлюдните улици, озарявани от време на време от светкавиците. Младата баронеса беше мокра до кости и бясна, вървеше бързо, а косите й се стелеха разпилени по лицето.
Скоро тя срещна Марсиак и Балардийо. Те се движеха в същата посока, а старият войник поддържаше гасконеца, който куцаше.
Балардийо сведе очи, като видя Анес.
— Какво? — запита тя и посочи Марсиак.
— Навехнат глезен. Много болезнено… А другият? Избяга ли?
— Мъртъв е.
— Ти ли го…
— Не!… Той е паднал отгоре и си е счупил черепа.
— Значи имаме проблем.
— Така е.
Младата жена се обърна към Балардийо и студено му посочи къде е трупът. След това заповяда:
— Хвърли тялото в Сена. Но преди това го съблечи и стори така, че никой да не може да го разпознае. Запази всичките дрехи.
— Слушам, Анес.
Старият войник се отдалечи, без да чака повече.
Анес застана на мястото му, подхвана Марсиак и тъй като гасконецът беше тежък и силно куцаше, двамата бавно поеха към хана.
— Може и да не е виновен — рече Марсиак.
Анес разбра, че той говори за Балардийо, и отвърна:
— Трябваше да ни предупреди, че мъжът пристига. Такава му беше задачата. Сигурна съм, че е пил…
Гасконецът не успя да намери извинение за приятеля си.
Но след като изминаха няколко метра сред бурята, той рече:
— Ла Фарг ще е недоволен, нали?
— Остава и да е доволен!
Бяха изгубили единствената следа, която можеше да ги отведе до херцогиня Дьо Шеврьоз, до Алхимика и заговора срещу краля.