Ю Несбьо
Полиция (24)

Двайсет и трета глава

Хари прелетя покрай картината на Франс Видерберг^[1], окачена в коридора на Полицейската академия.

Тя стоеше на вратата към тренировъчната зала, готова за бой в плътно прилепнало трико. Със скръстени ръце, облегната на рамката, тя го дебнеше с поглед. Хари понечи да й кимне, но някой извика „Силие!“ и момичето хлътна в залата.

Хари се качи на втория етаж и подаде глава в кабинета на Арнолд.

— Как мина лекцията?

— Горе-долу добре, но на курсантите май им липсваха твоите ужасяващи и — бих добавил — твърде несъществени — примери от реалността — Арнолд масажираше контузения си крак.

— Благодаря ти, че ме замести — усмихна се Хари.

— Винаги съм насреща. Какво изникна, та не успя да дойдеш?

— Извикаха ме в Съдебна медицина. Дежурният патоанатом се съгласи да подпише заповед за ексхумация на трупа на Рудолф Асаев и да назначи повторна аутопсия. Аргументирах се с онези статистически данни, изнесени от ФБР, за които ти ми спомена.

— Радвам се, че съм бил полезен. Пак имаш посетител.

— Да не е…

— Не. Не е нито госпожица Гравсенг, нито някой от бившите ти колеги. Настаних го в кабинета ти.

— Кой…

— Познаваш го. Направих му кафе.

Хари срещна погледа на Арнолд, кимна и излезе.

Мъжът на стола в кабинета на Хари почти не се беше променил. Само беше леко понапълнял и лицето му бе малко подпухнало, а косите по слепоочията му се бяха прошарили. Иначе бе запазил младежкия си перчем — негова запазена марка — напълно в духа на притурката „младши“ към името му; носеше неизменния си костюм, съвсем не по негова мярка, сякаш взет назаем от някого, и гледаше с проницателните си очи, способни да прочетат за четири секунди гъсто изписана страница юридически текст. Впоследствие мъжът можеше да възпроизведе дословно съдържанието й в съдебната зала. Накратко, Юхан Крун представляваше аналогът на Беате Льон в правораздаването; адвокатът, който печели дори когато в ролята на негов правен опонент влиза самото норвежко законодателство.

— Хари Хуле — подхвана той с високия си младежки глас, стана и протегна ръка. — От последната ни среща мина доста време.

— Не си ми липсвал — отвърна Хари и стисна десницата му, забивайки титановата си протеза в дланта му. — За мен винаги си бил лош вестител, Крун. Хубаво ли е кафето?

Крун не му остана длъжен и стегна ръката му в желязна хватка. Явно натрупаните наскоро килограми бяха мускули.

— Кафето е чудесно — усмихна се той с вида на познавач. — Но пак ти нося лоши новини.

— Нима?

— Обикновено не се срещам лично с ответника, в този случай обаче искам да поговорим очи в очи, преди да сключим писмено споразумение. Става дума за Силие Гравсенг — твоя студентка.

— Моя студентка — повтори Хари.

— Бъркам ли?

— Прозвуча ми, все едно я притежавам.

— Ще се опитам да се изразявам по-точно — Крун се усмихна кисело. — Госпожица Гравсенг се обърна направо към мен, вместо към органите на реда, защото се опасява, че ще разпънете чадър.

— Ние?

— Полицията.

— Вече не…

— Имаш дълъг професионален стаж в полицията, а в качеството си на преподавател в Полицейската академия продължаваш да си част от системата. Силие Гравсенг се бои, че ако поиска да подаде оплакване за изнасилване в полицията, колегите ти ще се опитат да я разубедят. А противопостави ли се на препоръките им, ще срещне спънки в бъдещата си професионална кариера.

— Какви ги говориш, Крун?

— Не се ли изразих съвсем ясно? Снощи точно преди полунощ си изнасилил Силие Гравсенг тук, в този кабинет.

Настъпи мълчание. Крун следеше зорко реакцията на Хари.

