Ю Несбьо
Полиция (22)

Двайсет и първа глава

Беате Льон се прозина, премига и се загледа през прозореца на трамвая. Сутрешното слънце беше започнало да разкъсва мъглата над парка „Фрогнер“. Мокрите тенискортове пустееха. Само някакъв костелив старец се луташе из едно от игрищата, където още не бяха опънали мрежа. Мъжът се вторачи към трамвая. От старомодните му шорти се подаваха бедра, тънки като клечки. Синята му риза висеше закопчана накриво, а ракетата се суркаше по земята. Явно чака партньора си по тенис, но онзи закъснява, предположи Беате. Навярно уговорката им е важала за миналата година и партньорът вече не е измежду живите. Беате знаеше как се чувства клетникът.

Зърна силуета на Монолита, докато подминаваха главната порта.

След като Катрине се отби да вземе ключа за хранилището, Беате излезе от къщи и прекара нощта при свой приятел. Затова сега се намираше в тази част на града и се возеше в трамвай. Този приятел беше съвсем обикновен мъж. Така го характеризираше Беате в съзнанието си. Обикновен, а не мъж мечта. Просто мъж, какъвто понякога й трябваше. Децата му живееха при бившата му съпруга, а след като Беате изпрати дъщеря си при баба й и дядо й в Стайншер, и тя имаше повече време да се среща с него. И все пак не го допускаше твърде до себе си. Виждаше се с него, но се пазеше от прекалено сближаване. Той не можеше да замести Як. Впрочем Беате не търсеше заместник на покойния баща на детето си, а неангажираща връзка, която при неочакван край няма да й причини страдание.

Загледа се през прозореца. Трамваят в отсрещното платно се изравни с нейния и спря. В затишието тя чу тихото бръмчене от наушниците на момичето от съседната седалка. Позна парчето — досадна боза от деветдесетте. По онова време Беате беше най-свитата девойка в Полицейската академия. Един поглед към нея стигаше бледите й страни да се обагрят в червено. За щастие малцина я удостояваха с внимание. А които я заговореха, веднага забравяха за нея. Физиономията и излъчването на Беате Льон я превръщаха в част от масовката, в телевизионна заставка, която служи само за пълнеж, във визуален тефлон.

Тя обаче помнеше съкурсантите си.

До един.

И сега, забелязвайки познати лица в трамвая, си спомняше къде ги е виждала. Някои — в трамвая вчера, други — в училищен двор преди двайсет години, трети — на видеозаписи от охранителни камери в ограбена банка, четвърти — по ескалатора в „Стен и Стрьом“, където се отбиваше да си купува чорапогащници. И нито възрастовите промени, нито новата прическа, нито гримът, нито брадата, нито ботоксът, нито силиконът можеха я заблудят. Чертите на лицата им, закодирани в ума й, винаги прозираха изпод нахлузената маска като нещо, неподлежащо на промяна и неповторимо за отделния човек, какъвто е буквено-цифровият ДНК код.

В това се състоеше нейната благословия и проклятие. Някои психиатри обясняваха рядката й дарба със синдрома на Аспергер, други — с дребна мозъчна аномалия, която преразвитият fusiform gyrus — онзи център в мозъка, който отговаря за разпознаването на лицата — се опитва да компенсира. А трети, вероятно най-прозорливите, не се ангажираха с медицинска терминология. Просто установиха, че Беате притежава изключителна памет за лица.

Затова Беате Льон веднага забеляза позната физиономия в съседния трамвай. Дотук нищо необичайно.

Този път обаче й се случи нещо странно: затрудни се да се сети кой е.

Делеше ги едва метър и половина. Той привлече вниманието й, защото се беше обърнал към нея и пишеше нещо на запотеното стъкло. Беате не си спомняше откъде го познава.

Навярно й пречеше отблясък в прозореца или някаква сянка. Почти се отказа да си напряга ума, но трамваят, в който се возеше, потегли, светлината падна под различен ъгъл, той вдигна глава и срещна погледа й.

