Ю Несбьо
Полиция (52)

Петдесет и първа глава

Катрине потръпна и се сгуши в прегръдката на Бьорн. В голямата църква беше студено. Студ и вътре, и вън. Защо ли не се облече по-дебело?

Чакаха. Всички в църквата в „Опсал“ чакаха. Някой току се прокашляше. Какво кара хората винаги да кашлят в църква? Дали самото помещение предизвиква дразнене в гърлото и затруднено преглъщане? Дори модерните църкви като тази, построени от стъкло и бетон? Или притеснението им да не вдигат шум, който акустиката ще усили, ги подтиква да кашлят от нерви? Или просто по този начин хората освобождават блокираните си чувства, изплюват камъчето, вместо да избухнат в плач и смях?

Катрине извърна глава. Бяха се събрали единствено най-близките. Достатъчно малко, та да фигурират само с първата буква от малкото си име в телефонния указател на Хари. Катрине погледна Столе Ауне. За пръв път го виждаше с вратовръзка. И съпругата му присъстваше. Ето го и Гюнар Хаген. И той бе довел жена си.

Катрине въздъхна. Трябваше да се облече по-дебело. Виж, на Бьорн температурата явно не се отразяваше. Тъмен костюм. Катрине не бе предполагала, че ще изглежда толкова добре в официално облекло. Изтупа ревера на сакото му. Там нямаше прашинки. Просто интимен любовен жест. Както маймуните си демонстрират привързаност, докато се пощят.

Случаят беше разкрит.

По едно време се опасяваха, че са го изпуснали, че Арнол Фолкеста — вече известен и като Полицейския касапин — е успял да се измъкне, да избяга зад граница или да се скрие някъде в Норвегия. Ако наистина се бе скрил в страната обаче, трябваше да е вдън земя, защото в рамките на двайсет и четири часа след официалното обявление за издирването му всички медии разпространиха негов портрет и подробно описание и в цяла Норвегия едва ли остана нормален човек, който да не знае кой е Арнол Фолкеста и как изглежда. Тогава Катрине се замисли колко близо са били, когато Хари й възложи да провери за евентуални допирни точки между Рене Калснес и служител в полицията. Ако беше включила в търсенето и бивши блюстители на реда, Катрине щеше да открие връзката на Фолкеста с младото момче.

Тя престана да чопли ревера на Бьорн. Той й се усмихна признателно. Мимолетна, измъчена усмивка. Брадичката му потрепери леко. Беше на ръба да заплаче. Катрине осъзна, че днес за пръв път ще види Бьорн разплакан. Тя се изкашля.

 

 

Микаел Белман се промъкна дискретно и седна откъм външната страна на пейката. Погледна си часовника.

След четирийсет и пет минути му предстоеше поредното интервю. За немското списание „Щерн“. Едномилионна читателска аудитория. Поредният чуждестранен журналист, заинтригуван от историята за младия главен секретар на полицията, работил неуморно седмици наред, месец след месец, за да залови серийния убиец; как накрая самият той едва не загинал от ръката на същия този убиец. Микаел отново щеше да направи кратка пауза, преди да добави, че пожертваното око е твърде нищожна цена, защото е постигнал много: спрял е психопат на път да затрие още негови служители.

Микаел Белман закри часовника с ръкава си. Време беше да започват. Какво чакаха? Днес дълго се чуди какво да облече. Черно, за да подхожда на повода и на превръзката над окото му? С тази превръзка уцели право в десетката. Тя разказваше историята му толкова драматично и ефектно, че според „Афтенпостен“ тази година Белман се бе превърнал в норвежеца с най-много снимки в международната преса. Или да избере нещо тъмно, но по-неутрално и приемливо и не толкова натрапчиво за предстоящото интервю? След интервюто му предстоеше среща с председателя на Общинския съвет и Ула му препоръча да заложи на неутрален, тъмен цвят.

По дяволите! Ако не започнат скоро, ще закъснее.

Поразрови се в душата си. Изпитваше ли нещо? Не. Какво да изпитва? Все пак ставаше въпрос за Хари Хуле, който нито му беше приятел, нито подчинен в полицията. Имаше голяма вероятност обаче отпред да чакат журналисти и за Микаел беше добра реклама да присъства в църквата. Нямаше как да се отрече, че Хуле пръв посочи Фолкеста, а последствията придобиха такива мащаби, че превърнаха Микаел и Хари в поборници за една и съща кауза. А в момента добрият пиар стана още по-важен за Белман. Знаеше защо го вика председателят на Общинския съвет. Партията изгуби силен лидер в лицето на Исабеле Скойен и сега търсеше неин заместник. Популярна, уважавана личност, която да привлекат в редиците си и да я включат в управленския си екип. Когато му се обади, председателят на Общинския съвет първо му изказа възхищението си от интервюто в „Магасине“, което представяло Белман в изключително благоприятна и мъдра светлина. После го попита дали политическата платформа на неговата партия хармонира донякъде с политическите виждания на Микаел.

Хармонира.

Управата на града.

Градът на Микаел Белман.

Кога най-сетне някой ще натисне педалите на проклетия орган!

 

 

Бьорн Холм усещаше как Катрине трепери в прегръдката му. Усещаше и студената пот, стичаща се под официалния му панталон, и изтръпваше при мисълта колко дълъг ще бъде днешният ден. Дълъг ден, преди двамата с Катрине да се съблекат и да се мушнат под завивките. Заедно. И да продължат напред. Животът продължаваше за всички, които останаха — независимо дали искат, или не. Плъзгайки поглед над редиците от пейки, Бьорн се замисли за всички, които не бяха тук. Беате Льон. Ерлен Венешла. Антон Митет. Дъщерята на Руар Митстюен. Ракел и Олег Фауке. Те платиха цената, задето се бяха привързали към онзи, който сега се намираше до олтара. Хари Хуле.

