Ю Несбьо
Полиция (39)

Трийсет и осма глава

— Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

— Дойдох преди половин час — уточни Силие и посочи празната чаша пред себе си.

— Да не съм… — Хари си погледна часовника.

— Не. Просто любопитството не ми даваше мира.

— Хари? — обади се женски глас до тях.

Той вдигна глава.

— Здрасти, Нина. Днес няма да пия нищо. Сервитьорката се отдалечи.

— Бързаш ли? — попита Силие.

Седеше с изправен гръб. Голите й ръце, скръстени под гърдите, бяха покрити с червен плат. И под тях, и над тях имаше гола кожа. Лицето на Силие непрекъснато се менеше: от кукленски красиво до нещо друго, почти противно. Единственото постоянно у нея оставаше жаждата в очите й. Хари имаше чувството, че страничен наблюдател би могъл да разчете в погледа й и най-слабата промяна в настроението и емоциите й. Навярно самият той беше сляп, защото виждаше единствено жаждата и нищо друго. Желанието за неизвестно какво. Защото той си даваше сметка, че Силие Гравсенг не иска само една нощ, един час, десет минути секс, имитиращ изнасилване. Не беше толкова просто.

— Ще ми се да поговоря с теб, защото си поемала дежурства в Държавната болница.

— Колегите ти вече ме разпитаха.

— За какво?

— Дали Антон Митет ми е споделил нещо преди смъртта си, дали се е спречкал с някого от болничния персонал, дали е имал връзка с някоя от лекарките или сестрите. Обясних им, че убийството на Митет не бива да се разглежда изолирано от другите убийства на полицаи. Не го е затрил ревнив съпруг, а полицейският касапин. Права съм, нали? Изчела съм толкова много за серийните убийства. Щеше да го забележиш по време на лекциите.

— Не изнасям лекции за серийни убийства, Силие. Интересува ме по-скоро дали не си забелязала някой от персонала да влиза в стаята на пациента извън регламентираните визитации, дали нещо не е изострило бдителността ти, накратко нещо, което…

— … не си е на мястото? — усмихна се тя с белите си млади зъби. Два от тях бяха криви. — Запомнила съм го от лекциите ти.

Силие държеше гърба си извит неестествено грациозно.

— Е? — подкани я Хари.

— Подозираш, че пациентът е станал жертва на убийство и Митет е бил съучастник?

Тя наклони глава на една страна и повдигна гърдите си със скръстените под тях ръце. Хари се запита дали наистина е толкова самоуверена, дали само цели да създаде такова впечатление, или просто е дълбоко разстроена личност и се опитва да имитира нормалното човешко поведение, но колкото и да се старае, все нещо я издава.

— Точно това си мислиш, Хари. Предполагаш, че някой е очистил Митет, защото е знаел твърде много, и е нагласил нещата така, че убийството да прилича на дело на полицейския касапин, нали?

— Не. Ако бяха ликвидирали Митет, за да му затворят устата, беше достатъчно да хвърлят трупа в морето с нещо тежко в джобовете. Моля те да помислиш добре, Силие. Съсредоточи се.

Тя си пое дълбоко дъх. Хари нарочно погледна встрани, за да не вижда повдигащите се гърди. Силие се опита да прикове погледа му към своя, но той наведе глава и се почеса по тила. Чакаше.

— Не, не си спомням нищо подозрително — отговори накрая тя. — Всичко течеше по обичайния ред. По едно време се появи нов медицински асистент, но мина само веднъж или два пъти. После върнаха медицинската сестра, с която бяхме свикнали.

— Добре — Хари бръкна в джоба на якето си. — А този човек вляво?

Постави на масата пред Силие разпечатана снимка. Откри я сред изображенията в Гугъл. На фотографията младият Трюлс Бернтсен позираше заедно с Микаел Белман пред полицейския участък в Стовнер.

Силие огледа внимателно лицата им.

— Не, този, за когото питаш, не съм го виждала в болницата. Но, виж, другият отдясно…

— Него виждала ли си го? — прекъсна я Хари.

