Ю Несбьо
Полиция (17)

Шестнайсета глава

Катрине Брат пресече площада пред „Шато Ньоф“ — централата на Норвежкия студентски съюз. Яки партита, готини концерти, оживени дискусии. Ето такъв имидж искаха да създадат на организацията. От време на време успяваха.

Дрескодът сред студентите се бе изменил удивително малко от годините, когато Катрине се подвизаваше тук. Пак същите тениски, дълги панталони, нърдски очила, ретро якета — шушлякови или заемки от войнишките униформи. Тази своеобразна преданост към един и същи стил се опитваше да прикрие несигурността на средностатистическия кариерист, който се мъчи да изглежда като небрежняга-тарикат; страха от социален и професионален провал. Ала тези студенти се благодаряха всеки ден, задето не принадлежат към клетниците от другата страна на площада, накъдето се бе запътила Катрине.

Неколцина от тях вървяха срещу Катрине. Бяха излезли от портата пред кампуса, която приличаше на затворнически портал. Носеха черни полицейски униформи, на вид винаги широки, независимо колко са вталени. Катрине разпознаваше отдалече първокурсниците. Стараеха се да изпълват с тяло униформата и си бяха нахлупили фуражките ниско на челата, било за да прикрият ниското си самочувствие зад мрачна фасада, било за да си спестят леко презрителните или съчувствени погледи на връстниците си в другия край на площада. А връстниците им бяха нормални, свободни, самостоятелни; позволяваха си да проявяват критичност към системата и да се изживяват като мислещи интелектуалци; хилеха се подигравателно иззад дългите си омазнени коси, докато се приличаха на стълбите, извисени в падението си, докато дърпаха демонстративно от цигари, които — те знаеха това — в очите на клетниците от Полицейската академия изглеждаха коз.

Според питомците на Академията именно онези бяха наистина младите; галениците на обществото с правото да грешат, на които тепърва им предстоеше да вземат важни житейски решения, вместо животът им да е вече безвъзвратно предопределен.

Такива чувства владееха Катрине, докато учеше в Полицейската академия. Навярно единствена тя бе изпитвала непреодолима нужда да изкрещи, че никой не знае каква е, защо е избрала да стане полицай и какво смята да прави през остатъка от живота си.

Карстен Каспершен, старият пазач, неизменно продължаваше да кисне в караулката в преддверието. Ако изобщо бе познал в лицето на Катрине Брат някогашна възпитаница на Академията, не го показа по никакъв начин, докато проверяваше служебните й документи. Кимна й леко и тя тръгна по коридора към аудиторията. Подмина вратата към залата, отредена за следствени експерименти. Представляваше нещо като апартамент с леки прегради и галерия, където студентите се упражняваха да обискират, да откриват следи, да възстановяват хода на събитията.

Врата водеше към тренировъчна зала с гумени постелки, просмукани от миризма на пот. Там студентите отработваха тънкостите при поваляне на арестант и поставяне на белезници. Открехна я внимателно и се вмъкна във втора аудитория. Лекцията беше в разгара си и Катрине се придвижи на пръсти до първото свободно място, което зърна на последния ред. Седна съвсем тихо и двете момичета пред нея дори не забелязаха идването й. Шепнеха си оживено.

— Абе яко й хлопа дъската. Залепила си е негова снимка на стената в общежитието.

— Ти сериозно ли?

— Да, видях я с очите си.

— Божичко! Ама той е вече дърт. Че и грозен.

— Грозен ли?

— Кьорава ли си? — момичето кимна към подиума, където лекторът, с гръб към студентите, пишеше нещо на дъската.

— Мотив! — произнесе той написаната дума и се обърна към тях.

— Психологическата бариера, която рационално разсъждаващият човек с нормална емоционалност трябва да преодолее, за да отнеме човешки живот, е прекалено висока. Затова е необходим изключително значим мотив. А мотивите по принцип се откриват много по-лесно и бързо от оръжието, с което е извършено убийството, от свидетели, от веществени следи. Мотивите по правилно сочат непосредствено към потенциалните извършители. Затова всеки детектив трябва да започне с въпроса „защо“.

Лекторът направи пауза и обхвана с поглед аудиторията, както овчарско куче обгражда овчето стадо и не му позволява да се пръсне.