По тялото на Беате Льон премина ток.

Поглед на влечуго.

Студеният поглед на убиец.

Валентин Йертсен.

Беате Льон разбра защо й отне толкова време да го разпознае. Ето как Йертсен бе успял да се скрие от властите.

Тя стана от мястото си и се опита да се измъкне, но момичето до нея седеше със затворени очи и отмерваше ритъма с глава. Беате я бутна. Малката я изгледа злобно.

— Ставай! — изкомандва Беате.

Момичето повдигна нарисуваната си с молив вежда, но не се помръдна.

— Полиция. Ще слизам.

— Трамваят е в движение — възрази малката.

— Мръдни си дебелия задник!

Пътниците изгледаха Беате Льон, но тя не се изчерви. Нямаше я някогашната срамежливка. Все още беше слабичка, с бледа, почти прозрачна кожа и коса с цвета и вида на сурови спагети. Но от онази Беате Льон, дето пламваше без причина, нямаше и помен.

— Спрете трамвая! Полиция! Спрете!

Проправи си път към ватманската кабина. Чу как спирачките изсвириха. Показа служебната си значка на ватмана и нетърпеливо изчака да спрат. Возилото се закова на място, правостоящите пътници политнаха напред и увиснаха на дръжките, а вратите се отвориха с трясък. Беате изскочи незабавно, заобиколи отпред трамвая и хукна по трамвайните линии. Усети как росата проникна пред тънките й платнени обувки. Трамваят потегли. Свистенето при съприкосновението с релсите се усили, Беате тичаше с все сила. Нямаше основания да подозира, че Валентин е въоръжен, а и той едва ли би се измъкнал лесно от претъпкано превозно средство, в което полицай размахва служебната си значка и обявява на всеослушание за какво го задържа. Само да се качи в проклетия трамвай! Спринтът не беше сред силните страни на Беате. Лекарят, диагностицирал я със синдрома на Аспергер, беше споменал, че такива като нея обикновено са слаби физически.

Тя се подхлъзна по мократа трева, но си възвърна равновесието. Оставаха й едва няколко метра. Трамваят бавно потегли. Беате удари по задницата му и закрещя, размахвайки значката си с надеждата ватманът да я види в огледалото. Навярно той действително я бе забелязал. Поредната пътничка, която се е успала за работа и сега маха отчаяно с картата си за градски транспорт. Песента на релсите се вдигна с четвърт тон и трамваят се откъсна безвъзвратно.

Беате го изпрати с поглед, докато той се изкачваше към „Маюрстюа“. Обърна се. Нейният трамвай пък се спускаше към площад „Фрогнер“.

Изруга едва чуто, извади телефона си, пресече улицата, облегна се на мрежата около тенискортовете и набра нужния номер.

— Да, моля.

— Бьорн, аз съм. Току-що видях Валентин.

— Какво? Сигурна ли си?

— Бьорн…

— Извинявай. Къде го видя?

— В трамвая, който минава покрай парка „Фрогнер“ и продължава към „Маюрстюа“.

— Ти пък какво търсиш там?

— Не е твоя работа. В офиса ли си?

— Да.

— На трамвая пише номер 12. Разбери какъв му е маршрутът и го пресрещнете. Няма да го оставим да се измъкне.

— Ще проверя спирките и ще изпратя на патрулките словесен портрет.

— Това няма да помогне.

— Защо?

— Валентин се е променил.

— В смисъл?

— Пластична операция. Толкова е различен, че досега се е подвизавал необезпокояван из Осло. Изпрати ми съобщение със спирките на трамвая. Ще дойда да го посоча.

— Прието.

Беате прибра телефона в джоба си. Чак сега забеляза колко се е задъхала. Облегна глава на мрежата. Пред очите й профучаваха забързани автомобили, все едно нищо не се беше случило. Сякаш фактът, че брутален убиец току-що се е разкрил, нямаше никакво значение.