— Не, но се чудех дали не е…?

— Да, главният секретар е — потвърди Хари и понечи да прибере снимката, но Силие сложи длан върху ръката му.

— Хари?

Той усети топлината на кожата й по пръстите си. Изчака.

— Виждала съм ги заедно. Как се казва другият?

— Трюлс Бернтсен. Къде си ги виждала?

— На стрелбището в Йокерн. Беше наскоро.

— Благодаря — Хари отдръпна ръката си и снимката. — Няма да ти отнемам повече време.

— Именно ти се погрижи да не ми липсва свободно време, Хари.

Той мълчеше.

Тя се засмя и се наведе напред.

— Не ме извика само заради тази снимка, нали, Хари? — Светлината от малката настолна лампа затанцува в очите й. — Знаеш ли каква луда мисъл ми хрумна, Хари? Изритал си ме от Академията, защото само така можеш да бъдеш с мен, без да си навлечеш проблеми с ръководството. Тогава защо просто не ми кажеш какво всъщност искаш?

— Исках…

— Жалко, че онази твоя колежка се появи на предишната ни среща, и то точно когато…

— … щях да те разпитвам за впечатленията ти от болницата…

— Живея на улица „Юсефине“, но ти сигурно вече си ме проверил в Гугъл.

— … а за миналия път: постъпих много глупаво, издъних се и…

— Оттук се стига пеша за единайсет минути и двайсет и три секунди. Изчислено с точност. Засякох го с хронометър, докато идвах насам.

— … не мога. Не искам. Аз…

— Да…? — Силие го подкани да тръгват.

— … ще се женя през пролетта.

Тя се тръшна върху стола и се втренчи в него.

— Ще се… жениш? — попита тя едва чуто в шумното заведение.

— Да.

Зениците й се свиха. Приличат на морски звезди, убодени с карфица, помисли си Хари.

— За онази ли? — прошепна Силие. — За Ракел Фауке?

— Така се казва, да. Независимо дали съм женен, или не, дали си моя студентка, или не, помежду ни не може да има нищо. Искрено съжалявам за… създалата се ситуация.

— Ще се жениш… — повтори тя с глас на сомнамбул и погледът й мина през него.

Хари кимна. Нещо извибрира в гърдите му. Помисли си, че е сърцето, но се оказа телефонът във вътрешния джоб.

— Ало? — обади се той.

Изслуша събеседника си. После вдигна апарата пред очите си и огледа екрана, все едно се съмняваше, че има някаква повреда.

— Повторѝ — настоя той и пак долепи телефона до ухото си.

— Открих пистолета — каза Бьорн Холм. — Негов е.

— Колко души знаят?

— Никой.

— Постарай се да го запазиш в тайна възможно по-дълго.

Хари прекрати разговора и набра друг номер.

— Трябва да вървя — обърна се той към Силие и пъхна банкнота под чашата си.

Видя как алените й устни се разтвориха, но той си тръгна, преди да е обелила и дума.

 

 

Тъкмо щеше да бутне входната врата, и Катрине вдигна. Хари й предаде новината от Бьорн.

— Шегуваш се — смая се тя.

— Тогава защо не се смееш?

— Но… това не е възможно.

— Вероятно затова не вярваме, че е истина. Открий грешката.

Хари чу как десетокракото насекомо затрополи по клавиатурата.

 

 

Аурура вървеше неохотно към автобусната спирка заедно с Емилие. Над улицата се спускаше мрак и надвисналите облаци създаваха усещането, че всеки момент ще завали дъжд, но дъжд не валеше. Това предизвикваше раздразнението й и тя го сподели с Емилие. Приятелката й обаче само промърмори „мхм“. Явно не разбираше недоволството на Аурура.

— Защо не започне най-после да вали и да се приключва? — негодуваше момичето. — По-добре да вали, отколкото да очакваш с притеснение кога ще завали.

— Аз обичам да вали.

— И аз. Донякъде обичам, но… — Аурура не довърши.

— Какво стана на тренировката?