И по някакъв парадоксален начин той сякаш продължаваше да бъде верен на себе си — онази черна дупка, която засмуква в недрата си всичко добро наоколо и унищожава любовта, която му дават и която не му дават.

Снощи, преди да си легнат, Катрине призна пред Бьорн, че е била влюбена в Хари. Не защото го е заслужавал, а защото е невъзможно да му устоиш. Както е невъзможно и да го уловиш, да го задържиш, да живееш с него. Навремето Катрине здравата бе хлътнала по него. Влюбването отмина, страстта охладня. Бе опитала да я превъзмогне. Ала малкият фин белег от краткотрайната любовна мъка, която Хари неволно бе причинил на нея и на още няколко жени, никога нямаше да се изличи. Катрине и посестримите й по съдба го бяха имали само временно. И всичко бе приключило. Бьорн я помоли да спре с откровенията дотук.

Органът засвири. Бьорн открай време имаше слабост към този инструмент. Малкият орган в родната Скрая, органът „Хемънд Б 3“ на американския рок и блус певец Грег Олман, скърцащи хармониуми, от които се изтръгва стар псалм. Същото като да се къпеш във феерия от топли тонове и да се надяваш сълзите да не те надмогнат.

Изобщо не заловиха Арнол Фолкеста. Той сам им се предостави.

Фолкеста явно бе сметнал мисията си за приключена. С нея свършваше и животът му. И бе направил единственото логично нещо. Откриха го след три дни. Три дни в отчаяно търсене. Бьорн имаше чувството, че цялата страна е на крак. И вероятно по тази причина съобщението, че са го намерили в гората в Маридален, само на стотина метра от лобното място на Ерлен Венешла, предизвика известно разочарование. С малка, почти дискретна дупчица в главата и пистолет в ръка. Личният му автомобил насочи издирващите към гората. Очевидци съобщиха, че колата се намира на паркинг в подножието на туристическите пътеки — стар фиат, също обявен за издирване.

Бьорн пое ръководството на групата за оглед. Арнол Фолкеста имаше толкова невинен вид, проснат възнак в пирена, а рижата му брада подсилваше приликата с дядо Коледа. Лежеше под късче открито небе. Нагъсто израслите дървета наоколо не го защитаваха. В джобовете му откриха ключове — за фиата и за разбитата врата на улица „Хаусман“ 92, „Глок“ 17 — освен пистолета в ръката му — и портфейл, в който намериха смачкана снимка на млад мъж. Бьорн веднага го идентифицира; Рене Калснес.

Тъй като бе валяло поне денонощие, а трупът бе престоял под открито небе цели три, почти не бяха останали следи за изземване. Но това не попречи на криминалистите да се сдобият с необходимите доказателства. По кожата около дупката в дясното слепоочие имаше следи от обгаряне и частици от изгорял барут. Балистичната експертиза потвърди, че куршумът в черепа на мъртвеца е изстрелян от пистолета, който държи в ръката си.

По тази причина криминалистите изобщо не се усъмниха, че Фолкеста се е самоубил. Когато влязоха да огледат дома му, откриха почти всичко, необходимо да потвърди, че именно Арнол Фолкеста е полицейският касапин: окървавени палки с полепнали косми от жертвите, прободен трион с ДНК-то на Беате Льон; лопата с остатъци от пръст и кал, чийто състав съвпадна с почвата на Западното гробище; пластири; полицейска заградителна лента от разцветката, открита в околностите на Драмен; ботуши, чийто рисунък на подметките съвпадаше с отпечатъците от стъпки край езерото Трюван. Разполагаха с всички необходими доказателства. Не остана необяснен нито един факт. Предстоеше само да съставят доклада. Приключиха случая. След развръзката се появи онова, за което Хари често говореше, но Бьорн Холм никога не бе изпитвал: празнотата.

Защото вече нямаше към какво да се стремят.

Пред тях не се провиждаше лентата на финала, не приближаваха пристанище или гаров перон.

Релсите, асфалтът, мостът просто се изгубиха под краката им, пътят свърши и те пропаднаха в празнотата.

Всичко приключи. Бьорн ненавиждаше тази дума.

И почти в отчаяние, започна да се рови по-надълбоко из първоначалните убийства. Откри каквото търсеше: връзка между убитото край Трюван момиче, Юда Юхансен и Валентин Йертсен. Четвърт пръстов отпечатък не можеше да даде категорично съвпадение в базата данни, но трийсет процента вероятност все пак не бяха съвсем нищо. Не, делото не бе приключило. Имаше още много работа.

— Започва се — прошепна Катрине.

Устните й почти докоснаха ухото му. Органът набра мощ и засвири позната мелодия. Бьорн преглътна с мъка.

Гюнар Хаген затвори очи за миг и се заслуша в музиката. Опитваше се да не мисли. Ала мислите го връхлитаха. Случаят е приключен. Всичко свърши. Погребаха онова, което трябваше да се погребе. И все пак оставаше едно нещо, което той някак не можеше да зарови, да потули под земята. Засега не го бе споделял с никого. Защото те не можеха да влязат в употреба. Думите, които Асаев промълви шепнешком, с дрезгав глас, през няколкото секунди, отпуснати на Хаген в болницата: „Какво ще ми предложиш в замяна, ако аз се съглася да свидетелствам срещу Исабеле Скойен?“ И: „Тя дори играеше в комбина с някой от високите етажи на полицията.“

Думи, мъртъв отглас от покойник. Недоказуеми твърдения, чиято проверка по-скоро би навредила, отколкото да помогне. Особено след като извадиха Скойен от играта.