— Не мога да използвам това наблюдение в съда, Хуле, но не ми изглеждаш особено изненадан. Този факт потвърждава легитимността на показанията на моята клиентка.

— Значи нейните показания се нуждаят от допълнително удостоверяване?

Крун долепи върховете на пръстите си:

— Надявам се, осъзнаваш тежестта на подобно обвинение, Хуле. Ако му се даде широка гласност, животът ти ще се преобърне с краката нагоре.

Хари се опита да си го представи в адвокатска тога. Съдебната процедура. Обвинителният показалец, насочен срещу Хари на подсъдимата скамейка. Силие избърсва храбро потеклата сълза. Смаяните, изпълнени с негодувание лица на съдебните заседатели. Хладният фронт от присъстващите в залата. Неуморното скрибуцане на графита на вестникарските карикатуристи върху скицника.

— Единствената причина да се явя аз, вместо двама полицаи, натоварени да те отведат с белезници по коридорите на Академията под погледите на колеги и студенти, е, че евентуален показен арест би уронил престижа и на моята клиентка.

— В смисъл?

— Сещаш се. Ще й лепнат етикета „онази, която изпрати наш колега зад решетките“. Доносницата. Доколкото ми е известно, в полицията подобни постъпки не се толерират.

— Прекалил си с филмите, Крун. Полицаите искат изнасилваните да бъдат разобличавани, независимо кой е заподозреният.

— Освен това един съдебен процес крие рискове от психически срив за младо момиче, на което му предстоят важни изпити. Понеже Силие не е посмяла да съобщи в полицията и е изгубила време, докато се реши да потърси помощта ми, голяма част от механичните и биологичните следи вече са заличени. Това предполага, че делото ще се проточи повече от обикновено.

— С какви доказателства разполагате?

— Охлузвания, следи от нокти, скъсана рокля. Ако поискам екип криминалисти да обследва този кабинет, сто процента ще открият влакна от същата тази рокля.

— Ако поискаш?

— Да. Нося и добри новини, Хари.

— Ти да видиш.

— Ще ти предложа сделка.

— С дявола?

— Ти си интелигентен мъж, Хуле. Знаеш, че нямаме доказателства, които да те уличават пряко. Наясно си как протичат делата за изнасилване. Думата на обвиняемия срещу думата на жертвата. Накрая и двете страни излизат губещи. Потърпевшата — защото я подозират във фриволно поведение и лъжесвидетелстване, а върху подсъдимия, дори да го оправдаят, винаги ще тегне съмнението, че късметът му е помогнал да се измъкне сух. Предвид този крайно неблагоприятен изход и за двамата, Силие Гравсенг предложи решение, към което се присъединявам напълно безрезервно. Нека за малко изляза от ролята си на адвокат на противниковата страна, Хуле. Съветвам те да приемеш предложението ни. Защото в противен случай ще се срещнем в съдебната зала. Госпожица Гравсенг е категорична по въпроса.

— Сериозно?

— Да. Като бъдещ гарант на законността в тази страна тя смята за свой неотменим дълг и грижа изнасилваните да бъдат наказвани. За твой късмет не държи наказанието да е поставено от съд.

— Един вид, отстоява твърди принципи?

— На твое място бих се въздържал от ехидни забележки, Хуле. Благодари се, че не препоръчах на клиентката ми да подаде оплакване в полицията.

— Какво искаш от мен, Крун?

— С две думи, да напуснеш доброволно Полицейската академия и да излезеш завинаги от системата. Така Силие ще продължи следването си на спокойствие и без твоето вмешателство и когато започне работа, няма да се бои, че ще се сблъска с теб. Едно-единствено цинично подмятане по адрес на клиентката ми и споразумението ни ще бъде анулирано, а ти ще се изправиш пред съда.

Хари подпря лакти на бюрото и се наведе напред. Разтри челото си.

— Ще оформя писмено споразумение… Твоята оставка срещу нейното мълчание. И двете страни се задължават да пазят договорката в тайна. Но дори да нарушиш клаузата за секретност, няма да злепоставиш госпожица Гравсенг, защото нейният избор ще срещне всеобщо разбиране.

