Пиер Певел
Алхимикът от Сенките (17)

3.

Изминаха няколко дни, преди Ла Фарг, за втори път в рамките на по-малко от две седмици, да отиде в „Шатле“. Както винаги съпровождан от Алмадес, той стигна до Моста на обменителите, където прилепените една до друга къщи скриваха изгледа към Сена и създаваха впечатлението, че човек върви по обикновена улица. Двамата мъже яздеха безмълвно, рамо до рамо. Беше късно сутринта. Денят беше много хубав, само Париж смърдеше повече от когато и да било.

Не изтече никаква информация за заговора, който Остриетата разкриха, и — както се надяваха — нямаше да изтече никога. Скандалът би бил огромен. Независимо че очевидно не подозираше отдаването си в ръцете на Черния нокът, Анна Австрийска все пак беше виновна, задето без знанието на краля и в противоречие със законите на кралството имаше намерение да се подложи на ритуал с драконова магия. Престъпление, което никога не би било простено на една кралица на Франция, каквито и да бяха подбудите й. Впрочем, по подобие на херцогиня Дьо Шеврьоз, повечето замесени в тази афера лица вярваха, че извършват добрина, тъй като бяха сигурни — заради лоялността си, обичта си или наивността си, — че тайно помагат на нещастната и унижена владетелка да дари наследник на трона. В обкръжението на кралицата никой не знаеше какво всъщност щеше да се случи, ако Алхимика бе успял да я отвлече…

Ла Фарг и Алмадес се спогледаха, когато проникнаха под мрачния свод на „Шатле“. Ла Фарг беше наясно какво си мисли другарят му и очакваше той да изрази мнението си.

Макар и предвидена отдавна, вълната от арести по заповед на краля в деня след фаталната нощ беше основната вест, която вълнуваше всички. Вестниците и светските хроникьори в Париж, в цяла Франция и в европейските дворове говореха само за това.

Най-изненадващият арест беше този на маркиз Дьо Шатоньоф, който беше третата по значение личност в държавата в качеството си на пазител на кралския печат. Обвиняваха го, че изпитвал огромно желание да замени Ришельо на поста първи министър на Негово Величество, а често именно това била началната крачка по пътя към измяната и към заговора. Но най-сериозното обвинение беше, че е поверил държавни тайни на любовницата си, дяволското изчадие херцогиня Дьо Шеврьоз. Някои от тези тайни се отнасяха до бастионите, които Франция държеше в Лотарингия. Ставаше дума за близък на маркиза френски офицер, арестуван наскоро, точно когато възнамерявал да предаде на врага сведения за числеността и за въоръжението на армията, която в този момент кралят събираше. Благодарение на признанията на въпросния офицер подготвиха клопка в една странноприемница в околностите на Ньой — капан, който, за съжаление, не успя да доведе до пленяване на съучастниците. Вината на Шатоньоф обаче излезе наяве. Хвърлиха го в затвора, откъдето дълго време нямаше да се измъкне, а много други също бяха потърсени от кралското правосъдие. Тъй като беше сигурно, че херцогиня Дьо Шеврьоз беше издала на херцога на Лотарингия тайните, които маркизът бе споделял с нея, тя също беше сред обвинените. Но на пръв поглед рангът й я пазеше, макар истината да беше, че тя изтъргува прескъпо мълчанието си за онова, в което имаше опасност да се превърне аферата с ритуала в Дампиер.

Те слязоха от конете в двора на „Шатле“ и отново Ла Фарг засече погледа на Алмадес. Този път обаче учителят по фехтовка запита:

— Какво очаквате от тази среща, капитане?

— Не зная — призна старият благородник. — Предполагам, отговори.

— На кои въпроси?

Той замълча и двамата мъже бяха отведени в голямата кула, където се намираше затворът.

Независимо че херцогинята вероятно щеше да избегне цялата строгост на наказанието, което заслужаваше за аферата с Шатоньоф, Ла Фарг смяташе, че най-важното беше предотвратяването на възможната трагедия в Дампиер. Кралицата беше спасена и наемниците на Черния нокът, които не бяха убити, никога вече нямаше да видят дневната светлина. Наистина Савелда успя да избяга и оставаше неоткриваем. Но Алхимика от Сенките беше зад решетките. Колкото до Остриетата, те излязоха от случилото се без особени поражения. Сдобиха се дори с нов събрат — Ленкур, чиято рана в рамото не се оказа сериозна. Другият леко ранен — Марсиак — беше разкъсван между две чувства: радостта, че е държал в ръцете си кралицата на Франция, и гадостта, че не можеше да се похвали с това. Сен Люк отново беше изчезнал, а Анес се зае с неведоми дела, след като бившата настоятелна на Сестрите на Сен Жорж й изпрати някакво писмо. В крайна сметка, само Лепра предизвикваше безпокойството на капитана, тъй като се завърна от мисията си ужасно изтерзан. Физически, но също и морално.