И Гюнар Хаген реши да запази информацията за себе си.

Нямаше намерение да преосмисля това решение.

Също както Антон Митет бе постъпил с онази проклета полицейска палка.

И макар да бе взел решението, дилемата продължаваше да го държи буден нощем.

„Тя дори играеше в комбина с някой от високите етажи на полицията.“

Гюнар Хаген отвори очи.

Бавно плъзна поглед над събралите се.

 

 

Трюлс Бернтсен седеше в сузукито си. Беше спуснал прозореца, за да чува органовата музика от малката църква. Слънцето грееше от безоблачното небе. Напичаше адски гадно. Трюлс не харесваше квартал „Опсал“. Бъкаше от хулигани. Тук неведнъж беше пускал юмруците си в действие. И неведнъж беше ял бой. Ала никога досега не го бяха пребивали толкова жестоко, колкото на улица „Хаусман“. За щастие пораженията се оказаха по-безобидни, отколкото изглеждаха. Като си толкова грозен, с какво ще те притеснят няколко белега, а мозъчното сътресение едва ли е опасно за човек без грам сиво вещество, подхвърли в болницата Микаел. Каза го на шега и Трюлс се опита да му покаже, че оценява хумора му, като загрухтя, но счупената челюстна кост и строшеният нос го боляха ужасно.

Продължаваше да приема силни болкоуспокояващи, а главата му беше цялата с лепенки. Бяха му забранили да шофира, но вече не го свърташе у дома. Не можеше да чака, докато световъртежът изчезне и раните заздравеят. Дори Меган Фокс започна да му писва, пък и докторът го предупреди да не гледа телевизия. Затова предпочете да дойде тук. Да седи в колата пред църквата, за да… защо всъщност? Да покаже уважението си към мъж, когото никога не бе уважавал? Да направи безсмислен жест към презрян идиот, който сам не си знае интереса и спасява кожата именно на човека, от чиято смърт има най-голяма полза? Трюлс тегли една майна на цялата история. Искаше само да се върне на работа веднага щом се повъзстанови. Тогава този град пак щеше да стане негов.

 

 

Ракел си пое въздух и го издиша. Пръстите й, стиснали букета, плувнаха в студена пот. Тя се взираше към вратата. Мислеше за хората в църквата. Приятели, роднини, познати. Мислеше и за свещеника. Не бяха чак толкова многобройни, но чакаха. Не можеха да започнат без нея.

— Обещаваш ли да не плачеш? — попита Олег.

— Не — тя се усмихна бързо и го погали по бузата.

Беше се източил много. И се бе разхубавил. Стърчеше над майка си. Чак когато влязоха в магазина, избраха тъмен костюм и продавачът взе мерките на Олег, Ракел съзна, че синът й почти е стигнал 193-сантиметровия ръст на Хари.

Тя въздъхна.

— Да влизаме — и хвана Олег под ръка.

Той отвори вратата, църковният служител в преддверието му кимна и двамата тръгнаха по пътеката между пейките. Докато гледаше обърнатите към нея лица, Ракел усети, че притеснението й се изпарява. Да присъства тук, не беше нейна идея. Тя всъщност се противопостави, но накрая Олег успя да я склони. Той изтъкна, че най-правилно е всичко да приключи така. Използва точно тази дума: приключи. Ала нима това не беше преди всичко ново начало? Отваряне на нова глава в живота им? Така го чувстваше Ракел. И изведнъж всичко й се стори съвсем естествено. Да бъде тук точно сега.

Усети как на лицето й разцъфва усмивка. Усмихна се на усмихнатите лица. И за миг си помисли колко конфузно ще се получи, ако някой от присъстващите или самата тя се разхили. Мисълта за прихващите хора — нещо, което би следвало да я ужаси — я напуши на смях. Не се смей, заповяда си тя. Сега не бива. Ракел забеляза, че Олег, до момента най-съсредоточено полагал усилия да върви в такт с музиката, усети флуидите от нея. Стрелна го с поглед. Срещна удивеното му, предупредително изражение. Олег нарочно отвърна поглед, защото бе забелязал напиращия у майка му смях. В този миг, точно тук. Реакцията й му се стори толкова неуместна, че едва не прихна сам.

За да отвлече мислите си от смеха, да ги насочи към нещо друго, към предстоящото, към сериозния миг, Ракел прикова поглед в чакащия до олтара. Хари. В черно.

Стоеше обърнат към тях, а на лицето му — едновременно красиво и крайно отблъскващо — се бе залепила идиотска широка усмивка. Изправен и горд като петел. Когато двамата с Олег застанаха гръб до гръб в магазин „Гюнар Йойе“, продавачът установи с помощта на шивашкия метър, че ги делят само три сантиметра в полза на Хари. И двамата мутанти плеснаха длан в длан, все едно приключиха съревнованието с резултат, задоволителен и за двамата.