— А аз ще изглеждам виновен, защото съм се съгласил да подпиша подобно споразумение.

— Приеми сделката ни като свеждане на щетите до минимум. Мъж с твоя опит лесно може да смени попрището. Следовател в застрахователна компания например. Там ще ти плащат по-добре, отколкото в Академията, повярвай ми.

— Вярвам ти.

— Добре тогава — Крун отвори капачето на телефона си. — Каква ти е програмата за следващите дни?

— Утре е удобно да приключим въпроса.

— Чудесно. В кантората ми в два. Нали помниш адреса?

Хари кимна.

— Великолепно. Желая ти прекрасен ден, Хуле!

Крун скочи пъргаво от стола. Упражнения за коленете, набирания на лост и вдигане на тежести от лежанка, предположи Хари.

След като адвокатът си тръгна, Хари погледна часовника. Тази седмица Ракел се прибираше един ден по-рано и щеше да кацне на норвежка земя в 17,30. Хари й предложи да я вземе от летището и след две „няма нужда“ тя се съгласи. Хари знаеше за слабостта на Ракел да пътуват от летището до града. Да си бъбрят на спокойствие — прелюдия към уютна вечер; да му обяснява разпалено какво означава на практика принципът, че единствено държави могат да бъдат страни в Международния трибунал в Хага; да говори за съдебната власт и за безсилието на ООН. Междувременно пейзажът се изнизваше покрай тях. Обикновено говореха и за Олег. Ракел разказваше как състоянието му се подобрявало с всеки изминал ден и постепенно онзи Олег, когото познаваха, се завръщал; за плановете му за бъдещето: да запише право, а после — Полицейската академия. Хари и Ракел обсъждаха колко късмет са извадили и колко крехко е щастието.

Споделяха си всичко, за което мислеха, без да го завоалират. Почти всичко. Хари не признаваше пред нея колко се страхува. Боеше се да не й даде обещание, което не може да изпълни. Опасяваше се, че няма да оправдае очакванията им — нейните и на Олег. Съмняваше се и дали тяхната обич ще му бъде достатъчна. Хари не знаеше дали изобщо някой би могъл да го направи щастлив.

Не смееше да повярва, че в момента тримата са заедно. Настоящето му се струваше подозрително приятен сън, от който очакваше да се събуди всеки миг.

Разтърка лицето си. Навярно часът на пробуждането приближаваше. Парещата, безпощадна дневна светлина. Реалността, където всичко ще потече постарому: суров студ и самота. Хари потръпна.

 

 

Катрине Брат погледна часовника. Девет и десет. Навън навярно се спускаше изненадващо мека пролетна вечер. А тук, в мазето, властваше студена и влажна зима. Бьорн Холм се почесваше по рижите бакенбарди, Столе Ауне пишеше нещо в бележника си, Беате Льон едва сподавяше прозевките си. Бяха се скупчили пред компютърен екран, на който стоеше снимка от прозореца на трамвая. След като прекараха известно време в догадки какво е написал Валентин, стигнаха до извода, че дори да разкодират значението му, то няма да им помогне да заловят убиеца.

Катрине пак сподели странното си усещане в хранилището за доказателства.

— Навярно е влязъл някой от служителите — предположи Бьорн. — Но наистина не разбирам защо не са включили осветлението.

— Дубликат на ключа за хранилището се вади много лесно — подчерта Катрине.

— Ами ако не са букви, а цифри? — обади се Беате.

Обърнаха се към нея. Тя продължаваше да се взира в снимката на екрана.

— Единици и нули, а не буквите „I“ и „О“. Като в двоичен код. Единицата означава „да“, а нулата — „не“, или греша, Катрине?

— Аз съм потребител, а не програмист, но си права. На мен ми го обясниха по следния начин: единицата пропуска тока, а нулата го спира.

