Ю Несбьо
Полиция (45)

Четирийсет и четвърта глава

Прекосявайки паркинга, Хари забеляза автомобил със счупен прозорец. Светлината от уличната лампа проблясваше в парчета стъкло на асфалта. Сузуки „Витара“. Бернтсен обикаляше с такава. Хари набра дежурната част.

— Обажда се Хуле. Искам да проверите собственика на една кола. Имам регистрационните номера.

— Всеки може да го провери в интернет, Хуле.

— В такъв случай ми направете тази услуга.

В отговор диспечерът изсумтя. Хари му продиктува номерата.

— Някой си Трюлс Бернтсен — докладва диспечерът след три секунди. — С адрес…

— Това ми стига.

— Станало ли е нещо?

— Моля?

— По колата има ли следи от опит за проникване с взлом или за кражба?

Мълчание.

— Ало?

— Не, нищо й няма. Недоразумение.

— Недо…

Хари затвори. Защо Трюлс Бернтсен не бе тръгнал оттук с личната си кола? Никой на полицейска заплата не пътува в Осло с такси. Хари се опита да визуализира линията на метрото. Минаваше само на стотина метра оттук. Станция „Рюен“. Влаковете не се чуваха. Явно навлизаха в тунел. Хари премига в мрака. Току-що чу нещо.

Пукането на космите по тила му, които се изправиха.

Съзнаваше, че е невъзможно да доловиш звука от изправящи се косми, но го чуваше. Пак извади телефона си. Набра „К“.

— Най-после — вдигна Катрине.

— Най-после ли?

— Не видя ли, че ти звъних?

— Така ли? Какво си се задъхала?

— Бягах, Хари. Силие Гравсенг…

— Какво за нея?

— В студентската й стая са окачени десетки изрезки от материали за убийствата. Открих и палка. Домоуправителят твърди, че обикаляла из парковете, за да налага с нея изнасилвачи. Силие има брат, въдворен в лудница след побой от двама полицаи. Тя е откачена, Хари. За връзване.

— Къде се намираш?

— В парка „Ватерлан“. Не я открих тук. Трябва да я обявим за издирване.

— Не.

— Как така не?

— Тя не е нашият човек.

— Какви ги дрънкаш? Всичко е налице: мотив, възможност, предразположеност.

— Забрави за Гравсенг. Искам да провериш една статистика.

— Статистика! — извика гръмко тя, та чак мембраната изпука. — В момента половината контингент на „Пороци“ точи лиги по мен, докато се опитвам да хвана полицейския касапин, а ти ме караш да се ровя из някакви цифри? Върви на майната си, Хуле!

— Интересува ме статистиката на ФБР за свидетели, починали през времевия отрязък от официалното им призоваване до началото на съдебния процес.

— Какво общо имат тези данни с нашия случай?

— Само ми издиктувай цифрите, става ли?

— Не става!

— В такъв случай гледай на молбата ми като на заповед, Брат.

— Добре, но… я чакай малко! Кой от двама ни е началникът?

— Щом питаш, се съмнявам да си ти.

Преди Хари да затвори, от слушалката долетяха още псувни на стържещо бергенско наречие.

 

 

Микаел Белман седеше на дивана пред включения телевизор. Основната емисия новини приключи и започна спортът. Погледът на Микаел се зарея през прозореца. Към града, който се разстилаше в ниското под краката му. Изявлението на председателя продължи едва десет секунди. Той обясни, че рокадите в състава на Общинския съвет са нещо обичайно и този път са обусловени от необикновено голямо работно натоварване, което налага друг да поеме щафетата. Исабеле Скойен ще се върне на поста секретар. Там ще бъде най-полезна на Общинския съвет. Самата Скойен не бе открита за коментар.

Градът в краката му блещукаше като бижу.

Чу как вратата на едната детска стая се хлопна тихичко. После Ула се сгуши на дивана до него.

— Заспаха ли?

— Като къпани — кимна тя и той усети дъха й по кожата на врата си. — Телевизия ли ти се гледа, или…? — тя захапа ухото му.

Микаел се усмихна, но не помръдна. Любуваше се на мига, на съвършеното преживяване да бъде тук точно сега. На върха. Алфасамецът. Всички жени бяха в краката му. Едната — в обятията му, другата — неутрализирана и обезвредена. Същото важеше и за мъжете. Асаев беше мъртъв, Трюлс — възстановен на длъжност „дясната ръка на Белман“, предшественикът му на поста принудително стана техен съучастник в престъпната схема и щеше да се подчинява безропотно на всяко искане на Микаел. Сега Белман си бе подсигурил доверието на Общинския съвет, независимо колко време ще отнеме залавянето на полицейския касапин.