— Къде се дянаха?

Беате се обърна към дрезгавия глас.

Старецът я гледаше въпросително.

— Къде се запиляха всички? — повтори той.

В очите му се четеше страдание. Беате едва преглътна буцата в гърлото си.

— Дали пък… — старецът размаха ракетата — … не са отишли на съседния корт?

Беате кимна бавно.

— Най-вероятно са отишли там. Какво търся тук? Те са на другия корт и ме чакат.

И тесният му гръб закрета към вратата.

Беате тръгна на бърз ход към Маюрстюа. И макар мислите и да бяха заети с въпроси накъде ли се е запътил Валентин, откъде идва и дали ще го хванат, в главата на Беате продължаваше да кънти шепотът на стареца: „И ме чакат.“

 

 

Доктор Миа Хартвигсен изгледа продължително Хари Хуле. Скръстила ръце, беше обърнала лявото си рамо към него. Около нея стояха големи сини пластмасови контейнери с отрязани части от човешко тяло. Студентите излязоха от учебната зала към Катедрата по патоанатомия и Хари Хуле — позабравен образ от миналото — влезе със съдебномедицинския доклад от аутопсията на Асаев под мишница.

Резервираната поза на специалистката по патоанатомия не означаваше, че тя не харесва Хари Хуле. Просто появата му винаги предвещаваше неприятности. Докато работеше в полицията, Хуле все й възлагаше прекалено много задачи, които да се свършат в прекалено кратки срокове, и увеличаваше вероятността Миа да се окаже на пангара заради чужди грешки.

— Казах ти, че извършихме задълбочена аутопсия на тялото на Асаев.

— Пропуснали сте нещо — възрази Хари и остави доклада върху една от лъскавите метални маси, където студентите допреди малко режеха човешка плът.

Изпод чаршафа се подаваше мускулеста ръка, отрязана от рамото. Хари прочете бледата татуировка: Too young to die.^[1] Да, ама не. Навярно поредният бандит от групировката „Лос Лобос“, гръмнат по време на чистката, с която Асаев бе елиминирал конкуренцията си на наркопазара.

— И кое ти дава основания да смяташ, че сме претупали аутопсията, Хуле?

— Първо, не сте посочили причина за смъртта.

— Много добре знаеш, че понякога тялото не дава никакви индикации. Това съвсем не означава, че смъртта не е била причинена от естествени процеси.

— А в този случай най-естественият процес би бил убийство.

— Знам, че е разполагал с ценни сведения за наркопазара, но всяка аутопсия протича по строго регламентиран ред и не се влияе от чисто субективни съображения. Находките са изцяло обективни. Патоанатомията не се базира на предчувствия.

— Като стана дума за наука — Хари седна на бюрото, — и при аутопсията действа принципът на изпробването на хипотези, нали? Патоанатомът тръгва от определено предположение и проверява дали находките го потвърждават. Прав ли съм?

Миа Хартвигсен поклати глава. Не защото Хари грешеше, а защото посоката, която вземаше разговорът, никак не й допадаше.

— А моята теория е, че Асаев е бил убит от човек, добре запознат с метода ви на работа, затова знае как да ви изпързаля — продължи Хуле с престорено невинна усмивка — същинско момченце, което се опитва да убеди майка си да му купи атомна бомба за Коледа.

Миа отпусна тежестта на другия си крак. Обърна дясното си рамо към Хари.

— И?

— Ти как би подходила, Миа?

— Аз ли?

— Наясно си с всички хитрини в занаята. На мястото на убиеца как би измамила патоанатомите?

— Да не съм заподозряна?

— До доказване на противното.

Чак сега Миа забеляза тънката му усмивка. Какъв шмекер!

— Оръжие на убийството? — попита тя.

— Спринцовка.

— И защо точно спринцовка?