— Единицата означава действие, а нулата — пасивност — продължи Беате. — Ще го направя, няма да го направя. Ще го направя, няма да го направя. Единица. Нула. До безкрайност.

— Все едно къса листенца на маргаритка — промърмори Бьорн.

Смълчаха се. Чуваше се само вентилаторът на компютъра.

— Матрицата завършва с нула — отбеляза Ауне. — Пасивност. Няма да го направя.

— Може да е прекъснал кода, защото е дошло време да слезе от трамвая.

— Случва се серийните убийци да прекратят поредицата, да изчезнат и повече да не се появят — напомни Катрине.

— Това са изключения — възрази Беате. — Нула или не, кой от вас вярва, че полицейският касапин ще спре? Столе?

— Катрине разсъждава правилно, но се боя, че убийствата няма да спрат.

Катрине едва се сдържа да не изрече на глас размислите си. За разлика от Ауне тя се боеше от обратното: че сега, когато му дишаха във врата, коварният убиец ще спре да сее смърт и ще потъне вдън земя. Според Катрине жертвата си струваше. Тя беше склонна да прежали още един колега, стига да пипнат Валентин. Колкото и налудничава да беше тази мисъл, Катрине не можеше да я прогони. Би понесла новината за още един погубен полицай, но не и мисълта, че Валентин ще се измъкне. Размърда устни в беззвучно заклинание: направи го още веднъж, изрод такъв, и тогава ще видиш. Посмей още веднъж.

Мобилният й телефон звънна. Позна номера на Съдебна медицина и вдигна.

— Здравей, проверихме дъвката от делото за изнасилване.

— И? — Катрине усети как сърцето й започна да изпомпва по-активно кръвта по тялото й. По дяволите всички неподплатени версии. Сега щяха да се сдобият с неопровержими доказателства.

— За жалост не открихме следи от биологичен материал.

— Какво? — Все едно я поляха с кофа леденостудена вода. — Но… но нали дъвките попиват много слюнка?

— Уви, понякога слюнката изсъхва. Ако настояваш, ще повторим експертизата, но с тези убийства на полицаи…

Катрине затвори.

— В дъвката не са открили нищо — съобщи тя на колегите си.

Бьорн и Беате кимнаха. Катрине сякаш забеляза известно облекчение у Льон.

Някой почука на вратата.

— Влез! — извика Беате.

Катрине прикова поглед в желязната врата. Обзе я неочаквана сигурност, че е той. Русият исполин. Размислил е, обнадежди се тя, и идва да ни избави от тази безизходица.

Вратата се отвори. Катрине изруга наум. Влезе Гюнар Хаген.

— Как върви?

Беате се протегна и изпъна ръце над главата си.

— Следобед в трамвай 11 или 12 не се е качвал мъж с описанието на Валентин Йертсен. Анкетата сред пътниците и живущите наоколо не даде резултат. В превозните средства по линията продължават да дежурят колеги, но възлагаме по-големи надежди на утре сутринта.

— Разследващата група пита дали полицейското присъствие в трамваите е свързано с убийствата на колеги от системата.

— Слуховете се разпространяват бързо — отбеляза Беате.

— Прекалено бързо. Скоро ще стигнат и до Белман.

Катрине се взираше упорито в екрана. Матрица. Нали точно в това се състоеше най-големият й талант. Именно откривайки закономерност, Катрине даде тласък на разследването на Снежния човек. Единица и нула. Две числа, образуващи единство. Например числото 10? Повтаряща се комбинация? Многократно повтаряща се. Много…

— По тази причина още тази вечер ще докладвам на главния секретар за Валентин — обяви намеренията си Хаген.

— А това какви последствия ще има за нашия екип? — поинтересува се Беате.

— Появата на Валентин в трамвая не е по наша вина. След такова събитие сме длъжни да вземем мерки. Нашият екип си свърши работата. Доказа, че Валентин е жив и е главен заподозрян за убийствата. Ако не го заловим веднага, най-вероятно ще се появи в Берг. Оттук насетне поемат други.

— Ами „поли-ция“? — обади се Катрине.

