Ю Несбьо
Полиция (32)

Трийсет и първа глава

— Винаги е гадно да те разкрият — продължи пациентът. — Но понякога е още по-кофти да влезеш в ролята на онзи, който разкрива.

— Разкрива какво? — Столе едва преглътна. — Това е само някаква татуировка. Не е престъпление. Мнозина имат… — кимна към демонското лице — … такива татуси.

— Дали? — пациентът си смъкна тениската. — Затова ли след като го видя, пребледня по-силно от мъртвец?

— Не те разбирам — поклати глава Столе със задавен глас. — Да се върнем ли на темата за баща ти?

Пациентът се разсмя гръмко.

— Знаеш ли, Ауне, когато дойдох тук за пръв път и ти не ме позна, се почувствах раздвоен между гордостта и разочарованието.

— Да те позная ли?

— Срещали сме се и преди. Бях обвиняем по дело за блудство и те призоваха в качеството на вещо лице. Искаха да чуят твоето становище доколко съм съзнавал действията си. Навярно си се произнасял по стотици подобни случаи. Отдели ми едва четирийсет и пет минути. А на мен ми се щеше да съм ти направил по-силно впечатление.

Столе се взираше в него. Нима наистина бе дал експертното си заключение за психическото състояние на този мъж? Не беше, разбира се, възможно да запомни всички, на които е давал психологическа оценка, но поне помнеше лицата им. Очите на Столе се спряха върху белега под брадичката. Ами да. Преди го отдаваше на дребна козметична процедура, но сега се сети какво му каза Беате: Валентин Йертсен се е подложил на мащабна хирургическа операция.

— Ти обаче остави у мен дълбока следа, Ауне. Ти ме проумя. Не се изплаши от подробностите, а продължи да дълбаеш. Да ме разпитваш за най-същественото, за най-болезненото. Подобно на умел масажист напипа възела. Откри източника на страданието. Затова се върнах при теб. Надявах се пак да откриеш проклетия цирей, да го отвориш и да изчистиш гнойта. Можеш ли? Или вече си изгубил ентусиазма си, Ауне?

Столе се прокашля.

— Не мога да го направя, ако не ми кажеш истината, Пол — Ауне произнесе името според предпочитанията на пациента.

— Но аз не те лъжа, Ауне. Измислих си само работата и съпругата. Всичко друго е истина. А, и се представих под псевдоним. Иначе…

— А „Пинк Флойд“ и онова момиче?

Мъжът разпери ръце с усмивка.

— Защо ми разказваш това, Пол? — ПОл.

— Няма нужда да се обръщаш така към мен. Наричай ме Валентин.

— Вал-какво?

Пациентът се изсмя.

— Съжалявам, Ауне, но никак не те бива за актьор. Знаеш отлично кой съм. Узна го в мига, когато зърна отражението на татуировката ми в прозореца.

— И защо смяташ, че тази татуировка ми говори нещо?

— Защото издирвате именно мен. Валентин Йертсен.

— Ние? Издирваме?

— Забравяш, че по време на една от срещите ни присъствах на разговора ти с някакво ченге за драскулките на Валентин Йертсен върху прозореца в трамвая. Понеже възнегодувах, ти ме освободи от задължението да си платя за часа. Сети ли се?

Столе затвори очи за няколко секунди. Прогони всички мисли. Повтори си, че Хари ще се появи всеки момент. За толкова кратко едва ли бе стигнал далече.

— Впрочем точно по тази причина започнах да се придвижвам с колело. Очаквах засилено полицейско присъствие в трамвая.

— Но не престана да идваш на терапия.

Валентин сви рамене и бръкна в раницата си.

— Шлемът и очилата за колоездачи успешно правят човека неузнаваем, нали? Колкото до теб, изобщо не ти бе хрумнало да ме подозираш. Мислеше ме за Пол Ставнес и туйто. А аз се нуждаех от сеансите, Ауне. Искрено съжалявам, че се налага да ги прекратим.

Ауне едва не изхлипа, когато видя как в ръката на Валентин, измъкната от раницата, проблясва хладно оръжие.

— Знаеш ли, че го наричат survival knife^[1]? В твоя случай звучи малко подвеждащо. Но намира широко приложение. Повечето хора не разбират предназначението му — прокара върха на пръста си по назъбения профил. — Потръпват при вида му. И знаеш ли, Ауне? — Пак се усмихна с неизменната си тънка, противна усмивка. — Изцяло са прави. Прокараш ли ножа по нечий гръклян… — той показа, — острието се впива в кожата и я разцепва, а зъбците от другата страна пробиват онова, което се намира под кожата, например тънката ципа около кръвоносните съдове. Ако засегне главна артерия под високо налягане… гледката е поразителна, от мен да знаеш. Но недей да се страхуваш. Няма да си в съзнание да я видиш с очите си, обещавам.

Столе усети как всичко пред очите му се завъртя. Инфарктът в момента му се виждаше за предпочитане.

— Общо взето остава да изясним само един въпрос, Столе. Нали не възразяваш да се обръщам към теб на малко име, щом така и така нещата вървят към изживяване? Каква е диагнозата?

— Диа… диа…

— Диагнозата. От гръцки, означава „разпознаване“, нали? Какво не ми е наред, Столе?