— Инжектирал е някакво вещество.

— Но каквото и вещество да е инжектирал, ще го открием в кръвта на убития. Виждам една-единствена възможност…

— Каква? — Хари се усмихна, все едно вече бе успял да постигне своето.

Какъв досадник. Иде ти хем да му зашлевиш шамар, хем да го разцелуваш.

— Въздух.

— Какво?

— Най-древният и все още ненадминат трик от наръчника. Инжектираш голямо количество въздух в кръвния поток на жертвата. Мехурчетата блокират кръвообращението, кръвта не стига до жизненоважни органи — сърцето и мозъка например — и човекът умира. Бързо и без следи от инжектирана субстанция. Съсиреците често се появяват в организма спонтанно, без да са обусловени от външна намеса. И така случаят приключва без последствия за убиеца.

— Но убождането личи, нали?

— Ако е направено с тънка игла, може да се открие само след изключително щателен оглед на кожата по тялото му.

Лицето на Хуле грейна. Момченцето получи опакована кутия и сега се надяваше да е атомна бомба. Миа потриваше ръце.

— В такъв случай ще се наложи да проверите…

— Направихме го. — Шамар. — Обследвахме го милиметър по милиметър. Проверихме дори пластмасовата тръбичка с абоката, закрепен за ръката му, защото и през тръбичката може да се вкарат въздушни мехурчета. Никъде не открихме и най-миниатюрната следа от убождане. — Миа забеляза как трескавият пламък в очите му угасна. — Съжалявам, Хуле, но докато правехме аутопсията, знаехме, че смъртта е настъпила при съмнителни обстоятелства — тя натърти върху „знаехме“. — А сега трябва да се подготвя за следващата лекция и…

— Ами ако убождането е направено на място, където няма кожа?

— Какво?

— Ако е забил спринцовката в отвор на тялото: в устата, ануса, ноздрите, ушите…

— Интересно, само че в носа и ушите няма подходящи за целта кръвоносни съдове. Колкото до ануса, не е изключено, но вероятността да засегнеш жизненоважни органи е минимална, пък и трябва да си голям специалист, за да улучиш кръвоносен съд на сляпо. Устата също е възможност, защото кръвоносните съдове в нея биха отвели въздушния мехур право в мозъка, а това би довело до бърза и сигурна смърт, ние обаче винаги проверяваме устната кухина. А убождане по лигавицата би предизвикало оток, който няма как да не се забележи при оглед.

Миа виждаше как умът на Хари продължава да работи трескаво. Хуле кимна примирено.

— Беше ми приятно да си побъбрим, Хуле. Ако изникне нещо друго, можеш да споделиш с мен хрумванията си и задочно.

Тя отиде до една стъкленица и потопи сивкава ръка с разперени пръсти, която се подаваше над формалиновия разтвор.

— Задочно — повтори замислено Хари.

Тя въздъхна. Адски досаден тип.

— Може да е действал малко по-хитро.

— Как?

— Спомена за краткия път до мозъка. Може да е действал задочно.

— Какво?!

Миа спря. Видя къде й посочи Хуле. Затвори очи и въздъхна.

— Съжалявам, но според статистиката на ФБР след повторната аутопсия на свидетели, починали преди да дадат показания в съда, делът на убитите от седемдесет и осем процента скача на цели деветдесет и четири.

Миа Хартвигсен поклати глава. Хари Хуле. Източник на неприятности, допълнително натоварване и риск да плащаш за чужди бакии.

 

 

— Тук — нареди Беате и таксито свърна към бордюра.

Трамваят стоеше до спирката на улица „Велхавен“. Отпред беше спряла полицейска кола, отзад — още две. Бьорн Холм и Катрине Брат се бяха облегнали на допотопното волво.

Беате плати на шофьора и слезе.

— Е?

— Трима колеги са вътре. Никой от пътниците не е слизал. Чакахме те.

