Пиер Певел
Алхимикът от Сенките (5)

3.

Рошфор отиде в двореца на Ястреба рано вечерта. Скочи от седлото, подаде поводите на Андре и бързо се изкачи по каменното стълбище.

Вътре, в подножието на голямата стълба, се сблъска с Лепра. След Ла Фарг той беше онзи от Остриетата, който най-малко го обичаше. Бившият мускетар не можеше да понася, че Рошфор се разпорежда тук като у дома си. Той не беше близък с тях и никога нямаше да бъде. Затова Лепра го посрещна мълчаливо и студено.

Но човекът на Кардинала бързаше и не го беше грижа за настроенията на Острието.

— Къде е Ла Фарг? — запита той.

Лепра посочи голямата зала на партера, която Остриетата бяха превърнали в боен щаб. Високото и дълго помещение, украсено с позлатени орнаменти беше почти празно, а прозорците му гледаха към градината. Ла Фарг обсъждаше нещо с Анес и Марсиак, когато Рошфор влезе. Разговорът веднага секна и всички очи се насочиха към натрапника.

— Трябва да поговорим — обяви той.

Ла Фарг продължи известно време да се взира в него.

След това се съгласи и с помръдване на брадичката си посочи вратата към един вестибюл. Рошфор се запъти натам с бърза крачка и го предвари. Щом вратата се затвори подир тях, Анес и Марсиак се обърнаха заинтригувано към Лепра, който стоеше на прага на голямата зала.

— Италианката ли? — запита младата баронеса.

Лепра присви рамене, после погледна назад, откъдето се появи Сен Люк.

След като се завърна от мисия едновременно с Ла Фарг и с Алмадес, мелезът не се беше мяркал и изникна едва сега. Никой обаче и не помисли да го разпитва къде е бил, нито с какво се е занимавал. Анес забеляза, че дрехите му — черни и елегантни, както обикновено — бяха чисти и наскоро изгладени. Явно не бяха тези, с които придружи Ла Фарг в Артоа. Но ботушите му бяха леко прашни, което означаваше, че е яздил по неравен път, след като се е преоблякъл.

— Добър вечер — каза той, без да се обърне конкретно към някого.

Заети с мислите си, останалите му отвърнаха вяло, но той не се обиди.

— Чий е оседланият кон в двора? — попита Сен Люк.

— На Рошфор — отвърна Марсиак. — В момента разговаря с капитана. Изглежда, че бърза.

— За какво става дума?

— Вероятно за Италианката.

— Ясно.

Гасконецът седеше край малка масичка, отрупана с лакомства, чаши и бутилки. Сен Люк се присъедини към него и още прав, сипвайки си вино, запита:

— А Ла Рошел?

Марсиак направи гримаса и присви рамене.

Мелезът изпразни чашата си, под червените стъкла на очилата си сведе поглед към гасконеца, сдържано му кимна и отиде да седне на рамката на един отворен към градината прозорец.

Марсиак се усмихна.

Не се бяха виждали от три седмици. Три седмици, през които и Марсиак можеше да загине. Но той знаеше, че няма как да очаква по-ласкав поздрав от Сен Люк.

Вратата на вестибюла се отвори и Рошфор, без да погледне никого, си замина толкова бързо, колкото беше пристигнал. Ла Фарг се забави. Все пак той се върна при Остриетата и прие чашата вино, която Лепра му подаде.

— Е? — запита Анес.

— Италианката постигна целите си. Не зная как, но Кардиналът вече я приема съвсем сериозно. Той вярва в заговора, който тя твърди, че може да разкрие, и възлага на нас да разнищим тази афера…

— Как? — поинтересува се Лепра.

— Очевидно първо трябва да намерим тази шпионка.

— И то най-добре преди драките, които я преследват — намеси се Марсиак.

— Да… Проблемът е, че не знаем къде се намира.

— Не ви ли каза, че тази вечер ще се появи в Париж, капитане? — припомни си Анес.

— Да — призна Ла Фарг.

— Да се надяваме, че няма да закъснее и ще изпълни обещанието си…

— А дотогава, капитане? — запита Марсиак.

— Дотогава — отговори старият благородник — ще чакаме.

— Аха…

— Какво? Нови планове ли имаш?

— Да. Два. И единият, и другият са доста остроумни…

* * *

С драконче на рамото, Арно дьо Ленкур бавно се връщаше пиян от „Едноокото чудовище“. Той стигна до улица „Железарска“, когато вече падаше мрак, и срещна мъж пред дома си. Беше благородникът с бежов дублет, който от няколко дни сякаш изпитваше известно злорадо удоволствие да го следи, без да се крие особено.