Лекторът вдигна показалец.

— Съвсем опростено казано: открий мотива и вече си открил убиеца.

Катрине Брат не го намираше грозен. Не би го окачествила като красавец, разбира се, не и според класическото разбиране за мъжка красота. Харесваше го въз основа на онова, което англоговорещите наричат acquired taste^[1]. Познатият плътен, топъл глас с леко износен, дрезгав обертон отправяше призив за внимание към аудитория, по-широка от младичките му обожателки в Академията.

— Да? — лекторът се поколеба за миг и даде думата на една от студентките, която размахваше ръка.

— Защо изпращаме на местопрестъпленията многобройни разследващи групи, които гълтат сума средства, щом един-единствен блестящ детектив като вас може да разплете случая с няколко въпроса и логическа мисъл?

В интонацията на студентката не се долавяше ирония, а детинска прямота плюс леко севернонорвежко наречие.

Катрине забеляза как по лицето на лектора се смениха няколко емоции: смущение, примирение, раздразнение — преди той да реши как да й отговори:

— Защото никога не е достатъчно само да знаеш кой е престъпникът, Силие. По време на вълната от въоръжени грабежи в Осло преди десет години, при нас работеше полицайка, която умееше да разпознава маскирани престъпници по формата на лицето и силуета им.

— Беате Льон — веднага реагира Силие. — Понастоящем Оглавява Експертно-криминалния отдел.

— Именно. В осем от десет случая колегите от Отдела по грабежите знаеха чии лица се крият зад черните маски на записите от охранителните камери, но нямаха доказателства. Пръстовите отпечатъци са доказателство. Барутният нагар по оръжието е доказателство. Уви, твърдото убеждение на полицай в нечия вина не е доказателство, независимо колко гениален ум притежава този полицай. Днес използвах редица опростителски тези и със следващата приключвам. Отговорът на въпроса „защо“ няма никаква стойност, без да сме отговорили на въпроса „как“, и обратното. Все пак вече доста сме напреднали в този процес. За техническите страни на разследването ще научите повече в лекциите на Фолкеста. — Лекторът си погледна часовника. — Следващия път ще се спра подробно на мотивите, но имаме време за кратка загрявка. Защо хората убиват себеподобни?

Той пак огледа присъстващите с окуражителен поглед. Катрине забеляза, че освен стария белег, прорязващ бузата му от ъгъла на устните до ухото, Хари се бе сдобил с още два. Единият приличаше на получен от прободна рана във врата, а другият, отстрани на главата на нивото на веждите, навярно бе останал от куршум. Иначе Хари й се струваше по-свеж отвсякога. Снажният, метър и деветдесет сантиметров мъж излъчваше отлично здраве, а в късоподстриганата му коса, твърда като четка, не се забелязваше нито една сива нишка. Под тениската личеше, че тренира редовно и е понапълнял. И — най-важното — в очите му блестеше оживление. Онова будно, енергично пламъче, граничещо с маниакалност, се бе завърнало. Катрине за пръв път го виждаше толкова усмихнат и открит към света, съдейки по езика на тялото му. Направо да го заподозреш, че е доволен от живота си. Ако беше истина, значи представляваше прецедент в живота на Хари, откакто се знаеха с Катрине.

— За лично облагодетелстване — обади се някакво момче.

Лекторът кимна приветливо.

— Звучи съвсем основателна причина, нали? Но користните престъпления рядко завършват с убийство, Ветле.

— Защото мразят някого? — предположи нечий глас с лаещия диалект от областта Сюнмьор.

— Елинг ни насочва към мотиви, свързани с убийства на емоционална основа. Хората наистина убиват от ревност; задето са били отхвърлени; за да отмъстят. Определено има резон. Друго?

— Защото са душевноболни — обади се едър, прегърбен младеж.