Отдавна не се бе чувствал толкова добре, толкова спокоен. Усещаше ръцете й. Знаеше какво ще направят, преди самата тя да си даде сметка. Умееше да го възбужда. Не да го възпламенява, както умееха други. Например детронираната кралица. Или момчето, убито на улица „Хаусман“. Но Ула съумяваше да го възбуди и след малко щеше да я чука. Ето това е бракът. Не му пречеше. Беше повече, отколкото можеше да иска, а в живота има и по-важни неща.

Микаел я притегли към себе си, пъхна ръка под зеления пуловер. Докосна голата й кожа. Все едно долепи дланта си до умерено затоплен котлон. Тя простена тихо. Наведе се към него. Не му доставяше удоволствие да я целува с език. Някога — да, но вече не. Не й го бе казвал. И защо да го прави, щом на нея й харесва, а той все някак го изтърпяваше? Брак. И въпреки това Микаел изпита известно облекчение, когато безжичният стационарен телефон звънна на масичката до дивана.

— Ало?

— Здрасти, Микаел.

Гласът изговори малкото му име свойски и той беше убеден, че го познава; че са му нужни две-три секунди и ще се сети кой е.

— Здрасти — отвърна в същия дух, стана от дивана и тръгна към терасата. Отдалечи се от телевизора и от Ула. Навик, придобит през годините. Отчасти за да не смущава съпругата си, отчасти за да опази тайните си.

Гласът от другата страна на линията се засмя.

— Не ме познаваш, Микаел. Отпусни се.

— В момента точно това правя: разпускам вкъщи. Затова имай добрината да говориш по същество.

— Работя като медицински асистент в Държавната болница.

Досега на Микаел тази вероятност не му бе хрумвала — или просто не си спомняше да я е обмислял. И въпреки това имаше чувството, че знае продължението съвсем точно. Отвори вратата към терасата и стъпи на студените каменни плочи, без да отдръпва телефона от ухото си.

— Обслужвах Рудолф Асаев. Помниш го, Микаел. Разбира се, че го помниш. Двамата с него въртяхте далавери. През няколкото часа, когато прекара буден след комата, той ми довери какви сте ги вършили.

Беше се заоблачило, температурата на въздуха бе паднала рязко, студените плочи вледениха краката на Микаел през чорапите, но той усети как потните му жлези заработиха с пълна пара.

— Като заговорихме за далавери — продължи гласът, — да кажем, че ще искам част от постъпленията ти, за да си мълча.

Белман се сещаше кой е. Медицинският асистент от Енебак. Онзи, когото Исабеле нае да ликвидира Асаев. Според твърденията въпросният тип щял да приеме хонорар в натура, но явно грешеше.

— Колко? — попита Белман, опитвайки се да звучи твърдо, ала усети, че не постига желаното хладнокръвие.

— Не много. Аз съм човек със скромни навици. Десет бона.

— Прекалено малко са.

— Прекалено малко ли?

— Звучи ми като първа вноска.

— Навит съм и на сто бона.

— Тогава защо шикалкавиш?

— Защото парите ми трябват тази вечер, банките са затворени, а от банкомат можеш да изтеглиш максимум десет бона.

Значи шантажистът се нуждаеше спешно от пари. Добри новини. Или? Микаел се приближи до перилата на терасата и погледна града си. Опита се да се съсредоточи. По принцип много го биваше точно в такива ситуации: когато само единият ще отнесе цялата печалба и всяка грешка може да се окаже фатална.

— Как се казваш?

— Наричай ме Дан. Като в Данувий.

— Добре, Дан. Нали ти е ясно, че разговорът ми с теб не е равносилен на самопризнание? Възможно е да те пързалям и да те арестуват за изнудване.

— Казваш го от страх да не съм журналист, който се опитва да те разобличи заради плъзнал слух.

По дяволите!

— Къде?

— Дежурен съм и се налага ти да дойдеш. Но ме чакай на по-дискретно място, например в затвореното крило. Там няма никого. След четирийсет и пет минути в стаята на Асаев.