— Добър вечер, господине — рече благородникът.

— Добър вечер. Навярно ме чакате…

— Така е.

— Боя се, напразно.

Без да си дава вид, Ленкур следеше с поглед натежаващите наоколо сенки. Макар все още улица „Железарска“ да беше оживена, в Париж никога не беше рано човек да попадне в засада. Затова трябваше да внимава и да се опита да разбере какво иска от него мъжът с бежовия дублет. Но бившият шпионин на Кардинала, за когото изследването на детайлите беше нещо като втора природа, не откри нищо обезпокоително. И Маршал, старото драконче, което наследи от Виелиста, оставаше спокойно.

— Напразно ли? Не бихте ли ме изслушали, преди да решите да ме прогоните?

— Не ви гоня, господине.

— Отделете ми няколко секунди. Искам само да ме чуете.

Ленкур дълго остана мълчалив, разсъждаваше и безпристрастно преценяваше мистериозния благородник. Без съмнение, той беше на повече от четирийсет години. Слаб, рус, с добре оформени мустаци и брадичка, беше облечен елегантно, но без показност. Изглеждаше симпатичен и открит. Дружелюбният му поглед не се откъсваше от очите на събеседника му.

— С ваше разрешение, време е да проведем кратък разговор — настоя благородникът.

Един прозорец над тях беше открехнат. Дискретно, но недостатъчно, за да не го забележи Ленкур. Вероятно това беше господин Лаборд, продавачът на платове, който държеше магазин на партера и живееше на първия етаж със семейството си. Освен ако любопитната не беше неговата съпруга или пък и двамата не бяха наострили уши. Лаборд беше основният наемател в къщата. Ползвайки се от благоразположението на собственика, той събираше наемите и бдеше за реда. Когато Ленкур беше енсин в гвардията на Негово Преосвещенство, продавачът на платове се опитваше да привлече вниманието му, като се държеше сервилно с него. Но нещата се промениха, откакто младежът върна мантията си при неясни обстоятелства, които пораждаха всевъзможни слухове.

Като продължаваше да се колебае дали да изслуша благородника, Ленкур се запита какъв съвет би му дал Виелиста при това положение.

— Препоръчвам ти да не разговаряш пред прага, хлапе. Особено с дебелия Лаборд над главата ти…

— Добре — рече бившият шпионин. — Да влезем вътре.

— Благодаря, господине.

Ленкур мина пръв по колкото тесния, толкова и мрачен коридор, а след това пое по стълбата, която не беше осветена. Катереха се, като се държаха за разнебитените перила, а бившият гвардеец на Кардинала предупреди госта си да внимава, тъй като стъпалата бяха много стръмни. На втория етаж, воден от навика, той намери вратата си в тъмното. Отключи, остави я отворена и покани благородника, който вървеше, опипвайки стените. Сив полумрак цареше в малкия апартамент. На пода се очертаваше сянката на неравен трапец.

Верен на навиците си, Ленкур първо откачи верижката на Маршал. След това, преди да запали свещ, вкара дракончето в клетката му. После напълни с прясна вода паничката на малкото влечуго, свали шапката си, закачи портупея си и едва тогава прояви внимание към благородника, който с шапка в ръка чакаше и се оглеждаше наоколо.

Апартаментът се състоеше от две непроветрени стаи. Много скромен и бедно мебелиран, лишен дори от намек за интимност, той все пак беше чист и добре подреден — апартамент на ерген, който не се е запуснал.

— Господине — каза Ленкур, — мога да ви предложа само един стол да седнете. Вземете го, вземете тази табуретка.

— Не е необходимо, господине. Няма да ви отегчавам дълго.

— На ваше разположение съм.

— Позволете да ви се представя. Аз съм кавалерът Дьо Мирбо и…

— Само да ви кажа нещо, господине, преди да продължите.

— Да?

— Говорете по-тихо. Тъй като ни подслушват, трябва да знаете, че през тънкия под всичко се чува — заяви Ленкур и удари пети.

Представи си, че върху семейство Лаборд се е посипал сняг от прах.

— Разбрах — полугласно отвърна благородникът.

— И така, какво желаете, господин Дьо Мирбо? От седмица ви срещам къде ли не.

— Моля да ми простите, но ви следя едва от четири дни.

— От шест дни. През първите два се криехте.

Мирбо си призна:

— Така е.

На Ленкур му беше все едно дали е прав, или не.

— Кажете. Какво желаете?