— Това понятие вече е излязло от употреба, Роберт — възрази онова момиче, Силие. Катрине видя как конската й опашка, извита във формата на буква S, подскочи над облегалка на първия ред. — Вече се използва…

— Няма проблем, всички разбрахме какво има предвид Роберт, Силие — лекторът беше седнал на ръба на катедрата, бе изтегнал напред дългите си крака и скръстил ръце пред рекламната щампа на тениската си. — Пък и лично на мен определението „душевноболен“ ми се струва съвсем точно. Психичните отклонения обаче не са толкова обичайна причина за убийство. Разбира се, съществуват поддръжници на виждането, че убийството само по себе си е доказателство за наличие на психично заболяване у извършителя, но повечето убийства се извършват от хора с трезв разсъдък. Както материалното облагодетелстване е функция на здравия разум, така и стремежът към намирането на отдушник за натрупаните емоции е рационално обусловен. Убийците са убедени, че отнемат ли живота на своя враг, ще притъпят болката, която омразата, страхът, ревността и унижението неизменно причиняват.

— Ако приемем, че убийството носи удовлетворение… — подхвана първият младеж, — … ще ни кажете ли с колко убийци, постигнали душевен мир, сте се сблъсквали в практиката си?

Умникът на класа, предположи Катрине.

— С малцина — отвърна лекторът. — Но разочарованието след извършването на деянието не опровергава тезата, че престъплението е плод на рационални подбуди. То е акт на разума, стига убиецът да вярва, че ще постигне душевна хармония. Ала, както знаем, отмъщението е по-сладко във въображението. След като актът е извършен, гневът от изпепеляващата ревност се превръща в разкаяние, а венецът на деянията, кулминационната точка, тъй старателно подготвяна от серийния убиец, се срива до пълно разочарование и той е принуден да поднови опитите си да достигне този пик. Накратко… — Стана и се върна до дъската. — Когато говорим за убийства, в твърдението, че престъпленията не си заслужават, има доза истина. За следващия път искам всеки да си измисли причина, която би могла да го тласне към убийство. И не ми се измъквайте с разни лицемерни коректни глупости. Искам да се гмурнете в най-тъмните кътчета на душата си. Е, имайте все пак мярка. И непременно прочетете научната студия на Ауне за личността на убиеца и за създаването на психологическия му портрет. Ясно? И да, ще ви препитам какво сте научили. Затова бъдете нащрек и се подгответе добре. А сега сте свободни.

В аудиторията се разнесе силен трясък от автоматично отскачащи нагоре освободени седалки.

Катрине остана на мястото си. Проследи с поглед изнизващите се пред очите й студенти. Накрая в аудиторията останаха само трима: Катрине, лекторът, който бършеше дъската, и S-образната конска опашка. Стоеше зад лектора във войнишка поза, стиснала записките си под мишница. Катрине забеляза, че девойката е стройна, а гласът, с който заговори лектора сега, претърпя коренна промяна.

— Не смятате ли, че заловеният от вас сериен убиец в Австралия е постигнал удовлетворение, погубвайки онези жени? — изчурулика глезено тя като момиче, което се умилква на баща си.

— Силие…

— Нали ги е изнасилил. Какво по-голямо удовлетворение за един маниак?

— Прочети научната студия на Ауне и ще го обсъдим следващия път, става ли?

— Добре.

Ала студентката не си тръгна. Продължаваше да стои пред него и да се полюлява на пети. „Сякаш се надига на пръсти, за да се добере до него“ — помисли си Катрине.

Лекторът обаче съвсем невъзмутимо събра материалите си в кожена чанта, все едно Силие изобщо я нямаше. Студентката се врътна рязко и тръгна бързо по стълбите към изхода. Забеляза Катрине, забави ход, изгледа я изпитателно, пак припна и се изгуби зад вратата.

— Здравей, Хари — тихо поздрави Катрине.

— Здрасти, Катрине — отвърна той, без да вдига глава.

— Изглеждаш чудесно.

— И ти така — той закопча кожената си чанта.

— Видя ли ме, когато влязох?

— Не, но те усетих — погледна я и се усмихна.

Катрине така и не преставаше да се учудва каква метаморфоза претърпява лицето му, когато се усмихне. Усмивката помиташе суровото, неприязнено, изморено от живота изражение, което Хари носеше като протрито палто. И изведнъж го преобразяваше в закачливо момче-мъж, грейнало като слънце. Такива са хубавите дни в Берген през юли — дългоочаквани и същевременно редки и краткотрайни.

— Как да разбирам това? — попита тя.

— Нещо ми подсказваше, че ще се отбиеш.

— Нима?

— Да. И отговорът е „не“.

