Пиер Певел
Алхимикът от Сенките (8)

2.

В двореца на Ястреба чакаха само Ла Фарг.

Остриетата се бяха събрали в градината, под сянката на кестена, около старата побеляла маса, по чиито крака пълзяха бурени. Анес и Марсиак играеха на дама, а Балардийо следеше партията и държеше в уста малката си угаснала лула. Седнал небрежно, невъзмутим зад червените стъкла на кръглите си очила, Сен Люк жонглираше с кама. Алмадес, със скръстени ръце, облегнат на стъблото на дървото, изглеждаше нетърпелив. Липсваше Лепра, но за това имаше причина: беше получил заповед да не напуска Лисичарника, където рано следобед Италианката не закъсня да се върне надеждно ескортирана. Чашите с вино и купата със свежи плодове върху масата привличаха насекомите, които бръмчаха в ослепителната светлина, недостъпна за присъстващите поради сянката, която хвърляше короната на кестена.

Най-после Ла Фарг пристигна. Той възседна един стол и всички наостриха слух.

— Ето за какво става дума — започна капитанът. — Знаете, че откакто се предаде в плен, Италианката всеки ден е разпитвана в „Шатле“ от заместника на първия кралски съдия.

— Господин Дьо Лафмас — уточни Анес.

— Да, Лафмас. Носи му се славата, че е неподкупен и упорит. Много е удобен, макар да не е чудовището, за което го представят. Във всеки случай е интелигентен и не е лесно да бъде излъган. С една дума, изглежда, той е идеалният човек, който да накара Италианката да проговори…

— Но? — намеси се Марсиак.

— Но Италианката му създава трудности. Без да сваля усмивката от лицето си, тя хитрува, лъже, изплъзва се ловко. Дните минават, без да е разкрила нищо съществено от онова, което е научила по време на богатата си шпионска кариера.

— А по отношение на заговора? — запита Сен Люк.

— По тази тема — обясни старият благородник — дори не си отваря устата и повтаря, че Кардиналът знае каква е цената на исканите от него сведения. Лафмас се е опитал да научи малко повече, като й е задавал косвени въпроси и е подхвърлял невинни забележки, но напразно. До този момент Италианката успява да надхитри Лафмас и отлично да изиграе картите си.

— Мръсницата е голяма дяволица — пророни през зъби мелезът. — Но никой не успява в кариерата, която тя си е избрала, ако е глупак…

— Или пък грозотия — добави Марсиак. — Толкова ли е красива, колкото я представят? Навярно мога да сменя Лепра. Той сигурно скучае съвсем сам в Лисичарника…

Анес избухна във ведър смях и дори Сен Люк се подсмихна, толкова ясно беше накъде биеше техният приятел.

— И дума да не става — възможно най-сериозно рече Ла Фарг.

— Но…

— Казах не.

— Добре.

Гасконецът присви рамене, леко се намръщи и си сипа чаша вино. С разбиране и съчувствие младата баронеса Дьо Водрьой го потупа с ръка по гърба. После тя заяви:

— В това отношение Италианката никога не е проявявала тайнственост: тя винаги е твърдяла, че ще разкрие заговора срещу краля, ако получи защита от страна на Кардинала. Но все още очаква тази защита. Тогава защо я упрекваме, че мълчи? И на какво може да се надява, ако проговори, преди да се е сдобила с гаранции? Тя не е идиотка…

— Точно тук е проблемът — рече Ла Фарг.

— Как така? — намеси се Балардийо с грубия си глас и свъси вежди.

— Кардиналът не може да приеме Италианката под крилото си, при положение че я смятат за престъпничка, и ще бъде така, докато не бъде призната за невинна за всичко, в което я обвиняват. Или докато кралят не я помилва.

— Но ние говорим за Италианката! — възкликна Анес. — Един процес за реабилитацията й ще бъде пародия на правосъдие, нищо не може да оневини тази авантюристка!

— В същото време кралят не смее я да помилва, без да рискува да избухне скандал — продължи Ла Фарг. — С една дума, Италианката иска нещо, което отлично съзнава, че не е възможно да получи…

— Без да забравяме… — намеси се Алмадес с равен глас, който привлече вниманието на другите; никакво потрепване на лицето му не издаваше неговите чувства. — Без да забравяме, че времето също работи против Италианката…

— Какво? — учуди се гасконецът.

— Да предположим, че действително се готви заговор срещу краля — комплот, за който тя знае нещо важно. Какво ще се случи, ако съзаклятниците преминат към действие, докато Италианката е пленница на Негово Преосвещенство?

Анес разбра:

— Кардиналът ще бъде безмилостен.

— И Италианката ще извади луд късмет, ако не я обесят — заключи Марсиак.

Испанският учител по фехтовка кимна с глава в знак на съгласие.

— Но тогава каква игра си позволява тя? — възкликна баронеса Дьо Водрьой.

— Точно това Кардиналът иска да разберем — каза Ла Фарг достатъчно авторитетно, за да поеме контрола върху дебатите и да сложи край на ненужните отклонения.

Всички се обърнаха към него и зачакаха да продължи.

— Първо, да намерим черните драки, които преследват Италианката. Те знаят за нея повече от нас и ако можем да научим защо вървят по петите й… Впрочем Кардиналът се надява, че ще успеем да ги обезвредим.

— Как да ги намерим? — запита Сен Люк.

— Те са в Париж. От пет дни.

Новината учуди всички. След това Балардийо, който четеше вестници, си спомни, че миналата седмица стражите пред една от вратите на Париж бяха намерени мъртви рано сутринта, но не се знаеше кой ги е убил. Много бързо телата им са били прибрани от властите. Дали имаше връзка между гибелта на тези нещастници и пристигането на драките в столицата?

— Да — потвърди Ла Фарг. — Един от пазачите е агонизирал няколко дни и е бълнувал. Говорел е за драки и за „лазеща черна смърт“. Специалистът по магии на Кардинала смята, че става дума за черната мъгла, която придружава нашите драки… По този повод вие, Анес и Марсиак, ще трябва да се срещнете с него следобед.

— Със специалиста по магии ли? — запита гасконецът.

— Кардиналът смята, че ще ни бъде полезен.

— Добре — прие Анес.

Старият капитан се обърна към Сен Люк:

— Що се отнася до теб…

— Зная — рече мелезът. — Ако драките са в Париж от пет дни и са останали незабелязани, може да се намират само на едно определено място… Имате ли специални нареждания?

— Не. Намери ги, това е всичко. И не позволявай да те убият… Аз ще се срещна с човек, който според Рошфор познава добре Италианката и може да й помогне да се разприказва.

— Кой е той? — запита разсеяно Марсиак, след като установи със съжаление, че последната бутилка вино вече е празна.

— Спомняте ли си за Ленкур?

— Този, когото Ришельо искаше да присъедини към нас преди един месец ли? И който отказа?

Слушайки гасконеца, човек можеше да се запита кое според него е по-важно по отношение на бившия гвардеец на Кардинала. Че е можел да се присъедини към Остриетата с протекция? Или че е отхвърлил предложението?

— Точно той, да — потвърди Ла Фарг.

Марсиак се намръщи.

— Този мъж ми спаси живота, като рискува своя — припомни Анес.

— И какво от това? — възкликна неприязнено събеседникът й. — Ние непрекъснато спасяваме нечий живот и не парадираме с това…

Капитанът плесна с ръце и стана:

— Хайде! По седлата! — подкани ги той и добави почти бащински: — Пазете се.

* * *

Всички люде, намиращи се на служба при някой знатен благородник, представляваха неговият „дом“. Така че хората говореха за дома на краля, на кралицата, на Орлеанския херцог или на маркиз Дьо Шатоньоф. Тъй като правилата изискваха всеки да живее според произхода и ранга си, някои домове обединяваха по над две хиляди души, на които трябваше да се плаща, хранеха ги, обличаха ги, даваха им постеля и при нужда ги подпомагаха. Така вървяха нещата в дома на краля, както и в дома на Кардинала. За поддържането на стандарта беше необходимо цяло състояние.

Многолюден, престижен и с особено скъпа издръжка, домът на Кардинала беше по мярата на онзи, когото обслужваше. Той се състоеше от „военен дом“ и „цивилен дом“. Предназначен да осигурява защитата на Негово Преосвещенство, военният дом обединяваше отряд конни гвардейци, мускетари и войници, които винаги бяха под знамената по бойните полета. Всъщност военният дом представляваше малка частна армия. Това беше рядко разрешавана от краля привилегия, но тя се оказа необходима поради заговорите, които непрекъснато се крояха против Ришельо, и говореше много за доверието, което Луи XIII хранеше към първия си министър.