— Това е единайсети номер, а аз казах дванайсети…

— След спирката до кръстовището в „Маюрстюа“ са сменили номера, но трамваят е същият.

Беате се завтече към предната врата, почука силно и вдигна значката си. Механизмът се отвори с пъхтене, тя се качи. Кимна на униформения полицай, въоръжен с „Хеклер и Кох P30L“.

— След мен — нареди тя и тръгна към дъното на претъпканото превозно средство.

Докато си проправяше път, оглеждаше лицата. Пулсът й се ускори, когато приближи следите от пръста на Валентин по запотения прозорец. Беате даде знак на полицая да внимава и извика на седналия до прозореца мъж:

— Ей, вие! Да, точно вие!

Онзи се обърна. По изплашеното му лице червенееха гнойни пъпки.

— Аз… такова… не съм си забравил картата нарочно. Няма да се повтори, обещавам.

Беате затвори очи и сподави напиращата на устните ругатня. Кимна на полицая да я последва. Стигнаха до най-задните седалки, но не откриха Валентин. Беате извика на ватмана да отвори вратата в дъното и слезе.

— Е? — посрещна я Катрине.

— Духнал е. Разпитайте всички пътници. След час ще са забранили как изглежда и къде е слязъл, ако изобщо си спомнят нещо. Валентин е на около четирийсет и две-три години, висок метър и осемдесет, със сини очи. Сега обаче очите му са разположени малко косо, има къса кестенява коса, изпъкнали скули и тънки устни. И никой да не докосва прозореца, където е писал. Снемете отпечатъци и направете снимки. Бьорн?

— Да?

— Ти поемаш спирките от парка „Фрогнер“ дотук. Ще разпиташ служителите в магазините покрай улицата дали са забелязали мъж с външните белези, които ви описах. Толкова рано сутрин с трамвай обикновено се возят хора, тръгнали или на работа, или на училище, или на тренировка, или да си изпият кафето на някое обичайно място. Пътуването им е обвързано с ежедневен ритуал.

— В такъв случай шансовете ни да открием очевидци се увеличават — отбеляза Катрине.

— И бъди много предпазлив, Бьорн. Внимавай да не се натъкнеш на някой, който ще го предупреди. Катрине, ти ще ангажираш неколцина колеги утре сутринта да пропътуват целия маршрут по същата линия. Искам още днес двама-трима полицаи да наблюдават пътниците по линиите към парка „Фрогнер“ — в случай че Валентин реши да се върне по същия път. Ясно?

Катрине и Бьорн отидоха да разпределят задачите сред колегите си, а Беате огледа прозореца. Линиите, изписани от пръста му, се бяха разтекли по запотеното стъкло. Беше нарисувал повтарящ се мотив — отвесна черта, а до нея кръгче — който образуваше квадратна матрица.

Едва ли имаше смисъл да се търси послание.

Но Хари често повтаряше: „Независимо дали е свързано с разследването, или не, всичко означава нещо. А ние трябва да започнем да търси оттам, където е светло, където виждаме нещо.“

Беате извади мобилния си телефон и засне рисунката. Хрумна й нещо.

— Катрине, ела!

Брат остави Бьорн да продължи инструктажа сам.

— Как мина снощи?

— Супер. Още сутринта занесох дъвката за ДНК-анализ. Вписах я под входящия номер за изнасилване. Колегите са много заети, но обещаха да тестват дъвката при първа възможност.

Беате кимна замислено. Прокара длан по лицето си.

— Какво означава при първа възможност? Не можем да рискуваме биологичен материал, най-вероятно на убиеца, да бъде забутан сред доказателствата само поради амбицията ни да оберем накрая лаврите.

Катрине сложи ръка на хълбока си и изгледа неистово ръкомахащия Бьорн през присвити очи.

— Познавам една от служителките в Съдебна медицина — излъга тя. — Ще й се обадя да ги пришпори.

Беате кимна колебливо.

