Пиер Певел
Алхимикът от Сенките (2)

Юни 1633 г.

Настъпва странното време преди разпукването на зората, времето на последните спокойни мигове и на новите мъгли, когато утринта е все още бледо обещание сред мрачините на нощта. На границата между Елзас и Лотарингия воал от роса вече покрива полето. Безкрайни разкъсани облаци се носят по небето, осеяно с избледняващи звезди, властва царствена тишина.

От окрайнините на гора елегантен благородник наблюдава замъка, на разстояние няколко левги от него. Сянка сред сенките под короните на дърветата, той стои изправен, леко разкрачен, едната му ръка е на катарамата на колана, а другата здраво стиска дръжката на рапирата. Висок, красив, още млад — това е Франсоа Рейно д’Омбрьоз.

Днес по всяка вероятност ще убие дракон или драконът ще погуби него.

* * *

Край стената, която защитава замъка и съседните пристройки, няколко наемници с натежали клепачи завиждат на спящите си другари и с нетърпение очакват изгрева на слънцето. Те дремят облегнати на мускетите си или обикалят с фенерите си, наблюдавайки морно мрачините наоколо. От петнайсет ужасяващи години, откакто вилнее войната, тези трийсетина събрани от кол и въже войници се сражават и грабят под какви ли не хоругви в Свещената Римска империя на германската нация. Сега охраняват един смъртноблед благородник, чийто поглед и мълчание ги впечатляват повече, отколкото са готови да си признаят. Не знаят нищо за него, освен че плаща добре. Следвайки го, прекосяват Рейнска област, без да слизат от седлата, и стигат до този изоставен елзаски замък, чиято защита — здрава стена и солиден портал — все още изглежда надеждна. Лагеруват тук от два дни, далеч от пътищата и най-вече от шведската и от императорската армия, които се сражават за ландграфствата в Горен и в Долен Елзас. Очевидно пътуват тайно към Лотарингия, която е съвсем близо. Може би дори отиват във Франция? Но какво ще правят там? И защо е необходима тази почивка?

* * *

Франсоа Рейно д’Омбрьоз не се обръща, когато чува, че някой се приближава зад гърба му. Той разпознава стъпките на другаря си по оръжие Понсой.

— Часови в такъв затънтен край — казва той, след като отдалече е преброил фенерите. — Това ми се струва повече от предпазливост…

— Може би знаят, че сме по петите им.

— Откъде ще са разбрали?

Гледайки недоверчиво, Рейно присвива рамене.

Двамата мъже служат в престижния отряд на гвардейците на Сен Жорж. Те носят железни нагръдници и са облечени целите в черно. Черни са широкополите им шапки и перата на тях, черен е платът на дублетите и на панталоните им, черна е великолепната кожа на ботушите, черни са ръкавиците, черни са коланите и ножниците на рапирите им; най-после, черни са алхимическите камъни — изваяни дракони, които украсяват дръжките на остриетата. Единственото изключение от войнствения им траурен вид е шалът от бяла коприна, който опасва кръста на Рейно. Той е знак за офицерския му ранг.

— Време е — казва Понсой след дълго мълчание.

Рейно се съгласява с него, обръщат гръб на стария замък и потъват в гората.

* * *

На една поляна двайсет и петте гвардейци от отряда, който командва Рейно, се молят под звездите. Положили са коляно на земята, едната ръка е върху дръжката на рапирата, а другата държи шапка и е прилепена до сърцето. Мълчаливи са, събрали са се под небесата преди битката. Те знаят, че не всички ще видят залеза на слънцето, но тази жертва не ги притеснява.

Също опряла коляно до земята, сестра Беатрис стои срещу тях. Тя принадлежи към ордена, на който са се заклели да служат и чиято мисия е да защитава Франция от драконите. Тя е от ордена на Сестрите на Сен Жорж — шатленка, както наричат монахините от този орден, основан от света Мари дьо Шател. Висока е, красива и изпълнена с достойнство. Още няма трийсет години. Облечена е в бяло и носи воал. Но дрехите й са колкото монашески, толкова и светски, пригодени за езда. С панталон под тежките поли на непорочната си дреха, тя е обута с ботуши до коленете, а кожен колан е пристегнал талията й. Дори на кръста й виси рапира.

След като произнасят „амин“, воините стават и се разпръскват точно в момента, когато Рейно и Понсой излизат пред дърветата. Понсой отива при гвардейците, които се трудят усърдно: почти безмълвно проверяват изрядността на оръжията си, помагат си да завържат връзките на нагръдниците си, нагласяват седлата на конете, оправят едно, подготвят друго, намират си куп занимания, които са продиктувани от предпазливостта, но са и отлично средство за прогонване на тежките мисли от съзнанието им.

Рейно се среща със сестра Беатрис. Те се познават добре, от месец преследват този, който сега отново идва във Франция с наемниците си, събрани от Германия. Съдружието им е отскоро.