В момента обаче Хари имаше много зрял вид. Лъчите на юнското слънце, проникващи през витражите, го обвиваха в небесно сияние и го правеха да изглежда още по-висок от обикновено. И спокоен както винаги. В началото Ракел недоумяваше как е възможно да запази душевното си равновесие след случилото се. Но после неговото спокойствие, непоклатимата му увереност, че всичко е приключило благополучно, й подействаха заразително. През първите няколко седмици след нахлуването на Арнол тя не можеше да спи, макар Хари непрекъснато да беше до нея и да й шепнеше, че всичко е свършило. Че е завършило благополучно. И вече са извън опасност. Повтаряше й едно и също вечер след вечер, един вид приспивна мантра, която първоначално не й беше достатъчна. Постепенно обаче Ракел започна да му вярва. И след още няколко седмици сама се убеди в думите на Хари: всичко бе приключило благополучно. И започна да спи. Дълбоко и без да помни сънищата си. Будеше се чак когато сутрин Хари се измъкваше внимателно от постелята, мислейки си, че тя не го е усетила. Ракел се преструваше на заспала, защото знаеше колко горд и доволен ще се почувства Хари, ако тя се „събуди“ чак след като той се появи с подноса със закуската и се прокашля многозначително.

Олег се отказа да върви в такт с марша на Менделсон, а на Ракел й беше все едно, защото на всяка негова крачка й се налагаше да прави две. Решиха да възложат на Олег две функции. Когато й хрумна, Ракел усети, че няма нищо по-естествено от това, Олег да я отведе до олтара, да я предаде на Хари и да им бъде кум.

Хари не бе довел своя свидетел. Настоя да запази първоначално избрания. Столът на свидетеля от неговата страна стоеше празен, но на седалката бяха поставили снимка на Беате Льон.

 

 

Пристигнаха. Хари не я изпусна от поглед нито за секунда.

Ракел така и не разбра тайната му. Как мъж с толкова нисък пулс в спокойно състояние, мъж, който може дни наред да не напуска собствения си свят, да не разговаря и да не осъществява никаква връзка с околния мир, внезапно, като с натискане на превключвател, започва да преживява всичко съзнателно — всяка отлитаща секунда, всяка изпълнена с вълнение десета и стотна от секундата. Спокойният му дрезгав глас съумяваше да изрази само с няколко думи повече емоции, информираност, учудване, глупост и интелект, отколкото всички срещани от нея бъбривци успяваха да покажат по време на обяд със седем блюда.

И този поглед. Макар и леко хладен и стеснителен, сварваше да те задържи, да те застави да бъдеш там.

На Ракел Фауке й предстоеше да се омъжи за мъжа, когото обича.

Хари я гледаше от мястото си. Беше толкова красива, че в очите му избликнаха сълзи. Не го беше очаквал. Не ослепителната красота на Ракел. Беше сигурен, че тя ще е неотразима в бяла булчинска рокля. Не бе очаквал собствената си реакция. Мислите му бяха по-скоро заети с надеждите церемонията да не се проточи твърде много и свещеникът да не прекали с възвишените си и въодушевени реплики. Хари знаеше, че при такива прочувствени събития става неподатлив на всеобщия ентусиазъм, безчувствен, студен и малко разочарован наблюдател на заобикалящия го патетичен подем и собствената си емоционална суша. Ала предварително бе решил да изиграе ролята си възможно най-добре. Все пак той сам настоя сватбата да се състои в църква. А ето го сега със сълзи в очите — огромни, неподправени солени капки. Хари премига няколко пъти. Ракел го погледна. И в очите й се четеше не клишето „виждам-че-всички-гости-ни-гледат-как-се-гледаме-и-се-опитвам-да-изглеждам-все-едно-сияя-от-щастие“.

Тя го гледаше, както се гледа съотборник.

Заедно ще се справим, казваха очите й. Да се включим в маскарада.

Ракел се усмихна. Хари усети, че и той се усмихва. Нямаше представа кой започна пръв. Ракел се поразтресе. Смееше се сподавено, смехът набъбваше и беше въпрос на време да избликне. Тържествените моменти често й въздействаха по този начин. Както и на Хари. За да не прихне, отмести поглед върху Олег. Но и там не го очакваше спасение, защото момчето щеше да се пръсне от сдържан смях. Хари едва се овладя, навеждайки глава и стискайки очи.

„Каква задружна комбина сме“ — помисли си гордо той и погледна свещеника.

Комбината, която залови полицейския касапин.

Ракел схвана подтекста в текстовото съобщение от Хари. „Гледай Олег да не види подаръка.“ Послание, достатъчно невинно да не събуди мнителността на Арнол Фолкеста и достатъчно недвусмислено, та Ракел да схване намека. Старият трик от рождените дни на Олег.

Когато Хари влезе, Ракел се спусна да го прегърне, извади затъкнатия на кръста му пистолет и отстъпи заднешком с ръце отпред, та застаналият зад гърба й Арнол да не види какво държи. А именно: заредена „Одеса“ със свален предпазител.

По-обезпокоителен беше фактът, че дори Олег се бе досетил какво става. Изведнъж се умълча със съзнанието, че не бива да опропастява предстоящия замисъл. А това означаваше едно: изобщо не се е хващал на хитрия трик с подаръка. Просто не се е издавал. Каква задружна комбина.

Заедно те подмамиха Фолкеста да тръгне към Хари така, че Ракел да остане зад него, да се приближи и да стреля от упор в слепоочието му точно преди Фолкеста да убие Хари.

Несломим отбор победители. Ето това представляваха тримата.

Хари подсмръкна и се запита дали проклетите сълзи ще проявят благоразумието да си стоят в очите му, или ще се наложи да ги бърше, преди да се търколят по бузите му.

Заложи на последното.