Цивилният дом на Кардинала даваше убежище на онези, които не бяха люде на войната. Освен множеството прислужници и помощници в кухнята и в конюшните, освен безбройните дребни чиновници — необходими, но анонимни — тук се числяха: шамбелан, или основен интендант (той държеше в ръцете си финансовите дела, беше и главен капелан^[1]); изповедник; трима капелани; секретари; офицери в конюшнята и обслужващи го благородници, всичките от знатен произход, като първите се грижеха за конете и за екипажите, а вторите го придружаваха и изпълняваха поверителни мисии; пет камериери, които раздаваха заповеди на лакеите в ливреи; един домоуправител, който властваше над персонала и отговаряше за снабдителите; ковчежник; трима главни готвачи и рояк техни помощници; четирима сомелиери^[2]; придворен хлебар; двама кочияши и четирима водачи на пощенски коли; един мулетар; носачи.

Към тях би трябвало да прибавим лекар, аптекар и двама хирурзи.

Също и специалист по магии.

Всеки голям дом трябваше да си има вещ специалист по магии. Практикуването на драконова магия беше забранено от законите, така че той всъщност не беше магьосник. Или поне не биваше да бъде. Познаването на върховните езотерични тайни и на драконите му беше необходимо, за да предвижда евентуални заплахи и да ги предотвратява. Някои се наричаха астролози или гадатели; други бяха лекари или философи; сред тях имаше дори духовници. Страшно много бяха шарлатаните и некомпетентните. Обаче за ерудитите драконовата магия беше обект на сериозни изследвания, тя заслужаваше внимателно проучване.

Името на специалиста по магии на Кардинала беше Пиер Тейсие. Имаше оригинален и блестящ ум, Ришельо го уважаваше и бидейки меценат и приятел на науката, финансираше неговите проучвания и публикации.

Тейсие живееше на улица „Червените деца“ и този ден очакваше посещението на Остриетата.

* * *

Придружени от Балардийо, Анес и Марсиак решиха да отидат до улица „Червените деца“ на коне. По този начин ботушите им щяха да избегнат досега с парижката кал, която — все по-гъста и по-миризлива — беше и разяждаща, унищожаваше дори най-скъпата кожа. Така те дишаха по-волно, като преминаваха над тълпата, която в горещината притискаше все по-тягостно телата. Прекосиха Сена по Новия мост — не толкова за да се възползват от веселото му оживление, а за да се насладят на гледката. Специфична особеност на този мост беше, че остана свободен от къщи. Така минувачите можеха да се порадват на чистия въздух, както и на неповторимата панорама, която се разкриваше към стръмните брегове на реката.

След като пресякоха кейовете, вече нямаше начин да не се сблъскат със задушната, шумна и прашна атмосфера на Париж. Балардийо вървеше последен и разсеяно зяпаше наоколо. Трите Остриета бързо минаха край кметството, през тесния и изпълнен с хора площад „Грев“ без да погледнат към разлагащите се на бесилките трупове. След това поеха по „Черупкова“ и „Бар дю Бек“ — малки средновековни улички, по които се стичаше огромна гмеж. После се изкачиха по „Сент Авоа“ и по улицата „При храма“, за да стигнат до целта си.

Разположена в североизточната част на столицата, улица „Червените деца“ беше наречена на болница със същото име, хоспис за сирачета, където обличаха малките пансионери в червено. Кварталът беше мирен, осеян със земеделски стопанства. Отдалече се виждаше импозантната главна кула в Храмовия замък. Все така обградена от стена с бойници, тази бивша резиденция на рицарите тамплиери сега принадлежеше на Ордена на сестрите шатленки.

С пръст Марсиак посочи къщата, в която ги изпрати Ла Фарг, преди да напуснат двореца на Ястреба.

— Тук е — каза той.

Двамата с Анес скочиха от седлата, почукаха на вратата, представиха се на стария слуга, който им отвори, и го последваха, като оставиха Балардийо с конете. Малко по-нагоре по улицата имаше кръчмичка, където старият войник с блеснали очи и с жадна уста щеше да ги изчака с удоволствие.

— Не се напивай — посъветва го младата баронеса.

Балардийо обеща и се отдалечи като дърпаше конете за юздите.

* * *

Жилището на специалиста по магии беше приятно прохладно.

Докато чакаха във вестибюла, Марсиак свали кафявата си шапка, за да избърше потта от челото си, а Анес му завидя за удобната небрежност, с която носеше дрехите си: искаше й се също като него да измъкне яката на широко отворената риза и да разкопчае дублета си. Всъщност нямаше от какво да се оплаква. Дебелият кожен корсет, който пристягаше талията й, действително беше доста тежък. Но облеклото й на ездачка — с панталони до коленете и с ботуши — беше далеч по-удобно, отколкото колосаната рокля, която изискванията на епохата й налагаха да носи, за да се съобрази с пола и с ранга си. Изисквания, които баронеса Анес Ан Мари дьо Водрьой обаче въобще не вземаше под внимание.

— Какво има? — запита я гасконецът, като забеляза, че тя го оглежда с крайчеца на окото си.

— Нищо — отвърна девойката начаса.

После добави закачливо:

— Красив дублет.

Стояха прави един до друг и бяха вперили погледи напред, в почти изпразнения от мебели вестибюл.

— Подиграваш ли ми се? — подозрително се обърна Марсиак към нея.

Даваше си вид, че се облича небрежно, дори с безразличие към дрехите, но всъщност беше изключително внимателен към образа, който си изграждаше — така да се каже, беше в някакъв смисъл дори кокетен.

— Не! — защити се Анес, като се сдържа да не се усмихне.

— Тогава благодаря — рече гасконецът и продължи да гледа право пред себе си.

Въпросният дублет беше тъмночервена дреха, която не беше част от скромния гардероб на Марсиак, когато тръгна сам на дълга мисия в Ла Рошел. Платът беше много качествен, а кройката — елегантна. Следователно струваше скъпо, а всеки от Остриетата знаеше, че гасконецът неуморно гонеше две цели: парите и жените, но парите никога не му стигаха.

— Подарък ли е? — настоя Анес.

— Не.

— Предполагам, че си забогатял. Да не би картите да са ти се усмихнали?

Гасконецът скромно повдигна рамене:

— Малко, да…

— В Ла Рошел ли? — учуди се баронесата.

Ла Рошел беше протестантска столица след провала на обсадата през 1628 г. и отстъплението на кралската армия. Анес се съмняваше, че там гъмжи от игрални домове. Марсиак я лъжеше или криеше нещо, но не й остана време да разплете темата: някой идваше.

Те предполагаха, че ще се върне слугата, който им отвори и ги помоли да почакат. Обаче се появи млад мъж. Беше на двайсетина години. Може би и на по-малко. Носеше измачкани дрехи на студент от Сорбоната; жилетката му бе закопчана накриво; русите му коси бяха къси и заплетени; гледаше ги весело и почти безочливо; ръцете му бяха влажни, току-що ги беше измил и продължаваше да ги бърше с пешкир.

Навярно — ученик на специалиста по магии.

— Моля да ме извините, че се наложи да се позабавя — рече той. — Зная, че посещението ви беше предизвестено, но…

Не завърши изречението, усмихна се и зачака.

С известна нерешителност Марсиак уточни:

— Искаме да се срещнем със специалиста по магии на Негово Преосвещенство.

— Да, разбира се — отговори младежът, без да престава да се усмихва.

И тъй като той продължи да стърчи пред тях, докато отново настана мълчание, изпълнено с очакване, Остриетата най-после разбраха и се спогледаха учудено.

Анес наруши тишината:

— Простете, господине, но да не би вие да сте…

— Пиер Тейсие, на вашите услуги, госпожо. Как мога да ви бъда полезен?

* * *

Ленкур бутна вратата и с удоволствие влезе сред прохладата и полумрака на малката езотерична книжарничка. Свали шапката си, избърса потта от челото си с кърпичка, а междувременно Берто, след като помоли един клиент да го извини, се насочи към него.

Забързан, книжарят изглеждаше обезпокоен.

— Тук някакъв мъж ви чака — произнесе тихо.

— Кой е той?

Вместо да отговори, книжарят посочи с брадичка към един ъгъл на магазинчето. Бившият шпионин на Кардинала се обърна спокойно в момента, когато Ла Фарг оставяше на рафта книгата, която беше разгърнал.

Двамата мъже се спогледаха, без да дадат израз на чувствата си.

След това, като не изпускаше стария капитан от очи, Ленкур рече през рамо:

— Не се бойте, Берто. Ние с господина добре се познаваме.

* * *

Като се отдръпна от прозореца, Алхимика от Сенките се върна към бюрото си.

Вече не беше с дрехите, с които направи утринно посещение на виконтеса Дьо Маликорн. Пак беше облечен в черно, но имаше вид повече на буржоа, отколкото на благородник. Тук, в дома си, той беше ерудит, специалист по магия, наречен Модюи.

Седна във фотьойла си с въздишка, в която бяха смесени задоволство и неудобство. Преобразяването му в човек ставаше все по-мъчително за него. Физически и морално. То предизвикваше страдание на плътта му. Но най-вече го възприемаше като унижение, като овехтели доспехи на недостойна раса, които той, драконът, трябваше да намъква.