— Моля? — обърна се с недоумение към нея Хаген.

— Според Столе човек пише неща, дремещи в подсъзнанието му. Валентин е надраскал няколко десетици една след друга. „Поли“ означава „много“. Ако направим връзка с думата „полиция“, това вероятно подсказва, че Валентин възнамерява да убие още полицаи.

— За какво говори тя? — обърна се Хаген към Ауне.

Психологът сви рамене.

— Опитваме се да разтълкуваме драсканиците на Валентин по прозореца в трамвая. На мен например символите ми заприличаха на недовършени букви „d“ и „ø“, тоест „умри“. Но допускате ли, че зад единиците и нулите не се крие нищо друго, освен случайна приумица? Човешкият мозък представлява четириизмерен лабиринт. Всички са били там, но никой не е успял да се ориентира.

 

 

Докато крачеше по улиците на път към служебното жилище в квартал „Грюнерльока“, Катрине беше изцяло потънала в мислите си. Не забелязваше веселите лица, тръпнещи от нетърпение да се порадват на мимолетната пролет, на краткия уикенд, на бързопреходния живот.

Даваше си сметка защо проклетият „код“ не им дава мира. Защото отчаяно се опитваха да открият причинно-следствена връзка, логика в случващото се. И най-вече защото не разполагаха с други податки. Затова се мъчеха да почерпят информация от символи, в които вероятно изобщо не бе вложено особено значение.

Забила поглед в тротоара, Катрине удряше с токчета по асфалта, отмервайки ритъм, в който повтаряше мислено мантрата: направи го още веднъж, изрод такъв. Направи го още веднъж и ще видиш.

 

 

Хари стискаше дългата й коса. Лъщяща, черна и толкова плътна и мека, все едно държеше не коса, а кадифен шнур. Той дръпна, главата й се отпусна назад. Виждаше как гръбнакът се извива като змия под парещата й потна кожа. Стоновете й напомняха сподавено ръмжене, извиращо от гърдите й. Гневен израз на неудовлетвореност. Понякога се любеха кротко, тихо, лениво като в бавен танц. Друг път — все едно се биеха. Като тази вечер. Възбудата й растеше главоломно. В такива случаи Хари сякаш гасеше пожар с бензин. Възбудата й нарастваше, ставаше неконтролируема и той често се опасяваше, че това няма да свърши добре.

Роклята й лежеше на пода до леглото. Червена рокля. Изглеждаше греховно красива в червено. Боса. Не, не беше боса. Хари се наведе напред и вдиша аромата й.

— Не спирай — простена тя.

Опиум. От Ракел знаеше, че тръпчивото ухание е екстракт от потта от кората на арабско дърво. Не пот, а сълзи. Сълзите на принцеса, побягнала от Арабия заради забранена любов. Принцеса Мурра. Животът й завършил нещастно, ала Ив Сен Лоран изкупил сълзите й на баснословна цена за литър.

— Не спирай, искам още по-…

Сграбчи ръката му и я долепи към гърлото си. Хари стисна предпазливо. Усети вените и напрегнатите мускули на тънката й шия.

— По-силно! По-…

Той се подчини и гласът й секна, защото Хари беше прекъснал притока на кислород към мозъка й. Тази игра докарваше Ракел по полуда и Хари се включваше, за да й достави удоволствие. Този път обаче усещането беше различно. Мисълта, че я държи изцяло във властта си. Че може да прави с нея каквото си поиска. Погледна червената й рокля и усети как се издува до пръсване и вече не може да го спре. Затвори очи и я видя пред очите си. На четири крака се обърна бавно към него. Косата й промени цвета си. Позна я. Подбелени очи и синини по врата, осветени от лампата на криминален експерт.

Хари си дръпна ръката. Ракел обаче свърши. Вцепени се, а след миг се разтрепери като простреляна кошута в секундата преди да се строполи на земята. После умря. Свлече се, опря чело о матрака и от гърдите й се откъсна жален стон. Замръзна, сякаш коленичила за молитва.