— В смисъл?

— Арне ти се накара здравата, защото не се прибра в защита по фланга.

— Просто закъснях.

— Не, закова се на място и се загледа в трибуните. Арне ни е учил, че защитата е най-важна в хандбала. А добра защита се постига с бързи придвижвания по фланга.

„Че аз ако слушам всички глупости на Арне…“ — помисли си Аурура, но не го сподели на глас. Емилие нямаше да я разбере.

Всъщност по време на мача се разсея, защото го видя в публиката. Беше сигурна. Забеляза го лесно, понеже на трибуните седяха само хандбалистите от момчешкия отбор, нетърпеливи тренировката на момичетата най-сетне да приключи и да освободят залата. Вече почти не се съмняваше, че е същият мъж, който се появи в градината им и попита за баща й; който много държеше да й пусне някаква група — вече забрави името й — и поиска чаша вода.

Докато се бе загледала в трибуните, бе спряла да тича, противниковият отбор отбеляза и Арне, треньорът, прекъсна играта и я направи на мат и маскара. И Аурура, разбира се, се разстрои. Опита се да се бори. Мразеше, когато се вкисва за такива дреболии, но какво да се прави. Очите й се наляха със сълзи, тя ги изтри с лентата на китката си и попи веднага и челото си, все едно да избърше потта. След като Арне приключи с конското, Аурура погледна към трибуните, но онзи вече го нямаше. Точно като миналия път. Само че сега го мярна за толкова кратко време, че се чудеше дали наистина е бил там, или се е припознала.

— О, не — изхленчи Емилие, след като погледна разписанието на спирката. — 149-ви номер ще мине чак след двайсет минути. Мама ни е изпекла пица. Докато се приберем, ще стане на подметка.

— Ама че кофти — промърмори Аурура и плъзна поглед надолу по разписанието.

Всъщност не обичаше нито пица, нито да нощува у приятелки. Ала в момента всички го правеха. Прекарваха нощта у приятели. Беше се превърнало в нещо като хоро, на което всички се хващат, защото пуснат ли се, стават аутсайдери. А Аурура не искаше съвсем да изпадне в лигата на аутсайдерите.

— Хрумна ми нещо — тя си погледна часовника. — 131-ви номер пристига след минута, а аз съм си забравила четката за зъби. Ще се кача на него, ще мина през къщи и после ще дойда у вас с колелото.

Емилие видимо не остана очарована от идеята. Не преливаше от ентусиазъм да стои на безлюдната спирка в тъмното, под надвисналия почти-дъжд, който така и нямаше да завали, и да се вози самичка до къщи. Подозираше, че Аурура само си измисля оправдание да се прибере у дома и после да отложи гостуването.

— Добре — кисело промърмори тя и нервно подръпна ципа на сака си. — Но няма да те чакаме за вечеря.

Аурура видя как автобус 131 излезе от завоя в подножието на склона.

— Може спокойно да ползваме една четка — предложи Емилие. — Все пак сме приятелки.

„Не, не сме никакви приятелки — възрази наум Аурура. — Ти си Емилие, дружиш с всички момичета в класа, обличаш се с най-модерните дрехи, имаш най-популярното име в Норвегия и никога не се караш с никого, защото си много свястна и изобщо не критикуваш хората — не и право в очите. А аз съм Аурура. Старая се, но не се престаравам да се впиша в компанията ви. Не страня напълно, защото все пак не искам да остана съвсем сама. Мислите ме за особнячка, но понеже съм умна и имам самочувствие, не смеете да ме тормозите.“

— Ще пристигна у вас преди теб — погледна я Аурура. — Обещавам.

 

 

Хари седеше на невзрачната трибуна, подпрял глава на дланите си, и гледаше пистата.

Въздухът бе напоен с миризмата на дъжд, който може би щеше да рукне всеки момент, а над „Вале Ховин“ нямаше козирка.