Протегна ръка към елегантен съд за ликьор, разположен в скъпа ракла, сипа си малка чашка жълта и плътна течност, която блестеше като злато. Това беше златен блян. Или по-точно екстракт от златен блян — растение, чието отглеждане, продажба и консумация бяха забранени във Франция, също както почти навсякъде в Европа, и с което се приготвяха отвари, използвани от маговете. За обикновените смъртни беше мощна дрога. Високо ценено от елитното общество, което обичаше силните тръпки, то се продаваше тайно, на безумни цени.

Някой почука на вратата.

Така нареченият Модюи прибра съда, стана, скри чашката и едва тогава покани госта да влезе. Този, който се появи, беше наясно с тайните му. Несъмнено беше наемник, с тъмна кожа и с ъгловати черти. С ботуши и ръкавици, с рапира на кръста, той носеше дрехи и шапка от черна кожа. Над лявото му око минаваше превръзка — също от черна кожа, извезана със сребро, — но тя не можеше да прикрие петното от ранса, което се разпростираше около скулата, слепоочието и отиваше към веждите му.

Алхимика се отпусна, измъкна чашата си и посочи към раклата, докато другият се разполагаше във фотьойл.

— Искаш ли?

— Не — отговори едноокият със силен испански акцент.

Затворил клепачи, Алхимика бавно изпи отварата и облиза чашата до последната капка. Драконите си доставяха върховна наслада със златния блян. Той нежно галеше небцето им, но най-вече им помагаше да възобновят връзката с първичната си природа. Често това беше крайно необходимо за тях. Защото ако някогашните дракони трудно и мъчително приемаха човешки вид, мнозина от новородените представители на тази раса се оказваха неспособни да си възвърнат дори временно драконовите форми. Алхимика се срамуваше да си признае, но метаморфозите се оказваха все по-трудни и по-трудни дори за него. Последната, в Елзас, беше особено мъчителна. Тя за малко не го уби. Без златния блян вероятно не би могъл да се преобрази. Без него болките в такива моменти ставаха нетърпими.

— Наистина ли не желаеш? — настоя Алхимика и отново си сипа. — Прекрасна е.

Този път дракът се задоволи сухо да откаже с поклащане на главата си.

Името му беше Савелда и също като Алхимика служеше на Черния нокът. Беше довереник на господарите в това тайно общество. Или по-скоро неоценим помощник на старците от Първата ложа, чиито заповеди изпълняваше, без никога да ги поставя под съмнение.

— Е? — запита Савелда. — Как мина посещението при Маликорн?

— Тя е накрая на силите си.

— Нали ви казах.

— Трябваше сам да се убедя… Както и да е, не можем да очакваме никаква помощ от нея. Жалко. Сигурен съм, че нашите планове биха й се сторили съблазнителни. Тя горещо би желала да вземе участие…

— Няма съмнение.

Алхимика махна с ръка, сякаш за да сложи край на нещо окончателно решено.

— Докъде стигна с набирането на подходящи служители? — осведоми се той.

— Напредвам. Впрочем намирането на стойностни мъже за толкова кратко време е изключително трудна работа.

— Какво можем да сторим? Тези, които доведох от Германия, загинаха в Елзас, така че се постарай максимално.

Алхимика стисна юмрук и очите му заблестяха.

— Проклети сестри шатленки! — изсъска той през зъби. — За едното чудо не успяха да ме заловят. Ако не бях смогнал да си възвърна първичната форма…

Стана, поклати глава и се обърна към прозореца.

— По този въпрос… — обади се Савелда след малко. — Нашите господари са обезпокоени. Първата ложа продължава да поддържа вашия план, но сблъсъкът с шатленките по пътя ви е крайно неприятен.

— Загрижеността на нашите господари за мен ме трогва…

Но едноокият не долови иронията.

— Какво може да знаят? — запита той.

— Нищо. Тези мръсници не знаят нищо.

— Обаче…

Алхимика се обърна рязко и впери поглед в Савелда.

— Те винаги са вървели по петите ми — заяви той. — Може ли да се надяваме, че ще се откажат от упорството си точно в навечерието на онова, което сме планирали? Опитаха се да се разправят с мен, както са го правили в далечното минало, както ще продължат и в бъдеще. Това е всичко.

— Добре. Но да бъдем двойно по-предпазливи, съгласен ли сте?

— Аз съм предпазлив, но и решителен. Сторете всичко, което е по силите ви, за да убедите господата от Първата ложа, и им припомнете, че е въпрос на дни съдбата на Франция да поеме по съвсем друг път.

* * *

Остров Света Богородица — който ще бъде наречен Свети Луи век по-късно — дълго беше останал див. Нямаше мост, по който да се стигне до него нито от кейовете на Сена, нито от съседния остров Сите. Посещаваха го само рибари и — в хубави дни — любовни двойки, чиито лодки плахо се плъзгаха между високите тръстики и наведените клони на върбите. Понякога край бреговете му се извършваха и убийства.

Първите драки се настаниха по време на властването на Анри IV. По стръмния бряг те измайсториха разпръснати тук и там колиби, които постепенно се превърнаха в селце. Кралят им разреши въпреки съпротивата на неговите министри. Той разбираше, че драките поставят пред западните общества проблем, който нямаше да се разреши от само себе си. Знаеше, че вече е невъзможно пред тях да бъдат затваряни вратите на столицата, както и границите на кралството. Също така му беше известно, че драките и хората са осъдени да живеят заедно, откакто първите се бяха освободили от хилядолетната власт на драконите. Но Анри IV осъзнаваше и опасността, която представляваха тези създания заради свирепата им и жестока природа. Той им разреши да се настанят на този блатист остров, да живеят заедно и хората да ги търпят, доколкото е възможно. На протестите на монасите от Света Богородица кралят отговори, като купи техния остров, за да може да прави с него каквото пожелае.

Под опеката на Анри IV селото на драките просперира. Превърна се в квартал от дървени сгради, чиито влажни улички, мрачни сокаци, разкривени къщурки и колибки на колове покриваха целия остров през 1633 г. По това време, от доста отдавна, остров Света Богородица за парижаните се беше превърнал в остров Света Богородица с Люспите. Колкото до квартала, наричаха го Люспестия, със смесица от неприязън и страх. Властта на краля беше неоспорима, но Люспестият квартал не зависеше от градската управа на Париж. Беше отделно градче в центъра на столицата, освободено от данъци и без охрана. През деня хората бяха малко или повече в безопасност, но се подразбираше, че всеки отива на острова на свой риск. Затова пък през нощта…

От мръкване до зори Люспестият квартал показваше истинското си лице, което ще рече, че беше магичен и смъртоносен. Превръщаше се в театър на живот, захранван от примитивна енергия, която стопляше слепоочията и дразнеше коремите. Щом паднеше нощ, запалваха огньове; клади лумваха по ъглите на улиците; факли осветяваха вратите на кръчмите. По криволичещите улички драките се блъскаха едни други на всяка крачка, толкова много бяха те. Въздухът се изпълваше с остри миризми. Далечни мелодии се срещаха и се смесваха. Избухваха схватки, внезапни, жестоки, винаги кървави. Бойни песни се носеха от задимените мазета. Биеха племенни барабани, понякога обезпокоителният им грохот преминаваше през Сена и смущаваше съня на парижани. Тук дори сънищата на хората не бяха добре приети.

Човекът по тези места беше чужденец, натрапник, враг.

Плячка.

Ами мелезът?

* * *

Падаше мрак, когато Сен Люк пресече малкия ръкав на Сена по един от трите дървени моста, които свързваха остров Света Богородица с Люспите със столицата. Четири сиви драки убиваха времето си край буен огън. Те видяха, че към тях се носи този самотен силует, и решиха, че провидението благосклонно им изпраща средство за развлечение. Един от тях, като посъветва останалите да не изпускат нищо от зрелището, тръгна срещу Сен Люк и застана демонстративно на пътя му, присвил заканително устни.

Мелезът не забави ход и не отстъпи нито крачка.

Той обаче спря, преди да блъсне драка, който го превъзхождаше както по ръст, така и по тегло и сила.

Зачака.

Дракът, който до този момент разменяше съучастнически и подигравателни гримаси с приятелите си, останали встрани, изведнъж се озадачи. Нещата не се развиваха така, както той бе предвидил. Мислеше си, че мъжът ще се опита да го избегне, като тръгне наляво или надясно, а той неизменно ще се изпречва пред него. И тази жестока игричка щеше да продължи, докато жертвата се откаже и побегне.

Но вместо това…

Тъй като периферията на шапката скриваше очите му, Сен Люк бавно вдигна глава, така че люспестите ириси се отразиха в червените стъкла на кръглите му очила. Погледът на сивия драк помръкна, а мелезът продължи да стои спокойно.

Той невъзмутимо чакаше влечугото да почувства, да разбере, да проумее, че насреща му се намира същество от по-висша раса, тъй като всички първични инстинкти му нашепваха да се бои от него и да се изпълни с уважение.

Точно това стана.

Смутен и засрамен, неспособен да понесе въпросителните погледи на компанията си, дракът се отмести, пусна Сен Люк да продължи по пътя си и побягна към най-близката уличка.

Другите трима останаха за момент като шашардисани. Какво се бе случило? Кой беше този мъж в черно, който, без да забави ход, потъна между сградите в Люспестия квартал?