Мушна кожената папка под мишницата си, взе стълбите до Катрине на няколко скока и я прегърна.

Тя го притисна към себе си и вдиша жадно аромата му.

— Какво ми отказваш, Хари?

— Да съм твой — прошепна той в ухото й. — Но ти и бездруго си го знаеш.

— Ха! — Катрине се престори, че се опитва да се отскубне от обятията му. — Ако не беше онази грозната, след пет минути щеше да се усукваш около мен като гладно куче, миличък. Пък и не съм казвала, че си неустоим.

Той се засмя, пусна я и Катрине изпита леко разочарование, задето не я погушка малко повече. Тя така и не си бе отговорила пред себе си дали наистина е влюбена в Хари, или флиртува с него именно защото осъзнава, че евентуална връзка помежду им е повече от невероятна, и това й позволяваше да подхвърля предизвикателни закачки. С времето тази тема се превърна в неизчерпаем източник на многозначителни шеги. Пък и Хари в момента живееше с Ракел. Или „онази грозната“, както я наричаше Катрине. Хари не се засягаше, защото подобен нелеп епитет подчертаваше още повече красотата на Ракел, така дразнеща за другите жени.

Хари потърка небрежно обръснатата си брадичка.

— Хм… щом не си дошла заради неустоимото ми тяло, значи искаш да се възползваш от… — той вдигна показалец: — Сетих се. От брилянтния ми ум!

— Възрастта не те прави по-забавен.

— Получаваш втори отказ. Едва ли те изненадвам.

— Имаш ли кабинет, където да го обсъдим?

— И да, и не. Разполагам с кабинет, но не и с място, където да ме увещаваш да ви помогна със случая.

— Със случаите.

— Доколкото разбрах, всички убийства са обединени в едно разследване.

— Вълнуващо, нали?

— Спести си усилията. Приключих с онзи етап от живота си и ти го знаеш.

— Хари, това разследване се нуждае от теб. И ти се нуждаеш от него.

Този път усмивката не стигна до очите му.

— Едно разследване ще ми се отрази като чаша алкохол, Катрине. Съжалявам. Вместо да си губиш времето, направо се обади на някой друг.

Не й убягна колко бързо му хрумна сравнението с алкохола. Това потвърждаваше подозренията й: Хари се страхува. Бои се, че дори бегъл преглед на материалите по случая ще доведе до последствия, сходни с последствията от глътка алкохол; че няма да успее да спре, а ще позволи на работата да го погълне и съсипе. За миг я гризна съвестта — непредизвестеният пристъп на самопрезрение у пласьора на гибелна дрога. Ала после в съзнанието й изплува реката и натрошеният череп на Антон Митет и Катрине се отърси от угризенията.

— Уви, няма втори като теб, Хари.

— Ще ти препоръчам неколцина колеги. С единия сме посещавали заедно курс във ФБР. Ще му се обадя и…

— Хари… — Катрине го хвана под ръка и го повлече към вратата. — В кабинета ти има ли кафе?

— Има, но…

— Забрави за убийствата. Нека си побъбрим за старите времена.

— Имаш време за празни приказки?

— Трябва да се поразсея.

Той я погледна. Понечи да каже нещо, но се отказа. Кимна.

— Дадено.

Качиха се по стълбите и поеха по коридора към кабинетите на преподавателите.

— Говори се, че плагиатстваш от лекциите на Столе Ауне — подхвърли Катрине.

Както обикновено, налагаше й се да подтичва, за да смогва на гигантската му крачка.

— Плагиатствам, та пушек се вдига. Ауне все пак е истински корифей.

— И ти ли проповядваш, че определението „душевноболен“ е сред онези медицински термини, които съчетават едновременно прецизност, понятност на интуитивно ниво и поетичност, но винаги изхвърлят на бунището тези точни характеристики, защото според малоумните специалисти езиковите евфемизми допринасят за благоденствието на пациентите.

— Точно така — потвърди Хари.

— Затова аз вече не се водя болна от манийна депресия, нито от гранично разстройство, а от биполярно разстройство от втори тип.

— Няколко типа ли има?

— Знаеш ли какво означава? Впрочем защо Ауне преустанови преподавателската си дейност? Мислех, че му харесва.