— В никакъв случай той не трябва да възвръща истинската си форма — заявява шатленката. — Ако това се случи…

— При положение че нещата се развият според нашия план, времето няма да му стигне.

— Да се уповаваме на Божията милост, господин Д’Омбрьоз.

— С Божията милост напред, майко!

* * *

Пристъп на кашлица събужда Алхимика.

Сгушен върху своя сламеник, той се дере така, че дробовете му сякаш ще се взривят. Кризата е болезнена, продължава дълго, преди да може отново да се изтегне по гръб и скръстил ръце, с обляно в пот лице, да се опита да си поеме дъх. Алхимика — това не е истинското му име, а прякорът, под който хората го познават и се боят от него — се чувства изтощен. Той е дракон и човешкото му тяло е подложено на все по-големи страдания. Опитва се да победи болката. Знае, че е чудовище — чудовище, чиято плът линее, защото естествената му природа се бунтува. Всъщност е почти невъзможно да си възвърне „истинската форма“. Всеки опит е изпитание, бавно мъчение, което може да го убие и оставя тежки последици.

Навън се зазорява.

Алхимика сяда на леглото и оставя завивката да се свлече по костеливата му гръд.

Той е висок и слаб, с изпито, смъртнобледо лице, с леденостудени сиви очи и почти без устни. Лежи облечен в стаята, в която се е настанил, откакто наемниците му и самият той са спрели в изоставения замък. От два дни и две нощи стоят тук и губят ценно време. По негова вина. Или по-скоро заради изтощението и болките, които не му позволяват да язди. Сега вече е по-добре. Ще тръгнат отново още днес, утре ще са в Лотарингия, а скоро ще пристигнат във Франция, където Алхимика ще може да продължи делата си, отлагани толкова дълго време.

Но в този час…

Изпълнен с отвращение, той чувства студ, после му става топло, започва да трепери.

Последиците от усещането за недостиг.

Тъй като възвръщането му във форма е лъжовно. Дължи го на течността, с която прекалява, тя разгаря в него съживяващ го и същевременно разкъсващ го зловещ огън.

Но нали най-важното е да издържи и да се съвземе, каквото и да му струва това?

Той се обръща на една страна и подпрян на лакът, протяга ръка към ковчеже, прикрито със стара кърпа, близо до ботушите му. Отваря ковчежето, в което има няколко големи бутилки от стъкло и метал, прикрепени с кожени каишки. Първата е празна. Останалите три, едната от които е едва начената, съдържат безценната течност от златен блян — магическа отвара, подобна на течно злато.

Както винаги, първата глътка носи наслада.

Алхимика отново се просва по гръб, с лека усмивка на устните. Със затворени очи, колкото е възможно по-дълго, се наслаждава на момента. Обзема го нежно и райско доволство, болките му се успокояват, душата му намира утеха…

Но викове отвън слагат край на блаженството. Часовите обявяват тревога и настъпва суматоха. Алхимика става и отива да погледне през прозореца, от който се виждат дворът на замъка и околните поля.

По пътя пристигат конници в галоп.

Въоръжени конници, водени от бяла фигура.

Алхимика веднага разбира с кого ще си има работа. Осъзнава също така, че е хванат в капан в замъка, който няма да издържи дълго на щурма.

Рязко обръща глава към оставеното на сламеника ковчеже.

Три бутилки златен блян.

Достатъчна отрова, за да убие човек.

И да разбуди един дракон.

* * *

Черните гвардейци препускат лудо и вдигат облак прах, който посреща първите слънчеви лъчи. Тропотът на копита тресе земята. Рейно и сестра Беатрис водят колоната. Те яздят рамо до рамо, насочили погледи към замъка. Там организират защитата. Движение, шапки, дула на мускети се виждат над стената, която опасва двора. Шатленката вади рапирата си и вдига високо черното лъскаво острие от драконова кост. Наемниците са нарамили мускетите и се прицелват. Те знаят, че техните оръжия могат да улучат целта едва от сто и двайсет крачки, затова търпеливо чакат противниците им да се приближат. Ездачите напредват в галоп по прашния път, по трима-четирима в редица. Но какво ще сторят, когато пристигнат? Дали ще могат да отворят портала? Тежките врати са залостени здраво, а зад тях е оставена стара каруца, пълна с керамични бурета. Гвардейците обаче винаги се носят вихрено към ада.

Те вече са на двеста крачки. Когато приближават на сто и шейсет, наемниците откриват огън.

Сто и петдесет крачки. Оттук нататък пътят е съвсем прав. Все така с високо вдигната рапира, шатленката изрича заклинание на драконовски език.

Сто крачки. Скоро стена от олово ще посрещне първите конници, ще събаря мъже и коне, те ще падат едни върху други.