Целият грозен стадион се намираше на негово разположение. Концертните прояви тук се разредиха, а до началото на сезона на кънкибягането, когато отваряха ледената писта и започваха да прииждат желаещи да тренират, имаше много време. На тази пързалка, пред очите му, от неуверен кънкьор Олег постепенно се превърна в перспективен състезател в своята възрастова категория. Надяваше се скоро пак да го види. Тайно да засича за колко време момчето минава трасето. Да записва и добрите, и посредствените постижения. Да го окуражава, когато нещата не вървят, да отдава неуспехите му на лошите условия за каране или на изтъпените кънки и да приема рекордите му с привидно спокойствие, без да дава израз на щастието си. Да играе ролята на амортисьор, който неутрализира дупките и издатините. Олег се нуждаеше от някой, който да поддържа равновесието му. Иначе често изпадаше в бурни емоционални пристъпи. Хари не разбираше много от кънки, но затова пък знаеше достатъчно за „необходимостта от самоконтрол в състояние на афект“, както се изразяваше Столе. Умението да намериш утеха в самия себе си. Един от най-важните аспекти в личностното формиране на децата. За жалост не всички го развиват в еднаква степен. Столе например смяташе, че Хари би се чувствал много по-добре, ако се научи да владее емоциите си, защото не притежава в достатъчна степен способността на повечето хора да бягат от болезненото, да забравят, да се съсредоточават върху приятните и леки страни на живота. Според Столе Хари се бе осланял на алкохола, за да направи живота си по-поносим. Бащата на Олег също страдаше от алкохолизъм. Ракел му каза, че заради пиенето в момента е съсипал живота си и семейното имущество в Москва. Вероятно това бе причината Хари да вземе Олег под крилото си: свързваше ги неспособността да владеят чувствата си.

Хари чу стъпки по бетонната настилка. Някой идваше в тъмното. Дръпна силно от цигарата, та огънчето да подскаже на човека къде се намира.

Онзи се преметна през оградата и се заизкачва с леки, пъргави крачки.

— Хари Хуле — мъжът спря две стъпала по-долу.

— Микаел Белман.

Бледорозовите петна по лицето на главния секретар блещукаха в тъмното.

— Да уточним две неща, Хари. Дано си ме извикал по важен въпрос, защото със съпругата ми бяхме решили да прекараме уютна семейна вечер.

— И второто?

— Изгаси я. Цигареният дим е вреден.

— Оценявам загрижеността ти.

— Мисля за себе си, не за теб. Изгаси я, ако обичаш.

Хари потърка цигарата в бетона и пъхна угарката в кутията при другите цигари. Белман седна до него.

— Особено място си избрал за срещата ни, Хуле.

— Единственото ми прибежище освен „Скрьодер“. А го предпочетох, защото няма толкова хора.

— Ако питаш мен, си е направо безлюдно. За миг се усъмних дали ти не си полицейският касапин, който ме примамва в капана си. Нали продължаваме да поддържаме версията за полицай?

— Абсолютно — Хари вече съжаляваше за угасената цигара. — От балистиката откриха съвпадение.

— Толкова скоро? Бързи са, дума да няма. Дори не знаех, че са започнали да иззем…

— Не е необходимо. Първият предоставен пистолет показа съответствие.

— Какво?

— Твоят пистолет, Белман. След пробната стрелба се установи, че куршумът съвпада с куршума, изваден от главата на Калснес.

Белман се разсмя гръмко. Ехото отекна между трибуните.

— Това да не е някаква глупава шега, Хари?

— Ти трябва да ми кажеш, Микаел.

— За теб съм господин главен секретар на полицията или Белман, Хари. Е, може да зачеркнеш „господин“. Нищо не „трябва“ да ти обяснявам. Какво става тук?

— Трябва ти да… прощавай, „редно е“ повече ли ти харесва? Редно е ти да ми обясниш, господин главен секретар. Иначе ще трябва — тук няма да се поправям — да те привикаме на официален разпит. А ти не по-малко от нас искаш да избегнеш подобна крайна мярка. Нали?

— Давай по същество, Хари. Как се е случило?