— Искаше да живее по-добре. По-простичко. Да има повече време, което да посвети на семейството си. Умно решение.

Катрине го изгледа косо.

— Трябва да го накарате да размисли. Недопустимо е човек с толкова рядко срещан талант да пропилява времето си с дейност, която не е общественозначима. Не си ли съгласен?

Хари се засмя.

— Няма да се откажеш, нали? Смятам, че тук съм най-полезен, Катрине. А академичното настоятелство не натиска Ауне да се върне, защото предпочита тук да преподават повече униформени, отколкото цивилни.

— Ти си цивилен.

— Ето че сама го каза. Напуснах полицията, Катрине. Направих своя избор. А това поставя нещата на съвсем различна плоскост.

— Откъде ти е този белег на слепоочието? — попита тя и забеляза как Хари тутакси се сви, макар и едва видимо.

— Хари! — разнесе се сипкав глас от коридора.

Двамата с Катрине спряха и се обърнаха. Дребен, набит мъж с рижа брада, излязъл от съседен кабинет, се отправи към тях с нестабилна, накуцваща походка. Хари тръгна към него, Катрине — също.

— Имаш гости — избоботи мъжът, преди да се е приближил на разстояние, подходящо за провеждане на разговор.

— Да. Запознай се с Катрине Брат. Катрине, това е моят колега Арнол Фолкеста.

— Исках да кажа, че имаш гости в кабинета ти — уточни Фолкеста и си пое дъх няколко пъти, преди да протегне едрата си луничава ръка към Катрине.

— С Арнолд водим съвместно часовете по разследване на убийства.

— И понеже на него се падна забавната част от предмета, студентите го обичат повече — изръмжа Фолкеста. — А аз трябва да ги връщам към реалността, да обяснявам методи, способи в криминалистиката, морал и нормативна уредба. Животът е несправедлив.

— От друга страна, Арнолд поназнайва и доста педагогически похвати.

— Уча се, уча се — засмя се Фолкеста.

— Какви са тези гости, за които спомена? — смръщи се Хари.

— Спокойно, не е госпожица Силие Гравсенг. Дойдоха твои колеги от полицията. Почерпих ги с кафе.

Хари изгледа остро Катрине, обърна се и тръгна решително към кабинета си. Катрине и Фолкеста го сподириха с очи.

— Боже, нещо лошо ли казах? — притесни се Арнол.

— Добре де, чувстваш се един вид притиснат от всички страни, разбирам го — Беате поднесе чашата към устните си.

— Само не се опитвай да ме убеждаваш, че това не е опит да затегнете обръча около мен — Хари се залюля назад със стола, доколкото позволяваше маломерният кабинет.

Срещу него, до бюрото, зад купчините бумаги, Беате Льон, Бьорн Холм и Катрине Брат бяха успели да сместят столовете си.

Встъпителните поздрави приключиха бързо. Стиснаха си делово ръцете. Не се прегърнаха. Дори не направиха дежурния неловък опит да побъбрят за незначителни неща. Хари Хуле не предразполагаше към празни приказки. Поведението му подтикваше събеседниците му да пристъпят към въпроса без увъртания. Впрочем той вече знаеше за какво са дошли.

Беате отпи от кафето, потръпна, усетила познатия отпреди неприятен вкус, и остави чашата с недоволен вид.

— Знам, че си решил повече да не се захващаш с оперативна дейност. Наясно съм и с друго: имаш повече от уважителни причини за решението си. Въпросът е дали си склонен да направиш изключение. Все пак си единственият ни специалист в областта на серийните убийства. Държавата инвестира средства, за да ти осигури квалификация във ФБР, за която…

— … за която, както добре ти е известно, платих с кръв, пот и сълзи — прекъсна я Хари. — При това не само мои.

— Не съм забравила, че докато търсехме Снежния човек, Ракел и Олег също си изпатиха, но…

— Отговорът е не. Обещах на Ракел повече да не се връщаме към тази история. Този път съм твърдо решен да удържа думата си.

— Как е Олег?

— По-добре — Хари стрелна зорко Беате. — Както знаеш, го настанихме в клиника за наркозависими в Швейцария.

— Радвам се да го чуя. А Ракел често пътува по работа в Женева, нали?

— Да.