 

 

— И си сигурна, че Валентин Йертсен не е просто плод на въображението ти, защото си мислила за него? — попита Столе Ауне.

Стоеше до прозореца и гледаше оживената улица под кабинета си. Забързани минувачи. Дали сред тях не се спотайваше Валентин Йертсен?

— Недоспиването често предизвиква халюцинации. Колко часа си спала през последните две денонощия?

— Трябва да ги преброя, преди да ти отговоря — отвърна Беате Льон, а тонът й издаде, че знае, и без да ги изчислява. — Обаждам ти се, защото е нарисувал нещо на прозореца на трамвая. Получи ли емемеса ми?

— Да.

Ауне тъкмо бе започнал сеанса, когато екранът на телефона му светна в отвореното чекмедже. „ПОГЛЕДНИ ИЗОБРАЖЕНИЕТО. СПЕШНО Е. ОБАДИ МИ СЕ.“

Психотерапевтът изпита почти перверзно удоволствие, когато погледна смаяния Пол Ставнес право в очите и заяви, че му се налага да проведе неотложен разговор. Пациентът схвана подтекста: разговор, който е далеч по-съществен от досадното ти мрънкане.

— Веднъж ми спомена, че често наглед безсмислените драсканици на социопатите разкриват какво се върти в подсъзнанието им.

— Да, психолози от университета в Гранада разработиха метод, с който да диагностицират психопатологични личностни разстройства. Но методът изисква пациентите да рисуват по предварително уточнено задание. Пък и онова, което ми изпрати, прилича повече на последователност от символи, отколкото на рисунка.

— Така ли?

— Аз поне виждам две букви „i“ и две „o“. Надпис, който е не по-малко интересен от рисунка.

— Защо?

— Рано сутрин, докато се возиш в трамвая, още кажи-речи в просъница, пишеш неща, продиктувани от подсъзнанието ти. А подсъзнанието обича шифри и ребуси. Понякога те са напълно непонятни, друг път удивително прозрачни, да не кажа банални. Имах пациентка с панически страх от изнасилване. Непрекъснато сънуваше как се събужда посред нощ, защото танково оръдие пробива прозореца на спалнята й и спира до краката й. Пред отвора на дулото висяла бележка с буквите П, Н и С. Странно е защо сама не бе успяла да разкодира това елементарно послание, но умът често замаскира онова, за което всъщност мисли. Защото така е по-удобно, от чувство на вина, страх…

— Какво според теб означават изписаните символи?

— Може да ги е надраскал от скука в трамвая. Не ме надценявай, Беате. По мое време психология записваха младежи, чийто успех не им стигаше за медицина или инженерни науки. Остави ме да помисля и ще ти се обадя. В момента работя с пациент.

— Добре.

Ауне затвори и пак се загледа в улицата. На отсрещния тротоар, на стотина метра в посока към улица „Бугставайен“, имаше студио за татуировки. Трамвай номер 11 минаваше по цялата „Бугставайен“, а Валентин имаше татуировка. Татуировка, с чиято помощ биха могли лесно да го идентифицират. Не беше изключено Йертсен вече да е премахнал татуса при специалист или да го е променил. А надписите по кожата могат да се преобразяват само с помощта на няколко щриха. Полукръг, лепнат за отвесна черта например, прави от нея буквата „D“. А ако пресечеш кръг с диагонална черта, получаваш буквата „Ø“. Ауне дъхна върху прозореца.

Зад гърба му се разнесе раздразнено покашляне.

Психологът изписа с пръст отвесната черта и кръгчето, които видя на емемеса.

— Нямам намерение да ти плащам за цял час, при условие че…

— Спокойно, Паул — Ауне изговори името му с отчетливо „ау“.

Нарисува „тумбаче“ до отвесната черта и пресече кръгчето с наклонена черта. Прочете какво се получи. DØ. УМРИ. Изтри го.

— Този път сеансът ще бъде безплатен.