Посъветваха се и решиха да го проследят.

И да го убият.

* * *

От известно време кошмарите бяха изчезнали, но тази нощ те влетяха яростно в съня на Анес. Тя се събуди и подскочи в леглото, челото и гърдите й бяха подгизнали от пот. След като осъзна, че няма да заспи повече в прохладната нощ, реши да стане, усети, че е гладна, и отиде да хапне нещо. Надяваше се да намери някаква храна в кухнята, а след това да се опита отново да дремне или да изчака зората. Както и да е, нямаше смисъл да остава в леглото, заобиколена от сенки и разяждана от угризения.

Без особено да се замисля как изглежда, младата баронеса Дьо Водрьой се облече набързо и боса, с почти измъкната от панталона риза, слезе безшумно по голямото мрачно стълбище. Всички в двореца на Ястреба спяха…

… с изключение на един, който се намираше в кухнята.

Беше Ла Фарг.

Седнал сам, оставил близо до себе си шапката си и рапирата „Папенхаймер“, старият благородник привършваше солидната си закуска на пламъка на свещ.

Като видя кой пристига, той се усмихна и рече:

— Вие ли сте? Гладна ли сте, баронесо?

Анес мечтателно погледна към вкусотиите на масата и се прозина.

— Бога ми…

— Хайде, сядай — покани я Ла Фарг и посочи мястото срещу себе си.

Тя се настани и започна да наблюдава как благородникът реже дебела филия хляб, маже я с масло и я покрива с плътен слой пастет.

— Вземи — рече той.

Анес храбро захапа филията и все още примляскваше, когато Ла Фарг, поднасяйки й чаша вино, я попита:

— Е? Какво стана със специалиста по магии?

Тя прокара залъка си с глътка вино и едва след това отговори:

— Накратко, мъжът ми се стори прекалено млад и малко… странен.

Старият капитан се усмихна.

— Господин Тейсие нерядко предизвиква подобни чувства.

— Познавате ли го?

— Достатъчно добре, за да зная, че великолепно си разбира от занаята. Впрочем Негово Преосвещенство не е свикнал да се обгражда с посредствени люде.

Баронеса Дьо Водрьой остана не съвсем убедена, присви рамене и отново отхапа от филията си.

— Той разказа за мъртъвците, които драките оставят след себе си по време на нощните си набези из Париж — обяви тя. — Според него клетниците умират от ранса.

Рансата беше онази ужасяваща болест, която се предаваше на хората от драконите и която в последния си стадий унищожаваше както душата, така и тялото. Процесът обаче беше бавен. Можеше да се живее с ранса в продължение на години.

— Само за няколко минути ли ги настига смъртта? — учуди се Ла Фарг.

Анес потвърди с кимване, тъй като не можеше да отговори с пълна уста.

Тя преглътна и добави:

— Тейсие ни показа поставеното в бокал сърце на един от клетниците. Нещо черно и отблъскващо, което би могло да е измъкнато от трупа на болен от ранса старец, но принадлежало на страж с алебарда, починал същата вечер. Мъжът нямал дори трийсет години…

Ла Фарг се намръщи.

— Драките разполагат с магьосник — рече той.

— Тейсие е на същото мнение… Има ли още пастет?

Анес беше изяла филията и лакомо гледаше към вкусотиите на масата.

— Ще се погрижа. Ти продължи да разказваш какво научихте от специалиста по магии.

И докато старият благородник й приготвяше втора филия, Анес обясняваше:

— Тейсие мисли, че драките разполагат с магьосник, благодарение на когото могат да вървят по дирите на Италианката. Той твърди, че скоро ще я намерят, ако разбира се, не се откажат…

— … или ако някой не ги спре.

— Да… Не слагайте много масло, ако обичате… В крайна сметка, ще бъде достатъчно да попречим на магьосника да ни вреди, за да спасим Италианката от опасността.

— Може би друг магьосник ще е в състояние да го замени?

— Така си помислих и аз. Но Тейсие твърди, че не е толкова просто. Трябва да съществува особена връзка между магьосника и неговата жертва, а подобни връзки не се създават лесно.

Ла Фарг достолепно поклати глава и дълбоко се замисли, докато Анес подхвана новата си филия. Тя уважи неговото мълчание, като дъвчеше колкото е възможно по-безшумно, а след това той рече:

— Италианката очаква да я спасим от този магьосник.

— Кой знае? Начинанието е рисковано, тъй като капанът скоро ще щракне. Според твърдението на Тейсие магьосникът с всеки изминал ден все повече стяга примката около шията й. Или по-скоро всяка нощ, тъй като драконовата магия е нощно занимание…

— Доскоро Италианката беше сама. Сега не по-малко от дванайсет мускетари непрекъснато я придружават. Без да броим Лепра, който сам струва колкото шестима. Струва ми се, че по отношение на сигурността положението й се подобри.

— Значи предполагате, че е измислила заговора срещу краля, за да получи защита?

— Не, тъй като ще й държат сметка за всяка дума. Все пак смятам, че разиграва картата със заговора за своя изгода… Утре ще отида и ще говоря с нея.

— Ами Арно дьо Ленкур? Не трябваше ли да ни помогне? И не бяхте ли предвидили да се срещнете с него днес?

— Ако се вярва на Рошфор, той добре познава Италианката и наистина може да ни бъде полезен. Но отказа да ми даде отговор, макар да видях как заблестяха очите му, когато споменах за нея…

— Струва ми се, че ще представлява добро подкрепление.

— Може би.

— Кардиналът е на същото мнение…

— Така е. Но само аз решавам кой да носи този пръстен.

Ла Фарг имаше на безимения пръст стоманен пръстен с печат, какъвто притежаваха и всички останали Остриета. Анес дьо Водрьой носеше своя под ризата си, окачен на верижка на врата й.

Заситена, тя се прозина и стана.

— Капитане, с ваше разрешение, ще се оттегля в покоите си и ще се опитам да се възползвам от няколкото часа свежест, които нощта предлага, за да подремна.

— Добре. Много е късно.

Девойката стана.

— И благодаря за филиите — каза тя усмихнато.

Ла Фарг също се засмя бащински.

— Но почакай — спря я той. — Какво стори с Марсиак?

— Отиде да играе при Сованж. Струва ми се, че утре смята да посети Габриел.

— Аха… Лека нощ, Анес.

— До утре, капитане.

* * *

Арно дьо Ленкур беше в дома си, лежеше в леглото и се опитваше да чете на светлината на свещ. Но не можеше да се концентрира. Накрая се отказа, остави книгата отворена на гърдите си, сключи пръсти под врата си и дълбоко въздъхна.

Тогава от надвисналите сенки споменът за Виелиста се обади:

— Мислиш си за предложението на херцогиня Дьо Шеврьоз.

— Да.

— Домът на Шеврьоз е един от най-знатните във Франция. Под нейната опека мъж като теб може да се надява на огромна слава и чест… Но отгатвам защо си загрижен: за боец, който е служил вярно на Кардинала, присъединяването към херцогинята и към нейната партия означава почти да премине на страната на врага. И освен това не можеш да забравиш за Ла Фарг, нали?

— Да — рече Ленкур.

— Какво точно искаше той от теб днес?

— Желаеше да му помогна в деликатно дело, в което е замесена Италианката.

— Иначе казано, Кардиналът отново те вика на служба.

— Вероятно е така…

Настъпи мълчание.

После, преди Ленкур да го прогони от мислите си, Виелиста рече:

— Трябва да направиш своя избор, хлапе… И не се бави, тъй като други може да го сторят вместо теб.

* * *

От тримата сиви драки, последвали Сен Люк след пристигането му на остров Света Богородица с Люспите, двама лежаха мъртви сред калта, в която изтичаше тъмната им кръв, на края на уличка, където те решиха да нападнат въоръжената жертва, движеща се сама и видимо нехаеща за дебнещите я опасности. Колкото до третия, той трепереше пред острието на рапирата, опряно в адамовата му ябълка, и не можеше да осъзнае как онзи, когото следяха, успя да ги изненада и да ги победи. И тримата влязоха с извадени рапири в уличката, драковата им мощ разкъсваше мрачините и тишината, но изведнъж смъртта им нанесе два гибелни удара.

В нощния мрак, с две червени стъкълца на мястото на очите, Сен Люк представляваше ужасяващ силует, насочил хоризонтално в нетрепващата си ръка рапира, чието острие блестеше на лунната светлина.

— Първо ме чуй — рече той спокойно. — После размисли. И накрая може да говориш… Така че не си отваряй устата, преди да си ме изслушал, не смей да дрънкаш, преди да си наострил уши. Разбра ли. Разрешавам ти да отговориш.

— Да — прошепна дракът.

— Великолепно. Ето че настъпи моментът да станеш целият в слух. Седем черни драки. Наемници. От пет дни са в Париж, но през тези пет дни никой не ги е виждал, което може да означава само едно: от пет дни те се крият в Люспестия квартал. Искам да ги намеря и ти трябва да ми помогнеш. Впрочем не разчитам да ме заведеш при тях. Ще се задоволя с едно-две сведения. Само толкова, но не по-малко… Добре ли разбра какво те питам?