— Натоварен съм да ви споделя, господине, че има хора, възмутени от несправедливостта, с която се отнесоха към вас. Ще прибавя, че те са натъжени, като ви виждат самотен и бездеен, че се безпокоят за бъдещето ви.

— Значи ангел бди над мен…

— Заслугите ви са известни, господине. Само преди няколко седмици все още носехте мантията на гвардеец на Негово Преосвещенство. Бяхте енсин и дори ви готвеха за лейтенант. Без да сте заслужили това, мантията ви беше отнета. После дискретно ви реабилитираха, но не ви върнаха мантията и чина с почестите, които ви дължаха. Оставиха ви на съдбата, без да сторят нищо друго…

Ленкур се взря в очите на благородника и се опита да прочете скритата там истина. Какво знаеше той в действителност? Какво знаеше за обстоятелствата, при които Ленкур беше арестуван и прогонен от гвардията на Кардинала? Какво знаеше за опасната игра, която шпионинът поде срещу агентите на Черния нокът? За всичко, от което трябваше да се откаже заради мисията си? За саможертвата му, необходима, за да успее? Ленкур прие тази мисия, съзнавайки напълно какво го чака. И жертва чина и мантията си, тъй като отлично познаваше правилата.

Но Мирбо несъмнено виждаше в него само лоялния войник, прогонен от неблагодарност или от подценяване, чиито законни амбиции бяха излъгани.

Беше дошъл да му предложи нов господар:

— Вие сте наясно как върви светът. Човек не може да стигне далече или да се издигне нависоко без благосклонен покровител. Онзи, на когото служа, би искал много да влезете в кръга на приятелите му. Току-що казах, че познаваме вашите качества, както и добродетелите ви. А също и таланта ви. Всички те най-после ще бъдат оценени по достойнство. Мисля, че говорите превъзходен испански. И отлично познавате Мадрид…

Ленкур не реагира. В края на краищата, пребиваването му в продължение на две години в Драконовия двор не беше тайна за никого.

Но какво точно беше правил там всъщност…

— Ако говорим открито — рече той, — нямам намерение да предлагам услугите си никому…

Мирбо го погледна приветливо.

— Искате да размислите? Разбирам и не настоявам — той извади покана от хастара на ръкава си. — Но направете удоволствие на вашия добър ангел, като го посетите. Вземете. Отидете на улица „Сен Томас дю Лувър“. Може да го сторите в който ден и час желаете, само покажете това. Ще ви приемат.

— Добре — съгласи се Ленкур и пое поканата.

— Приятна вечер, господине.

Бившият шпионин на Кардинала отговори с една от неангажиращите го с нищо усмивки, а след това проследи как благородникът излезе през вратата. Стана, отиде до прозореца, видя Мирбо, който се появи на улица „Железарска“ и тръгна на изток, към квартал Сент Оноре. Без дори да си помисли за него, усети присъствието на Виелиста, който приближи и надникна през рамото му.

— Ще погледнеш ли какво пише в поканата, хлапе?

— Не е необходимо, за да зная на коя врата да похлопам.

— Не е, разбира се. Има само две важни жилища на улица „Сен Томас дю Лувър“, нали?

Ленкур потвърди, продължавайки да наблюдава с присвити клепачи как Мирбо се отдалечава.

— Едното — каза той — е дворецът на маркиза Дьо Рамбуйе. Говори се, че тя поддържа много престижен литературен салон.

— Така е — отвърна Виелиста. — Но другото е дворецът на Шеврьоз и ми се струва, че именно там очакват да те видят…

* * *

През тази нощ в двореца на Ястреба цареше атмосфера на готовност за битка. Остриетата, събрани в голямата зала, убиваха времето мълчаливо, на пламъка на свещите. Лепра и Марсиак играеха на зарове в единия край на масата. Обърнат към прозореца, Балардийо се клатушкаше на стола си и гледаше към звездното небе с чаша вино в ръка. Анес прелистваше учебник по фехтовка. Излегнал се на някаква пейка със затворени очи, със сгънато коляно и събрани пред гърдите ръце, Сен Люк вероятно спеше. Алмадес остреше рапирата си, като прокарваше три пъти камъка, преди да обърне острието.

Три пъти от едната страна…

… три пъти от другата.

Пак три пъти от едната…

Наис и господин Гибо си бяха легнали. Само Андре пазеше оседланите коне в конюшнята, а Ла Фарг се беше оттеглил в работния си кабинет.

… три пъти от другата страна.

Три пъти отсам…

Всички бяха с ботуши, въоръжени, готови да преминат към действие, щом капитанът им даде сигнал за тръгване. Трябваше само да си вземат шапките, да скочат на седлата и да смушкат конете. Начаса можеха да се окажат в която и да било част на Париж. Просто чакаха заповед.