— И непрекъснато снове между Норвегия и Швейцария?

— Обикновено прекарва четири дни в Женева и три у дома. За Олег е важно да усеща подкрепата на майка си.

— Разбирам отлично. В такъв случай двамата са извън всякаква опасност, нали? А ти често оставаш сам и можеш да правиш каквото пожелаеш.

Хари се засмя тихо.

— Скъпа Беате, ще се изразя по-ясно. Искам да бъда учител. Да предавам знанията си на младото поколение.

— Столе Ауне също се включи към нашия екип — съобщи Катрине.

— Браво на него. Голямо предимство за вас. Той е вещ по серийните убийства колкото мен.

— Сигурен ли си, че дори не е по-компетентен? — усмихна се Катрине и повдигна вежда.

— Добър опит — засмя се Хари. — Така да бъде. По-компетентен е.

— Ти да видиш! Къде е изчезнал съревнователният ти инстинкт?

— Вие тримата плюс Ауне сте възможно най-добрият екип. След малко започва следващата ми лекция и…

— Какво се е случило с теб, Хари? — поклати глава Катрине.

— Хубави неща. Само хубави неща.

— Прието и разбрано — увери го Беате и стана. — Но все пак искам да те питам дали може от време на време да се допитваме до теб по някои въпроси.

Понеже видя, че Хари се кани да поклати глава, тя побърза да добави:

— Не ми отговаряй веднага. Ще ти звънна по-късно.

 

 

Три минути по-късно — след като Хари влетя в аудиторията, където студентите вече го чакаха — Беате се замисли, че вероятно е точно така: изглежда любовта на една жена е в състояние да спаси мъжа. В такъв случай тя се съмняваше доколко чувството за дълг, което се опитваше да му вмени друга жена, е способно да го тласне обратно към ада. Но точно в това се състоеше задачата й. Хари й се видя толкова здрав и щастлив, че не беше за вярване. И на нея й се щеше да го остави на мира, ала Беате знаеше, че съвсем скоро пак ще го навестят призраците на убитите му колеги. И в съзнанието й някак от само себе си се вряза следващата мисъл: ще има и още.

Още с влизането в Котелното тя набра Хари.

 

 

Рико Херем се сепна от съня си.

Премига в тъмното и очите му постепенно фокусираха белия екран три редици по-напред. Някаква дебелана правеше свирка на кон. Рико усети как бесните удари на сърцето му се уталожиха. Нямаше основания за паника. Все още се намираше в Рибния магазин. Бяха го събудили вибрациите от току-що влязъл зрител, седнал на задните редове. Рико отвори уста, опитвайки се да поеме още кислород от въздуха, напоен със зловонието на пот, цигарен дим и нещо, което миришеше на риба, но не беше. В продължение на четирийсет години Рибният магазин на Муен поддържаше асортимент, оригинална комбинация от сравнително прясна риба над масата и сравнително актуални порносписания под масата. След като Муен продаде магазина и се пенсионира, за да може по-системно да се натрясква до припадък, новите собственици отвориха денонощно кино в мазето, където прожектираха порно за хетеросексуални. След внедряването на CD– и DVD-технологията изгубиха клиентелата си и затова се специализираха в изнамирането и прожектирането на филми, които не могат да се изтеглят от интернет — не и без да се разправяш с полицията.

В тишината Рико чуваше как зрителите в салона лъскат енергично бастуните. Някой му беше обяснил, че звукът се намалява съвсем умишлено, та да се чува другото. Рико отдавна бе надраснал тийнейджърското въодушевление от групови чекии. Не затова стоеше тук. Не затова дойде тук веднага след като го пуснаха, кисна в салона в продължение на две денонощия и си подаде носа навън само колкото да хапне нещо, да се облекчи и да си намери още пиячка. В джоба му се въргаляха още четири таблетки рохипнол. Засега гледаше да не посяга към тях, защото бяха последните му запаси.

Не можеше, естествено, да прекара остатъка от живота си в Рибния магазин. Убеди майка си да му заеме десет бона и докато тайландското посолство уважеше молбата му за удължаване на туристическата виза, киното осигуряваше на Рико тъмнина и анонимност, които го правеха неоткриваем.