Дракът, който не смееше да мръдне заради заплашително насоченото към гърлото му острие, леко кимна с глава.

— Добре — каза Сен Люк. — Сега е моментът, в който трябва вече да си размислил…

* * *

В Лисичарника Алесандра видя изгрева на слънцето и вече наближаваше часът, когато камериерката щеше да потропа на вратата й. Младата жена беше много бледа и това издаваше безпокойството й. Седнала на фотьойл пред прозореца, наметнала шал на раменете си и с женското драконче Сцила на коленете, тя наблюдаваше пейзажа с празен поглед и изтръпваше при най-малкото движение, което съзираше в небесата.

Харибда все още не се беше появил.

От четири дни двете дракончета тайно излитаха от двореца и се устремяваха към Париж, за да изпълнят мисия, чието значение не разбираха, но осъзнаваха колко е важна. Връщаха се следобед, преди господарката им да бъде доведена в Лисичарника и покоите й отново да бъдат обискирани.

Вчера обаче Сцила се озова сама в голямата клетка.

Авантюристката изпита сериозно безпокойство, но трябваше да се преструва, че нищо не се е случило, за да не забележи никой отсъствието на дракончето. За късмет, Сцила и Харибда бяха близначета. Като оставяше клетката отворена и позволяваше на женската да излиза и да влиза вътре свободно, беше достатъчно понякога да я нарича „Харибда“, за да помислят пазачите й, че двете малки влечуги са тук, но никога не се задържат заедно в една и съща стая.

Накрая Алесандра остана сама и застанала на прозореца, цяла нощ гледаше с очакване към небето. Напразно. Пукна зората, после нахлу сутрешната светлина. Лисичарникът се оживи и Италианката трябваше да понесе бъбренето и престорената любезност на камериерката, да се държи непринудено с Лепра и дори да позволи да я отведат с карета при досадния Лафмас в ужасяващия затвор „Шатле“…

Ако можеше да предположи, че изчезването на малкото драконче няма да бъде забелязано, дали Алесандра щеше да издържи толкова дълго да се преструва?

Съмняваше се.

Сцила и Харибда бяха за нея много повече от животни любимци. Тя ги обожаваше и виждаше в тях съюзници, партньори, от чиито верни услуги се ползваше с удоволствие.

Дори с огромно удоволствие.

Ако нещо се случеше с Харибда, тя нямаше да си прости, макар да знаеше, че не разполага с друг избор, освен да използва дракончетата, за да открие къде в Париж се крият преследвачите й. Впрочем това беше втората част от нейния план. Първо да се предаде на Кардинала, да се скрие в Лисичарника, да привлече драките в Париж и да ги принуди да се настанят на единственото място, където в диаметър от десет левги никой нямаше да ги забележи: остров Света Богородица с Люспите. По този начин плячката щеше да прилъже ловците си — край на първата част от плана. После да открие убежището им, преди те да намерят нейното. И накрая, след като изпълни всичко това, да осъществи третата и последна точка от тъй дълго обмисляния план…

Някой почука на вратата.

Изненадана, Алесандра рязко се надигна, остана за момент слисана и бързо си възвърна хладнокръвието. Затвори Сцила, хвърли шала си върху клетката и едва успя да се скрие под завивката, преди камериерката да влезе. Това беше типична тактика за прекалено любопитните прислужнички: да почукат, да отворят вратата, да изненадат господаря си и при нужда да се извинят, да изрекат някоя лъжа, да твърдят, че са чули разрешение да влязат.

— Махайте се! — отряза я Алесандра, като се престори на сънена.

— Но госпожо…

— Махайте се ви казах!

— Късно е, госпожо…

— О, по дяволите! Излезте или ще ви ударя!

Камериерката хукна навън, когато една пантофка уцели вратата.

„Колко ли време спечелих? — помисли си Италианката. — По-малко от час, вероятно. Камериерката отново ще почука, след това ще се появи Лепра. Него няма да мога да го прогоня с пантофки…“

Алесандра стана недоволна, отиде до прозореца, като внимаваше да не я забележат от градината. Нали се преструваше, че от мързел няма намерение да се вдигне от леглото. С присвити клепачи погледна към кристалносиньото небе…

… и затаи дъх, когато видя Харибда.

Той пристигаше.

Наистина летеше колебливо. Но това беше именно малкото драконче, което приближаваше с храбри, ала несръчни размахвания на крилете, вероятно прекалено изтощено, за да следва магията, която правеше тялото му прозрачно. Алесандра не обърна внимание на това. В момента важното беше, че Харибда е жив, и като забрави за всякаква предпазливост, тя отвори прозореца, за да посрещне дракончето в обятията си.

То се сви в нея треперещо, капнало от умора, леко ранено, но живо.

Беше успяло да изпълни мисията си.

* * *

— Кой е? — запита Гибо, едва открехвайки вратата за пешеходци.

— Търся капитан Ла Фарг.

— Очакват ли ви, господине?

— Предполагам. Аз съм Арно дьо Ленкур.

Дребният старец, комуто това име не говореше нищо, все пак се отдръпна и го пропусна да влезе. После, след като затвори грижливо, закуцука бързо с дървения си крак, за да преведе посетителя през двора на двореца на Ястреба. Беше малко след тринайсет часа. Слънцето грееше в безоблачното небе и разпръскваната от него жега беше безмилостна.

— Ще ми разрешите ли отново да ви попитам как се казвате, господине?

— Ленкур.

— Оттук, господине.

* * *

Ла Фарг прие Ленкур в седларското помещение — малка стаичка, до която можеше да се стигне само през конюшнята. Тук той понякога се изолираше, за да обработва кожените изделия с точни и сигурни движения, с жестове на умел занаятчия, който изцяло се посвещаваше на занятието и понякога му отделяше цели часове. Този ден, седнал на табуретка пред тезгяха, шиеше стара чанта за седло. Без да прекъсва заниманието си и без да вдига очи, той запита:

— Как ви се отдава ръчният труд?

— Никак — отговори Ленкур.

— Защо?

— Не притежавам този талант.

— Всеки трябва да умее да изработва нещо.

— Сигурно е така.

— Майсторите занаятчии знаят как да подхванат нещата, за да свършат работата добре. Така човек тренира търпението и смирението си. С времето всичко се научава…

Този път младият мъж замълча и зачака. Той не разбираше смисъла на това предисловие и обхванат от съмнения, предпочиташе да не изразява чувствата си.

— Ето, готово! — рече Ла Фарг, след като се увери, че успешно се е справил с последния бод.

Стана и извика високо:

— Андре!

Конярят, когото Ленкур срещна в обора на идване, се показа на прага.

— Господин капитан?

— Виж, още може да послужи — рече старият благородник и му подаде закърпената чанта.

Андре я взе, поклони се и си тръгна.

Ла Фарг напълни чаша с вино от бутилката, която държеше в кофа със студена вода, и я подаде на Ленкур. В седларското помещение беше доста топло. Слънцето нажежаваше керемидите на покрива, а горещината, която се излъчваше от конете в съседния обор, допълнително загряваше въздуха. Двамата мъже се чукнаха. Ленкур — с чаша, а Ла Фарг — направо с полупразната бутилка.

— Щом сте тук — рече капитанът, след като отпи яка глътка, — значи сте взели решение.

— Да. Ще ви помогна в рамките на възможностите ми. Но държа да е ясно, че не се ангажирам с нищо повече. Искам да получа уверение, че каквито и тайни да науча отсега нататък, ще ми върнете свободата, когато пожелая.

— Имате думата ми.

— Благодаря. И така, какво очаквате от мен, господин капитан?

— Последвайте ме.

Пътьом Ла Фарг взе портупея и шапката си и изведе Ленкур извън конюшнята. Те пресякоха павирания двор на двореца, минаха покрай основната сграда и се настаниха в градината, край старата маса под кестена. Нежната Наис им донесе нещо за пиене и чиния с колбаси, след което дискретно се оттегли.

Тогава Ла Фарг разказа всичко за делата, поверени на Остриетата, от срещата в Артоа до положението днес, като не забрави да спомене заговора, за който Италианката твърдеше, че знае истината, както и за нежеланието й да отговаря на въпросите на Лафмас.

— Значи Италианката е пленничка на Кардинала? — учуди се Ленкур. — И то почти от една седмица?

— Да.

— Къде е тя сега? В кой затвор?

— Настанена е в Лисичарника.

— Под сигурна охрана, предполагам.

Старият благородник потвърди.

— Дузина мускетари на Кардинала пазят двореца. И моят лейтенант спи под един покрив с Италианката.

— Бъдете сигурен, че тя се е опитала да го прелъсти.

— Лепра не е човек, който ще се остави да бъде омагьосан от нечия красота.

Ленкур не отговори. Той отпи глътка вино, след като огледа градината небрежно, и накрая каза:

— Все още не съм наясно какво очаквате от мен.