Ракел го попита защо настоява да се венчаят в църква. Доколкото го познаваше, бе установила, че не е ревностен християнин. Самата тя също не беше религиозна, макар да бе възпитавана в католически дух. Хари се впусна в обяснения, че е дал свой обет пред въображаем Бог: ако всичко приключи благополучно, да се подложи на този простодушен ритуал — венчавка пред Божието лице. Ракел се разсмя на глас — тя не възприемаше това за вяра в Бог, а за разновидност на детска игра, в която на победения му удрят кокалчетата на пръстите, или други подобни момчешки щуротии; но го обичаше и щом той държеше, беше съгласна да се оженят в църква.

След като отвързаха Олег, тримата се прегърнаха. В продължение на една дълга, мълчалива минута стояха така, притиснати един към друг, милваха се, за да се уверят, че са живи и здрави. Трясъкът и миризмата от изстрела все още витаеха между стените и се налагаше да изчакат те да отминат, преди да предприемат каквото и да било. После Хари ги помоли да седнат заедно до кухненската маса и наля кафе от включената кафемашина. Неволно се запита дали, ако Фолкеста бе успял да убие и тримата, щеше да изключи машината на излизане оттам?

Хари също седна, отпи от чашата си, хвърли поглед към трупа на пода в преддверието само на няколко метра от тях и като се обърна, срещна въпроса в очите на Ракел: защо още не се е обадил в полицията?

Хари отпи от чашата, кимна към „Одеса“-та върху масата и погледна Ракел. Интелигентна жена като нея се нуждаеше само от малко време и щеше да стигне до същия извод: вдигне ли Хари телефона, Олег отива в затвора.

Ракел кимна бавно в знак, че разбира. Когато криминалните експерти изследват пистолета, за да проверят дали куршумът, който съдебните лекари ще извадят от главата на Фолкеста, наистина е изстрелян от „Одеса“-та, веднага щяха да свържат пистолета с делото „Густо Хансен“, защото разследващите така и не бяха успели да открият с кое оръжие е извършено убийството. Все пак не всеки ден — или всяка година — убиваха човек с „Макаров“ 9/18 мм. А открият ли, че куршумът е изстрелян от оръжие, което могат да свържат с Олег, пак щяха да го арестуват. И този път да повдигнат обвинение и да го осъдят въз основа на неопровержими изобличаващи го доказателства.

— Правете каквото сметнете за добре — каза Олег, отдавна схванал ситуацията.

Хари кимна, но не откъсна поглед от очите на Ракел. Необходимо беше пълно единодушие. Това трябваше да е общо решение. Както сега.

Свещеникът прекрати четенето от Библията, присъстващите седнаха и свещеникът се прокашля. Хари предварително го помоли да посъкрати церемонията. Устните на божия служител се раздвижиха. Хари виждаше спокойствието, изписано по лицето му, и си припомни как онази вечер изражението на Ракел беше същото. Първо тя стисна здраво очи, после ги отвори. Все едно искаше да се увери, че не сънува кошмар. После въздъхна.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ще горим — отвърна Хари.

— Ще горим ли?

Хари кимна. Ще направят същото като Трюлс Бернтсен. С тази разлика, че хора като него унищожават доказателства за пари. Други разлики нямаше.

Заеха се със задачата.

Той стори каквото беше нужно. Те го сториха. Олег слезе и докара колата на Хари в гаража. Междувременно Ракел овърза тялото в найлонови чували, а Хари скалъпи импровизирана носилка от брезент, въже и две алуминиеви тръби. Напъхаха трупа в багажника, Хари взе ключовете за фиата и се качи вътре. Докато Хари и Олег, всеки в отделна кола, пътуваха към Маридален, Ракел се зае да мие пода и да заличава следи.

Точно според очакванията, възвишението Грефсенколен беше пусто в дъжда и мрака. Двамата поеха по една от тесните пътечки, за да са сигурни, че няма да се натъкнат на случаен минувач.

Разкаляната пръст се хлъзгаше и затрудняваше двамата носачи, но Хари знаеше, че дъждът ще отмие следите им, а навярно и следи по трупа, които биха могли да насочат разследващите към предположението, че тялото е било пренасяно.

Отне им час да открият подходящо място, където хората няма да се натъкнат лесно на трупа, но където ловните им кучета до няколко дни ще надушат мършата. Ала тогава щеше да е изминало достатъчно дълго време и уликите щяха да бъдат унищожени или поне нееднозначни. И достатъчно кратко време, та обществото да не е изразходило прекалено много ресурс в преследването на полицейския касапин.

Хари едва не прихна, когато си даде сметка, че последното съображение действително играеше сериозна роля в решенията му. Защото той все пак, не по-различно от сънародниците си, беше продукт на възпитанието си; поредното стадно животно с промит от социалдемократичната доктрина мозък, което изпитва физическа болка, когато оставя лампата да свети през нощта или изхвърли найлонов плик сред природата.

Свещеникът привърши словото си и едно момиче — приятелка на Олег — запя от балкона. „Ботуши от испанска кожа“ на Боб Дилън. По желание на Хари, с благословията на Ракел. Свещеникът бе говорил повече за необходимостта от съвместни усилия в брака, отколкото за единението пред Божия лик. Хари си припомни как свлякоха чувалите от Арнол и го поставиха в поза, която да изглежда логична за човек, застрелял се в слепоочието. Хари никога нямаше да попита Ракел защо опря дулото в дясното слепоочие на Арнол, преди да дръпне спусъка, вместо да го гръмне в гърба или в задната част на главата, както биха постъпили девет от десет души.

Навярно защото се бе опасявала, че куршумът може да излезе от тялото му и да улучи Хари.