В „Шатле“ тъмничарят отвори една врата на етажа с единичните килии и се отдръпна, за да даде възможност на Ла Фарг и Алмадес да влязат. Стаята беше прохладна, доста мрачна и почти празна — в нея имаше само маса, табуретка и легло. Вътре се намираше Алхимика, който гледаше през островръх прозорец, преграден с дебела желязна решетка. Все така будещ безпокойство и величествен, той беше облечен в сиво, едното му рамо беше превързано, а китките му — оковани с „магическа стомана“, сплав, в която имаше драконит. Драконитът представляваше алхимически камък, който потискаше мощта на драконите.

Подобна на отворена рана, устата на Алхимика се изкриви в странна усмивка, когато той се обърна към посетителите си.

* * *

Пръв би тревога един кантонер от околностите на Париж, който, след като погледна към небето, отначало не повярва на очите си, а после хукна към селото. Пристигна там почти без дъх и ужасѐн почука на вратата на енорийския свещеник, а кюрето почти нищо не разбра от пелтеченето му. Освен това не му повярва. Вероятно фантазираше. Но малко по-късно пристигнаха и други свидетели.

Те също бяха видели.

Те също умираха от страх.

Кюрето удари камбаната.

* * *

Гледайки през прозореца на личния си кабинет, граф Дьо Тревил дълго наблюдаваше двора на двореца си на улица „Старият гълъбарник“. После се обърна и запита Лепра:

— Наистина ли решихте така?

— Да, господине.

Капитанът на кралските мускетари седна зад бюрото си и още няколко секунди се отдаде на размисъл. Възползва се от настъпилото мълчание, за да огледа Лепра, който стоеше прав, без да мигне, с рапирата от драконова кост на кръста и с превързана дясна ръка.

— Не се заблуждавайте — рече накрая Тревил. — Не по-малко от вас желая отново да облечете мантията. Впрочем никой не я заслужава повече от вас…

— Благодаря, господине.

— Но зная какво представляват Остриетата в очите ви. Също така познавам уважението и приятелството, което храните към господин Дьо ла Фарг… Споделихте ли с него решението си?

— Ще му кажа още тази вечер, както и на другите Остриета.

— Няма да ви е лесно.

— Действително.

* * *

В двореца на Шеврьоз Арно дьо Ленкур намери херцогинята на голямата тераса. Той беше все още бледен и с превързана ръка. Херцогинята изглеждаше красива и елегантна както обикновено, но беше сама и като че ли тъжна. Стоеше права под балдахин, където имаше кресла и маса, покрита с питиета и с недокоснати деликатеси — сладки, бадемов крем, плодови желета, конфитюри и сироп. Тя държеше в ръка чаша, пълна с еликсир от златен блян, а по блясъка в погледа й Ленкур се досети, че вече добре се е почерпила.

Подаде му ръката си за целувка, а след това рече:

— Значи никога не сте се отказвали да служите на Кардинала, господин Дьо Ленкур…

— Да, госпожо.

— Бога ми, добре воювате… За разлика от маркиз Дьо Шатоньоф, който искаше да ви привлече към нашите редици, господин Дьо Мирбо нито за миг не повярва, че бихме могли да ви спечелим за каузата си. Той казваше, че Кардиналът е господар, на когото човек никога не престава да служи.

— Несъмнено е имал право.

— Знаете ли каква е съдбата му? Арестуваха ли го?

— Мирбо ли? Мъртъв е, госпожо.

— О! Колко жалко, нали? — изрази съчувствието си госпожа Дьо Шеврьоз с тон, с който обикновено оплакваше красивите розови храсти, попарени от студа.

Ленкур не отговори и двамата едновременно се обърнаха към великолепната градина.

— Благодаря ви, че приехте да ме посетите, господине. Вече почти никой не се явява пред вратата ми, представяте ли си! Висшето общество, което танцуваше на моя бал и аплодираше фойерверките, сега ме избягва, сякаш съм болна от ранса… Но аз отдавна съм свикнала с преображенията на двора и спокойно очаквам да науча каква съдба ми е предопределена. Ще бъда пратена в изгнание, нали?

— Вероятно да.

— А какво ще се случи с горкия Шатоньоф?

— Съмнявам се, че някога ще излезе от затворите на Негово Величество.