Ла Фарг направи кратка пауза и продължи:

— Кардиналът има много високо мнение за вас, господине. Той твърди, че никой във Франция не познава Италианката по-добре от вас. Бих искал да зная какво мислите за всичко това, след като ви въведох в детайлите на историята.

Младежът се поколеба и отговори:

— Бъдете сигурен, че Италианката лъже.

— Защо?

— Защото тя винаги лъже. Когато не лъже, прикрива нещо. А когато нито лъже, нито прикрива, тогава мами.

Той съобщи мнението си като неоспорим факт, без да влага чувства.

— Смятате ли, че лъже за заговора? — запита Ла Фарг.

— Признайте, че този заговор й е необходим, за да получи закрилата на Кардинала, след като Черният нокът, без съмнение, я преследва.

— Все пак…

— Да, разбира се. Все пак вие не можете да си позволите да останете глухи за онова, което Италианката твърди. Рискът и предизвикателствата са много големи.

— Точно така.

— Мога да ви уверя в две неща. Първото е, че ако има такъв заговор, Италианката го споменава само защото следва интереса си. Второто е, че тя прави въртели на господин Дьо Лафмас, тъй като за нея е изгодно да протака. Вероятно очаква някакво събитие. Какво? Не зная. Нищо чудно да разберем истината твърде късно…

Ла Фарг не отговори и дълго размисля с блуждаещи очи. От вцепенението го измъкна Алмадес, който, след като се изкашля, приближи и му предаде някакво писмо.

— Току-що пристигна — съобщи испанецът, преди да се оттегли.

Ленкур погледна към стария благородник, който четеше написаното и започна да поклаща глава, едновременно развеселен и възхитен, а на устните му се появи усмивка.

Най-сетне Ла Фарг запита:

— Ако трябва да се срещнете с Италианката и останете насаме с нея, ще бъдете ли в състояние да отделите истината от лъжата сред всичко онова, което тя реши да ви разкаже?

Бившият шпионин на Кардинала присви рамене и се намръщи.

— Бога ми, не зная… — призна той. — Защо?

Ла Фарг му подаде писмото.

— Защото тя желае още днес да разговаря с вас.

* * *

Нанесена със задната част на дланта, плесницата го уцели право в лицето, отвори раната на бузата и предизвика всеобщ кикот. Ни’Акт падна назад и разля малкото останала чорба във войнишкото си канче, което допълнително взриви веселието. Но той бързо стана, с изпълнени с гняв очи се изправи срещу този, който го бе ударил и изпитваше жестоко удоволствие от стореното.

Бяха драки, дори черни драки — а драките общуваха точно по този начин. Ни’Акт знаеше това. Той беше най-младият от групата. Беше нормално да бъде изложен на подигравки и унижения от по-възрастните, в очакване друг да заеме мястото му. Но той се беше превърнал в жертвен агнец, комуто не спестяваха нищо, от онази паметна нощ в Артоа, когато се нахвърли срещу проклетия мелез. Обвиняваха го не толкова, че е напуснал строя, а че е бил победен, ранен и направен за смях. Драките не обичаха слабаците. Тези, които си имаха работа с Ни’Акт, не скриваха презрението си към него.

От близо седмица се криеха в паянтовата и миризлива съборетина в самия край на Люспестия квартал. В мазето техният сааскир — жрецът магьосник — изпълняваше ритуалите, необходими за откриването на жената, която им бе заповядано да убият. Но те стояха бездейни. Не им разрешаваха да излизат. Заповед от вожда Кх’Шак. При тези условия Ни’Акт беше чудесно средство за забавление на шестимата черни драки, които просто полудяваха от скуката и от принудителното стоене на едно място.

Потрепервайки от гняв, с пламнали страни и изпепеляващ поглед, Ни’Акт трудно издържаше гаврите. Та’Ареш го беше ударил точно когато се опитваше да се усамоти, за да похапне — нещо, което другите не го оставиха да стори. Та’Ареш беше най-едрият и най-силният сред тях след Кх’Шак. Той го шамароса и го предизвикваше да се защити.

Ни’Акт се поколеба.

Обичаите на драките повеляваха той да отговори на удара, тъй като обикновено налагаха соловото разрешаване на всеки проблем и на всяко различие. Обаче Ни’Акт нямаше право на неуспех. Ако удареше Та’Ареш, черният драк можеше да защити достойнството си само като го убие. Така че се очертаваше сблъсък на живот и смърт…

Ни’Акт предпочете да отстъпи и да изтърпи изпълнен с презрение присмех.

Той имаше план.

Тази сутрин, още призори, издебна Кх’Шак, който се връщаше от тайно нощно похождение и разговаряше със сааскира. Вождът беше научил, че някакъв мелез ги търсел, задавал много въпроси и оставял трупове след себе си. Очевидно размахването на оръжие из Люспестия квартал не го плашеше. Напротив, успя да вдъхне страхопочитание сред драките…

Също като Кх’Шак, чието безпокойство нарастваше, Ни’Акт беше сигурен, че мелезът е същият, когото срещнаха през нощта, когато се надяваха да заловят Италианката: същите черни дрехи, същото алено перо на шапката и най-вече — същите кръгли очила с червени стъкла.

Съдбата предоставяше на младия драк възможност да измие срама си. Тази вечер той имаше намерение тайно да се измъкне и ако късметът му се усмихнеше, да намери мелеза.

Щеше да го убие, да донесе главата му и да я хвърли в нозете на Та’Ареш.

* * *

Каретата на Италианката беше потеглила за Лисичарника, когато Ла Фарг и Ленкур, последвани от Алмадес, пристигнаха в тръс в двора на „Шатле“.

„Шатле“ бе мрачна крепост, която някога беше създадена, за да брани Моста на обменителите, но след като Париж се разрасна и в края на XII век крал Филип II Огюст построи защитна стена, тя стана ненужна. Масивна, ужасяваща и доста порутена, крепостта „Шатле“ се издигаше на десния бряг, а основната й фасада гледаше към улица „Сен Дьони“. Превърнала се в седалище на съдопроизводството, тя се състоеше от няколко кръгли кули и една квадратна сграда, нещо като централна кула, в която имаше затвор. Влизаше се през арка, обградена от две кулички. Доста дълга, но тясна, тя водеше към не особено голям и смрадлив двор, където цялата злокобност на мястото се стоварваше върху плещите на посетителите.

Яхнал коня си, господин Дьо ла Удиниер, капитан на гвардейците, вече беше вдигнал ръка, за да даде сигнал за потегляне на кочияша и на ескорта. Той обаче се отказа да го стори, щом съзря Ла Фарг, и смръщи вежди при появата на Ленкур, чийто пряк началник беше, преди младежът да напусне конната гвардия на Негово Преосвещенство. По онова време Ла Удиниер беше лейтенант и нямаше понятие при какви точно обстоятелства си е тръгнал Ленкур. Само се досещаше, че има нещо мътно във всичко това.

— Нима вече се връщате в Лисичарника? — учуди се Ла Фарг и се приближи към каретата.

Алмадес и Ленкур останаха назад.

— Да — отговори Ла Удиниер. — Господин Дьо Лафмас пожела да сложи точка на безрезултатния според него разпит. Изглежда, Италианката е изчерпала търпението му с последния си каприз.

— Струва ми се, че отгатвам какъв е този каприз — рече старият благородник, гледайки към каретата и към една красива ръка, която леко повдигаше перденцето.

Посланието, което получи в двореца на Ястреба, идваше директно от Лафмас. Ла Удиниер несъмнено не подозираше съществуването му.

— Позволете Ленкур да проведе разговор с Италианката — обърна се Ла Фарг към командира на гвардейците.

Офицерът се замисли, после повдигна рамене.

— Добре.

Той се разпореди и Ленкур слезе от коня си, след като капитанът на Остриетата му даде знак с глава. Премина по калните павета на двора в „Шатле“ и последван от погледите на бившите си другари по оръжие, се качи в каретата. Никой не чу какво се говореше вътре, зад богато тапицираните прегради и зад тежките завеси. Но след по-малко от половин час ескортът и пленницата потеглиха към Лисичарника, а Ла Фарг, Ленкур и Алмадес напуснаха Париж през вратата Сен Мартен.

* * *

Тримата конници поеха първо по пътя за Санлис, после се отправиха към Соасон, отминаха Роаси и препускаха в галоп до Дамартен. Първата жена, към която се обърнаха на селския площад, ги упъти. Тук всички знаеха къде се намира домът на художника Обюсон.

— Откъде познавате Италианката? — запита Ла Фарг, докато се движеха по посочената им пътека.

Алмадес се оглеждаше наоколо и ги следваше мълчаливо.

— От едно мое пребиваване в Мадрид — отговори Ленкур. — Там тя вече кроеше интриги.

— Противници ли бяхте, или съюзници?

Младежът се усмихна.

— Ако трябва да ви отговоря честно, и до днес не съм сигурен. Но несъмнено няма да ви излъжа, като ви кажа, че единственият истински съюзник на Италианката си беше самата тя, всъщност винаги си е такава…

— Никак не й се доверявате.