Седемдесет и пет. Сестра Беатрис продължава да реди заклинания.

Шейсет. Наемниците се готвят да стрелят…

Но в последния миг шатленката произнася магическа дума. Острието й внезапно блясва, а двойната врата на замъка се разлита на парчета. Взривът е ужасяващ. Той разтърсва стените и земята започва да трепери. Каруцата с бъчвите хвръква във въздуха. Избити, ранени или слисани са всички германци, застанали на пост от двете страни на портала. Оглушалите от експлозията и ослепени от облака прах защитници на замъка са обхванати от паника.

Кавалеристите не забавят ход. Те проникват в двора и стрелят с къси пушки. Мускетите им отговарят. Куршумите валят от всички страни и попадат в целите си. Един от тях се отбива от нагръдника на Рейно. Друг отнася шапката му. Той скача на земята, изважда рапирата си, издава кратки заповеди. Наоколо започва ръкопашен бой. Сестра Беатрис не се отделя от него.

— Къде? — пита я той сред глъчката от викове и звъна и пукота от оръжия.

Тя търси нещо с поглед, после посочва централната сграда.

— Там! — крещи с все сила.

— След мен! — заповядва Рейно и се спуска напред.

Веднага го последват Понсой и неколцина други, които обграждат шатленката. Тя умее да се сражава, но именно магическите й способности ще ги спасят. Затова трябва да оцелее.

На прозорците на голямата сграда се появяват мускети. Чуват се детонации. Един гвардеец пада. Рейно и групата му все пак стигат до входната врата. Тя е барикадирана. Трябва да я разбият. Намират греда, която използват като таран. Двукрилата врата поддава и скърца при всеки удар, но устоява на атаката.

— Бързо! — подканя ги шатленката, която предчувства трагедия. — Бързо!

Най-после вратата се предава. Рейно и хората му се втурват вътре, но наемниците ги посрещат с гибелен мускетен огън. Няколко гвардейци загиват. Понсой е тежко ранен. Бедрото на Рейно е простреляно, но той не усеща болката. Завързва се ожесточено сражение. Шатленката взема участие в него. Тя и Рейно се опитват да си пробият път, ала в един момент сестра Беатрис слага ръка на рамото на лейтенанта.

Той се обръща към нея.

— Много е късно — казва му тя тихо, но той отлично я чува.

Надига се глух тътен. Плочите по пода на голямата зала започват да се тресат.

Рейно разбира.

— Отстъпление! — заповядва той. — Отстъпление! Отстъпление!

Отнасят ранените и стрелят срещу наемниците, които ги преследват. Рейно и групата му бързо се измъкват навън. Сградата изглежда все по-нестабилна, като че ли има земетресение. Основите й стават несигурни. Хвърчат керемиди. Търкалят се камъни.

Изведнъж от фасадата се откъсва голямо парче.

— Боже Господи, смили се над нас! — шепне монахинята.

Около нея гвардейци и наемници са се смесили, всички са онемели от ужас.

Сред облак от гипс и лавина от строителни отломки огромен черен дракон излиза от замъка. Изправя се на задните си крака и разперва кожените си криле, страшно ръмжи. Могъща енергия помита целия двор. Сякаш вълна поглъща земята, поваля хората и хвърля конете в бяг.

Само шатленката, краищата на чиято бяла дреха се развяват от вихрушката, успява да окаже съпротива. Стиснала рапирата с черно острие в дясната си длан, тя стои изправена с широко разтворени ръце и произнася заклинания. Тази невзрачна фигура, която противопоставя сила, сравнима с неговата, разпалва интереса на дракона. Той се навежда, приближава огромната си глава до монахинята, която дори не трепва. Думите, които тя изрича, са на език, разбираем за мозъка на дракона — мозък, в който преобладават бруталните и примитивни нагони, но интелигентността не му е напълно чужда.

Сестра Беатрис знае, че е много късно, че се е провалила. Сега, когато той си е възвърнал естествената форма, тя не може да стори нищо, за да победи, нито дори да задържи най-страшния противник, срещу когото някога се е изправяла.

Тогава монахинята решава да изиграе последния си коз.

Тя се втренчва в дълбокия поглед на дракона. И като събира последните си умствени сили, прониква в объркания мозък на чудовищното създание. Усилието й е колосално, крайно опасно. Но след като се напряга ужасно, тя намира това, което търси, и видението се стоварва като удар с юмрук върху душата й.

В рамките на една кратка и същевременно вечна секунда сестрата шатленка вижда всичко.

Тя вижда катаклизма, който заплашва Франция, нейния народ и трона, катаклизъм, който скоро ще се превърне в реалност под мрачните небеса, остава покрусена, не може да повярва, потръпва от вълнение, а драконът — сразен в зловещата си същност — яростно реве и след това полита, размахвайки мощните си криле.