— Виждам две възможни обяснения. Първото и най-близко до ума е, че си застрелял Рене Калснес, господин главен секретар.

— Аз… аз…

Хари виждаше как устните на Белман се отварят и затварят, докато светлината пулсира в участъците с по-светъл пигмент и му придаваше вид на животно, населяващо океанските глъбини.

— Имаш алиби — довърши услужливо Хари.

— Имам ли?

— След като получихме резултата, възложих на Катрине Брат да провери. Оказа се, че през нощта, когато е застрелян Калснес, си бил в Париж.

— Така ли? — Белман най-после си затвори устата.

— Катрине извърши мащабна проверка във всевъзможни регистри и името ти се появи в списъка с пасажерите на борда на самолет на Еър Франс от Осло за Париж и в електронния регистър на хотел „Голдън Ориъл“. Нощувал си там през въпросната нощ. В Париж срещал ли си се с хора, които биха потвърдили, че си бил там?

Микаел Белман присви очи и премига, за да изостри зрението си. Отблясъците на северното сияние по кожата му угаснаха. Той кимна бавно.

— Случаят „Калснес“, да. Убиха го именно когато се явих в Париж на интервю за работа в Интерпол. Мога да посоча конкретни лица за свидетели, защото точно онази вечер ходихме заедно на ресторант.

— Остава да уточним къде се е намирал пистолетът ти на тази дата.

— Вкъщи — отговори Белман с категорична увереност. — Заключен в сейф. Носех ключа у себе си.

— Има ли начин да го докажеш?

— Трудно. Нали каза, че виждаш две възможни обяснения? Нека отгатна второто. Момчетата от балистиката…

— Повечето са момичета.

— … по невнимание да са сбъркали фаталния куршум с куршум, изстрелян с пистолета ми при извършването на балистичната експертиза?

— Не. Куршумът от кутията с веществените доказателства без съмнение е изстрелян от твоя пистолет, Белман, и то не по време на балистичната експертиза.

— Какво имаш предвид?

— В смисъл?

— Като казваш „куршумът от кутията с веществени доказателства“, вместо „куршумът от черепа на Калснес“.

— Ето че стигнахме и дотам, Белман.

— Докъде?

— До другото възможно обяснение: някой е подменил куршума в доказателствата с куршум, изстрелян от твоя пистолет. Балистиците откриха нещо смущаващо. Куршумът е силно сплескан, а това говори, че се е ударил в материал, много по-твърд от човешка плът и кости.

— В какво например?

— В металната плоскост зад хартиените мишени на стрелбището в Йокерн.

— И кое, за бога, те навежда на това предположение?

— Не бих го нарекъл предположение. Сигурен съм, Белман. Накарах момичетата от балистиката да отидат там и да проведат нов експеримент с пистолета ти. Познай. Куршумът, ударил се в металната плоскост, е напълно идентичен с онзи от кутията с доказателствата.

— И как се сети за стрелбището?

— Не е ли съвсем близко до ума? Именно там полицаите изстрелват най-много куршуми, но без да са предназначени за хора.

— Усещам, че има и друго. Казвай — настоя Белман.

— Ами… — Хари извади пакета с цигари, поднесе го на събеседника си и получи отказ. — Замислих се колко гнили ябълки познавам в полицията. Познай. Сетих се само за една. — Извади изпушената до половината цигара, запали я и дръпна продължително, със съскане. — Трюлс Бернтсен. А по случайно стечение на обстоятелствата наскоро говорих с човек, който ви видял да се упражнявате заедно на стрелбището. След като се ударят в металната плоскост, куршумите падат в кутия. Колко му е Бернтсен да вземе един от куршумите, след като си тръгнеш.

Белман подпря длан на коляното си и се обърна към Хари:

— Да не би да подозираш, че общият ни колега Трюлс Бернтсен умишлено ме е натопил за убийство, Хари?

— На теб не ти ли е хрумвало?

Белман понечи да отговори, но се отказа и сви рамене.

— Не знам с какво се занимава в момента Бернтсен, Хари. Честно казано, не ми се вярва и ти да си в течение.