— Колкото на вълчица в овча кожа…

— Тя обаче като че ли изпитва известно уважение към вас. Лафмас безрезултатно я е разпитвал дълги дни, но ето че авантюристката изведнъж ви се доверява…

— Не се заблуждавайте, господине. Моята личност е без значение в тази история. Това че Италианката реши да разговаря с мен, означава, че е имала намерение да го стори с когото и да било в определен ден и час.

— Защо тогава посочи вашето име?

— Нерядко този, който е принуден със сила или със заплахи да разкрие някаква тайна, използва като последен опит за съпротива възможността да избере пред кого да проговори. Това означава, че не би желала да се предаде напълно, а иска да запази някакво подобие на свобода и на самостоятелно взето решение.

Ла Фарг се съгласи със събеседника си.

— Според вас Италианката разиграва тази комедия.

— Да.

— Но защо?

— Тъй като тя се преструва, че е свила знамената. За да не се изненадваме прекалено много от импровизираните й разкрития. И за да не си задаваме въпроса защо е решила да говори точно сега. Обаче този въпрос е единственият, който трябва да заинтересува господин Дьо Лафмас.

— Защо точно сега?

— Именно така. Прав сте. Защо точно сега?

Старият капитан вдигна поглед към имението. Зад дърветата отвъд хълма вече се виждаше покривът от червени тухли.

Приближаваха.

— Знаете ли кой е и откъде идва този Обюсон, при когото ни изпраща Италианката?

— Художник — рече Ленкур, след като се зарея в спомените си. — Портретист, който преди няколко години беше доста известен. Изглежда, че сега се е изолирал от света… Но не зная какво го свързва с Алес… с Италианката. Предполагам, че са се запознали в някой европейски кралски двор, когато Обюсон все още пътуваше.

— Може би тя му е била любовница — предположи Ла Фарг, не без основание.

— Да — отговори невъзмутимо Ленкур.

— Нищо чудно още да е — добави старият благородник, като наблюдаваше внимателно спътника си с крайчеца на окото. — Научих, че тя нерядко използва подобни средства, за да постигне целите си…

— Пристигнахме.

* * *

Обюсон четеше, когато лакеят му се появи, за да го предупреди, че трима конници се движат по пътя към имението. Тук рядко идваха посетители. Художникът се досети за какво става дума, благодари на юношата, остави книгата и отиде в стаята си, за да вземе оттам дебелата кожена папка, която Алесандра му повери преди седмица. „Ще разбереш, че моментът е дошъл, когато капитан Ла Фарг дойде да потърси тези документи — рече му тя. — Лесно ще го разпознаеш. Побелял благородник, но висок, силен и излъчващ достойнство. Пристигането му ще бъде сигналът.“

От прозореца на разположената си на първия етаж стая Обюсон видя как конниците влизат в двора и веднага успя да отличи кой е Ла Фарг.

Той извика лакея си:

— Жано!

— Да?

— Ако най-старият от кавалерите ти каже, че името му е Ла Фарг, искам да му предадеш това.

Юношата пое папката, но се поколеба.

— Всичко е уредено и няма да ти бъдат задавани никакви въпроси — уточни художникът.

Тогава Жано се разбърза. Слезе по стълбата, прекоси вестибюла, появи се на каменното стълбище и се насочи към посетителите.

Без да се опитва да се крие, Обюсон наблюдаваше сцената през широко отворения прозорец. След като размениха няколко думи, младият лакей предаде кожената папка на Ла Фарг. Последният развърза панделката, бегло прегледа документите и невъзмутимо я затвори.

След това вдигна поглед към художника, сякаш търсеше от него някакво потвърждение.

„Това ли е всичко?“ — питаха очите му.

Обюсон бавно и тържествено кимна с глава, а старият благородник му отговори с лек поклон и даде знак за потегляне.

Портретистът наблюдаваше как конниците се отдалечават в тръс и изчака лакея си да се качи горе.

— Господине?

— Иди в селото и поискай два оседлани коня от началника на пощата.

— Два ли господине?

— Да, два. И не се офлянквай по пътя…

Юношата се измете.

— … защото това ще се случи през тази нощ — добави Обюсон, говорейки на себе си.

* * *

— Ами сега? — запита Ленкур на висок глас, за да надвика шума от копитата.

— Вземете — отговори му Ла Фарг — без да забавя ход — и му подаде кожената папка, която получиха от Обюсон.

Бившият шпионин на Кардинала я прибра в дублета си.

— Какво трябва да сторя с нея? — поинтересува се той.

— Отнесете я на улица „Червените деца“, на господин Тейсие. Той е…

— … специалистът по магии на Негово Преосвещенство, зная. Но защо?

— За да проучи документите и да разбере дали са автентични. Ще се задоволя с набързо съставеното му мнение. Ще изчакате да ви го съобщи, а след това ще ме намерите в двореца на Ястреба. Ние с Алмадес веднага тръгваме натам, защото може би ни чакат новини.

— Новини от Италианката ли?

— И от нея също.

— Ще ми кажете ли какви са тези документи, които трябва да предам?

— Ако представляват това, което изглеждат, те са откраднати от Черния нокът. Нищо повече не бих могъл да ви съобщя, тъй като, струва ми се, са написани на драконовски език…

* * *

Сен Люк отстъпи и с олюляване се опря на някаква мръсна стена, затвори клепачи и се опита да си възвърне спокойствието и равномерното дишане. Силите и прозорливостта му се възвърнаха. Сърцето му престана да бие като лудо. Той въздъхна дълбоко и отвори очи.

Трупът в нозете му лежеше в локва черна кръв, която ставаше все по-голяма. Двубоят се състоя на една безлюдна уличка в Люспестия квартал на драките на остров Света Богородица. На пръв поглед никой не беше забелязал сражението, което беше добре. Но всеки момент можеше да се появи натрапник. Падаше мрак, а това означаваше, че Люспестият квартал скоро ще се оживи, ще плъзнат индивиди, с които мелезът предпочиташе да си няма работа, особено след като ръцете му бяха изцапани с кръв от черен драк.

Сен Люк прибра рапирата си. После приклекна, оправи очилата на носа си и обърна мъртвеца, за да го разгледа.

Естествено, беше драк. Черен драк. Млад. На бузата му имаше ужасяваща рана, по която мелезът го позна веднага: беше наемникът, когото предизвика и унизи през паметната бурна нощ в Артоа. Предположи, че противникът му го е проследил и не е успял да устои на изкушението тутакси да си отмъсти. Дали е предупредил приятелите си? Вероятно не. Без съмнение мелезът имаше насреща си импулсивни и припрени врагове, а не решени на всичко и добре организирани наемници.

Сен Люк се изправи.

Огледа се наоколо, вдъхна изпълнения с влага въздух и изведнъж реши да стигне до края. Трябваше да намери скривалището на драките, изпратени по следите на Италианката.

* * *

Когато се върнаха в Париж, Ла Фарг и Алмадес оставиха Ленкур в началото на улица „Червените деца“, след това продължиха по улица „При храма“. Пресякоха Моста на обменителите, после остров Сите, преодоляха тесния ръкав на Сена по моста „Сен Мишел“. На левия бряг те скоро преминаха през вратата Бюси, за да стигнат до предградието Сен Жермен и там, по улица „Сен Гийом“, стигнаха до двореца на Ястреба. Повериха конете си на Андре и Ла Фарг веднага събра отряда си. Отсъстваха само Лепра и Сен Люк, защото първият беше в Лисичарника, а вторият претърсваше Люспестия квартал. Анес, Марсиак и Балардийо се присъединиха към капитана и Алмадес в голямата зала на партера, превърната в боен щаб, и всеки от тях седна където намери.

Ла Фарг започна с въпроса дали има вести от Лисичарника, от Кардиналския дворец, от Лувъра и дори от „Шатле“. И тъй като му отговориха отрицателно, той разказа всичко, което се е случило този следобед. После — докато споделяше — трябваше да отговаря на питания, свързани с Обюсон, Ленкур, Италианката и най-вече с документите, предадени му от художника. Изложението продължи повече от час.

— Следователно — обобщи Марсиак, — след като е разкрила съществуването на заговор срещу трона, Италианката цяла седмица танцува странно па дьо дьо с господин Дьо Лафмас и в една хубава утрин решава да говори само пред Ленкур. Без да създава повече затруднения, тя му посочва към кого трябва да се обърне, за да получи доказателства за твърденията й.

— Така е — съгласи се Ла Фарг.

— Само аз ли се учудвам от всичко това?

Никой не знаеше какво да отговори, с изключение на Балардийо, който промърмори:

— Тази Италианка е ужасно капризна. Нужен й е хубав пердах, за да се вразуми. Ако искате да знаете мнението ми, Кардиналът прекалено много я глези.

Останалите се спогледаха и откриха здрав разум в изреченото от стария войник. Марсиак обаче единствен си представи нагледно пердаха по дупето.

— Това не е най-важното — рече Анес. — В края на краищата, чудесно е, че Италианката се надява да извлече известен интерес от тази история, защото в противен случай щеше да запази тайната за себе си или да я продаде на онзи, който й плати най-добре. Основното за нас е заговорът. Нашият свещен дълг е да пазим краля, кралицата и Кардинала. Не да разгадаваме подмолните мотиви на една чужда шпионка.