Четирийсет и пет минути. Бързаше. Най-вероятно от предпазливост. Не иска да дава време на Микаел да му устрои капан. Ала Белман предпочиташе по-простите обяснения: асистентът е наркоман и изведнъж е изчерпил всичките си запаси от дрога. Това би улеснило нещата. Би му отворило възможност да подмами жертвата и да стегне хубаво чувала.

— Става — Микаел затвори.

Вдиша странния, почти задушаващ въздух, който лъхаше от терасата. Върна се в дневната и затвори вратата зад гърба си.

— Налага се да изляза.

— Сега ли? — Ула го изгледа с онзи онеправдан поглед, който обикновено го провокираше да избълва някоя раздразнена реплика.

— Да, сега.

Мислеше за пистолета в багажника на колата си. „Глок“ 22, подарък от колега американец. Неизползван. Без регистрация.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. Не ме чакай, лягай си.

Тръгна към коридора. Усещаше погледа й в гърба си. Спря чак пред вратата.

— Не излизам да се срещам с нея. Чу ли?

Ула не отговори. Обърна се към телевизора и се престори на заинтригувана от прогнозата за времето.

 

 

Катрине изруга. Потеше се във влажната жега на Котелното, но продължи да натиска клавишите.

Къде, по дяволите, се криеше тази статистиката на ФБР за мъртвите свидетели? И за какво му бяха притрябвали тези числа на Хари?

Погледна часовника, въздъхна и набра номера му.

Никакъв отговор. Какво друго да очакваш!

Изпрати му есемес, че задачата ще отнеме време; влязла е в най-съкровените архиви на ФБР, но или статистическите данни са засекретени, или Хари не е доразбрал. Захвърли телефона върху бюрото. Прииска й се да се обади на Лайф Рьобек. Не, не на него. На някой друг идиот, който би си направил труда да я изчука тази вечер. Първото лице, което изникна в ума й, я накара да смръщи вежди. Този пък откъде се появи? Сладур е, но… но какво? Дали пък тази идея не бе дремала дълго в съзнанието й, преди да се избистри?

Катрине тръсна глава и пак се съсредоточи върху екрана.

Ами ако не става въпрос за статистика на ФБР, а на ЦРУ?

Въведе нови думи в полето за търсене. Central Intelligence Agency^[1], witness, trial, death^[2]. Търси. Машината заработи. Появиха се първите резултати.

Вратата зад гърба й се отвори и я лъхна хладен полъх от подземния проход.

— Бьорн? — попита тя, без да се обръща.

 

 

Хари паркира пред църквата „Свети Яков“ и оттам се качи пеша до „Хаусман“ 92.

Спря пред храма и огледа фасадата.

На третия етаж бяха сложили решетки на прозорците. Оттам се процеждаше мъждива светлина. Явно на новия собственик му бе омръзнало да разбиват помещението, промъквайки се по аварийната стълба.

Беше очаквал да изпита по-силни емоции. Все пак точно тук бе убит Густо. Тук самият Хари щеше да се прости с живота си.

Натисна дръжката на портата. Както винаги беше отворена. Сякаш го подканяше да влезе. Преди да поеме по стълбите, извади „Одеса“-та, освободи предпазителя, огледа стълбите и се ослуша, вдишвайки миризмата на урина и дърво, просмукано с миризмата на повръщано. Пълна тишина.

Тръгна по стълбите. Стъпваше възможно по-безшумно върху вестникарска хартия, картонени кутии от прясно мляко и употребени игли от спринцовки. Стигна до третия етаж и спря пред вратата. И тя беше сменена. С метална. Оборудвана с няколко заключващи механизма. Само изключително мотивирани крадци биха се пробвали да я разбият.

Хари не видя причина да почука и да се откаже от възможността да свари човека вътре неподготвен. Натисна дръжката и усети отпора на стегнати пружини, но не и на ключалка. Стисна пистолета с две ръце и ритна тежката врата с десния си крак.

Мушна се бързо вътре и се шмугна наляво, за да не се откроява силуетът му на вратата. Пружиненият механизъм затръшна вратата.

В последвалата тишина се чуваше тихо тиктакане.

Хари премига изненадан.

Освен малък портативен телевизор, на чийто черен екран бе изписан погрешен час, всичко си беше същото. Същото пропаднало наркосвърталище с матраци и боклуци по пода. Един от отпадъците седеше на стол и го гледаше.

Трюлс Бернтсен.

Или поне Хари го оприличи на Трюлс Бернтсен.

На нещо, което някога е било Трюлс Бернтсен.