Хари извади члена си. Ракел изхленчи, обърна се и го изгледа укоризнено. Обикновено той изчакваше тя да му даде знак, че е готова за раздялата.

Хари я целуна по тила, смъкна се от леглото, грабна боксерките с марка „Пол Смит“, които тя му бе купила от летище по маршрута между Осло и Женева, бръкна в джоба на дънките си, метнати върху облегалката на стола, слезе в дневната, седна на един стол и се загледа през прозореца. Нощният мрак се бе сгъстил максимално и въпреки това Хари различи силуета на възвишението Холменколен върху небосвода. Запали си цигара.

Чу тихите й стъпки зад гърба си. Тя го погали по тила.

— Има ли нещо?

— Не.

Ракел седна на подлакътника, притисна нос към вдлъбнатината в ключицата му. Още топлата й кожа ухаеше на Ракел и на секс. И на сълзите на принцеса Мурра.

— Опиум — промърмори Хари. — Интересен избор на име.

— Не ти ли харесва?

— Харесва ми — Хари издуха дим към тавана. — Но е доста… натрапчив.

— И ми го казваш чак сега? — погледна го Ракел.

— Преди изобщо не съм се замислял. Чак след като ме попита.

— Заради алкохола ли е?

— Какво?

— Алкохолът в парфюма ли те смущава?

Хари поклати глава.

— Нещо не е наред. Познавам те, Хари. Разтревожен си, напрегнат. Виж само как пушиш. Засмукваш цигарата, все едно вътре е последната капка вода на земята.

Хари се усмихна. Погали настръхналата кожа на гърба й. Тя го целуна по бузата.

— Щом не е алкохолна абстиненция, значи е другото.

— Кое собствено?

— Полицейска абстиненция.

— А, това ли…

— Заради убийствата на полицаи ли си разтревожен?

— Беате дойде да ме моли да се включа. Била говорила с теб.

Ракел кимна.

— Останала с впечатлението, че нямаш нищо против.

— Казах, че решението зависи изцяло от теб.

— Забрави ли какво си обещахме?

— Не, но не мога да те принуждавам да спазиш някакво обещание, Хари.

— Ами ако се съглася и се включа в разследването?

— Ще престъпиш дадената дума.

— И какви ще са последствията?

— За теб, мен и Олег? Най-вероятно всичко ще отиде по дяволите. За разследването — най-вероятно ще откриеш убиеца, погубил трима полицаи.

— Мхм. Първото е по-сигурно от второто, Ракел.

— Възможно е, но знаеш, че рискът да провалим връзката си съществува, независимо дали се върнеш в полицията, или не. В морето има много подводни скали. Има вероятност да изпушиш, ако не вършиш онова, за което се чувстваш призван. Чувала съм за мъже, които се развеждат непосредствено преди есенния ловен сезон.

— Ловци на елени, а не на проскубан дребен дивеч, нали?

— Да, това трябва да се отбележи в тяхна защита.

Хари дръпна от цигарата. Двамата разговаряха с приглушени, спокойни гласове, все едно обсъждаха покупките от бакалията. Ето така общуваха те двамата. Ето такава беше Ракел. Хари я притегли към себе си и прошепна в ухото й:

— Решил съм да остана с теб, Ракел. Да запазя това помежду ни.

— Така ли?

— Да. Защото се чувствам щастлив. По-щастлив не съм бил. Знаеш как съм устроен. Помниш диагнозата на Столе: зависим тип личност; състояние, граничещо с обсесивно-компулсивно разстройство. Все едно дали става дума за алкохол, или за издирване на убиец, мислите се фиксират върху нещо. Открехна ли тази врата, няма връщане назад, Ракел. А аз не искам да се връщам там. Искам да остана тук. Ето, едва заговорихме за това и аз вече почти се отнесох! Няма да се поддам на манията си! Правя го не заради теб и Олег, а заради себе си.

— Спокойно — Ракел го погали по косата. — Да сменим темата.