Или защото светкавично разсъждаващият й мозък, плашещ със своята далновидност, бе успял да съобрази какво ще се случи впоследствие. За да се спасят, ще се наложи да прикрият деянието си. Да трансформират истината. В самоубийство. Беше възможно жената до Хари да е съобразила, че самоубийците не се застрелват в задната част на главата от половин метър, а — ако са десняци като Арнол Фолкеста — в дясното слепоочие.

Каква жена. Знаеше за нея толкова много. И толкова малко. След като я видя в действие, след като прекара месеци в съвместна работа с Арнол и повече от четирийсет години със самия себе си, Хари се принуди да си зададе въпроса доколко човек може да опознае друг човек.

Песента свърши и свещеникът премина към брачния обет — „да я обичаш и почиташ…“ — но Хари и Ракел, в пълен разрез с ритуала, продължаваха да стоят обърнати един към друг. Хари беше убеден, че никога няма се откаже от нея, независимо колко лъжливи обещания щеше да изрече сега в църквата, независимо колко невъзможно е да се закълнеш някому, че ще го обичаш чак до гроба. Надяваше се свещеникът скоро да млъкне, за да изрече заветното „да“, което вече ликуваше в гърдите му.

 

 

Столе Ауне извади носна кърпичка от горния джоб на ризата си и я подаде на съпругата си.

Хари току-що бе казал „да“ и отзвукът от гласа му още отекваше под църковния свод.

— Какво има? — прошепна Ингри.

— Плачеш, скъпа.

— Не, ти плачеш.

— Така ли?

Столе Ауне допря кърпичката до кожата под очите си. Плачеше, и още как. Не много, но достатъчно по кърпичката да останат мокри петна. Аурура все повтаряше, че баща й не плаче като хората. От очите му най-неочаквано потичаха само съвсем тънки, едва видими вадички, спускаха се по носа и се търкулваха по двете му страни. В такива случай околните обикновено не схващаха ситуацията, филма или разговора като особено разнежващ. Все едно някаква торбичка се пукаше и оттам потичаше вода. На Столе много му се искаше Аурура да присъства на церемонията, но тя замина с отбора на двудневен турнир в зала „Надерю“ в градчето Берюм близо до Осло. Току-що му изпрати есемес, че са спечелили първата среща.

Ингри понагласи вратовръзката на съпруга си и сложи ръка на рамото му. Той отпусна дланта си върху ръката й. Знаеше, че и двамата си припомнят собствената си сватба.

Случаят приключи и Столе състави психологически доклад. В него изложи собственото си виждане по въпроса дали оръжието, с което се е застрелял Арнол Фолкеста, е същото, с което е бил убит Густо Хансен. Столе посочи няколко сходства между Густо Хансен и Рене Калснес: и двамата са били млади, красиви като картинки момчета, лишени от скрупули. Продавали са сексуални услуги на мъже от всички възрасти, а Фолкеста е бил склонен да се влюбва в такива младежи. В професионалната си оценка Столе допускаше, че човек с параноидната шизофрения на Фолкеста е способен да убие Густо от ревност или поради редица други причини, базирани върху превратно възприемане на реалността вследствие от тежка форма на психоза, невинаги видна за околните. Към доклада си Столе приложи записките от терапевтичната консултация с Фолкеста от времето, когато той работеше в КРИПОС. Тогава той бе потърсил помощта на психолога с оплакването, че чува гласове. И независимо от отдавна постигнатото съгласие на психолозите, че да чуваш въображаеми гласове не е тъждествено с шизофрения, в случая на Фолкеста Столе клонеше към това заключение. Затова още навремето бе започнал да съставя епикриза, която да прекрати кариерата на Фолкеста като следовател. Така и не се наложи да изпраща доклада си, защото Фолкеста сам реши да напусне службата, след като сподели с Ауне за конфузна случка с колега, когото не назова по име. После Фолкеста прекрати терапията и изчезна от радара на Ауне. Ала явно различни фактори бяха допринесли за обострянето на болестта. Не на последно място стояха черепно-мозъчните травми вследствие от зверския побой, станал причина за продължителен болничен престой. В научните изследвания изобилстваше от примери за сравнително леки мозъчни травми, довели до поведенчески промени, проявяващи се в засилена агресия и влошен контрол на импулсите. Ауне добави, че нараняванията, получени от Фолкеста по време на нанесения му побой, приличат на нараняванията, които впоследствие той е причинил на жертвите си. Друг отключващ фактор за болестта се явяваше загубата на Рене Калснес. Според свидетелски показания на запознати, Арнол Фолкеста бил силно, почти маниакално влюбен в младежа. През погледа на Столе Ауне решението на Фолкеста да завърши със самоубийство онова, което очевидно е приемал като своя мисия, не представляваше изненада. Единственият необясним факт беше, че не бе оставил никакво писмено или устно завещание, обясняващо причините за постъпките му. Обикновено манията за величие върви ръка за ръка с потребността да бъдеш запомнен, разбран, обявен за гений, възхваляван и да получиш заслуженото си място в историята. Психологическият доклад срещна положителен прием. Микаел Белман заяви, че са имали нужда тъкмо от това последно късче, за да сглобят целия пъзел.

Столе Ауне обаче таеше съмнения, че за полицейското ръководство е по-важен друг аспект. Поставяйки на покойния сериен убиец диагнозата шизофрения, Ауне всъщност пресичаше в зародиш дискусия, която вещаеше редица проблеми: защо именно полицейски служител стои зад зверските деяния? Фолкеста наистина беше бивш полицай, но все пак принадлежеше към гилдията. Какво говореше този факт за полицията като професионално съсловие и за полицейската култура?