— Така да бъде — прие гасконецът. — Но какви са тези документи, открити при художника, при този Обюсон? Само за заговор ли става дума в тях?

Ла Фарг повдигна рамене.

— Откъде да зная? Мога единствено да кажа, че ако документите са автентични, стойността им е огромна.

— Документи на Черния нокът — припомни Алмадес.

— Да. Ще разкрият всичките си тайни, когато бъдат разчетени. Въпрос на време.

— Така е. Но като че ли именно време не ни достига — подчерта Анес.

Настъпи мълчание, прекъснато скоро от господин Гибо, който почука, отвори вратата и съобщи, че е пристигнал Ленкур. Последният веднага беше поканен да влезе. Много сериозен, той кимна с глава на всички, отправи към Анес далеч по-приветлив поздрав, след което въпросително погледна Ла Фарг.

— Говорете — подкани го капитанът на Остриетата.

— Идвам направо от специалиста по магии на Негово Преосвещенство. Той още не може да потвърди окончателно мнението си, но автентичността на документите, които прегледа, му изглежда безспорна. Според него това вероятно са документи на Черния нокът и дори като че ли идват от Първата ложа…

Черният нокът имаше няколко ложи в Европа, с изключение на Франция. Първата ложа беше мадридската. Исторически тя беше създадена преди всички останали и й се носеше славата на най-значима и най-влиятелна.

— … непрекъснато се говори за някой си Викариус — заключи Ленкур.

Последното разкритие беше като мълния от ясно небе. Всички занемяха и изглеждаха обзети от силно безпокойство. После, погледите бавно се обърнаха към Ла Фарг.

Капитанът беше смъртно пребледнял.

— Кое име произнесохте? — промълви той.

Ленкур не разбираше на какво се дължи всеобщото вълнение и се поколеба.

— Викариус. Което ще рече Алхимика… Защо?

— Твърдите, че в документите на Черния нокът много се говори за него? Какво още?

— Тейсие не ми каза нищо повече по въпроса.

— Възможно ли е Италианката да има някакви връзки с Викариус?

— Кой знае?

Ла Фарг решително стана от стола си.

— Алмадес — каза той. — Наредете на Андре да оседлае два коня. Двамата с вас тръгваме към Лисичарника.

— Капитане… — намеси се Анес — ще бъде нощ, когато пристигнете…

Но старият благородник сякаш не я чу.

— Господин Дьо Ленкур — запита той, — ще останете ли на наше разположение до сутринта?

И тъй като бившият шпионин на Кардинала потвърди, Ла Фарг продължи:

— В такъв случай искам да се върнете при господин Тейсие и ако е необходимо, да го принудите цяла нощ да проучва документите, които му предадохме. Обяснете му колко важно е това. Стига да желаете, или Анес, или Марсиак ще ви придружи.

След това се обърна към двамата споменати:

— Все пак бих искал някой от вас да остане тук и да чака вести от едните или от другите. Разбрахме ли се?

* * *

По-малко от четвърт час по-късно, на здрачаване, след като Ла Фарг и Алмадес поеха, останалите взеха решение Анес да отиде с Ленкур при специалиста по магии на Кардинала.

— Ти ще пазиш замъка — рече тя на Марсиак.

Притеснен, кавалерът прокара длан по небръснатите си бузи и като отведе младата жена далеч от любопитните уши, й прошепна:

— Налага се да отсъствам, Анес.

— Какво? Сега ли?

— Да.

— И къде ще ходиш?

— Не бива да ти казвам.

— Никола… — въздъхна Анес.

— Кълна се, че не става дума за жена. Нито за игра на карти!

— За какво тогава? И за кого?

— Ако можех, щях да споделя…

След това почти жизнерадостно, сякаш беше постигнал съгласие с нея, заключи:

— Слушай, обещавам ти да не се бавя. Впрочем Балардийо ще остане, така че няма да отстъпим замъка на враговете си, нали?

Целуна леко младата жена по челото и излезе дискретно, едва ли не на пръсти, през градината. Анес се почувства за момент смутена, след това се съвзе и изкачи стъпалата към стаята си, като ги вземаше по четири.

* * *

Въоръжена и нахлузила ботуши, пристегнала тежките си черни коси с кожена панделка, малко по-късно Анес намери Ленкур в конюшнята, където той помагаше на Андре и на Балардийо да оседлаят два жребеца.

— Трябва да побързаме — рече тя. — Парижките врати скоро ще бъдат затворени. Имате ли нужда от помощ?

Колкото и жалки да бяха разнебитените стени и калните ровове, Париж беше укрепен и през нощта вратите се затваряха. Остриетата обаче притежаваха пропуски, подписани от Ришельо. Но отварянето на вратите не беше лесна работа и отнемаше много време. Дворецът на Ястреба, който беше разположен в предградието Сен Жермен, се намираше извън Париж, а специалистът по магии на Негово Преосвещенство живееше във вътрешната част на града.

Ленкур не отговори. Той продължи да действа, сякаш не беше чул Анес, и леденостудено запита:

— Ще ми кажете ли защо бързате толкова?

Младата баронеса Дьо Водрьой и Балардийо си размениха смутени погледи. Бившият агент на Кардинала несъмнено имаше право да научи най-важното. Анес въздъхна и направи знак на Андре и Балардийо да ги оставят сами.

Щом двамата с Ленкур се оказаха без придружители в конюшнята, тя каза:

— Задавайте въпроси. Ще ви отговарям, ако имам право.

Младият мъж вече почти беше оседлал коня си. След като завърза последния ремък, той се отдръпна и се втренчи в баронесата.

— Какво се случи преди малко? — започна. — Защо Ла Фарг реагира по този начин, като ме чу да споменавам името на Алхимика? И защо всички вие замълчахте обезпокоени?

Анес не знаеше откъде да започне.

— Какво ви е известно за Викариус, господине?

Ленкур смръщи вежди.

— Зная онова, което се говори за него.

— А по-точно?

— Че е най-старият, най-хитрият и най-опасният агент на Черния нокът. Най-добрият от всички. Познат е под името Викариус, това навярно е бойният му прякор. Никой не е наясно как изглежда, на каква възраст е и дори дали е мъж, или жена. Малко или повече, той е замесен във всички заговори и всички кървави бунтове. Впрочем присъствието му се долавя навсякъде, но никой не е успял да го открие…

— … така че мнозина дори се съмняват дали наистина съществува — довърши изречението му Анес. — Да, чувала съм такива предположения… Вие също ли сте скептик, Арно? Ако е така, съветвам ви да промените мнението си. Защото, за нещастие, Алхимика е от плът и от кръв. Веднъж без малко да го заловим. Ние, Остриетата. По инициатива на Ла Фарг.

Ленкур изглеждаше изненадан.

— Не знаех — призна си той.

— Преди пет години — рече тя.

* * *

Над Люспестия квартал беше паднал мрак, когато Кх’Шак, връщайки се след едночасово отсъствие, влезе в окаян заден двор и намери войниците си пред съборетината, в която се криеха през последните дни. Готови за действие, черните драки бяха въоръжени до зъби и трудно сдържаха нетърпението си. Кх’Шак се учуди. Не беше издавал никаква подобна заповед, преди да тръгне да търси Ни’Акт, най-младия член на отряда. Откакто се намираха в Париж, той търпеше безкрайни унижения и ругатни от по-възрастните си другари. Затова в един момент Кх’Шак се изплаши, че може да е дезертирал. Но воден от безпогрешния си нюх, той бързо откри трупа му — вече започнал да смърди — в още непресъхнала локва кръв. Побърза да се върне при останалите.

Кх’Шак огледа внимателно наемниците си.

Той влезе, спусна се по паянтова стълба във влажното мазе, където властваше апетитна миризма на мърша. Изкормени животински останки лежаха на земята. От горящите жълти свещи излизаше повече пушек, отколкото светлина в мрака.

Кх’Шак очакваше да намери своя сааскир седнал по турски в средата на помещението. Но старият драк с полупрозрачните люспи се беше разположил върху бъчва и с онова, което беше останало от разклатените му зъби, глозгаше суров и полуразложен бут.

— Ни’Акт е мъртъв — обяви големият черен драк. — Излязъл е навън въпреки забраната и е бил убит. Мисля, че мелезът му е видял сметката.

Сааскирът кимна с глава, без да престава да яде.

— Това означава, че скоро ще ни намери — добави Кх’Шак. — Съвсем близко е.

— Няма никакво значение — отвърна магьосникът. — Тази, която дирим, се появи пред Окото на Дракона на Нощта. Зная къде се крие и ще ви отведа там, стига да следвате мислите ми.

— Най-после!

— Мислиш ли, че ми беше лесно?

— Не, но…

Старият драк вдигна мършавата си ръка с остри нокти и направи успокоителен жест.

— Събери хората си, Кх’Шак. Скачайте на конете и потегляйте незабавно. Ако свършите всичко бързо и добре, Италианката ще предаде Богу дух още тази нощ.