… три пъти от другата страна.

Как щеше да се появи Италианката? И най-вече кога? Наближаваше полунощ. От няколко часа Остриетата се надяваха на вест или на сигнал. Красивата шпионка знаеше, че я преследват. Така че трябваше да действа изключително предпазливо. Щеше ли да използва нетрадиционен начин, за да потърси връзка с тях? Какъв? Дракончетата. Да, едното или другото от дракончетата, към които тя беше толкова привързана, можеше да донесе вестта. Тук, в двореца на Ястреба. Или в Кардиналския дворец. Дори евентуално в Лувъра…

Три пъти от едната страна…

… три пъти от другата.

— Печелиш — каза Лепра на Марсиак, след като хвърли лош зар.

— Нова игра?

— Не, благодаря.

Мускетарят стана.

— Както желаеш — обърна се към него гасконецът. — Но трябва да си платиш дълговете. Не забравяй, че ми дължиш Пиемонт и херцогство Клевс.

Ставаше дума за забавление, което двамата си измислиха. То се роди един ден, когато нямаха нито су в джобовете си, но решиха да си разделят Европа и започнаха да залагат на определени територии. Независимо дали имаха пари, или не, те продължаваха педантично да изреждат печалбите и загубите си.

Три пъти от едната страна…

… три пъти от другата.

— Не се притеснявай, няма да забравя — рече Лепра. — Но добре си спомням, че спечелих и епископството в Мюнстер.

И след като погледна весело към Марсиак, отиде да почука на открехнатата врата на Ла Фарг.

* * *

Ла Фарг си беше обзавел собствен малък кабинет, който имаше врата към щаба, а към горните етажи от него водеше вита стълбица, скрита зад подвижна дървена преграда. В тази стая той приемаше, разсъждаваше и подготвяше докладите, предназначени за Негово Преосвещенство. Но рядко затваряше вратата.

Тази вечер също чуваше ясно ритмичните движения на камъка за подостряне на рапири, използван от Алмадес. С ботуши и въоръжен, той се беше изтегнал във фотьойла си и бе скръстил нозе върху работната маса. Размишляваше нещо и си играеше с малък медальон, който обикновено носеше на врата си, а сега въртеше верижката на пръста си — ту насам, ту натам. Овехтялото и потъмняло бижу имаше капаче, под което беше скрит миниатюрен портрет. Беше портретът на жената, която Ла Фарг някога беше обичал, но тя приличаше на тяхната дъщеря.

Станала вече девойка, тя наскоро се появи отново в живота на стария благородник. Намираше се в опасност и той трябваше да я защити, да я спаси от преследването на Черния нокът, както и от агентите на кардинал Ришельо. Това означаваше, че се налага да се раздели с нея. Сега не знаеше къде се намира тя, тъй като предпазливостта го изискваше. Но се чувстваше спокоен, понеже беше сигурен, че дъщеря му никъде няма да бъде по-добре защитена, отколкото под грижите на този, комуто я беше поверил.

Ла Фарг повдигна глава и прикри в шепата си медальона, когато чу Лепра да чука на вратата.

— Да?

Мускетарят влезе.

— Боя се, че тази вечер няма да се случи нищо — рече той.

— Аз също.

— Скоро ще стане полунощ.

— Зная.

— Да разседлая ли конете?

— Нека дадем още един час на Италианката, за да се появи.

— Добре.

В този момент Алмадес престана да остри рапирата си. Лепра се обърна и видя Андре да влиза с писмо в ръка.

— Капитанът? — осведоми се конярят.

Испанецът му посочи с пръст вратата на малкия кабинет. Андре премина през залата под втренчените в него погледи, а Ла Фарг и подчиненият му тръгнаха да го пресрещнат. Анес, Марсиак и Балардийо станаха. Алмадес се увери, че острието му е като бръснач. Сен Люк остана проснат на пейката, но се извъртя настрана и се облегна на лакът.

— Господин капитан — каза Андре, — един конник донесе това.

— Благодаря — отвърна Ла Фарг и грабна писмото.

Печатът беше на кардинал Ришельо. Старият капитан го счупи и разтвори листа сред пълно мълчание.

Всички чакаха.

Ла Фарг го прочете и обяви:

— Италианката се е появила преди един час в Кардиналския дворец.

Другите го гледаха, без да разбират.

— Тя се предава в плен — обясни той и се усмихна двусмислено. — Няма две мнения, отлична маневра…