А сега можеха преспокойно да погребат обществената полемика, защото виден психолог бе оповестил заключението, че Арнол Фолкеста е луд. А за лудостта обяснение няма. Тя просто съществува. И подобно на природна стихия се разразява изневиделица. Такива неща се случват. А когато бедствието отмине, ни остава само да продължим напред. Какво друго можем да сторим?

Ето така разсъждаваха Белман и неговите поддръжници.

Засега обаче Столе възнамеряваше да остави този случай да отлежи. Подновяваше целодневната си заетост в кабинета, но Гюнар Хаген беше заявил, че иска отбора от Котелното да се превърне в група за бързо реагиране, нещо като „Делта“. Вече предложиха на Катрине щатно място като следовател в Отдела за борба с насилието и тя възнамеряваше да приеме офертата. По нейни думи имала доста основателни причини да се премести от величествения, красив Берген в окаяната столица.

Органистът раздвижи краката си, Столе чу скърцането на педалите, разнесе се мелодия. По пътеката се зададоха невестата и женихът. Вече брачна двойка. Не им се налагаше да кимат наляво и надясно като по филмите, защото гостите бяха малобройни и двамата съпрузи ги обхващаха с един поглед.

Почерпката щеше да се състои в ресторант „Скрьодер“. Редовният пристан на Хари едва ли беше най-подходящият избор за сватбено тържество, но Хари се оправда, че Ракел, а не той, настояла да се спрат на „Скрьодер“.

Присъстващите се обърнаха след младоженците, които продължиха напред към вратата покрай празните редици с пейки. Към юнското слънце, помисли си Столе. Към светлината. Към бъдещето. Тримата — Олег, Ракел и Хари.

— Ама че си и ти, Столе — Ингри дръпна кърпичката от джоба му и му я подаде.

 

 

Аурура седеше на резервната скамейка и слушаше радостните възгласи на съотборничките си след отбелязаното попадение.

За днес се очертаваше втора победа и тя си напомни непременно да изпрати есемес на баща си. На самата Аурура й беше безразлично дали ще спечелят, или ще загубят. Майка й също не се вълнуваше, но виж, баща й посрещаше всяка победа в регионалното първенство с небивало въодушевление, все едно дъщеря му е спечелила световния шампионат по хандбал.

Понеже Емилие и Аурура играха през целия първи мач, сега треньорът ги остави да почиват. Аурура започна да брои зрителите по трибуните зад половината на противниковия отбор. Оставаха й само две редици. Повечето бяха родители и състезатели от други отбори, участващи в турнира, но й се стори, че мерна познато лице.

— Защо не следиш играта? — смушка я Емилие.

— Следя я. Просто… Виждаш ли онзи мъж горе на третия ред? Дето седи далече от другите. Познат ли ти е?

— Не знам, много ми е далече. Съжаляваш ли, че не отиде на сватбата?

— Не, там ще са само възрастни. Ходи ми се до тоалетната, ще дойдеш ли?

— Ама мачът не е свършил. Ако треньорът реши да ни пусне в игра?

— Няма. Сега загряват Шарлоте и Катинка. Ела де.

Емилие я изгледа удивена. Аурура знаеше какво си мисли момичето: Аурура никога не моли да я придружават до тоалетната. Никога не си търси компания, за да я изпратят донякъде.

Емилие се поколеба. Обърна се към игрището. Погледна треньора, застанал на страничната линия със скръстени ръце. И поклати отрицателно глава.

Аурура обаче не можеше да устиска до края на мача, когато всички ще се втурнат вкупом към съблекалните и тоалетните.

— Няма да се бавя — прошепна тя, стана и се затича към стълбите. На изхода към съблекалните се обърна и погледна трибуните.

Затърси познатото лице, но не го откри. Спусна се бързешком надолу.

 

 

Мона Гамлем стоеше сама на гробището до църквата „Брагерне“ в Драмен. Дойде от Осло с колата и доста се полута, докато открие храма. После се наложи да помоли да я упътят до гроба. Кристалите около името на надгробния камък блестяха под слънчевата светлина. Антон Митет. Сега блести по-силно, отколкото приживе, помисли си тя. Но той я бе обичал. Тя беше сигурна. И тя го бе обичала. Мона пъхна ментова дъвка в устата си. Сети се какво й бе казал той, докато я караше към дома й след дежурството в болницата първия път, когато се бяха целунали: че му харесва ментовият вкус на езика й. Третия път, докато стояха в колата пред дома й, тя се наведе към него, свали ципа му и — преди да се заеме — дискретно извади дъвката от устата си и я лепна под седалката му. Веднага щом приключи, лапна нова дъвка, преди да се целунат. Антон й липсваше. Нямаше право да тъгува по него и това правеше тъгата още по-непоносима. Мона Гамлем чу хрущенето на стъпки по чакълестата пътека зад гърба си. Навярно идваше другата. Лаура. Мона Гамлем тръгна напред, без да се обръща. Опита се да прогони сълзите, напиращи в очите й, и да не се отклонява от пътеката.

 

 

Вратата на църквата се отвори, но Трюлс не видя да излизат хора.