— Изгнание… — въздъхна дълбоко херцогинята, а погледът й се зарея в далечината.

Един лакей донесе на табла кутия, покрита с плат. Той остана неподвижен и изчака търпеливо, докато господарката му го забележи.

— О! — възкликна тя най-после. — Ето защо ви помолих да дойдете да ме видите. Вземете, господине. Това е за вас.

Заинтригуван, Ленкур пое кутията, но изчака лакеят да се отдалечи, за да я отвори. Тя съдържаше писмо, адресирано до него, и малък портрет.

— Писмото — обясни госпожа Дьо Шеврьоз — е от госпожа Дьо Сент Аволд, която, по известни вам причини, беше принудена незабавно да се завърне в родната Лотарингия.

Портретът беше на Од дьо Сент Аволд. Беше онзи, който херцогинята нареди да нарисуват, за да покаже на своя специалист по магии доколко, ако прикрият горната част на лицето й, красивата Од приличаше на кралицата — същите очи, същата уста, същата брадичка, същата шия…

— Приемете този подарък от мен, господине. Защото сред многото ми пороци най-големият е този, че се прекланям пред любовта.

Ленкур го взе и се почувства развълнуван.

В далечината биеха камбани и сякаш звънът приближаваше, но двамата не му обърнаха никакво внимание.

— Сбогом, господин Дьо Ленкур. Съмнявам се, че скоро отново ще се видим.

— Сбогом, госпожо. Впрочем…

— Да, господине?

— Ще приемете ли да отговорите на един въпрос?

— Кардиналът ли го задава чрез вашите уста?

— Не, госпожо.

— Тогава ще отговоря.

Ленкур си пое дълбоко въздух, след това запита:

— Защо, госпожо? Защо искахте да помогнете на кралицата да забременее? Вашата омраза към Кардинала не е тайна за никого. И по мотиви, които вие си знаете, струва ми се, че недолюбвате особено краля. А трон без наследник означава претенденти и амбициозни благородници, които плетат интриги и чакат удобна възможност да се нахвърлят върху вашите противници. Като съдействате за раждането на дофин, вие всъщност засилвате мощта на трона и утвърждавате властта на Луи XIII.

Херцогинята се усмихна.

— Забравяте, господине, привързаността ми към кралицата и колко е мъчително за мен да я гледам нещастна и толкова често унижавана… Освен това една нощ се забавлявахме и се гонехме с кралицата в Голямата зала на Лувъра. Ако не бях аз, тя нямаше да се спъне на края на подиума. Ако не бях аз, нямаше да падне. Ако не бях аз, не би загубила два дни по-късно детето, което носеше… Момче, както разбрах… Кралицата ми прости, но аз никога не намерих покой… Затова, когато онзи, който се представи като специалист по магии, ми довери, че…

Обхваната от силно вълнение, тя не завърши изречението.

Малко по-късно възкликна:

— Как силно бият камбаните!

Към камбаните от предградията се присъединиха и тези от квартала Сен Томас дю Лувър.

Беше необичайно и обезпокоително.

Ленкур вдигна очи към небето в момента, когато по него преминаваше сянката.

* * *

Лепра слизаше по голямото стълбище в двореца на Тревил, когато почувства, че му става лошо. Изведнъж го обля топла вълна, погледът му се замъгли и разбирайки какво се случва, прошепна:

— О! Господи, не, не тук…

Облян в пот и залитайки, той блъсна някакъв мускетар, който се качваше нагоре, опита се да се задържи за рамото на друг, но скъса нечий ръкав и краката му се подкосиха.

Падна в подножието на стълбите и бе обхванат от конвулсии.

Около него се струпаха мускетари. Някои от тях го хванаха за ръцете, за да се опитат да го изправят. Други се мъчеха да пъхнат нещо между челюстите му.

— Лекар! Бързо повикайте лекар!

Докато се гърчеше и стенеше, черна течност потече от треперещите му устни.

— Това е ранса! — възкликна някой. — Криза от голяма ранса!

— Клетникът…

— Чувате ли? — обади се друг. — Като че ли възвестяват тревога…

Съвсем наблизо камбаните на абатство „Сен Жермен де Пре“ биеха лудешки.

* * *

Огромна и масивна, някаква сянка с криле надвисна над затвора в „Шатле“. В килията на Алхимика светлината внезапно помръкна и страхотен рев разтърси стените. Навън всички парижки камбани биеха.

Ла Фарг се обърна към прозореца, зад който ставаше все по-мрачно…

… и видя огромен дракон, който се намираше точно срещу него, беше отворил паст, за да избълва огън.

Старият благородник се вцепени от ужас.