— Не знам колко си честен, но съм в течение какви игри върти Бернтсен. А той е наясно ти какви ги въртиш, нали?

— Не разбирам накъде биеш с тези намеци.

— Напротив. Съвсем ясно ти е. Но понеже тези неща се доказват много трудно, предлагам да закрием темата. Интересува ме само какво цели Бернтсен.

— В момента имаш за задача да подпомогнеш текущото разследване, а не да риташ по кокалчетата мен или Бернтсен.

— Това ли правя?

— Едва ли е тайна за някого, че двамата с теб отдавна имаме търкания, Хари. Вероятно си съзрял възможност да отвърнеш на удара.

— А между теб и Бернтсен има ли конфликти? Именно ти го отстрани от служба заради подозрение в корупционни схеми.

— Не, не аз, а Кадровият съвет. Недоразумение, което предстои да изгладим съвсем скоро.

— Нима?

— Грешката е моя. Внесъл е в сметката си пари, получени от мен.

— От теб ли?

— Понеже Трюлс изля терасата на новата ми къща, му платих на ръка и той е захранил банковата си сметка. После обаче установих, че не си е свършил работата добре, и си поисках парите обратно. Затова той не е декларирал сумата пред данъчната служба. Съвсем разбираемо не е искал да му удържат данъци върху пари, които е щял да връща. Вчера подадох данните в Икономическа полиция.

— Не си е свършил работата добре? Какво имаш предвид?

— В кофража е останала влага или нещо такова и от терасата се носи неприятна миризма. Когато колегите от Икономическата го попитали за произхода на сумата, Трюлс помислил, че ако обясни откъде я е получил, ще ме злепостави, и си е замълчал. Така или иначе, въпросът вече е изяснен.

Белман запретна ръкава на якето си и циферблатът на часовника „Таг Хойер“ проблесна в мрака.

— Ако нямаш други въпроси относно куршума от моя пистолет, ще те оставям, Хари. Имам си и други ангажименти. Ти — също, предполагам. Сигурно се готвиш за лекции.

— В момента посвещавам цялото си време на този случай.

— Посвещаваше.

— Как да те разбирам?

— Бюджетът ни задължава да орязваме излишните разходи и затова ще издам заповед, която влиза в сила незабавно: малкият екип на Хаген да се раздели с всичките си външни консултанти.

— Тоест, с мен и със Столе Ауне. На практика съкращаваш половината от екипа.

— И петдесет процента от разходите. Много съм доволен от взетото решение. А понеже разследващата група не постига никакви резултати, обмислям да разпусна и нея.

— Толкова ли се страхуваш, че ще те хванат в крачка, Белман?

— Най-едрият хищник в джунглата няма от какво да се страхува. А аз все пак съм…

— … главният секретар. Именно. Ти си главният.

— Радвам се, че най-после си го проумял — Белман стана. — Вземайки на прицел доказани професионалисти като Бернтсен, вие не провеждате обективно разследване, а лична вендета, режисирана от впиянчен и озлобен бивш полицай. А в качеството си на главен секретар съм длъжен да браня репутацията на полицията. Знаеш ли какво отговарям, когато ме питат защо залежава разследването на убийството на руснака, чиято сънна артерия пробили с тирбушон в бар „Come As You Are“? Отговарям, че следствената работа е въпрос на приоритети, а този случай не е изоставен, просто още не му е дошло времето. И макар всички в полицията — от най-висшестоящите до чистачките — да са чували слухове кой стои зад това убийство, аз не коментирам слухове. Защото съм шеф на полицията.

— Това заплаха ли е, Белман?

— Необходимо ли е да прибягвам до заплахи, при условие че разговарям с преподавател от Полицейската академия? Приятен ден, Хари.

Белман тръгна странично към оградата и започна да си закопчава якето. Хари знаеше, че е по-добре да си затваря устата. Беше решил да си запази този коз за по-критични ситуации. Но сега, след като ясно му наредиха да се оттегли, вече нямаше какво да губи. Всичко или нищо. Изчака Белман да прехвърли единия си крак през оградата.