Погледна списанието на съседната седалка. „Магасине“. Пространно интервю с Микаел. Щастливият семеен мъж, щракнат заедно със съпругата и трите им деца. Кроткият, интелигентен главен секретар на полицията заявяваше, че разплитането на случая с полицейския касапин би било невъзможно без подкрепата на съпругата му Ула и без помощта на всичките му съвестни колеги в Главното управление. Допълваше, че паралелно с разобличаването на Фолкеста са разкрили и друго убийство. Балистичната експертиза показала, че с пистолета „Одеса“, с който Арнол Фолкеста се бе самоубил, е бил застрелян и Густо Хансен.

Трюлс се разхили. Друг път! Хари Хуле сто процента беше нагласил нещата. Трюлс нямаше представа как и защо го е направил, но това означаваше, че от сега нататък Олег Фауке е извън подозрение и няма защо да надзърта плахо през рамо. Току-виж Хуле намърдал момчето и в Полицейската академия.

Все тая. Трюлс нямаше намерение да застава на пътя му. Такава изкусна инсценировка заслужава уважение. Пък и бе запазил списанието не заради Хари, Олег или Микаел.

А заради публикуваната снимка на Ула.

Миг на слабост. Нищо повече. При първа възможност щеше да се отърве от списанието. Да се сбогува с нея.

Замисли се за жената, която срещна в кафенето вчера. Бяха се запознали в интернет. Тя, разбира се, не можеше да се мери с Ула или Меган Фокс. Беше позастаряла, със свлечен задник и дрънкаше много. Но иначе му допадна. Трюлс, естествено, се питаше какво може да хареса човек у жена, която нито е млада, нито има хубаво лице, нито стегнато дупе, нито умее да мълчи.

Нямаше отговор на този въпрос. Но я хареса.

Или — по-точно — хареса му, че тя прояви симпатия към него.

Навярно го бе съжалила заради разбитото лице. Или Микаел се бе оказал прав: лицето на Трюлс по рождение си е толкова грозновато, че малко префасониране не му вреди.

Или просто нещо се бе променило у него. Не знаеше какво и защо, ала понякога се будеше и се чувстваше нов човек. Разсъждаваше различно. Разговаряше с околните по друг начин. И те като че ли го забелязваха и променяха отношението си към него. Държаха се по-приятелски. Това му вдъхваше смелост да направи още една, макар и съвсем малка, крачка в новопоетата посока, която водеше незнайно къде. Трюлс Бернтсен не бе изживял духовен катарзис или нещо подобно. Промяната беше малка. И понякога изобщо не се чувстваше променен.

Така или иначе, възнамеряваше да й се обади.

Полицейската радиостанция изпука. Още преди да чуе думите, по гласа отсъди, че се касае за нещо важно, по-различно от тапите в движението, разбитите мазета, възмутените съседи и буйстващите пияници, от които му бе дошло до гуша. Труп.

— На убийство ли прилича? — попита диспечерът.

— Според мен — да — отговори полицаят с онази лаконична, хладна интонация, към чието усвояване по наблюдения на Трюлс се стремеше младото поколение.

Не че новата генерация нямаше идоли сред по-възрастните. Макар Хуле вече да не беше в редиците им, прословутите му фрази още се радваха на голяма популярност.

— Езикът й… Май е език. Отрязан е и е натъпкан в… — младият полицай не успя да запази дистанция към случилото се и гласът му се скърши.

Трюлс усети как настроението му се повишава. Сърцето му ускори животворните си удари.

Звучеше му психопатско.

Юни. Жената от кафенето имаше хубави очи. А под дрехите й личаха големи гърди. Очертаваше се чудесно лято.

— Адрес?

— Площад „Александър Шилан“ двайсет и две. Мамка му, тук гъмжи от акули.

— Акули ли?

— Да, нарисувани са върху детски дъски за сърф. Из цялата стая са.

Трюлс включи на скорост. Оправи слънчевите си очила, натисна газта и отпусна съединителя. Понякога се чувстваше нов човек. Друг път — съвсем същият.

 

 

Дамската тоалетна се намираше в дъното на коридора. Вратата се хлопна зад Аурура. Направи й впечатление пълната тишина. Възгласите от стадиона заглъхнаха. Остана съвсем сама.

Тя бързо влезе в една кабинка и се заключи. Смъкна шортите и бикините си и седна върху студената пластмасова дъска.

Замисли се за сватбата. Защо ли не отиде? Никога не бе присъствала на сключване на брак. Питаше се дали някой ден и тя ще се омъжи. Опита се да си го представи: как се смее пред църквата, докато я обсипват с ориз. Бяла рокля, къща и хубава работа. Момче, с което ще има деца. Как ли щеше да изглежда той?

Вратата към тоалетните се отвори и някой влезе.

Аурура седи на градинска люлка, слънцето пече право в очите й и тя не вижда момчето. Надява се да е свестен. Да разбира момичета като нея. Да е нещо като татко, но не толкова отвеян. Впрочем не, нека да е точно толкова отвеян.

Жените не стъпват толкова тежко.

Аурура се пресегна към тоалетната хартия, но ръката й замръзна. Искаше да си поеме дъх, ала въздухът сякаш изчезна. Гърлото й се стегна.

Прекалено тежки стъпки като за жена.

Спряха.

Аурура погледна надолу. През широкия процеп между вратата и пода видя сянка. И две издължени остри муцунки на обувки. Като от чифт каубойски ботуши.

Аурура не знаеше кое заби оглушително в главата й: сватбени камбани или собственото й сърце.

 

 

Хари излезе на стълбите. Примижа срещу ослепителното юнско слънце. Постоя така със затворени очи, докато слушаше как звънът на камбаните отеква над „Опсал“. Усети как всичко е в хармония, в равновесие, в ред. Знаеше, че нещата трябва да приключат именно тук, именно по този начин.