— Добре. Значи казаха, че се очаква да изпишат Олег по-рано?

— Да. Всички симптоми на абстиненцията отшумяха напълно, а той ми изглежда по-мотивиран отвсякога. Хари?

— Да?

— Той ми разказа истината за случилото се през онази нощ.

Продължаваше да го милва. Хари не знаеше какво точно иска от живота, но му се щеше повече да не се лишава от тази ласка.

— Коя нощ?

— Знаеш коя. Когато лекарят те е закърпил с подръчни средства.

— Значи Олег ти е казал?

— Ти ме излъга, че те е ранил един от пласьорите на Асаев.

— Истина е. Олег пласираше за Асаев.

— Старата версия ми допадаше повече: Олег се появява на местопрестъплението, вижда колко тежко си ранен и хуква към пункта за спешна помощ.

— Но така и не успя да повярваш на тази версия, нали?

— Заплашил е лекаря с „Одеса“-та.

— Лекарят прости на Олег, като видя в какво състояние съм.

Ракел поклати глава.

— Искаше да ми разкаже всичко, но част от събитията онази вече му се губели.

— Хероинът замъглява паметта.

— Надявах се ти да запълниш белите полета. Какво ще ми кажеш?

Хари дръпна от цигарата. Изчака секунда, изпусна дима.

— Възможно най-малко.

Тя го залюля.

— Тогава ви повярвах, защото ми се щеше да вярвам. За бога, Хари! Олег те е прострелял. За това се лежи в затвора.

— Беше злощастен инцидент, Ракел — поклати глава той. — Вече е в миналото. Докато полицията не открие въпросния пистолет, никой не може да свърже Олег нито с убийството на Густо Хансен, нито с друго престъпление.

— Как така с Густо Хансен? Нали снеха обвиненията от Олег? Да не би да има пръст и в смъртта на Густо Хансен?

— Не, Ракел.

— Какво не ми казваш, Хари?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Тя го изгледа продължително, без да отговори.

Хари чакаше. Загледа се през прозореца в силуета на възвишенията, които опасваха този спокоен, безопасен град, където не се случваше нищо. Градът всъщност беше изграден върху кратер на заспал вулкан. Всичко зависи от гледната точка. И от наличните сведения.

— Не — прошепна в тъмното тя, хвана ръката му и я долепи до бузата си.

Хари си помисли, че е напълно възможно да живееш щастливо в неведение. Достатъчно е само да игнорираш — да игнорираш пистолет „Одеса“, заключен в шкаф; да игнорираш три убийства на полицаи, за които не носиш отговорност; да игнорираш злобния поглед на отхвърлена студентка с червена рокля, вдигната над бедрата. Или?

Хари изгаси цигарата.

— Ще си лягаме ли?

 

 

В три през нощта той се сепна в съня си.

Пак я сънува. Влиза в някаква стая и тя е вътре. Лежи върху мръсен дюшек на пода и реже червената си рокля с голяма ножица. До нея стои портативен телевизионен приемник, който показва движенията й с неколкосекундно закъснение. Хари се оглежда, но не вижда камера. Тя срязва вътрешността на бялото си бедро с лъскавото острие на ножицата и прошепва:

— Не го прави.

Хари панически отстъпва заднешком и докопва дръжката на вратата, но тя е заключена. Чак сега вижда, че е гол, и тръгва срещу момичето.

— Не го прави.

Звукът долита от екрана като закъсняло с две секунди ехо.

— Трябва ми ключ, за да изляза — казва той, но все едно говори под вода.

Не знае дали тя го чува. Тя пъхва два, три, четири пръста във влагалището си. Накрая цялата й ръка потъва вътре. Той пристъпва още крачка напред. Тя изважда ръката си. В нея държи пистолет. Насочва го към него. Лъскав, влажен пистолет, завързан с кабел, който излиза от утробата й като пъпна връв.

— Не го прави — казва тя, но той коленичи пред нея, навежда се напред и усеща приятния допир на хладното оръжие в челото си.

— Направи го — прошепва й в отговор той.