— Не… не знам…

Последва толкова шеметен скок, че Ауне не би могъл да помръдне пръста си, дори да бе опитал. Валентин изчезна от полезрението му и когато отново чу гласа му, той идваше отзад, досами ухото му.

— Знаеш, разбира се. През целия си професионален живот си се занимавал с такива като мен. Не точно като мен, естествено, но подобни. Дефектна стока.

Столе вече не виждаше ножа. Усещаше го. До двойната си брадичка, докато дишаше тежко през носа. Светкавичният ход на Йертсен му се стори едва ли не свръхестествен. Ауне не искаше да умре. Живееше му се. Нямаше място за други мисли.

— Н… нищо ти няма, Пол.

— Валентин. Покажи малко уважение. Ще ти източа кръвта, докато моят член се налива с кръв. И ти твърдиш, че съм наред? — Той се изсмя в ухото на психолога. — Не на мене тия. Диагнозата.

— Луд за връзване.

Вдигаха глави и погледнаха към вратата, откъдето идваше гласът.

Високият, широкоплещест мъж запълваше цялата рамка. Прекрачи прага. Влачеше нещо, което Столе видя след секунда: лоста от стойката в приемната.

— Не се доближавай, ченге — просъска Валентин. Столе усети как ножът остърга кожата му.

— Патрулите пристигат всеки момент. Играта свърши. Пусни доктора.

— Не чувам сирени — Валентин кимна към отворения прозорец. — Махай се или ще му прережа гърлото пред очите ти.

— Не ми се вярва — Хари Хуле вдигна щангата. — Без него ще се лишиш от щит.

— В такъв случай — Столе усети как Валентин изви ръката към гърба му и го принуди да стане — го вземам със себе си.

— Вземи мен.

— И защо?

— По-добър заложник съм. Докторът може да получи панически пристъп или да припадне. И друго: ако вземеш мен, няма да се притесняваш какъв капан може да ти устроя, ако ме оставиш тук.

Мълчание. От прозореца долетя глух вой. Навярно далечна сирена, навярно нещо друго. Столе усети как натискът на ножа отслабна. Тъкмо да си поеме спокойно дъх, усети пробождане и чу звук от срязване. Нещо падна на пода. Папийонката.

— Да не си мръднал… — просъска гласът в ухото му и се обърна към Хари. — Щом така искаш, ченге, но първо пусни лоста. А сега застани с лице към стената, с разкрачени крака и…

— Знам процедурата — прекъсна го Хари, пусна лоста, обърна се, опря длани о стената на височината на раменете си и разтвори крака.

Столе усети, че Валентин пусна китката му и в следващия миг видя как психопатът застана зад Хари, изви ръката върху гърба му и опря ножа о гърлото му.

— Да тръгваме, захарче.

Излязоха през вратата.

Столе най-сетне си пое дъх.

През отворения прозорец поривите на вятъра довяваха глухия вой на сирена.

 

 

Докато двамата с Валентин безмълвно минаваха покрай регистратурата, сраснали се в нещо като двуглав трол, Хари улови ужасения поглед на служителката. Опита се да забави похитителя си по стълбите, но усети силна болка в задното подребрие.

— Опиташ ли се да ме мотаеш, ножът ще продължи до бъбрека ти.

Хари ускори ход. Още не усещаше кръвта, защото тя имаше същата температура като кожата, но знаеше, че тече под ризата му.

Слязоха на партера, Валентин ритна вратата и избута Хари пред себе си, без да отдалечава ножа от кожата му.

Намираха се на „Трамвайна“. Хари чуваше сирените. Срещу тях се зададе мъж със слънчеви очила и куче. Подмина ги, без да ги удостои с внимание. Белият бастун потропваше в паважа като кастанети.

— Стой тук — Валентин посочи табела с надпис „паркирането забранено“.

За стълба бе заключен маунтийнбайк.

Хари застана до стълба. Усещаше, че ризата лепне по раната. Болката туптеше в гърба му със собствен пулс. Ножът продължаваше да се впива в подребрието му. Чу дрънчене на ключове и катинар за велосипед. Сирените приближаваха. Ножът се отдръпна. Преди Хари да отскочи встрани, нещо стегна врата му и го принуди да отметне назад глава. Тя се удари в стълба, пред очите му затанцуваха звездички, той отчаяно се опита да си поеме дъх. Пак дрънчене на ключове. Натискът върху гърлото му отслабна, Хари светкавично мушна два пръста между кожата си и примката. Разбра какво е. По дяволите.

Валентин яхна велосипеда, сложи си очилата, изкозирува с два пръста и се понесе напред.

Черната раница на гърба му постепенно се изгуби по улицата. Сирените се чуваха съвсем близо — на не повече от две преки. Подмина го колоездач. Шлем, черна раница. Още един такъв. Без шлем, но със същия модел раница. Проклятие! Сирените сякаш виеха в главата му. Хари затвори очи и се замисли за древногръцкия парадокс за приближаващото се тяло. То отстои на един километър, на половин километър, на една трета от километъра, на една четвърт, на една стотна и ако числовата редица действително е безкрайна, то никога няма да пристигне до целта си.