Вдиша дълбоко, но въздухът сякаш се състоеше само от азот, аргон и въглероден диоксид. Погледна си часовника. Светещата малка стрелка показваше шест. Надвечер или сутринта? Тук, вътре, цареше вечна нощ, ала Рико предположи, че е надвечер. Чувството за задушаване ту го стягаше за гърлото, ту го отпускаше. Не биваше в никакъв случай да се предава на клаустрофобията. Не и преди да се е измъкнал от страната. Да е избягал. Далече от Валентин. Мамка му, как си мечтаеше сега за килията. За безопасността. За самотата. За въздух, който ти позволява да дишаш.

Жената на екрана продължаваше методичната си работа, но се наложи да се премести, защото конят направи няколко крачки напред и за малко попадна извън кадър.

— Здрасти, Рико.

Рико се вцепени. Тих, шепнещ глас, който обаче прониза ухото му като остра ледена висулка.

— „Приятелите на Ванеса“ — истинска класика от осемдесетте. Знаеш ли, че Ванеса починала по време на снимачния процес? Стъпкала я някаква кобила. Ревност или?

Рико понечи да се обърне, но усети как някаква ръка стегна тила му като в менгеме. Понечи да извика, ала другата ръка запуши устата и носа му. В ноздрите му нахлу остра миризма на мокра вълна.

— Направо се разочаровах, че те открих толкова лесно. Кино за перверзници. Прекалено предсказуемо, не мислиш ли? — Сподавен смях. — Пък и зачервеният ти скалп свети като морски фар в залата. Май напоследък екземата ти се е обострила, Рико. Обривите се влошават при стрес, прав ли съм?

Ръката пред устата му леко отпусна натиска и Рико успя да си поеме глътка въздух. Усети миризма на винервайс и на смазка за ски.

— Носят се слухове, че си се разбъбрил пред някаква полицайка в затвора, Рико. Общи интереси?

Вълнената ръкавица пусна устата му. Рико задиша тежко, докато езикът му търсеше слюнка.

— Нищо не съм й казал — изпъхтя той. — Кълна се. Защо да го правя? И без това щяха да ме пуснат след броени дни.

— За пари.

— Имам пари!

— Профука всичките си мангизи за рохипнол, Рико. Хващам се на бас, че и в момента имаш хапчета в джоба си.

— Вдругиден заминавам за Тайланд. Изобщо не се бъзикам! Повече няма да ти създавам никакви грижи, обещавам.

Рико и сам си даваше сметка, че звучи като човек, разтресен от яко шубе, но изобщо не му пукаше. Защото наистина го тресеше яко шубе.

— Споко, Рико. Нямам намерение да наранявам татуировчика си. След като съм ти позволил да забиваш игли в кожата ми, явно ти имам доверие, нали?

— М… можеш да разчиташ на мен.

— Добре. Патая звучи чудесно.

Рико не отговори. Изобщо не бе споменавал в кой град смята да отседне. Откъде… Рико потъна назад, когато мъжът зад него се хвана за облегалката му, докато се изправяше.

— Трябва да тръгвам. Чака ме работа. Стой на слънце, Рико. Казват, че помагало срещу екзема.

Рико се обърна и вдигна глава. Платнена кърпа покриваше долната част от лицето на мъжа, а очите му не се виждаха добре в тъмното. Той се наведе рязко към Рико:

— По време на аутопсията на Ванеса открили, че е пипнала венерически болести, дотогава неизвестни на медицината. Знаеше ли го? Затова те съветвам да се придържаш към собствения си вид.

Рико проследи с поглед бързо отдалечаващата се към изхода фигура. Мъжът свали кърпата от лицето си. Зелената светлина от табелката „exit“ падна върху лицето му, преди той да хлътне зад черната сукнена завеса. И сякаш кислородът отново нахлу в залата. Рико жадно го пое в гърдите си, премигвайки срещу схематичното тичащо човече на табелката.

Чувстваше се объркан.

Объркан, защото продължаваше да е жив, и още пообъркан от току-що видяното. Не го учудваше фактът, че като повечето перверзници и този си бе набелязал предварително най-близкия авариен изход; учудваше се, понеже не беше той. Имаше същия глас, смееше се по същия начин, но мъжът, когото зърна под светлината на табелката за частица от секундата, не беше Валентин.