— Познаваше ли се с Рене Калснес, Белман?

Микаел замръзна на място. Катрине реши да провери дали пътищата на Белман и Калснес се засичат някъде, но не откри пресечни точки. А от търсачките, с които работеше, не можеше да се скрие нищо и ако двамата си бяха поделили сметка в ресторанта, бяха си купили по електронен път билет за един и същи филм, бяха седели на съседни места в самолета или във влака, машината щеше да излови съвпадението. Независимо от това обаче сега Белман се вцепени, разкрачен над оградата.

— Защо ми задаваш подобен идиотски въпрос, Хари?

Хари дръпна от цигарата.

— Всеизвестно е, че Рене Калснес е спял с мъже за пари при всяка удобна възможност. А ти гледаш гей-порно по интернет.

Белман продължаваше да стои неподвижно. Явно бе надценил силите си и бе разтегнал сухожилие в слабините. Хари не виждаше изражението му в тъмното, само по-светлите участъци от кожата му блестяха както преди малко циферблатът на часовника му.

— Калснес се е славил като алчен циник без никакви морални скрупули — продължи Хари и огледа запалената угарка. — Я си представи, че Рене започне да изнудва за пари семеен мъж с авторитет в обществото. Калснес разполага със снимки, на които се вижда, че двамата правят секс. И това ако не е основателен мотив за убийство! Но е възможно Рене да е подхвърлил това-онова за аферата си с женен мъж пред други хора и те да се досетят кой му е видял сметката. Затова мъжът с положение решава да възложи изпълнението на убийството на свой близък. Взаимно се държат с компромати, затова си имат доверие. За времето, когато се изпълнява мократа поръчка, семейният мъж си осигурява идеалното алиби — вечеря в парижки ресторант например. После обаче в отношенията им настъпва разрив. Наемният убиец е отстранен от длъжност, а високопоставеният отказва да го възстанови на работа, макар да разполага с нужните правомощия. Затова ощетеният приятел отмъква куршум, изстрелян от пистолета на височайшия си другар, и го пъха в кутия с доказателства. Или за да си отмъсти, или за да изнудва приятеля си да го върне на работа. Единствено човек, добре запознат със занаята, може да подменя доказателства. Впрочем знаеше ли, че Трюлс Бернтсен е подал заявление за изгубен пистолет година след убийството на Калснес? Преди няколко часа Катрине Брат ми изпрати списък, в който фигурира и неговото име. — Хари дръпна от цигарата и затвори очи, та огънчето да не попречи на нощното му зрение. — Какво ще кажеш, господин главен секретар?

— Ще кажа „благодаря“, Хари. Признателен съм ти, задето ми помогна при решението да разформировам цялата разследващата група. Това ще бъде първото, което ще направя утре.

— Да разбирам ли, че не познаваш Рене Калснес?

— Не се опитвай да ми прилагаш техниките за разпит, Хари. Лично аз ги привнесох от Интерпол в Норвегия. Всеки може да попадне случайно на гей-снимки в интернет. Навсякъде бъка от тях. Непрофесионално е полицаи с претенции да използват подобни глупости като улики в сериозно разследване.

— Ти не си попаднал на филми, Белман. Платил си за тях с кредитната си карта и си ги свалил на компютъра си.

— Не чуваш ли какво ти казвам, човече! Никога ли не си искал да вдигнеш завесата пред някое табу? Ако свалиш снимка на труп, това прави ли те убиец? Ако една жена се възбужда от мисълта за изнасилване, това значи ли, че иска да я насилят?

Белман прехвърли и другия си крак. Измъкна се. Пооправи якето си.

— Само още един съвет, Хари. Мен не ме закачай, освен ако не искаш неприятности. За теб и за приятелката ти.

Хари видя как гърбът на Белман изчезна в мрака. Чу глухия отглас от тежките му крачки. Пусна угарката и я стъпка. С настървение. Опита се да я втрие в бетона.